Джошуа Слокъм
Пътуване с „Либердаде“ (15)

Четиринадесета глава

От Баия до Пернамбуко пътят ни минаваше покрай тази част от бразилското крайбрежие, където непрестанно духат пасати. Нищо необичайно не нарушаваше спокойното ежедневие на борда и ние се носехме напред ден и нощ със скоростта, с която бяхме тръгнали.

Двамата с Виктор си разменяхме вахтите в морето, обикновено по четири часа на човек.

Най-трудните часове бяха в хубаво време на нощна вахта, когато ни налягаше непреодолима дрямка от непрекъснатото следене на равномерно полюшващия се компас. Дори през деня това равномерно клатене те унася.

Още в началото разбрахме, че трябва да си изработим система от сигнали за свръзка между рулевия и „моряка в кубрика“. За тази цел опънахме едно въженце между двамата и с различен брой подръпвания можехме да се свързваме един с друг. Така например три подръпвания означаваха: „Буден ли си?“, на което се отговаряше с едно подръпване: „Ест, буден съм. Какво има?“ Следваше още едно подръпване: „Време е за вахта“ — и тъй нататък. Три бързи подръпвания на въженцето означаваха: „Изскачай навън и рифовай ветрилата.“

Виктор обикновено завързваше въженцето за ръката или крака си, така че, като дръпна, да мога да го събудя или доста безцеремонно да го издърпам от койката му. Веднъж обаче въженцето ми изневери. Когато го дръпнах, за да извикам Виктор, на другия му край се изтърколи една обувка. Това очевидно беше предварително обмислен номер, с който можеше да се спечели още една минутка сън: чисто мошеничество по отношение на рулевия!

По нашия телеграф си имахме и сигнал, известяващ, че на борда е паднала летяща риба — манна от морето. Тя трябваше веднага да бъде прибрана за кухнята. Всяка риба, която паднеше или „скочеше“ при нас (а това се случваше често), беше посрещана много радушно.

Никога не виках вахтения, за да вдига ветрила. А колкото до мен, аз нямах нужда да ме викат, защото мислите за плаването и успешния му завършек никога не ме напускаха и постоянно ме държаха нащрек. Мога честно да си призная, че по време на цялото плаване нито веднъж не съм заспивал така дълбоко, че да забравя къде съм. А ако изобщо задремех, сънувах само лодката и плаването.

Напред и все напред! Това беше нашият девиз в морето. Но когато спирахме в пристанище, ние се стремяхме да се развличаме, да забравим грижите, за да си починем и разсеем. Искахме да натрупаме малко запас от удоволствие за времето, когато отново вдигнем ветрила.

Макар че съществуваше опасност да счупим мачта, това не ни създаваше сериозни грижи, защото бяхме в състояние да я ремонтираме или да съоръжим помощна мачта за много кратко време и почти в която и да е точка в морето.

На третия ден след тръгването ни от Баия времето се задържа хубаво. Няколко летящи риби правеха безпомощни опити да се вдигнат от повърхността на морето, но това не направи никакво впечатление на чайките, който седяха върху водата с прибрани криле и замислено се взираха в безкрайната бездна.

„Либердаде“ се мъчеше с всички сили да продължи плаването в настъпилото затишие, но без особен успех. Една нежна рибка си играеше в едва забележимата килватерна линия. Но лакомията й за една муха я накара да увисне на кукичката и да се намери в кокпита, откъдето се прехвърли в тигана. През него бяха минали много нейни посестрими. Със закуската привършихме рано. След това започна ден на приятни събития — „срещи с кораби“.

Скитаме по морски пътища безкрайни

нощ и ден, все тъй безрадостни, незнайни,

Само тези, дето са го преживели,

знаят що е плаващ съд да са видели.

 

Светват погледи, крещим насред морето:

„Кораб!“ И викът ни стига до небето.

А слухът ни жадно отговор поглъща.

„Кораб! Кораб! Хей!“ — пространството отвръща.

 

Приближаваме към тях с платна свалени.

Думи за приятели са споделени.

Скоро се разделяме — о, мъка клета, —

за да тръгнем по безмълвните морета.

На чистата линия на хоризонта се появи кораб. Оказа се нашият стар предан приятел „Файненс“, който отиваше към Бразилия и се движеше право срещу нас. Ние незабавно променихме курса, така че да му пресечем пътя. „Файненс“ бързо растеше пред нас, очертаваха се красивите извивки на корпуса му, а най-отгоре се вееше американският флаг. На борда на огромния кораб скоро забелязаха нашата малка лодка и ни поздравиха с едно мощно изсвирване на сирената, което с грохот се понесе по вълните, за да ни извести, че са ни познали. След няколко минути машините спряха.

— Имате ли нужда от помощ? — извикаха от борда.

Нашият отговор „Не!“ предизвика одобрителни викове и „Ура!“ на палубата на парахода. „Либердаде“ се полюшваше и покланяше на своя огромен стар познат. Междувременно капитан Бейкър беше заповядал да ни спуснат буре с картофи — от новата реколта у нас! И само след минутка те се стовариха на борда, като потопиха кануто с няколко инча във водата. Това беше безценно допълнение на нашите запаси. Дадоха ни и някои други пресни провизии, книги и нови вестници.

Ние не можехме с нищо да отговорим на тази щедрост, освен с едно благодаря и със снимката, която преподобният отец Ходж, мисионер, тръгнал на работа в Бразилия, направи на кануто.

Един господин ни подари бутилка вино, на етикета на която стоеше името на стар мой познат, търговец от Рио. Ние вдигнахме тост за господин Гъджън и неговите спътници, както и за здравето на капитана и екипажа му. Времето за приказки обаче беше кратко и затова разменените любезности бяха къси. Големите метални листове на бордовете на парахода внушаваха чувство на доверие към прецизността и здравината на постройката. Но ние едва имахме време да го разгледаме, когато той изсвири пронизително и скоро изчезна от погледа ни. Нашата малка лодка изду ветрила и на десен галс продължи към къщи. Бяхме стоплени от приятелските поздрави, но усетихме и полъх на самота. Два дни след тази приятна среща пристигнахме в пристанището на Пернамбуко.

Подгонени от свеж пасат, който задуха предишната вечер, ние се подмятахме в компанията на дълги талази. Нашето кану елегантно заобиколи носа и влезе в пристанището през входа, ограничен от фара на рифа и боядисаната шамандура.

Прибоят на рифа опръска ветрилата с пяна, те се опнаха на вятъра и ние полетяхме в остър бейдевинд.

Каналът, който водеше в пристанището, ни беше познат и ние уверено плавахме в прикритието на чудесната стена, направена от червеите, на които Пернамбуко дължи отличното си пристанище. Тази стена се простира на голямо разстояние покрай брега и предпазва Бразилия от посегателствата на морето.

В осем часа вечерта хвърлихме котва в едно удобно място близо до митницата и рано на другата сутрин ни беше направено любезно посещение от портовия надзор.

От тръгването от Баия бяха минали седем дни; проплавано разстояние — 390 мили.

Пернамбуко, който е главният град на огромна и богата провинция със същото име, е едно процъфтяващо пристанище, от което тръгват кораби, натоварени главно със захар и памук. Преди време аз самият бях вземал оттук скъпи товари. Сега отново срещнах моя предишен търговец, но не можех да взема стоките му на „Либердаде“. Все пак плодовете в градината му и играта сред дърветата ободриха моя екипаж и го изпълниха със сили за предстоящия преход до Барбадос, който осъществихме за много кратко време.

От Пернамбуко попаднахме в едно силно, но благоприятно за нас течение. От време на време навлизахме в зони на объркано вълнение и бяхме обилно заливани. Но бързото течение ни извеждаше от тези места и това компенсираше неприятното клатене, макар че вълните порядъчно ни подхвърляха нагоре-надолу. Покрай тази част от брега (от Пернамбуко до Амазонка), ако един ден се случеше хубав, то след него три дни бушуваха бури. Иначе вятърът беше винаги попътен и ни носеше напред с доста голяма скорост. На около половината път между Сан Роке и Амазонка вятърът, който от два дни духаше силно от изток-югоизток и вдигаше големички вълни, се усили и се превърна в щорм. Вълните станаха огромни и започнаха час по час да заливат малкия кораб. Плаването стана досадно и уморително. Опитах се да променя нещата и обърнах към сушата, за да избягна опасните объркани вълни в района на течението. Това беше погрешно решение; не бяхме изминали много по този курс, когато едно внезапно повдигане на кануто и после необичайно дълго спускане по склона на една вълна ни подсказа, че ни грози опасност, за която дори не смеехме и да помислим. В следващия момент огромен гребен на вълна се разби едва ли не върху нас, но явно ръката на провидението ни запази и кануто под намалени ветрила продължи да се носи бързо по вятъра.

Бяхме под плитчина и вълните се разбиваха на дъното! Втората огромна вълна приближи и започна да расте все по-високо и по-високо, докато вече нищо не можеше да задържи тази планина от вода и тя сякаш поспря за миг, за да се прицели къде да се строполи и да ни помете в буйната си ярост. Завъртях щурвала към подветрената страна — това беше единственото, което можехме да направим, освен да си прочетем молитвата. С рязкото движение на щурвала кануто се завъртя и обърна нос към опасността, а ние със затаен дъх и примрели сърца се приготвихме да посрещнем последиците по възможно най-добрия начин. Преди да успеем да извикаме: „Загиваме, спаси ни!“, вълната се сгромоляса върху нас със страшна сила и продължи към брега, а ние останахме разтреперани, по-беззащитни от всякога. Последваха я други големи вълни, които връхлитаха върху нас като побеснели и се мъчеха да ни погубят. Те се разбиваха със страшен грохот на плитчината! В ноздрите си усещах миризмата на тинестото дъно, а в устата ми скърцаше соленият пясък!

В това опасно положение, когато ту се заравяхме в пяната на прибоя, ту трептяхме като тръстика на гребена на вълните, ние се борихме мъжки с щурвала и ветрилата: или ги отпускахме под напора на вълните, или ги натягахме и внимателно се придвижвахме напред. Така педя по педя печелехме разстояние и се приближавахме към дълбоката вода. Най-после нашето кану излезе от опасното място, тръсна перата си като морска птица и заплава по вече безопасните вълни. Чак тогава имахме време и кураж да се обърнем и погледнем назад.

Каква гледка се разкри пред очите ни! Чак до хоризонта морето беше осветено от фосфоресциращите гребени на разбиващите се вълни, през които току-що бяхме минали. Бурята и дъждът, които преди скриваха брега, сега бяха отминали и пред нас ясно се разкри картината на току-що преживяната опасност. На едно място, където талазите се разбиваха в подводна скала, се излъчваше такова сияние, че снопът светлина прорязваше тъмнината едва ли не до самите небеса.

Това беше най-голямата опасност през нашето досегашно плаване. От гибел ни спаси не големината, а пъргавината на нашето кану. Леките, еластични шпангоути и бамбуковите буртици го изправяха отново и отново сред връхлитащите грамади. Ние бяхме изумени от чудесата, които показа нашият малък храбър съд. Изтощени и смазани от умора след излизането от плитчината обърнахме срещу вятъра и с рифовани ветрила се отправихме навътре в морето. Целият екипаж легна да почине, докато се съмне. След това обърнахме отново по вятъра. Той беше много силен, но все още духаше в благоприятна за нас посока. Вдигнахме всички ветрила, които корабът можеше да носи. Бяхме в такова приповдигнато настроение, че времето ни се струваше прекрасно. За един кораб, който се е спасил от подветрен бряг, всяко време ще му се види приятно, стига да е поносимо за плаване.

Това, за което най-силно мечтаехме след вълнуващото приключение, беше открито море и попътен вятър. Целият екипаж беше единодушен, че колкото е по-широко морето и по-силен попътният вятър, толкова по-добре. Затова се заех да прокарам курса далеч от сушата, където няма да ни заплашват никакви опасности.

Свирепата тропическа буря от последните два дни постепенно се превърна в лек пасат, а нашето кедрово кану отново пъргаво заподскача по спокойното море. Ние също се бяхме успокоили и плавахме без всякакви грижи. Леки ветрове ни носеха по едва набразденото море. Пред нас бяха само хубави дни, а бурните бяха останали зад кърмата. Така, изпълнени с надежди, ние плавахме много дни наред и не само че не губехме дух, а, напротив — бяхме много по-далеч от окаяното състояние, в което се намирахме до чуждия бряг. Когато на небето се покажеше звезда, ние я посрещахме като приятел и тя ни ставаше още по-мила, като знаехме, че са я гледали наши стари другари. Когато изгрееха всички звезди в морето, ставаше весело, светло и радостно. Поетът Уелби сигурно сам е наблюдавал или е пазел в паметта си една такава вечер, в каквато плавахме, гонени от леките и чисти пасати, за да напише такива красиви стихове:

Като птици във здрача летят

часовете във мека позлата.

Милиони звезди във небето блестят,

милиони звезди — във водата.

 

По безкрайната синя вода,

така, както вълните се плискат,

във прегръдка ловят по звезда

и до своята гръд я притискат.

Дните минаваха и нашият кораб летеше безспирно по пътя си. В продължение на няколко дни в района на екватора виждахме съзвездията и на двете полукълба. Но с напредването на север звездите от Южното полукълбо потънаха зад нас, а Южният кръст — най-красивото съзвездие на всички небеса — остана да бди над гроба на един приятел.

Познатите южни звезди останаха назад, а ние под пълни ветрила продължихме да плаваме под северните съзвездия, гонени от веселия бриз.

Една нощ покрай нас прелетя призракът на величествения „Акуиднек“; високите му трюмсели почти докосваха звездите. Никакво друго привидение не би ни развълнувало толкова, както видът на тези изящни линии, които толкова приличаха на „Акуиднек“! Корабът се плъзна бързо и безшумно покрай нас, изпълнил своята мисия в някоя чужда страна, и продължи по пътя си. Той също се връщаше у дома!

Тази среднощна среща в морето с фантома на „Акуиднек“ (ако това беше той) остави в нас чувство на тъга и самотност.

Но на другия ден пощенски гълъб кацна на нашата мачта, сякаш за да ни каже, че все още имаме един приятел. Добре дошъл, предвестнико на доброто! Ти ни навя мисли за ангели!

Прелестният ни гостенин остана при нас два дни. Той ту излиташе, ту отново се връщаше. На третия ден, когато започнахме да отминаваме остров Авес, той ни напусна. Може би точно там е трябвало да отиде. Този гълъб ни напомни за хубавата песен на певеца Кингсли „Последният пират“:

Ако бях гълъб, над бездните щях да литна

надлъж,

до приятния остров Ейвис, да го видя

още веднъж.

Кой знае, може да ни е посетил и старият Буканер, макар че за нас това беше само една малка птичка!

Дори и молецът, довеян от вятъра на нашия кораб, щеше да намери убежище и добър прием на борда му. А гълъбът? Гълъбът ние тайно боготворяхме!

Всички имахме безкрайно доверие в нашия малък кораб, което беше затвърдено от многото вълнуващи приключения. Товарехме го с ветрила независимо дали вятърът беше слаб или силен. На моменти „Либердаде“ се втурваше лудо по вълните с „кокал в устата“, а това доставяше огромно удоволствие на екипажа. Един ден ни се стори, че той може да носи още ветрила на мачтите, които вече се бяха наклонили напред, и направихме груба грешка. Под тежестта на голямата ветрилна площ гротмачтата се счупи и падна зад борда, а фок-мачтата се килна към носа. Мачти, гикове и платна заплаваха из водата като пречупени криле на птица. Без много да се бавим, ние ги хванахме с куки и ги качихме на борда. Счупената мачта вързахме и заздравихме със специални „хомоти“, тоест шини, по същия начин, както лекарите съединяват счупен крайник.

Скоро и двете мачти бяха ремонтирани и можеха да носят ветрила и ние отново се понесохме, както преди. Този ден изминахме сто седемдесет и пет мили и това беше един от нашите най-добри дневни преходи.

Все пак по-добре щеше да бъде жена ми да не вика: „Още ветрила, още ветрила!“, защото кануто и без това плаваше с възможно най-голям брой. Чак до Барбадос нищо не наруши ежедневния ход на живота ни. Нощем често във ветрилата се блъскаха летящи риби и падаха на палубата. Те се превръщаха във вкусни хапки. Това се случваше всяка нощ, докато плавахме в района на пасатите. Ако някоя от тези риби те удари в полет, което понякога става, е нещо твърде сериозно, особено ако ударът е по лицето. Това може да причини лошо натъртване, а дори и посиняване. Тъй като главата на летящата риба е много твърда, едно кроше от нея нощем беше доста опасно. Те никога не падат на борда през деня. Бързата като светкавица риба-меч също е много опасна в тропиците през нощта. Тя най-често се среща в Тихия океан. Жителите на южните морета никак не обичат да плават по време на „сезона на рибата-меч“.

Полетът на летящите риби не превишава петнадесет фута на височина и петстотин ярда на дължина, а понякога и половината на това разстояние.

Рибата-меч, която профучава като стрела, за щастие на моряците не се издига много над нивото на вълните и не може да измине по-дълго разстояние от, да кажем, двеста и петдесет фута. Сред бързите риби в морето делфинът може би е най-изумителното същество. А е и необикновено красив! По време на плаването уловихме няколко от тези бързи животни, но месото им се оказа жилаво и вонещо. Макар някои епикурейци много да го хвалят, ние не можахме да го ядем и го изхвърлихме. Някои от екземплярите, които се закачиха на въдиците на моя екипаж, бяха може би етруски пирати, „превърнати на делфини“ в отдавна минали времена.

Рано сутринта на деветнадесетия ден след тръгването ни от Пернамбуко далеч на запад се показа Барбадос. Първо се появиха синкавите плодородни хълмове, а след това започнахме да различаваме зелените поля, по които тук-там се белееха къщи, охранявани от огромни вятърни мелници. Те бяха почти толкова древни, колкото и хълмовете. Барбадос е най-приятният остров в Антилскня архипелаг. От всички страни като зелен пояс го огражда Коралово море, а това представлява очарователна гледка. Ние приближихме брега откъм наветрената страна и заплавахме успоредно с разбиващите се вълни, за да можем да се насладим на възхитителната панорама. По пладне заобиколихме южния край на острова и се стрелнахме в залива Карлайл, завършвайки прехода от Пернамбуко точно за деветнайсет дни. Бяхме изминавали по повече от сто мили на ден. Проплаваното разстояние с отклоненията излезе 2150 мили.