Джошуа Слокъм
Пътуване с „Либердаде“ (6)

Пета глава

Най-после товарът беше предаден без никакви усложнения. Стана също смяна на плъховете: тези, които докарахме в Рио, отстъпиха място на събратята си от доковете на господин Педро, където бяхме пристанали. В сеното имаше и бълхи, които скачаха насам-натам, весели като чучулиги и почти толкова големи. И те, и всички други твари, които докарахме от Росарио — един господ знае от какъв род и вид бяха, — пристигнаха живи и здрави напук на дезинфекцията и суетнята в карантинното пристанище.

Ако наистина бяхме заразени, бразилците нямаше да ни изгонят по този начин (това беше равносилно да ни върнат от вратата на болницата), защото те не са нито жестоки, нито страхливи хора. Да изгониш болни от прага си би било най-малкото жестоко и глупаво. Аз вече обясних причините за нашето изпъждане.

След като бяхме преживели толкова неприятности, ние бяхме жадни да се повеселим в Рио. Затова още при първия хубав ден, след като застанахме на пристана, тръгнахме из града на лов за приключения. Най-напред спряхме в Увидор — Бродуей на Рио, — където жена ми си купи висока шапка. Започнах да виждам всяка нощ тази шапка да се издига застрашително като купа сено и нейният вид така започна да ме мъчи, че в сънищата си се заклевах във всички велики острови да не изляза в морето, преди да я изхвърля през борда.

Страхът от карантините още не ме напускаше. Когато посетихме прочутата Ботаническа градина, треперех от страх дали по пътя няма да ни дезинфекцират на някоя станция. Общо взето, в Рио прекарахме хубаво и на първия ден от месец юни вдигнахме ветрила и потеглихме за Паранагуа и Антонина, откъдето имахме приятни спомени. Носехме непълен товар от брашно, керосин, катран, зифт, колофон и вино, три пиана. И да не забравя, парен котел и парна машина за баласт. В товарителницата за тях пишеше „безплатен превоз“ и корабът се освобождаване от отговорност при „намокряне, счупване или ръждясване на стоката“. Тази клауза беше добре дошла за нас, защото по пътя ни връхлетя пампейро, който така бясно лашкаше кораба и го накланяше до фалшборда, че в трюмовете зацари невъобразим хаос. Корабът обаче издържа и скоро се изправи, без сериозни повреди на корпуса. Нямаше ги само високите брамстенги, които се счупиха с трясък при първия пристъп на бурята.

Това събитие направи дълбоко впечатление на Гарфилд. Когато бурята отнесе мачтите, той се случи на палубата, но успя да избяга, без да бъде наранен. Оттогава винаги щом на хоризонта се появеше кораб със счупен рангоут или скъсано ветрило, той беше „памперосан“ кораб.

Макар и кратка, бурята беше необикновено свирепа. Тя връхлетяла и над Паранагуа и Антонина с огромна ярост. После ни казаха, че собственикът на пианата се молел за нас и съжалявал, че стоката му не била застрахована. Но когато му доставихме пианата без видими повреди, собственикът им — старият Стрихин (или нещо подобно, защото момчетата го наричаха Стрихнин и казваха, че пеенето му било по-лошо и от отрова за мишки, а старият музикант се правеше, че не чува тези шеги) — заяви, че корабът бил много добър и капитанът му бил добър лоцман. И тъй като нито навлото, нито застраховката били платени, той и жена му щели да ни се отплатят с музика, защото научили, че много съм я обичал. Те цял живот си бяха драли гърлата по разни опери в Италия, а аз опера не обичах. И така в уговореното време бях на палубата, готов да издържа всички мъчения.

Пианата, както и очаквах, се оказаха страхотно разстроени, сякаш страдаха от морска болест!

Дълбоко съм убеден, че старият музикант използва тази възможност, за да си отмъсти за повредените инструменти, което аз не можех изобщо да предотвратя в бурята. Добрият Стрихин и очарователната му съпруга бяха изненадани колко оперни арии можех да назова. Те се опитаха да ме придумат да изпея една ария от „Трубадур“, но аз реших, че цялата тази работа се проточи много дълго, и се въздържах да пея.

В края на краищата цялата компания остана доволна и щастлива.