Джошуа Слокъм
Пътуване с „Либердаде“ (16)

Петнадесета глава

Когато пристигнахме в Барбадос, дойдоха да ни видят много стари приятели, водени от любопитство да разгледат странния кораб. Пристигна и нашият стар приятел „Палмър“, когото бяхме оставили в Баия. Отби се за ремонт, защото беше счупил мачта, „докато се е мъчел да ни догони“, както каза Гарфилд. Ние действително бяхме пристигнали от Баия за четири дни по-бързо от него. Може ли тогава някой да каже, че нощем сме спирали или сме се движили близо до брега? „Кондор“, който се командуваше от друг мой стар приятел, също беше в Барбадос. Капитанът плаваше заедно със симпатичната си съпруга, която предишната година беше преживяла заедно с него корабокрушение по време на ураган сред Антилските острови.

Срещите с толкова много стари приятели и моряци с голям и разнообразен опит направиха престоя ни много приятен и ние решихме да останем в това пристанище, докато отмине сезонът на ураганите. Друг стар приятел, „Файненс“, също се отби там, но след няколкочасов престой продължи към родината с пощата.

Приятните дни на чаровния остров Барбадос отлетяха неусетно и на 7 октомври отново потеглихме на път. До края на ураганния сезон оставаха още осем дни, тъй като се смята, че той изтича на 15 октомври.

Преминаването ни през Антилските острови и влизането в Карибско море отбеляза нов период в нашето плаване. Попътни ветрове издуваха ветрилата на „Либердаде“ и той се плъзгаше безметежно по гладката морска повърхност. Ние продължително се взирахме в островите, които се появяваха пред нас, и те задълго оставаха в мислите ни. Нали бяха свещената земя, на която първи са стъпили прославените откриватели! И сега те с нищо не се бяха променили от времето на тяхното откриване. Същите птици с красиви пера бяха отново там и прелитаха от остров на остров. Морето пак гъмжеше от риби с великолепни окраски, които правеха картината още по-пленителна. И във въздуха, и на сушата, и във водата имаше такова великолепие и пищност, че и сега, както и преди, сърцето на моряка се изпълваше с трепет. Всичко, което са открили — птици с перки или риби с криле, — за старите мореплаватели е било достатъчно, за да се чудят и ликуват.

— Майко, видях планини от захар, реки от ром и летящи риби — казал синът, като се завърнал от плаване до тези острови.

— Джон — казала захласната майката, — мисля, че за рибите грешиш. Не ме лъжи, Джон! За планините от захар и за реките от ром мога да повярвам, но летящи риби не може да има.

И все пак имало.

Сред островите, които се появяваха пред нас в Карибско море, видяхме и Санта Крус. Той е известен с храбрите си и решителни жени, които успешно защищавали домовете и щастието си срещу християнските завоеватели, докато мъжете им били далеч от острова. И затова били наречени свирепи дивачки! Аз с удоволствие бих взел малко пръст от острова, за да ми напомня за някогашните сърцати жени. Колкото и малък да беше корабът ни, бих отделил в него място за малко от осветената с храброст земя. Но пасатите промениха посоката си и задухаха на север. Те така ни подгониха, че трябваше да се откажем от удоволствието да спрем на неговите брегове.

Следващата суша по курса ни след Острова на храбрите жени беше Пуерто Рико. Ние го заобиколихме от юг и плавахме в гладки като в езеро води. През това време се нагледахме на такива красоти, за които си струваше да преминеш през опасностите на десет плавания! На 12 октомври хвърлихме котва в пристанище Маягес в западния край на острова. Излязохме да се поразтъпчем и да размърдаме кокалите си под приятните тропически сенки.

Времето за прехода от Барбадос беше пет дни, разстоянието — 570 мили.

Тъй като това беше последният ни престой на Антилските острови, ние искахме да му се насладим докрай. „Такова моряшко пристанище няма нийде по света!“ Пристанищните власти бяха много любезни и се отнесоха с най-голямо внимание към чудния „малък кораб“.

Американският консул господин Кристи, датският консул господин Фалби и добрият френски консул се надпреварваха как да направят нашето посещение по-приятно.

Фотографите в Маягес поискаха да направят снимка на кануто с екипажа на борда. Тъй като в това време аз предпочитах да се излежавам на сенчестия бряг, те сложиха един негър на мястото на капитана. По-късно същите тези снимки бяха публикувани в парижки и мадридски списания. Там заедно с ласкавите отзиви се отбелязваше, че капитанът е хубав мъж, но „ужасно загорял“. Негърът се беше издокарал за случая, затова на снимката излезе като огромен и здрав мъжага. В това нямаше нищо лошо, но той щеше повече да прилича на мен, ако го бяха обърнали с гръб.

Направихме няколко дълги разходки с файтон из богатите имения в Маягес, но с болка видяхме, че там над всичко тежи военната атмосфера и отравя въздуха като зараза.

С мускети на рамо и саби на кръста, облечени в смачкани униформи, ненавиждани от жителите и презирани от самите себе си, войниците маршируваха мрачно напред-назад. Беше им ясно, че на острова ги мразят и че техните дни в Новия свят са преброени. Жителите на колониите са твърде кротки и разумни хора, за да бъдат управлявани със сабята и пушката.

На 15 октомври след като попълнихме запасите си, ние се сбогувахме с красивия Маягес и вдигнахме ветрила. Минахме през Бахамския проток, заобиколихме Хаити откъм изток и продължихме покрай северния му бряг чак до най-крайната му западна точка. Оттам се отправихме към Куба и следвахме нейния бряг чак до Кардинас, където окончателно се сбогувахме с островите. Съжалявахме ужасно, че не можем да спрем на всички.

Районът на север от Куба е известен с честите си и свирепи щормове. Затова бяхме нащрек и постоянно наблюдавахме хоризонта на север или северозапад, където обикновено се зараждат тези щормове. Бурите ни връхлетяха не оттам, а от изток, като всеки следобед ни връхлиташе такъв силен вятър, придружен от дъжд и гръмотевици, че човек никога не можеше да го забрави. В продължение на няколко часа природната артилерия ни обстрелваше с гръмотевични залпове, придружени от ослепителни светкавици, след което всичко отново се успокояваше.

Обикновено нощите след тези свирепи бури бяха ясни и приятни, а небето беше осеяно с познати съзвездия, които ни сочеха пътя.

Моят екипаж вече нямаше никакво желание да се отбива в чуждо пристанище. Бяхме нетърпеливи да видим Полярната звезда високо в небето и затова напрягахме всички сили да вдигнем повече ветрила, за да стигнем по-бързо у дома.

Отказахме се да се отбиваме в Насау, където трябваше да си получим пощата. Това отклонение от началната програма беше единствената промяна, която направихме в маршрута на цялото плаване. С изключение на облачните дни ние ежедневно правехме наблюдения за определяне на географската ширина и дължина. Резултатите от тези наблюдения бяха твърде точни, макар и правени от борда на един толкова малък кораб. След няколкодневни упражнения се усъвършенствувахме във вземане на височината на слънцето. Заставахме с Виктор разкрачени на покрива на рубката и изчаквахме кануто да се издигне на гребена на някоя вълна.

Една нощ в Бахамския проток, когато плавахме на северозапад под всички ветрила, гонени от силни пасати, Виктор внезапно ме повика да се кача горе. Беше забелязал в небето признаци на страшния северен щорм. Истина е, че нашият предан барометър беше спаднал преди известно време, но в момента показваше благоприятна промяна. Това явление доста ме обезпокои, но когато приближихме, оказа се, че сме видели отражението на белите плитчини на Бахамската банка върху небето и не е имало никаква причина за тревога.

Скоро след това забелязахме бледите проблясъци на фара Лабос, който трепкаше на хоризонта на два румба откъм наветрената страна. Промених курса и насочих кораба три румба към наветрената страна, защото реших да се отбием на малкия риф Кай, където се намира фарът. Единият румб в повече беше необходим заради дрейфа.

Три часа по-късно сменихме галса и влязохме откъм подветрената страна на рифа. Хвърлихме котва на дълбочина един и половина сажена.

Вдигнахме глави и като омагьосани видяхме това, което ни беше изплашило същата нощ — на небето ясно се беше изписала картата на фосфоресциращите плитчини.

Прибрахме ветрилата, вдигнахме фенера и легнахме да спим; оставаха три часа до съмване. При изгрев-слънце моят екипаж отново се размърда и започна да се подготвя за слизане на сушата, за да се запасим с прясна вода. Малко по-нататък по брега забелязахме подходящо място за слизане, където прибоят беше по-слаб.

На рифа има складирани цистерни със стотици хиляди галона дъждовна вода. Те са наредени в подножието на желязната кула-фар. Светлината на този фар бяхме видели от кануто на четиринадесет мили навътре в морето.

Пазачът на фара, един корав жител на Насау, когато забеляза новопристигналия кораб на „острова“, вдигна на един прът в центъра на своя малък свят флага на британското министерство на търговията. Когато приближи да поговори с нас, излезе, че ни беше взел за корабокрушенци. Затова и беше вдигнал флага, означаващ помощ за изпаднали в беда моряци. Ние настина бяхме корабокрушенци, но не в беда. Когато обаче чу нашата история, в него се зародиха някакви подозрения и той отказа да даде вода на Виктор, който вече беше слязъл с две кофи. Заяви му, че капитанът лично трябвало да слезе на брега с документите си и да му докладва. Рапортът на първия помощник нямало да бъде приет. Така само за миг от приятел той се превърна в „губернатор“ на острова. Това много ме развесели и аз пратих по моя Санчо Панса съобщение, че при многобройните ми посещения на различни острови винаги помощникът ми се е занимавал с митническия рапорт. Това вбеси „негово превъзходителство“ и той закрачи ядосано по брега, като от време на време подръпваше нагоре панталоните си в очакване да отстъпя и да се съобразя със законите на острова. Разбрах, че губернаторът подозираше, че сме или контрабандисти, или обираме загинали кораби. На него очевидно му бяха ясни тези работи, а нищо чудно, ако и той самият не беше бивш пират.

За да угодя на педантичните изисквания на „негово превъзходителство“ губернатора на острова, аз сложих документите в шапката си, скочих в прибоя и прегазих до брега, където бях посрещнат с монархична церемониалност.

Документът, който му представих, беше оригиналният Passe especial, същият този с големия печат и португалски текст. Но да беше и на езика чоктау^[1], губернаторът щеше да го прочете със същата лекота. Той го позяпа известно време и каза:

— Добре, вземете вода, колкото ви трябва. Без пари е.

Направих на губернатора обстоен рапорт за плаването, като обясних на „негово превъзходителство“ местонахождението на „остров Рио“, както „негова светлост“ упорито наричаше Рио де Жанейро, където бяха издадени документите ми.

Докато разговаряхме на тема острови, която единствено го вълнуваше, губернаторът с подозрение се загледа в моя документ, където не се споменаваше дори веднъж думата „остров“. Според него това беше осъдителен пропуск, тъй като и Ню Йорк беше построен на остров. При тези думи не ми оставаше нищо друго, освен да се закълна в законността на моето разрешително.

— Само не и на острова! — възпротиви се губернаторът. — В Библията пише: „Не петни името господне!“

Поздравих губернатора за благочестивите му чувства и за въздържанието му да използва често името на господа, което китайците са приели като своя философия. Това беше похвално от негова страна и когато се завърнех у дома, аз щях да разкажа за него и ние всички щяхме да възприемем законите на неговия остров. Губернаторът беше много поласкан от тези изявления и започна да ме увещава да взема още вода, като отново ми напомни, че е безплатна.

Само за няколко минути натоварихме необходимото количество вода. Взехме и няколко красиви раковини, които ранобудната стопанка на губернатора беше събрала в полата си. Размених ги за няколко кокосови ореха и малко гранив и полуизсъхнал ямс.

Жената беше дошла на гости на своя стопанин и повелител, монарха на царството, което можеше да се обхване с един-единствен поглед. Освен нея там бяха и трите им деца, също на гости от Насау. Заедно с двамата помощник-пазачи на фара те бяха цялото население на този малък свят сред океана.

Това е най-малкото и най-изолирано царство, което някога съм посещавал, населено от щастливи човешки същества, далеч от целия останал свят.

Освен тях на острова имаше само няколко стръка трева, които едва бяха пробили земята и не можеха да нахранят и една коза, имаше още един фар и пясък.

Имало и няколко малки сгради и един пилон, но заедно с пиленцата и кучето, които били единственото животинско население на острова, били пометени от ураган. Той минал над острова малко преди ние да се отбием там. Тъй като водата вече беше натоварена на кануто и хората ми чакаха на борда, аз се сбогувах с достопочтения губернатор, отдадох моряшки поздрав на очарователната островна кралица и се върнах на моя малък свят. Ние бързо вдигнахме ветрилата и потеглихме отново на север. В кристалночистото море над голямата Бахамска банка наблюдавахме на бялото варовиково дъно много странни същества, сред които имаше раковини с изящно оцветените им и полирани къщи, морски звезди в дворци с лъчиста конструкция и много други обитатели, чиито имена не знам.

„Само тези, които отиват с кораби в морето, виждат чудесата на бога“ — ми писа една приятелка, на която изпратих някои от интересните същества, събрани по време на плаването. „Защото всички тези странни и красиви неща са негово творение. Кой може да ги съзерцава, без сърцето му да се изпълни с преклонение?“ — добавя тя.

За такива хубави думи, и то казани от дама, кой моряк няма да претърси океанските пещери?

След два дни бързо плаване над бялата Бахамска банка ние стигнахме Бимини. Оттам ни трябваше само една крачка, за да се намерим до бреговете на нашата родна Америка. Вятърът беше променил посоката си и вместо обичайния североизточен пасат, сега духаше откъм югозапад. Това обещаваше спокоен преход до континента и ние незабавно се впуснахме по великия Гълфстрийм. Неговите неспокойни води ни подеха и в този ден изминахме 220 мили, носени от вятъра и течението. Това беше голям преход за едно толкова малко кану. Като се движехме със същата висока скорост, на втората нощ кануто връхлетя върху една греда и я прескочи стремглаво. Килът му се разтърси от удара, но нашият кораб не пострада. Тази буйна океанска река съвсем не беше безопасна. По средата на течението, където вълните бяха огромни като планини, но равномерни, ние се движехме на дълги и плавни тласъци и изминавахме добро разстояние. Но когато наближихме края му, попаднахме в зона на объркани вълни, които връхлитаха от всички страни и затрудняваха управлението. Плаването на „Либердаде“ загуби всякаква поетичност и наслада. Междувременно вятърът беше променил посоката си и духаше от североизток, т.е. точно насреща ни. Тъй като духаше и срещу течението, вълните станаха толкова високи и хаотични, че ние започнахме да се безпокоим за кораба. Няколко неканени гостенки се разбиха върху кануто и едната от тях се строполи с такава ярост, че шпангоутите изскърцаха и се огънаха. Успях отчасти да избягна опасността, като промених курса.

— Такива вълни не са страшни за нашата лодка — заяви малкият боцман. — Тя е здраво построена.

Беше добре, че сред екипажа съществуваше такава увереност в храбрия малък кораб. Аз също не се съмнявах в неговата мореходност. Все пак намалих ветрилата и го обърнах по вятъра. Държах сметка за всяка промяна, доколкото това беше възможно. Но гневният Нептун не искаше да ни пусне така лесно и в следващия момент нова вълна се сгромоляса върху кърмчията и го окъпа целия. Не стига това, ами угаси и огъня, като прекатури гозбата заедно с печката на дъното на кануто. Така за закуска останахме само с една пита. По-късно през деня нещата се оправиха и за обяд си устроихме разкошен пир. Рано следобед на хоризонта се показа земя и ние навлязохме в спокойна вода. За душата това беше истински празник.

Сушата, която се показа пред нас, беше Америка и това беше гледката, заради която ние изминахме хиляди мили в морето. Близо до брега различихме първо обширните гъсти гори, а по-късно полята и кокетните села. Разбрахме, че сме близо до залива Бул в Южна Каролина. Когато падна нощта, на север се показа светлината на фара на нос Роман. Понеже близо до сушата вятърът стихна, а течението беше насрещно, хвърлихме котва на четири сажена дълбочина и на около две мили от брега. Беше осем часът вечерта на 28 октомври 1888 г. От Маягес плавахме тринадесет дни, а двайсет и един ден от Барбадос.

По-долу помествам таблица на времето и разстоянията в морски мили, които изминахме по нашия път:

Ако се изчислят и всички отклонения, които сме правили от курса, общата сума значително ще се увеличи. Затова ще бъде съвсем реално, ако кажем, че „Либердаде“ е изминавала средно по сто мили в денонощие в продължение на 55 дни.

Ето това беше плаването с лодката, която ни струваше по-малко от сто долара, като се изключи собственият труд, вложен в постройката. Пресата писа твърде ласкаво за нашия преход. Докато бяхме на док във Вашингтон, разбрахме, че вестниците в седем страни са писали за нас. Дано и този малък литературен кораб има същата щастлива съдба като „Либердаде“ и стигне благополучно до много ръце! Без обаче да съм се надявал за такава сполука, аз водех дневника на „Либердаде“ така грижливо, както бях строил. Смятам, че всичко в него е отразено по съвест, макар и от ръка, която с по-голяма любов е стискала секстанта, отколкото рендето или писалката. Това извинение може би беше по-подходящо да се сложи в началото на книгата, но като много други неща, които се правят без много-много да се мисли, аз го слагам тук.