Джошуа Слокъм
Пътуване с „Либердаде“ (12)

Единадесета глава

Както вече казах, на 23 юли 1888 г. ние отплавахме от Рио де Жанейро.

Тъй като този ден духаха насрещни, при това слаби ветрове, направихме много малък преход. Когато се стъмни, хвърлихме котва на двайсет мили източно от входа на залива на Рио близо до брега. Заспахме под грохота на дълги, хълмисти вълни, които ни люляха цялата нощ и разбиваха огромните си тела в непоклатимите скали. Преди да си легне в койката, Гарфилд беше обзет от тревога, чиято причина не беше безпокояла никого преди това.

— Мамо — извика той, докато нашият малък барк се издигаше и спускаше по огромните вълни, а малкият моряк се прекатурваше ту на едната, ту на другата страна в малкото помещение и се мъчеше коленичил да прочете вечерната си молитва, — тази лодка е толкова малка, че не мога и да се помоля в нея!

Но тази трудност беше преодоляна с времето и Гарфилд се научи да стои на вахта не по-зле, отколкото на колене за молитва. Изпълнен с увереност, че всичко ще мине добре, той си лягаше нощем и спеше така спокойно, както всеки добър християнин на суша или на море.

На разсъмване вдигнахме котва и отново залавирахме на изток със същия насрещен вятър и насрещно вълнение. През нощта продължихме плаването, а на другия ден стигнахме нос Фрио, където хвърлихме котва близо до входа на едно удобно пристанище.

За два дни от тръгването изминахме 70 мили.

Тъй като вятърът и течението бяха неблагоприятни, бяхме принудени да останем извън пристанището и да изчакаме изгодна за нас промяна. Както се бяхме разположили на котва, един огромен кит, който душеше наоколо, мина под кануто, разтърси ни здраво и ни хвърли в голяма паника. Това се случи точно когато обядвахме. Излишно е да казвам, че този път минахме без десерт. Величественото морско животно, дълго между петдесет и шейсет фута, кръжеше около нашия малък кораб и ни се виждаше ужасно голямо. Китът два пъти мина така близо до мен, докато обикаляше кануто, че всеки път можех да го докосна с греблото. Опашните му перки, които работеха във водата като витло на параход, изглеждаха застрашително близки и могъщи. А каква грозна уста имаше чудовището! Ние очаквахме да бъдем унищожени в един миг! Аз си спомних за съдбата на здравия китоловен кораб „Есекс“. „Плаването на «Либердаде» свърши“ — мислех си и се оглеждах за по-големи парчета бамбук, на които да сложа жената и децата си. В този момент обаче, за безкрайно облекчение на всички ни, китът се отдалечи от нас, без да ни причини големи вреди. Вероятно беше разбрал, че на борда си нямаме Йон^[1].

От този инцидент загубихме една котва и килът получи дребно увреждане, но други последствия нямаше. Когато размислих, стигнах до заключението, че дори и тези повреди бяха неумишлени. Та той само си беше поиграл! Има една приказка, че „акулата разбира от майтап“ и е способна да си прави шеги, но за грубичкия и недодялан хумор няма по-голям майстор от кита.

„Ако това беше само един пример за премеждията, които ни очакват — помислих си аз, — до края на плаването кой знае какво ще ни се случи!“ Подобни изненади не бяхме очаквали, макар че според думите на Санчо Панса „не знаеш от коя шумка ще изскочи заекът“ (в нашия случай беше огромен кит).

Когато дишането ни се възвърна и космите на главите ни слегнаха и заеха нормалното си положение, ние вдигнахме ветрилата и се запромъквахме покрай подветрения бряг. На три мили северозападно от мястото, където загубихме котвата при знаменитото премеждие с кита, пред нас се показа заливче с привлекателен плаж. Запасната котва беше бързо завързана на котвената верига. Приближихме до брега и хвърлихме котва близо до една канара. По нея минаваше козя пътечка, която водеше до близкото рибарско село на една миля от брега. Като приближихме лодката до скалистата стръмна страна на заливчето, скочихме с въжето в ръка и го вързахме за един голям камък над границата на прилива. След това се изкатерихме по канарата и се отправихме към селото, но преди това импровизирахме допълнителна котва от три пръта и един камък. Тя изпълни добре предназначението си.

В селото веднага ни познаха, че сме чужденци. Селяните излязоха да ни посрещнат и се засуетиха по къщите да ни канят и гощават, както беше обичаят на тази страна. В това село живееше и един канадец на име Нюкърк, който се занимаваше с издирване на съкровището, загубено при потъването на английския военен кораб „Тетис“ от 1830 г. Съкровището се изчислява на няколко милиона в сребърни монети и златни слитъци и е пътувало от Перу за Англия. То потънало в залива, който оттогава носи името на потъналия кораб. Намира се на западния бряг, близо до края на носа.

Ние получихме няколко монети за спомен от приятното посещение. Господин Нюкърк се оказа човек с универсални заложби и скитническа душа. В родината си бил учител, капитан на езерна шхуна, практикувал медицина. Дори, струва ми се, известно време бил и проповедник, и какво ли още не! Беше опитал много неща, за да си изкарва прехраната, но не беше успял нищо да натрупа.

— Работите ми вървяха все по-зле и по-зле — каза канадецът, — докато най на края бях принуден, за да не се удавя, да отида на дъното.

Там, както изглежда, късметът му проработил, ако златото, което карал с цели лодки, може да се нарече само късмет. Този мъж с бурен живот все още говореше като малко момче, а и никой не му беше казвал, че остарява. Говореше, че ще се върне у дома веднага щом извади останалата част от съкровището, само „за да види скъпата си стара майка“. Между другото тя била на седемдесет и четири години, когато я напуснал, а това станало преди двайсет години. За последен път получил известия от дома си преди почти две десетилетия. Той бил най-малкият от осемнайсетте си братя и сестри, всички от които били живи.

— Нашето семейство — добави той — вчера едва не остана с един човек по-малко, когато един кит щеше да ми изяде лодката, водолазния звънец, екипажа, парите и всичко останало. Той се приближи към нас с раззината уста, но ние плеснахме с греблата и успяхме да го отклоним от обяда му. Не се и съмнявам, че това беше целта му. Но ето ме тук здрав и читав — извика той.

Би могъл да прибави — „и най-после богат“.

След като чух разказа на водолаза, аз разказах на португалски за нашето премеждие в същия ден и вероятно със същия кит. Изглежда, чудовището след нас се е отправило по посока на лодката на водолаза. Удивлението на слушателите беше огромно. Но когато научиха за нашите планове да плаваме до America do Norte, те започнаха да се кръстят и да молят бога да се смили над нас!

— Северна Америка близо ли е до Ню Йорк? — попита селският търговец, който притежаваше всички лодки и мрежи на селото.

— Ами че как? Америка е в самия Ню Йорк! — отговори бившият учител.

— Така си и мислех — важно отговори търговецът.

Аз не успях да спазя благоприличието и се усмихнах на самоуверения тон на канадеца с риск да ни вземе за много глупави или недодялани.

— Защо не му отговорихте правилно? — попитах бившия учител.

— Отговорих според глупостта му — каза господин Нюкърк. — Ако му бях поправил ръждясалите географски познания пред тези простодушни и докарани до просяшка тояга рибари, той нямаше лесно да ми прости. А колкото до останалите клети хорица — и да знаят, и да не знаят къде се намира Америка, това малко ще им помогне.

Трябва да спомена, че в това забутано място нямаше училище и освен малкото познания, получени в черквата от четене на катехизиса и от прехвърляне на броеницата, тези хора нямаха никаква представа за устройството на света. Това бяха най-простодушните същества, които бях срещал някога! Но те знаеха всичко за небето и очевидно бяха щастливи.

След краткия приятелски разговор всички пихме кафе и обсъдихме шансовете на плаването с „Либердаде“. Екипажът беше предупреден за опасностите от среща с китове, които се появяваха много често покрай брега и през този сезон бяха зли, защото имаха малки и трябваше да ги пазят.

Много често се сепвах дори при мисълта как някоя нощ, докато стоя на щурвала, някое от тези огромни чудовища ще разцепи повърхността на водата с грохота на разбиваща се вълна и ще профучи неприятно близо, припомняйки за случката при нос Фрио. Аз знаех, че и моят екипаж изпитваше същите страхове от тази ужасна опасност, колкото и въображаема да беше тя. Спомням си как една тъмна и мъглива нощ Виктор ме повика развълнувано и каза изплашено, че някакво ужасно същество се приближава бързо откъм носа. Оказа се, че е кит, който по необяснима за мене причина бъхтеше по водата с огромното си тяло и се мяташе на всички посоки, така че аз не знаех накъде да карам, за да го заобиколя. От шума и суматохата, която той създаваше, отначало помислих, че се води бой, какъвто бяхме наблюдавали от палубата на „Акуиднек“ недалеч от същото място. Веднага сменихме курса, за да избегнем по възможност всички морски смутители на реда. Особено важно беше да се държим надалеч от разярени риби-меч, за които се опасявах, че могат да прободат корпуса. Като знаех, че понякога пробиват със страхотното си оръжие и големи кораби, аз се усъмних в здравината на шпангоутите, а и малкият екипаж долу стана неспокоен и стоеше буден по цяла нощ, защото знаеше много добре, че един от тези мечове може да пробие кила и да мине през цялата лодка чак до палубата. Големи кораби понякога са влизали в пристанище с пробойни, причинени от риба-меч. Но най-много се страхувах да не би някой от нас в лодката да бъде прободен.

Веднъж една риба-меч беше пробола китоловен кораб през обшивката, през плътното дърво на един шпангоут и солидния таван. Мечът останал в дървото и послужил като чудесна запушалка, а при разтоварване на кораба в Ню Бедфорд открили, че върхът му дори пробил една бъчва в трюма.