Джошуа Слокъм
Пътуване с „Либердаде“ (10)

Девета глава

Без облаци напред към синята далечина!

Посрещаме вълните със велика радост;

вдигнете всички изпокъсани платна,

надеждата на храбрите е нашта младост.^[1]

Масанейло

Когато всичко ценно от останките на „Акуиднек“ беше спасено, се оказа, че ние все още бяхме собственици на някои вещи, които скоро щяха да добият огромна стойност за нас, особено компасът и морските карти. Те, макар и повредени, все още можеха да послужат. След като се оказа, че и хронометърът е цял и невредим, аз вече не бях в недоумение и знаех какво да правя, а жена ми и синовете ми се съгласиха с моето решение.

Планът накратко беше такъв: ние не можехме да изпросим пари за връщане, нито можехме да стоим без работа сред местните жители. Разбрахме, че ще ни е нужна повече смелост да останем в тази далечна страна, отколкото да се върнем в родината с лодка, която решихме да построим за тази цел.^[2]

Синът ми Виктор с голяма гордост и разбиране се включи с цялото си сърце в замисъла, който обещаваше бързо завръщане у дома. Той се отдаде с цялата си душа на лодката, като работеше като стар и опитен майстор.

Преди обаче да се заемем с това начинание, ние обсъдихме всички възможности. Бяха взети пред вид бързите океански течения около носове и коралови рифове. А най-опасно от всичко, което ни очакваше, бяха свирепите тропически бури, които непременно щяхме да срещнем.

Но лодката — решихме ние — трябва да е сигурна и здрава, така че да не се страхуваме да й поверим живота си дори и при буря.

Запасен с опит за кораби и лодки от всякакви размери и в много морета, аз се заех да построя според познанията и средствата си един съд, който да бъде най-добре приспособен да се справи с всякакви метеорологични условия и обстоятелства. Моето семейство одобри замисъла ми и се зае с всички сили да помага.

Мореходността трябваше да бъде първата и най-важна черта на нашия миниатюрен кораб. Освен това качество той трябваше да плава добре поне с попътни ветрове, на които главно разчитахме. По време на плаването се оказа, че правилно сме преценили и по-голямата част от пътя изминахме с благоприятни ветрове.

Многобройните опасности, през които бях преминал, и тежките загуби бяха дали своето отражение върху здравето и нервите ми. Дългите карантини, скъпите дезинфекционни операции и разорителните лекарски визити бяха прехвърлили моите долари в чужди ръце. Но тъй като все още се намираше някоя и друга пара, а в главите ни узряха планове как да се върнем у дома, ние се заехме за работа с няколкото инструмента, спасени от кораба. Скоро се оказахме собственици на нов кораб, чиято постройка, размери, модел и стъкмяване ще опиша подробно, като започна първо с описание на инструментите, с които го направихме.

За начало имахме брадва, тесла и два триона, свредел с диаметър 1/2 инча, друг с диаметър 6/8 инча и още един от 3/8 инча; две големи игли за ветрила, които нарязахме за пробой, една замба и най-ценния от всички инструменти — една пила, която намерихме в стар чувал за ветрила, изхвърлен от вълните на брега. Без усилие си направихме и винкел, а две тънки бамбукови пръчки ни послужиха за пергел. Със ситно счукан въглен, смесен с вода, намазахме канапа, от който имахме достатъчно под ръка. Когато трябваше да се пробие дупка, по-голяма от нашия най-голям свредел, нагорещявахме парче желязо, с което пробивахме дупка от желания размер. Така че в края на краищата ние разполагахме с доста добър комплект от инструменти за нашата работа. Нямахме стяги, каквито използват лодкостроителите, но им направихме заместители от кривите стъбла на гуавата и дървото масарандуба.

Когато дървеният материал от товара на загиналия кораб се оказваше неподходящ, сечахме дървета от близката гора. Някои от дърветата, които търсехме за различни части на кораба, имаха странни имена: arregebah, guanandee, batetenandin, glastampai и т.н. За последното не използвахме триона, защото беше много твърдо, а го сечахме с брадвата. Не забравяхме, че имаме само една пила, а сечивата с острие можехме винаги да наточим на камъните на близкия поток.

Няма да описвам многобройните трудности, с които се сблъскахме при построяването на лодката. Една от последните беди беше тропическата треска, която ни причини много страдания. Но всичко това и много други пречки в края на краищата бяха преодолени от нашата енергия, която растеше заедно, с лодката. Строежът на съда бързо напредваше. Работехме непрекъснато през цялата седмица и почивахме само в неделя, когато правехме отчет какво сме извършили през седмицата и обмисляхме с какво и как да се заемем през следващата седмица.

Черната работа като нарязването на кедровите талпи, които бяха основния материал за лодката, се извършваше от туземците. След това се искаше много рендосване и изглаждане, докато дъските добият необходимата форма. Дъното беше направено от желязно дърво 1 1/4 инча на 10 инча. За бордовете и палубата използвахме червен кедър, като всички, освен две дъски минаваха по цялата дължина на съда. Това разпределение на изключително тежко дърво на дъното и леко дърво на бордовете и палубата изигра голяма роля за устойчивостта на съда.

Желязното дърво беше тежко като камък, докато лекият и еластичен кедър придаде плаваемост и гъвкавост на съда, които качества за нас бяха много важни.

Свръзките набавихме от най-различни места — някои от фалшборда на разбития кораб, други приспособихме от пантите на врати и люкове, а трети направихме от металната обшивка на съда, която туземците стопиха и от нея изляха пирони. Туземците ни снабдиха също с около десет килограма пирони от чиста мед, за които заплатих с медни монети, като разменният курс беше два килограма монети за едно кило пирони. От същите монети, наречени dumps^[3] изрязахме малки ромбчета, пробихме им в средата по една дупка и ги приспособихме за шайби на пироните. Малките болтове с уши, които успяхме да свалим от бизангика на „Акуиднек“, влязоха в полза като скрепващи болтове на палубата на новия кораб. Когато пироните бяха прекалено дълги, ние ги режехме до необходимата дължина, като остатъците не се хвърляха, а отново се стапяха и от тях се правеха нови пирони.

В близките села успях да купя големи болтове с гайки, които се използват за каруци. Приспособявах ги за необходимата дължина, като от вътрешната страна им набивах по едно парче дърво и после стягах гайката отвън, докато влезе в дървото и се изравни с дъските. После завъртах болтовете отвътре навън и дъските се стягаха като в менгеме. Направих обшивката клинкерна, защото без съмнение това е най-здравият начин за постройка на съд.

Винтовите болтове, които бяха седемдесет на брой, ни излязоха заедно с медните пирони много скъпо, докато дървените гвоздеи, които също използвахме за скрепване, струваха само труда за направата им. Бандажите, които употребихме на някои места за скелета на рубката, не струваха нищо, защото се правеха от влакнестата кора на дървета, от която можехме да си обелим, колкото ни трябваше. Общо взето, нашите материали не бяха скъпи, тъй като дървото, което беше най-важното, струваше към три цента квадратния фунт. Независимо дали беше палисандрово или желязно, кедър или махагон, цената беше почти същата, но малко по-висока от цената на обикновен дървен материал. Така че ние спокойно си подбирахме най-доброто дърво, тъй като хубавият дървен материал изисква много по-малко работа за обработването му.

След като обработихме този разнообразен дървен материал и направихме от него шпангоути и дъски за обшивката, ние здраво скрепихме и вързахме всичко. Така се получи един здрав и мореходен съд, който трябваше да издържи на всички изпитания в океана.

След като завършихме корпуса, ние кроихме, майсторихме и къде с помощта на „дървения ковач“, къде с повече въображение направихме мебелировката на помещението. По време на плаването тя се оказа не по-малко сполучлива, отколкото ако беше направена в някоя корабостроителница, и то за много пари.

Моите строители не се плашеха от нищо и на 13 май — денят, в който бяха освободени робите в Бразилия — ние пуснахме нашия съд на вода и го нарекохме „Либердаде“ (Свобода).

С неговите 35 фута пълна дължина, 7 1/2 фута широчина и три фута газене — кой би казал, че това е малък кораб?

За модел ми послужиха моите спомени за лодките дори от нос Ан и една фотография на елегантен японски сампан, която носех със себе си. Затова, както може да се очаква, в завършен вид „Либердаде“ приличаше и на двата типа.

Стъкмяването беше направено по модела на японския сампан, за който смятам, че има най-удобното лодково стъкмяване в целия свят.

Такава беше лодката, или кануто, както предпочитам да го наричам, с което се канехме да плаваме до Северна Америка и до дома. Всички бяхме заети с постройката на съда и миналите беди бяха забравени. Госпожата уши ветрилата, и то какви ветрила!

Виктор се беше справил добре с ролята си на дърводелец, въжар и общ работник. И за нашия малък мъж Гарфилд се беше намерила работа. Той държеше чука, с който занитвах пироните, и даваше съвети за предстоящото плаване. Всички бяхме заети и никой от нас не се сети да помисли какво ни готвеха пристанищните власти от най-близкия град. Те твърдяха, че уж не могат да издадат паспорт на такъв малък съд за такова далечно плаване.

След това автора и конструктора на малкия съд го хвана отново маларията и така бях принуден три дни да остана на легло. На мен изведнъж ми хрумна, че в спасената от корабокрушението аптечка има малко арсеник. Взех няколко дози от него (като започнах, разбира се, с малки) и скоро почувствувах как под влияние на тази смъртоносна отрова маларията започна да се изцежда от моя организъм. Увеличих малко дозите и това ми подействува така благотворно, че с всеки изминат час състоянието ми се подобряваше и след няколко дни бях напълно здрав. Колкото и да изглеждаше нелепо моряци да бъдат преценявани от пристанищните „попови лъжички“, ние все пак трябваше да се подчиним, защото „поповите лъжички“ бяха много.

Някъде по онова време — както казват астролозите — дойде пратеник от митницата, като ме помоли да отида там по пладне на другия ден. Обзе ме безпокойство. Вярно е, че пратеникът ми предаде заръката на властите по възможно най-любезния начин, но това не означаваше нищо, тъй като бразилците са винаги любезни. Това събитие, колкото и дребно да изглежда сега, едва не ме хвърли отново в треска.

Какво бях направил?

Отидох на другия ден, след като цялата нощ бях сънувал кошмари. Бях готов да обещая, че друг път няма да правя така! Когато се представих в канцеларията на любезния началник, аз разбрах, че не ме е викал, за да ме накаже за някое мое провинение, а има добра вест за мен. Малката „Либердаде“ — отбеляза той — била привлякла вниманието на неговите хора и собственото му любопитство, тъй като била „красив и добре построен кораб“. Бяха изказани още много ласкателства, които аз се престорих, че приемам с изненада, но си казах на ум: „Мисля, че сте прав, господине, а имате и добър вкус, макар и да сте митничар.“

За да не навлизам в повече подробности, само ще кажа, че след всички тези похвали последва предложение да построя лодка за митницата. Но тъй като неговото правителство нямало да даде пари за нова лодка, той ми посочи един стар съд, на който трябваше да се смени килът, обшивката, шпангоутите, форщевенът и ахтерщевенът и ме попита не мога ли да го ремонтирам.

Помолих да ми дадат време да обмисля това предложение. Колкото и да бяха ласкателни думите на чиновника и щедро обещаното възнаграждение, аз нямах никакво намерение да оставам в тази гореща страна и да рискувам отново да се разболея от малария само за да „ремонтирам“ лодката. Но все още оставаше старата пречка — паспортът, от който смятахме, че зависи плаването ни.

За да ускорим нещата, ние решихме да си извадим разрешително за риболов. Чудех се как не съм се сетил по-рано за това, след като едно време самият аз бях риболовец! Заех се с нова дипломатическа мисия и започнах привидно да се подготвям за риболовна експедиция. За тази цел беше сплетена мрежа, която при всички случаи щеше да ни бъде от полза. След това се запасихме с кукички, влакно и едно котвено въже. Въжето беше оплетено от стъблата на дълги лози, които растяха по плитчините точно над границата на прилива. От няколко стъбла можеше да се оплете много здраво, леко и еластично въже, което ставаше за котвено или за плаваща котва при буря. За десет милрейса (пет долара) туземците ни изплетоха деветдесет сажена от това въже.

Котвата ни падна почти от небето. Аз бях измайсторил дървена котва от тежко дърво, но един ден при нас дойде як фермер и донесе една лодъчна котва. Той каза, че робите му я използвали за ченгел над огнището.

— Сега вече те са свободни и всички си отидоха — каза той — и на мен повече не ми трябва тази кука.

Той хвърли око на шевната машина, на която бяхме ушили ветрилата и вече не ни беше нужна. Направихме размяната и получихме трофейната котва, като собственикът прибави нещо отгоре. След тази добра находка дървената котва беше прибрана за резерва.

Подир всички тези приготовления нашият плавателен съд заприлича на малка едномачтова рибарска лодка и аз започнах да се чувствувам в стихията си от едно време, без да се страхувам повече за прехраната на семейството си, тъй като по нашето крайбрежие познавах добре местата за риболов. Пристанищните власти охотно ни издадоха един документ, който в превод означаваше „разрешително за риболов вътре и вън от залива“.

— На какво разстояние извън залива можем да ловим риба с този документ? — попитах аз.

— Quiem sabe? — каза чиновникът. (Буквално това се превежда „Кой знае?“, но на испански или португалски обикновено означава „Никой не знае!“ или „Не ме интересува!“)

— Адиос, сеньор — каза любезният чиновник, — ще се срещнем на небето!

Това означаваше: „Щом толкова настоявате — вървете, но аз официално не трябва да знам за това. А вие и без това ще отидете на дъното.“ Но точно тук той и много други грешаха.

След като се сдобихме с необходимия документ, ние започнахме да товарим провизии за плаването. Ето какво взехме: 120 фунта сухар, 25 фунта брашно, 30 фунта захар, 9 фунта кафе. От кафето, което беше препечено и стрито на фин прах, пихме двойно по-дълго, отколкото ако беше приготвено по начина, познат в Северна Америка, а и на вкус беше възхитително. Взехме още три фунта чай, 20 фунта свинско, 100 фунта изсушено говеждо, 20 фунта сушена треска, две бутилки мед, 200 портокала, 6 връзки банани, 120 галона вода, а също така една кошничка ямс и десетина стръка захарна тръстика, които щяхме да ядем вместо зеленчуци.

Аптечката ни беше запасена с бразилски орех, пипер и канела. За плаването не се нуждаехме от никакви други лекарства или подправки, освен готварска сол, но и от нея имахме достатъчно.

Мускетът и карабината, които вече ни бяха помогнали, заедно с мунициите и три къси тежки саби бяха прибрани на специално място, за да бъдат използвани в случай на необходимост.

Леките предмети складирах в двата края на кануто, а по-тежките в средата и ниско по дъното, като по този начин икономисах място и увеличих устойчивостта. Над провизиите, складирани по средата на корпуса, поставих под, а над него опънах платнище, което се издигаше на три фута над палубата. По този начин се получи едно помещение, високо четири фута и дълго дванайсет фута. Скелетът му беше направен от бамбук и то ни служеше и за склад, и за каюта. Това разположение на помещението по средата даде възможност койките на моите пътници да бъдат поставени на мястото, където люшкането най-малко се чувствуваше. Но при всичките наши усилия ние трябваше да се примирим и да приемем денонощното блъскане на вълните.

Обмислихме и взехме предохранителни мерки за всичко, доколкото ни позволяваха възможностите и умението. Гъвкавите и леки бамбукови стъбла бяха използвани при всички случаи, където имахме нужда от пръти: за подпори и скелета на каютата, реи за ветрилата и най-после за буртици, прикрепени към планшира, които в случай на преобръщане щяха да изправят лодката отново в нормално положение. Всяка клетка на бамбуковото стъбло представляваше въздушна камера с по няколко фунта плавателен капацитет, а ние имахме на кануто хиляди такива камери.

Най-важните продукти от нашите провизии като брашното, хляба и кафето бяха херметически запечатани. В случай на преобръщане нашият кораб не само щеше да се изправи, но провизиите нямаше да се намокрят и объркат. Щеше да е необходимо само да се изчерпи водата и лодката да се насочи отново по нужния курс. Оказа се обаче, че не ни било писано да изживеем такова изпитание или премеждие.

Докато всички осъзнавахме, че ни очакват много и непознати премеждия, малкият Гарфилд се страхуваше най-много от акулите. По време на плаването уловихме един чудесен екземпляр с пет реда бисерни и остри като пики зъби.

Казват, че някои от тези чудовища имат по девет реда зъби, а това, че са винаги гладни, се признава от моряци с голям опит.

Как могат някои моряци да се къпят, което те често правят, пред лицето на такава ужасна опасност? Това е нещо, което никога няма да разбера! Те, изглежда, искат да се преборят с опасността, но това е излишен риск, за който понякога се заплаща с живота. Преди известно време вторият помощник на един барк бил прерязан до кубинския бряг на две части и те били погълнати цели от една огромна акула, която той предизвикал. Скоро след това хванали акулата и от отвратителния търбух на чудовището извадили останките на този човек.

Но нека да оставим темата за акулите и да се върнем към плаването на „Либердаде“.