Джошуа Слокъм
Пътуване с „Либердаде“ (13)

Дванадесета глава

След приятното посещение на носа рано сутринта на 30 юли ние поехме курс на север. Взехме със себе си няколко раковини, които заедно с монетите от „Тетис“ щяха да ни напомнят за приятното гостуване на гостоприемния нос Фрио.

След като заобиколихме носа, който беше важен пункт по нашия курс, и след като мореходността на нашия малък кораб беше изпитана по неоспорим начин (за който вече разказах), и разбрахме, че няма защо да се страхуваме от „дребосъка“ в морето (тъй като едно от неговите най-големи чудовища не можа да ни обърне), ние продължихме още по-уверено отпреди.

Бдителността ни обаче не намаля и бяхме нащрек за всякакви непредвидени събития.

Свеж вятър ни подгони под намалени ветрила към зоната на по-леките „пасати“ на тропиците. Към полунощ той се завъртя откъм изток и ни издуха твърде близо до брега. Веднага беше дадена команда:

— Хей, наблюдавайте към левия борд! Всички на палубата! Отдайте рифовете!

За да заобиколим нос Сан Томе, трябваше да вдигнем всички ветрила. Минавахме през плитчините всред кипящо море, носени от попътно течение. Двадесет и четири часа след тръгването ни от нос Фрио бяхме „снижили“ Южния кръст с три градуса — 180 мили.

Заобиколихме носа, ту като заставахме на борд, ту като се заривахме в някоя дълбока яма в морето. Скоро светлината на Сан Томе потъна зад хоризонта, а ние продължихме под издути ветрила. На другия ден навлязохме в зоната на редовните югоизточни пасати и нашето кедрово кану заподскача пъргаво по курса си. Дружелюбните вълни се носеха стремително към дома, като мятаха гребените си само напред и никога назад. Покрай бордовете на лодката ни се плискаха малки вълнички, топуркаха по тънките кедрови дъсчици, които отделяха екипажа от вечността и напяваха пленителна мелодия. У нас все повече растеше доверието в кораба, който плаваше към дома.

Една тъмна нощ минахме покрай коралови рифове и чухме печалната песен на вълните, които се разбиваха върху тях с неспирен грохот. Колко самотни ни се видяха те! Наоколо нямаше нито едно живо същество, освен акулата, чиято перка оставяше фосфоресцираща следа, но това правеше мястото още по-мрачно.

Една нощ хвърлихме котва в завета на обширните рифове Паредес (Стените), без изобщо да видим прибоя в тъмното, макар че не бяха далеч от нас. Друг път, в една тъмна и бурна нощ, когато с много ветрила на мачтата се мъчехме да избегнем подветрения бряг, внезапно се оказахме в спокойна вода, където хвърлихме котва и прибрахме ветрилата. В този вълшебен пристан останахме до разсъмване, когато разбрахме, че се намираме в лабиринт от високи рифове, върху които се разбиваха огромни вълни. Рифовете се простираха навсякъде, докъдето погледът стигаше. Единственият свободен изход беше тясното пространство, през което се бяхме промъкнали през нощта. Това бъдещо пристанище е разположено на 16°48’ ю.ш. и 39°30’ з.д. Нарекохме мястото Порт Либердаде.

След това по нашия път се появиха коварните острови Abrohles, където в село Caravellas спрях за ремонт. Там едно пиле струваше хиляда милрейса, а връзка банани — четиристотин. Дузина лимони струваше само двайсет милрейса или един цент. По брега бяха разхвърляни много китоловни принадлежности, а на плажа лежеше труп на кит, убит преди около девет дни. На една красива лодка се подпираше побелял рибар. Познах, че и лодката, и мъжът бяха пришълци от Ню Бедфорд, които и на това място упражняваха обичайния си занаят. Старецът беше бос и леко облечен, както ходят хората в тази страна. И все пак по няколкото парцала на гърба му и по широката сламена шапка, която той килна по моряшки при нашия поздрав, аз познах професионалния рибар и моряк.

— Filho do mar do Norteamerica — каза един любезен местен жител, като посочи „сина на морето на Северна Америка“ веднага щом разбра, че и ние сме от този край. Опитах се да узная от този стар моряк причината, поради която беше изхвърлен на този далечен бряг. Може би го беше повърнал китът…

Като избрахме една по-далечна стоянка откъм наветрената страна на мъртвия кит, който вероятно „старецът на морето“ беше довлякъл на сушата, ние се закотвихме за през нощта, вдигнахме фенер на мачтата и се прибрахме за сън. Рано-рано на другата сутрин селото се раздвижи: канутата се пускаха на вода, тропаха пръти и гребла, дрънчаха кутии за стръв и какви ли не други неща, които бързо се товареха на лодките и се приготвяха за обичайно излизане в морето. Цялото оживление отекваше във високите палмови горички и ни даваше да разберем, че е време да вдигнем котва и да потегляме. Ние се вслушахме в тези весели звуци, после бързо вдигнахме котвата и излязохме от пристанището.

Носехме се покрай брега в ранното утро. Бризът откъм сушата пълнеше ветрилата ни и носеше уханието на тропическата гора с песните на много пойни птички. Ние плавахме препълнени от щастие, без страх от опасностите на морето.

Минахме през пояс от умерени ветрове, където бризове от сушата и морето се редуваха и ни носеха напред, и навлязохме в един район със силни пасати, които понякога достигат силата на щорм. Затова не се изненадахме, когато след дните на прекрасно плаване бяхме посрещнати от буря, която ни издуха в малкия пристан на Сан Паулу на трийсет мили от Баия. Там останахме два дни, докато стихна бурята.

За три дни плаване от Caravellas бяхме изминали 270 мили.

Наоколо се мотаеха няколко рибари, които очевидно живееха в ужасна мизерия. Те седяха и чакаха прилива, за да излязат с някое кану или морето да вкара малко риба в лошо направените им мрежи. Това, изглежда, беше единствената грижа в живота им. А техните къщи с продънени сламени покриви и изпопадал кирпич зееха празни като символ на нашата тленност.

Жителите на остров Сан Паулу далеч не бяха светци. Това окаяно място трябва да се избягва от външни хора, освен ако не са принудени от времето да потърсят там прикритие, какъвто беше нашият случай. Ние го напуснахме при първите признаци за утихване на вятъра, след като банда груби и полупияни хора се опита да ни нападне. Те се качиха безцеремонно на борда, блъскаха се и ломотеха на някакъв диалект, от който аз все пак нещо разбрах. Отървах се от тях, като пуснах в ход моя развален португалски, и реших, че повече не трябва да ги допускам на кораба. Не се излъгах в подозренията си, че ще се върнат и ще се опитат да се качат на борда. Когато това стана, аз им заявих твърдо, че няма да ги пусна горе, и на техния собствен жаргон им обясних, че съм добре въоръжен. Те най на края загребаха обратно към брега и с това приключиха всякакви посещения. През цялата тази нощ ние бяхме нащрек чак докато съмна. На 12 август излязохме в морето, където ни посрещна голямо вълнение. Но аз все пак по-добре познавах вълните и на тях повече можех да се доверя, отколкото на едно пристанище с коварните му обитатели.

Още същия ден пристигнахме в Bahia do todos Santos (Залива на всички светии). Това е едно очарователно пристанище, заобиколено от богата растителност. Както пише в романа, точно от това пристанище Робинзон Крузо потеглил за Африка, за да докара роби за своята плантация и тази на приятеля си.

В Баия срещнахме много приятели и добри хора. Една от забележителностите на това пристанище са стройните негърски момичета, които могат да се видят по пазарите и по улиците как пристъпват грациозно и леко с кошница плодове или делва вода на главата. Напетата походка и величествената осанка са присъщи изключително на тъмнокожите момичета.