Джошуа Слокъм
Пътуване с „Либердаде“ (5)

Четвърта глава

Разпореждането на властите в Иля Гранди, което всъщност беше политически ход, ни създаде огромни трудности. В действителност то беше замислено като репресивна мярка заради минали нарушения, извършени от техните аржентински съседи; не само заради карантини срещу бразилски епидемии, но също и заради дискриминационното мито, наложено върху захарта, която идва от империята. На чувствителните бразилци беше наложена такава комбинация от търговски ограничения, че те повече не можеха да търпят и бяха обхванати от треска за отмъщение, чиято температура надхвърли дори тази на febre marello^[1] и те решиха да дадат на техните братовчеди-републиканци добър урок. Все пак те не желаеха да предизвикват война и затова предприеха други мерки. Всъщност затварянето на пристанищата в най-активния сезон на аржентинския износ за Бразилия под благовидния предлог от страх пред холерата така възхити аржентинците, че при първата възможност те обявиха два дни за национални празници в чест на своята умна съседка. Така с фишеци и шампанско разногласията бяха заличени.

Това беше радост за всички, освен за собственика и екипажа на „Акуиднек“. За нашия барк нямаше друг изход, освен да се върне там, откъдето идваше товарът. И това, разбира се, с цената на огромна загуба от пари и време! Ние се отбихме в първото отворено пристанище и изпратихме телеграма до собственика на товара, но отговор не се получи. Оттам отплавахме за Буенос Айрес, където отново телеграфирах за инструкции. Офицерите от стражевия кораб се запревиваха от смях, когато им разказах какво ни се случи в Бразилия, докато аз, да си призная, не виждах нищо смешно в това. След два дни от собственика пристигна следния дипломатически отговор: „Действувайте според създадените обстоятелства.“ Получих няколко съвета по този въпрос. Един предложи да изхвърлим целия товар в морето и каза, че създадените обстоятелства го изисквали. Този приятел, смея да спомена, беше от Бостън. Аз никога няма да си простя, че не го послушах! Корабът не беше под никаква закрила; не само че никой не спазваше закона за неприкосновеността на кораба, но и на всяка крачка те причакваха мошеници и скитници, готови да се възползват от твоето нещастие и да те доведат до пълно отчаяние. Най-после реших да се отърва от тези паразити и продължих нагоре по Парана. Завързах барка на същото място, където няколко седмици преди това бяхме взели товара. Приготвихме въжета и макари за разтоварване. Ако не друго, то поне знаех, че мога да сваля товара там, където първоначално съм го получил. А откъде щях да взема пари да купя баласт и да платя другите разноски — хич не знаех!

Моят търговец посрещна със съчувствие разказа ми за нещастията, които ни бяха сполетели, но „carramba — каза той — и аз имам големи загуби“. Бяха нужни много малко доводи да ме убедят, че най-евтиният начин беше най-сигурен за мен. Тъй като моят търговец предложи да поеме разноските по пласирането, най-умното за мен беше да не пипам товара, а да го оставя на кораба и да чакам отварянето на бразилските пристанища. Така и направих.

За моя търговец дон Мануел се говореше, че имал милиони песо. Началото на това богатство поставил като продавач на въглища на дребно и за негова чест трябва да кажа, че гърбът му бил единствения транспорт. Тогава бил добър човек. По-късно сключил редица големи сделки, а сега го наричат „дон“ и живее в къща за 90 000 долара. Той вече не продава въглища, но едното му око е стъклено.

Ние стояхме на котва в Росарио и все чакахме и чакахме. Всички обаче бяхме в добро здраве и аз най-после се почувствувах душевно по-спокоен. Колкото до моя приятел дон Мануел, той изглеждаше по-добронамерен и все още „имаше време да изкупи греховете си и да заживее като порядъчен човек“.

При завръщането си в Росарио открих, че някои от старите моряци липсваха: едни бяха пометени от мора, за да освободят място за нови, а други, за които никой не би жалил, бяха пощадени. От всички корабни агенти, които познавах в Росарио, нито един не беше отнесен. Всички се бяха отървали, защото, според хората, били непроницаеми за епидемиите. Така и моят агент дон Кристо. Кристиано, наричан от дон Мануел „Шведа“, беше устойчив на всички бацили, освен този на комисионата.

Най-после на 9 април 1887 г. до нас достигна вестта, че бразилските пристанища били отворени. Холерата беше отдавна изчезнала в Санта Фе и Буенос Айрес. Бразилците бяха вече построили своите фабрики за сушене на говеждо и можеха да отворят пристанищата си. Тази новина предизвика голямо оживление. Започнаха да се набират екипажи от няколкото публични дома, които не бяха съборени през епидемията, от улицата или от полето. Някои дори дойдоха и от джунглата. Сред тях имаше много бивши затворници, които бяха пуснати от затворите из цялата страна, за да се избегне разрастването на бедствието поради големи струпвания на хора. От шестимата, които взех на борда, четирима бяха бивши затворници, недоизлежали присъдите си за убийство или за разбойничество по пътищата. Но когато научих всичко това, беше много късно. Скоро отново ще имам повод да пиша за тези типове!

И така, отвързахме се от пристана и се спуснахме няколко мили надолу по реката през първия ден с екипаж от закоравели разбойници на борда, а на щурвала с един мургав гръцки лоцман, който можеше да бъде взет за пират в която и да е част на света. Вторият помощник, нает също в Росарио, беше не по-малко грозен, а като допълнение към грозните му черти цялото му лице беше прорязано от белег, оставен може би от добре заслужен силен саблен удар. Никак не бях спокоен, като качих на борда новия си и неприятен на вид екипаж! Затова рано първата вечер заповядах да хвърлят котва и да приготвят барка да прекара безопасно нощта. На другата сутрин гъркът, вместо да се заеме с работата си по потеглянето, дойде при мен с искане да му увелича заплатата заради специалните му заслуги. Той вероятно смяташе, че не мога да се справя без него и заяви, че ако не му платя исканата сума, която беше доста по-голяма от полагащата му се такса, ще слезе на брега. Изпълних желанието му незабавно. Без повече „празни приказки“ той още в същия момент се озова на брега заедно с куфарчето си. Някой казал по този повод, както научих по-късно, че на „стария С.“ не му остава нищо друго, освен да тръгне по петите на някой кораб, за да си спести парите за пилот. Според тях това било единственото, което можело да се направи, защото всички лоцмани бяха ангажирани на други съдове.

Нито пари изхарчих, нито „Акуиднек“ пострада! На другата сутрин при изгрев-слънце корабът вдигна котва и под издути ветрила застана начело на флотилия от съдове с лоцмани на борда си. Тъй като беше най-бързият ветроход, той лесно запази преднината си и беше един от корабите, които не rompe el blanco^[2], както предричаха всички лоцмани. Те вдигаха високо рамене и цъкаха:

— No es practico, no es posible!^[3]

Вярно е, че това беше второто ми спущане по Парана, но бях плавал и по други удивителни реки. Освен това бях чел книгата на Марк Твен „Живот по Мисисипи“, която е неизчерпаем извор на информация за речни течения, ветрове, пясъчни плитчини, алигатори и всякакви други полезни данни за живот на река, затова бях уверен в способностите си. Беше ми нужен само стимул, който получих от спречкването с нахалния лоцман или пират — не знам кое по-точно му подхожда. Сигурното е, че не беше истински моряк!

Силният попътен вятър и течението ни носеха надолу по реката. Ние все още бяхме начело, а американското знаме се развяваше на водещия кораб! И така, вместо ние след тях, сега глупаците се тътреха след нас. Излязохме благополучно от устието на реката, благославяни от офицерите и екипажите на корабите след нас. Само лоцманите вдигаха рамене и припяваха:

— No es practico, no es posible!

Както после ми разказаха, те ни ругаели злобно и били в отвратително настроение, като бълвали псувни повече от обикновено, защото всеки, който ги е чувал, ще се съгласи, че обикновеният лоцман „даго“^[4] е най-цапнатото в устата същество на вода.

Още веднъж стигнахме устието на реката и минахме покрай кораба-фар, но този път нямаше защо да спираме и да обезветряваме ветрилата, за да може лоцманът да слезе. Нямаше нищо, което да ни спре! Вдигнахме всички ветрила за попътния бриз и след осем дни бяхме в Иля Гранди, като изпреварихме цялата флотилия с два дни. Гарфилд държеше точна сметка за всичко това. Той беше на палубата, когато забелязахме сушата. Беше тъмна и мъглива нощ и не се виждаше нищо, освен смътните очертания на някакъв нос. Аз реших, че това е островът, а Гарфилд заяви, че подушва миризмата на суша, на мъгла и на катран. Това, трябва да призная, ме успокои. Стадо весели делфини скачаха пред носа на кораба, докато ние уверено приближавахме към сушата. Те се гмуркаха и непрекъснато пресичаха курса ни, като ни пазеха от опасности. Аз знаех, че докато делфините са с нас, няма защо да се страхуваме от сушата. Когато вахтеният извика: „Делфините изчезнаха!“, ние обърнахме носа на кораба по посока на открито море, обезветрихме гроттопсела и пуснахме „гълъба“ (лота). Когато го извадихме от четиринайсет сажена дълбочина, по него се бяха полепили няколко песъчинки и една мека и нежна раковина. Нищо друго не ни оставаше, освен да вземем под внимание тези предупреждения и да се отдалечим от сушата с нейната гъста мъгла и непрогледен мрак.

Периодично хвърляхме лота, докато обикаляхме на почетно разстояние от брега. Това продължи до развиделяване, когато в мъглата на сивото утро пред нас изплува познатият нос. А Гарфилд беше подушил не друго, а кутия с катран, която навярно морякът с лота беше разсипал през нощта.

На 29 април сутринта намерихме входа за вътрешното пристанище и влязохме в Иля Гранди за втори път със същия товар сено. Все още продължаваше да е много мъгливо и през целия ден върху нас на силни пориви връхлиташе вятър, който се спускаше по склоновете на планините, натежали от мъгла и дъжд.

Два дни по-късно времето се проясни и нашите приятели започнаха да влизат в пристанището. Те с изненада откриха, че ние вече сме там, закотвени в завета на най-високата планина.

На това място прекарахме осем мрачни дъждовни дни, след което дойдоха да ни опушат със сяра и да ни дезинфекцират. След тази процедура сметнаха, че сме достатъчно здрави, и ни беше дадено разрешение да заминем за Рио, където пристигнахме на 11 май. Отново изпреварихме с един ден нашите конкуренти, които най-после пристигнаха благополучно с изключение на английския барк „Дъблин“. Той бил унищожен от пожар по пътя за Рио. Капитан Лунт спасил екипажа и на другия ден го докара благополучно в пристанището.

От форта при входа на пристанището на Рио отново ни беше сигнализирано и ни заставиха да чакаме. Отливното течение, което беше започнало, така дръпна назад кораба, че едва не го откъсна от котвените му вериги.

Изглежда, „Акуиднек“ беше изпреварил телеграмата, която трябваше да предупреди за неговото пристигане. Все пак мой неотменим дълг беше да се подчинявам на заповедите на пристанищните власти, макар и да не бяха твърде разумни. На тях в пристанището им беше лесно да кажат: „Стойте или ще ви потопим!“, но ние на кораба, изправени пред две злини, за малко не потънахме, защото се подчинихме на тяхната заповед.

Някога, когато са искали да спрат някой кораб, от форта на пристанището са давали по един, два или три изстрела, които били за сметка на кораба. Ако не е американски, за първия изстрел се плащали петнайсет шилинга, за втория — трийсет и за третия — шейсет. За американските кораби обаче се започвало с най-скъпия изстрел — за шейсет шилинга, защото те винаги трябва да получат най-хубавото!

След пристигането на закъснялата телеграма и премахването на всички трудности и след като офицерите още веднъж установиха самоличността ни, ние за последен път в това плаване вдигнахме котва и влязохме в обширното и пленително пристанище на Рио, към което се бяхме стремили.