Джошуа Слокъм
Пътуване с „Либердаде“ (11)

Десета глава

Скоро дойде моментът да изпитаме високите качества на нашето кану. След като поплавахме няколко дни из залива, за да се нагодим към новия съд и да поставим всичко на мястото му, ние пресякохме плитчината и излязохме в открито море. Но шест кораба останаха вътре в залива, така да се каже „скрити зад плитчината“, защото лоцманите им смятаха, че навън е твърде бурно, и не искаха да рискуват. Докато ние излизахме в морето, самите лоцмани стояха на носа, кръстеха се и викаха, че отвъд плитчината е много лошо. Но „Либердаде“ пое по своя курс и нейният екипаж никога не съжали за това.

От югозапад духаше вече поутихналият пампейро, който беше вдигнал голямо вълнение. Огромни вълни се разбиваха с оглушителен рев над барата и представляваха внушителна гледка. Но нашият малък кораб се промъкна през тях като риба. Как спокоен и волен се чувствуваше той сред морските стихии!

От всички вълни, които яростно се разбиваха около него през този ден и често го обръщаха на борд, нито една не го заля или дори не прехвърли борда. От битката с бурята и големите вълни той излезе победител. После ние обърнахме по вятъра и „Либердаде“ охотно разгъна ветрила и литна като птица.

Изискваше се голяма решителност и смелост, за да се впуснеш в първата буря с такава малка лодка, след като години наред си плавал с големи кораби! Но за да се върнем обратно, се изискваше много по-голям кураж, тъй като мислите за родината бяха завладели умовете ни.

В този момент при мен се върнаха спомените за малките кораби, на които бях плавал, и старата любов ме завладя отново. Нашето корабче се отдалечаваше от брега и екипажът в един глас извика:

— Да продължим!

Огромните вълни на Южния Атлантик се търкаляха към брега, а когато достигнеха десет сажена дълбочина, се прекатурваха и се превръщаха в ревящи грамади с пенести върхове. Това правеше невъзможно нашето приближаване към сушата.

Очевидно беше, че най-безопасният курс беше към открито море, далеч от брега, където вълните, макар и големи, бяха равномерни. Те се гонеха под нашия малък кораб, който танцуваше като прашинка върху океана напред по своя път. Двадесет и четири часа след като излязохме от пристанището на Паранагуа, ние се изравнихме с нос Сантос — това беше преход от 150 мили.

Точно когато заобикаляхме носа, за да влезем в пристанището на Сантос, върху нас връхлетя поривист шквал, раздра ветрилата ни на парцали и ни отнесе в Сантос под голи мачти.

Там случайно попаднахме на един стар приятел — капитана на пощенския параход „Файненс“ Бейкър, — който тъкмо се готвеше да отплава за Рио. На другия ден от приятелския кораб ни хвърлиха едно въже, за което ние се вързахме, и бяхме взети на буксир до Рио. Жена ми и най-малкият моряк се качиха на парахода, а Виктор остана с мен на кануто. Той през цялото време стоя с брадва в ръце, готов да пререже буксирното въже, ако стане необходимо, а аз управлявах.

— Внимавайте — извика Бейкър, когато параходът потегли, — внимавайте да не ви измъкна кануто изпод вас!

— Заминавай с пощата си, Бейкър — успях да извикам аз, — внимавай да не ти гръмне параходът, че жена ми и синът ми са на борда му. А аз ще имам грижата за другия край на въжето.

Бейкър достигна с парахода си до тринайсет възла, но „Либердаде“ издържа!

Въжето, с което ни влачеха, беше 1 1/3 инча дебело и деветдесет сажена дълго. На моменти, когато параходът се издигаше върху някоя вълна, а кануто оставаше на противоположната страна на вълната зад кърмата на Бейкър, въжето се изопваше като струна на арфа. Друг път то се отпускаше и увисваше под долната част на вълнореза. Това ставаше само за миг, защото в следващия момент параходът отново се гмурваше напред и въжето се опваше и рязко ни издърпваше напред, при което целият корпус тежко потреперваше. При тези обстоятелства беше наложително да управлявам само направо, защото едно отклонение наляво или надясно би означавало край на кариерата на „Либердаде“ — тя щеше да иде право на дъното. Затова в продължение на двайсет часа аз трябваше да стоя на щурвала, тъй като бях най-старият и опитен кърмчия на борда. Но аз се чувствувах добре и не бях уморен, преди Бейкър да разлее масло върху „неспокойните води“. След това се уморих и ми омръзна.

Виктор стоеше под платнището с брадва в ръце, готов да среже въжето, което беше така вързано, че можеше да го достигне отвътре и да го отреже моментално, ако кануто по една нещастна случайност се отклони встрани.

Аз се страхувах, че на момчето ще му се доспи и ще задреме, но моите многократни викове „Виктор, не мърдай оттам!“ винаги го сварваха на поста му, макар че от бързото движение му се виеше свят.

Тежките пръски ме мокреха на щурвала, но те сякаш измиваха от мен миризмата на сяра и дезинфектори и това ме ободряваше.

Навсякъде около нас се вдигаха объркани и опасни вълни, които често бяха много по-високи от планшира на кануто. Но благодарение на стройните си обводи то се държеше устойчиво върху тях и се плъзгаше леко отгоре им.

Това препускане с кануто беше едно вълнуващо и полезно за всички ни преживяване. Ние получихме неоспоримо доказателство, че този малък плавателен съд е изключително мореходно корабче, защото нямаше по-добро изпитание за него от влаченето на буксир.

Капитанът на парахода нареди от време на време да разливат масло във водата, за да се намалят пръските и разбиването на вълните. Но за мен на щурвала това беше допълнително неудобство, защото голяма част от маслото ме обливаше целия и по лицето. Чух капитана да извика на един от своите помощници (който между другото беше стар китоловец, а китоловците по някаква необяснима причина никога не са изпитвали особено уважение към търговските кораби):

— Господин Смит!

— Ест, сър — каза старият Смит.

— Господин Смит, излейте маслото!

— Ест, сър — отговори весело старият китобоец и усърдно се зае да изпълни заповедта.

След по-малко от пет минути целият бях оплескан в масло, а лодката ни беше омазана от кила до клотика.

— Сега е много добре — извика Смит.

— Всичко е наред — каза Бейкър.

Но според мен нищо не беше в ред.

През това време вятърът беше станал насрещен и преди да влезем в пристанището на Рио, аз се бях нагълтал с масло в такова количество, което би излекувало охтичав в най-напреднал стадий на болестта.

Чух Бейкър да казва, че много няма да се учуди, ако „Слокъм се удави“. Но докато кануто вървеше право напред и не се отклоняваше, с мен нищо не можеше да се случи. Пристигнахме в Рио здрави и читави след най-вълнуващото пътешествие с лодка в моя живот. Аз бях решен да не режа буксирното въже, което така добре ни теглеше, и знаех, че и Бейкър няма да ни отвърже от кораба си, защото въжето беше негово.

В Рио разбрах, че мога да сменя разрешителното си за риболов с документ от по-голяма важност, който можех да получа от министъра на корабоплаването.

Не един ловък лингвист беше готов да упражни влиянието си в мой интерес пред гореспоменатия високопоставен чиновник. Но след един месец открих, че работите ми се придвижват със скоростта на холандска фрегата, попаднала в безветрие и насрещно вълнение. Нашият достопочтен консул генерал Х. Клей Армстронг ми намекна каква може да бъде причината и как да я отстраня. Тогава сам се заех с уреждането на документа, което трябваше да направя още от самото начало. Скоро се свързах с чиновници от различни отдели, които имаха желанието да ми помогнат без намесата на външно „влияние“.

Маркис, командир на флотилия, ме препоръча на министъра на корабоплаването „от уважение — както каза той — към американските моряци“. На новия документ пишеше Passe especial и имаше печат колкото супена чиния. След това един пристанищен морски офицер ме представи на добрия администратор, който също ми издаде Passe especial с печата на митницата.

Сега ми оставаше само да се снабдя с медицинско, за да го прибавя към купчината от документи, които биха свършили работа и на един военен кораб. Тъй като Рио имаше славата на място със здравословен климат, аз получих медицинското без всякакви трудности. С това нашата екипировка беше комплектувана.

Тук се срещнах и с нашия посланик, едно от задълженията на когото беше да бъде нащрек и да защищава интересите на това американско корабче-сираче. Ето какво ми каза той:

— Капитане, ако вашата „Либердаде“ е в такъв добър вид, в какъвто са и вашите документи (които ми бяха издадени от бразилските власти), вие ще пристигнете благополучно.

След това добави:

— Ако лодката изобщо стигне у дома, тя ще представлява голяма рядкост.

Което аз веднага изтълкувах като „ще имаме добри шансове да окачат снимката ви в някой долнопробен музей“.

За един капитан и корабовладелец с дългогодишен опит това беше една твърде интересна форма за насърчение. Нашите бразилски приятели обаче не се съмняваха в успеха на плаването. „Ние вярваме — пишеше «Journal Opiz» от Рио — в хладнокръвието и смелостта на дръзкия американски моряк и очакваме в скоро време всички вестници от Стария и Новия свят да съобщят за благополучното пристигане на този чудесен малък съд в желаното пристанище. Ние също ще се гордеем с това!“

Изпратени с такива сърдечни благопожелания от всички наши приятели, ние се сбогувахме с Рио и на 23 юли 1888 г. потеглихме на път.