Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Krzysztof, Kolumb pisma, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
Характеристика
Оценка
4,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
thefly (2016)

Издание:

Автор: Христофор Колумб

Заглавие: Дневници

Преводач: Магдалена Атанасова

Език, от който е преведено: Полски

Издание: първо

Издател: Държавно издателство Варна

Град на издателя: Варна

Година на издаване: 1972

Тип: документалистика

Националност: полска

Печатница: ДПК „Странджата“, Варна

Излязла от печат: 20. VII. 1972 г.

Редактор: Виолета Чушкова

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Константин Пасков

Художник: Мария Даскалова

Коректор: Паунка Камбурова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2686

История

  1. — Добавяне

Приложения

Писмо на доктор Чанка до градския съвет в Севиля

(Относно II експедиция)

Многоуважаеми господине,

Тъй като въпросите, за които пиша поотделно на различни лица, както и съдържащите се в този отчет не могат да бъдат разгласявани, реших да съставя сведението за тази страна отделно от молбата, с която се обръщам към Ваше благородие. А сведенията са следните:

Флотът, който нашите владетели, католическите крале, изпратиха по божия воля от Испания до Индия, за да закара там Христофор Колумб, адмирала на Океанското море, отплава от Кадис на 25 септември (…) година при ясно време и с попътен вятър. Хубавото време продължи два дни и ние успяхме да изминем около 50 левги; през следващите два дни времето се промени и ние напредвахме малко или никак. След тези два дни бог пожела отново да ни прати хубаво време, така че след още два дни пристигнахме в Гран Канария, където пуснахме котва. Бяхме принудени да направим това, за да потегнем единия от корабите, който пропускаше вода; там останахме целия ден, а на другата сутрин отплавахме. Поради безветрието изгубихме четири или пет дни, докато стигнем до Гомера, където трябваше да останем няколко дни, за да се запасим с продукти, месо, дърва и вода, тъй като ни предстоеше дълъг преход без надежда да зърнем земя. Престоят ни в тези заливи плюс един безветрен ден след излизането от Гомера, преди да успеем да се доберем на другия ден до остров Иеро — всичко това ни отне двадесет и девет дни. След това добрият бог ни прати най-хубавото време за цялото продължително плаване, така че като напуснахме остров Иеро на 13 октомври, след двадесет дни забелязахме земя, която бихме зърнали след четиринадесет или петнадесет дни, ако капитанският кораб беше толкова добър платноход, колкото другите, защото те често трябваше да свиват платната, тъй като ние значително изоставахме от тях. Морето беше много спокойно и изобщо през време на цялото пътуване нямаше произшествия, с изключение на едно в навечерието на празника на св. Симон, когато е продължение на четири часа бяхме изложени на голяма опасност. В първата неделя след празника „Всех святих“, която се падна на 3 ноември, току преди изгрев-слънце единият от лоцманите на капитанския кораб се провикна: „Добра новина, вижда се земя!“ Радостта на екипажа беше огромна, всички се развикаха и бурно изразяваха чувствата си, което е съвсем естествено, защото всички бяха така угнетени от еднообразния живот в морето, че жадуваха и копнееха да се доберат до суша. Този ден едни от лоцманите на ескадрата изчисляваха разстоянието от остров Иеро до първата забелязана земя на 800 левги, а други на 780, така, че разликата не беше голяма; като се прибавят онези 300, които те пресмятат от Иеро до Кадис, това правеше 1100; затова аз не се учудвах, че на мнозинството от хората им беше омръзнало да гледат вода наоколо. Същата неделя, сутринта, от носа на кораба забелязахме остров, а веднага след това вдясно се появи втори. Първият беше хълмист откъм страната, която виждахме; вторият беше плосък, но обрасъл с гъсти дървета. Щом стана светло, от едната и от другата страна започнаха да се появяват острови, така че до края на деня видяхме шест в различни посоки: повечето бяха доста големи,

Насочихме се към първия остров, който видяхме, и се доближихме до брега, след като изминахме повече от една миля, само и само да намерим залив, в който бихме могли да хвърлим котва; но по крайбрежието, край което се движехме, не успяхме да открием нито един. На пръв поглед островът изглеждаше като една голяма планина много красива и зелена; дори водата радваше очите ни, защото по това време в нашата страна има съвсем малко зеленина. След като не намерихме залив на този остров, адмиралът нареди да се насочим към другия, който се намираше вдясно и беше отдалечен на около 4–5 левги от първия. Един от корабите остана на първия остров, за да търси залив в случай че се върнем там. Намерили добър и сигурен пристан и видели къщи и хора; още същата нощ той се върна при флота, който беше спрял при втория остров, а адмиралът с по-голямата част от екипажа слезе на брега с кралското знаме в ръце и влезе във владение на острова от името на техни височества според правната формула. На този остров имаше такива високостволи и гъсти гори, че просто да се чудиш, и невероятно многообразие от непознати за нас дървета — едни с плодове, други в цъфтеж, така че всичко беше зелено. Тук намерихме дърво, чиито листа имат миризма на карамфил, най-сладката от всички миризми; това дърво като че ли е лаврово и макар да не е толкова голямо, мисля, че принадлежи към лавровите. Там имаше всевъзможни диви плодове и някои лекомислено ги опитаха, но дори само след едно близване лицата им подпухнаха и получиха толкова силна треска, каквато се явява при много остри заболявания, така че приличаха на обезумели; облекчавахме страданията им с разхладителни напитки.

На този остров не намерихме никого, нито дори следи от хора и предположихме, че е безлюден. Там останахме два часа, защото, когато пристигнахме, беше вече късно, а на другата сутрин отплавахме към другия остров, който изглеждаше по-равен, по-голям и се намираше на 7 или 8 левги от предишния. Приближихме се откъм високата планина; тя сякаш опираше в небето, а в средата се издигаше един още по-висок връх, от който се стичаха буйни потоци на всички страни, а главно в посоката, от която идвахме. От 3 левги разстояние тези потоци приличаха на водопад, чиито води се спускат от огромна височина, сякаш от небето; виждаше се от толкова далеч, че на корабите се хващаха на бас, като едни твърдяха, че това са бели скали, а други — че е вода. Когато се приближихме, разбрахме каква е истината; това беше най-прелестната гледка в света — водопадът се спускаше от огромна височина и водата беше в невероятно изобилие въпреки тесния отвор, през който изтичаше.

Когато се приближихме до този остров, адмиралът нареди на една лека каравела да обиколи крайбрежието, за да потърси пристан; така че тя ни изпревари и като стигна до сушата, откри няколко постройки. Капитанът скочи в лодката и слезе на брега; той се упъти най-напред към къщите, но обитателите им, щом го зърнаха, избягаха. Влезе в къщите и там намери неща, каквито притежават индианците, защото те нищо не бяха взели със себе си; той взе два папагала, много големи и напълно различни от всички, които беше виждал дотогава; намери голямо количество изпреден и приготвен за предене памук, а също храна, предназначена за жителите; той взе по малко от всички неща и преди всичко четири-пет кости от човешки крайници. Щом ги видяхме, у нас се породи подозрение, че островът е един от караибските, които се населяват от човекоядци. Всъщност адмиралът, следвайки указанията на индианците от вече откритите острови относно местоположението на тези острови, така беше начертал маршрута на обратния път от Индия, че да ги открием, защото те се намираха по-близо до Испания, а също и понеже бяха разположени по пътя за остров Еспаньола, където по време на първата експедиция той беше оставил голям брой хора; с божия помощ и благодарение на знанията на адмирала ние стигнахме до този остров толкова лесно, сякаш плавахме по познато и сигурно трасе. Островът беше много голям, а от страната, откъдето дойдохме, ни се струваше, че дължината на крайбрежието е 25 левги; плавахме покрай него повече от 2 левги, за да намерим залив. Оттам, откъдето дойдохме, имаше много високи планини, а от другата страна, откъдето го напуснахме, изглеждаше, че е покрит с обширни равнини. По крайбрежието имаше няколко малки селища; но щом забележеха платната ни, всички жители изчезваха. След 2 левги намерихме пристан; беше вече много късно и тази нощ адмиралът реши, че на разсъмване един отряд ще отиде на разузнаване, за да хване език и да разбере какъв е този народ, макар че вече имахме подозрения, които се потвърдиха от вида на бягащите хора, а именно че тези хора ходят голи подобно на видените от адмирала по време на първото пътуване. Щом се пукна зората, потеглиха няколко отряда, водени от своите офицери. Едни се върнаха към обяд и доведоха момче на около четиринадесет години, както се разбра по-късно; то заяви, че принадлежи към хората, които жителите на острова държат в плен; другите се разделили и едните от тях уловили някакво дете, което един мъж държал на ръце, но щом ги видял, хвърлил детето и побягнал; не след дълго детето беше върнато заедно с неколцина индианци; другите останали и взели няколко жени, едни от които бяха тръгнали доброволно, но тези жени бяха робини. Офицерът на един от последните отряди, като не знаел, че другите вече са хванали език, взел шестима души, навлязъл във вътрешността на острова и там се загубил заедно с другарите си, така че едва след четири дни успели да излязат на брега и след това да намерят флота. Ние ги смятахме за погубени и изядени от караибите — не можеше да се предвиди друга причина за дългото им отсъствие, защото при тях имаше лоцмани и моряци, които, водейки се по звездите, биха успели да дойдат от Испания до тук и да се върнат обратно, а не допускахме, че могат да се загубят на такова малко разстояние.

Първия ден, когато слязохме на брега, видяхме на плажа тълпа от мъже и жени, които гледаха флота и се чудеха на тези необичайни за тях предмети. Корабите се приближиха до брега, за да можем да говорим с тях, викахме им „тайно, тайно“, което значи „добре, добре“, а те чакаха, докато започнахме да слизаме на сушата, сигурни, че могат да избягат, когато си поискат. В края на краищата с изключение на двама души, които успяхме да хванем и докараме, ние не можахме нито със сила, нито с убеждение да накараме когото и да било да се приближи. Хванахме повече от двадесет жени-робини; няколко други, родени тук, бяха дошли доброволно и ние ги изненадахме и насила ги похитихме. Няколко млади момчета се присъединиха към нас, като избягаха от жителите, които ги държаха в плен. Останахме една седмица в този залив поради отсъствието на споменатия офицер; често слизахме на сушата, като обикаляхме селищата и влизахме в домовете по крайбрежието, в които намирахме голямо количество човешки кости и окачени по стените черепи, пълни с най-различни неща. Не заварвахме много хора, защото според обясненията на жените те отивали с лодките си да ограбват други острови.

Но тези хора ни изглеждаха някак по-цивилизовани от останалите, които бяхме виждали дотогава на посетените от нас острови, при все че и тези имаха единствено сламените си къщи; но тукашните са значително по-добре построени, по-добре запасени с храни, а и мъжете, и жените изглеждат по-сръчни. Видяхме много памук, изпреден или приготвен за предене, и няколко памучни черги, толкова хубаво изтъкани, че не отстъпват на нашенските. Разпитвахме робините от острова какви хора са местните жители; отговаряха, че те са караиби. Когато разбраха, че се гнусим от тези хора заради човекоядството, проявиха голяма радост; когато довеждаха при нас караибски мъже и жени, те скришом ни съобщаваха; че това са караиби, които продължаваха да им вдъхват страх, макар че бяха в ръцете ни; това доказваше, че те принадлежат към победен народ. Благодарение на тези жени познавахме кои жени са караибки и кои не, защото те носеха на всеки крак по две гривни, изтъкани от памук, едната при коляното, а другата на глезена; а понеже те бяха много стегнати, това предизвикваше силно удебеляване на прасците, което у тях изглежда минаваше за привлекателно. Благодарение на това ние ги различавахме от другите. Обичаите на караибите са крайно диви. Островите са три, като последният се нарича Турукеира; вторият, който виждахме насреща, се казва Сеире, а третият — Айай. Жителите на всички тези острови си приличат много и може да се смята, че спадат към едно семейство; те никога не си вредят взаимно, а заедно воюват с всички съседни острови; движат се с големи члунове — това са пироги, издълбани в ствола на едно дърво — и сеят опустошение на 150 левги около своята страна. Оръжието им се състои от дървени, а не от железни копия, защото те не притежават този метал; някои слагат на острието късчета от броня на костенурка, а други — твърда рибя кост, естествено назъбена като пила. Това оръжие може да убие или да причини много лоши неща на беззащитни хора, каквито са другите, но за нас то не е опасно. Те предприемат грабителски набези срещу другите острови и отвличат де що сварят жена, а най-вече младите и хубавите; използват ги за слугинска работа и ги третират като свои любовници. Отвличат толкова много робини, че в петдесет изоставени къщи намерихме повече от двадесет девойки, които тръгнаха с нас. Тези жени описваха жестокостите и разправяха просто невероятни подробности; казваха, че караибите изяждат децата, родени от тях, а отглеждат само децата, родени от жените на острова. Похищават хора от други земи, ако успеят да ги уловят живи, за да ги държат като запас от месо; убитите изяждат веднага. Казват, че човешкото месо е най-вкусното на света; това, изглежда, е вярно, защото костите, които открихме в техните помещения, бяха съвсем оглозгани и по тях беше останало само това, което не е могло да бъде изядено като прекалено твърдо. В една от къщите намерихме човешка шия, сварена в гърне. На похитените деца отрязват мъжкия член и използват тези деца, докато достигнат зрелост, а после, когато искат да си направят угощение, те ги убиват и изяждат; защото твърдят, че месото на децата и жените не е вкусно. Три от тези деца избягаха и се укриха при нас; членовете на всички бяха отрязани. Най-сетне след четири дни се появи офицерът, който се беше загубил; вече нямахме надежда, че ще се върне, защото на два пъти пращахме по двадесет души да го търсят и дори същия ден се върнаха група издирвачи без никакво положително съобщение. Зарадвахме им се, сякаш бяха възкръснали. Офицерът и другарите му доведоха десет жени и деца. Но нито те, нито онези, които ходеха да ги търсят, никъде не бяха заварили мъже — дали поради това, че бяха избягали, или че в тези околности има много малко мъже, или пък — ако се вярва на разказите на жените — че десет члуна, пълни с мъже, потеглили да опустошават други острови. Офицерът и тези, които се бяха загубили заедно с него, се напатили много в горите и бяха в толкова окаяно състояние, че ние всички ги ожалихме. Когато ги питахме по какъв начин са се заблудили, отговориха, че това станало, когато влезли в гората, където дърветата били толкова гъсти, че не можели да видят небето и когато няколко моряци се покатерили на дърветата, за да видят звездите, не могли никъде да ги зърнат, и ако не били излезли край морето, никога нямало да могат да се върнат във флота. Отплавахме от този остров една седмица след пристигането си. На другия ден към пладне открихме друг остров, не много голям, на около 2 мили от последния. През целия ден, след като отплавахме, беше такова безветрие, че се движехме само покрай бреговете на острова, но понеже индианците, които взехме, казваха, че той е обезлюден от караибите, изобщо не спряхме. Вечерта видяхме друг остров, а през нощта близо до него се натъкнахме на плитчина; това толкова ни уплаши, че решихме да пуснем котва и да не тръгваме, преди да се развидели. На сутринта видяхме още един остров, доста голям; не спряхме при нито един от тях, защото искахме по-скоро да зарадваме онези, които бяхме оставили на Еспаньола; ала бог пожела друго, както ще се види по-долу. На другия ден по пладне се приближихме до прекрасен на вид остров, който изглежда бе добре населен, ако се съди по многобройните обработени ниви, които видяхме. Приближихме се и когато хвърлихме котва край брега, адмиралът прати на сушата лодка с достатъчно хора, за да се опитат да хванат език и да разберат какви хора живеят на острова, а също да се осведомят за нашия път. Макар и никога да не беше плавал оттук, адмиралът, както се оказа накрая, отлично се ориентираше; но понеже винаги трябва да се избягват несигурните неща и всичко точно да се изяснява, той искаше, както казах, да хване език; мнозина от тези, които потеглиха с лодката, слязоха на сушата и отидоха в селището, чиито жители се бяха изпокрили. Отвлякоха пет-шест жени и много деца, повече от които бяха роби, тъй като и този остров принадлежеше на караибите, както добре знаехме от това, което разказваха събраните от нас жени.

Когато лодката вече се готвеше да се върне с плячката, взета от ниската част на острова, край брега се появи члун, в който имаше четирима мъже, две жени и едно дете. При вида на флота те се вцепениха от изумление и повече от половин час не се помръднаха от мястото, на два изстрела с бомбарда от корабите, така че и от лодката, и от нашите кораби спокойно можехме да ги наблюдаваме. Испанците в лодката се приближиха до тях, плавайки досами брега, а смаяните индианци, недоумяващи какво може да бъде това, което виждат очите им, ги забелязаха едва когато те се озоваха до самите тях. Ето защо въпреки усилията си не можаха да избягат; нашите се впуснаха в такова настървено преследване, че им пресякоха пътя. Щом караибите се убедиха, че бягството е невъзможно, и жените, и мъжете храбро грабнаха лъковете да се бранят; казвам храбро, защото наистина те бяха само четирима с две жени, а нашите бяха повече от двадесет и пет. Индианците раниха двама души — единия с две стрели в гърдите, а другия с една в хълбока. Ако нямаха щитове и един вид брони и ако не бяха веднага нападнали островитяните и преобърнали члуна им, повечето от нашите щяха да бъдат пронизани от стрели. След като члунът им се преобърна, индианците с плаване се задържаха на повърхността, а от време на време в плитчините стигаха дъното и обстрелваха нашите, които въпреки всички усилия можаха да хванат само един; това им се удаде едва след като го прободоха с острието на копие, вследствие на което той умря на палубата на кораба, където го пренесоха. Разликата между караибите и другите индианци се състои в това, че те си пускат много дълги коси, докато другите се бръснат по твърде странен начин, като с помощта на заострена тръстика оформят на главата си кръстове и други фигури, комуто както се харесва. Караибите, както и всички други островни жители, изобщо не носят бради и много рядко може да се срещне някой брадат. Караибите, които хванахме, бяха начервили очите и ресниците си, както изглежда за украса, но от това видът им беше още по-ужасен. Един от тях каза, че на острова, наричащ се Каире (това беше първият, който видяхме и не слязохме на него), имало много злато и ако бяхме намерили там гвоздеи с главички и шила (за строеж на лодки), бихме могли да докараме оттам колкото си искаме злато.

На другия ден веднага отплавахме от този остров, на който останахме само шест-седем часа, и се насочихме към друго място, през което, изглежда, минаваше пътят ни; когато наближихме, беше вече нощ. Сутринта на следния ден плавахме покрай брега; това беше много обширна земя, макар и не монолитна, защото се състоеше от около четиридесет и няколко островчета. Те са планински, в голямата си част безплодни и по нищо не приличат на тези, които бяхме видели, и на тези, които щяхме да посетим по-късно. Изглежда в недрата им има много метали, но ние не спряхме на никое от тях, само една каравела с латински платна се приближи до едно от островчетата, на което видяхме няколко рибарски хижи. Индианките, които бяха при нас, твърдяха, че островчетата са безлюдни. По-голямата част от деня прекарахме в разглеждане на крайбрежието и привечер на следния ден открихме друг остров, наричан Бурикен, покрай брега на който плавахме цял ден и преценихме, че от тази страна има около 30 левги. Островът е много красив и също така изглежда много плодороден; караибите нахлуват в него, за да вършат грабежи, и отвличат много хора оттук. Жителите нямат члунове и не разбират от мореплаване, но според думите на заловените караиби и те като тях си служат с лъкове; по време на нападение, ако успеят да хванат някой от нашествениците, и те като караибите го изяждат. Останахме два дни в един от заливите на този остров; мнозина слязоха на сушата, ала не успяхме да хванем език, защото всички жители офейкваха от страх, вземайки ни за караиби.

При първото си пътуване адмиралът не беше посетил нито един от споменатите острови и всички те бяха открити едва сега; всички те са много хубави и земята е превъзходна, но този остров Бурикен изглежда най-красив. Тук горе-долу свършват островите, разположени откъм страната на Испания, които адмиралът не беше посетил, макар че твърдо сме убедени, че на 40 левги откъм страната на Испания, преди тези първите острови, има твърда суша, защото два дни преди това виждахме птици, наричани фрегати; а те са морски хищници, които не остават дълго и не нощуват в морето. Беше вече късно, когато ги видяхме как се вдигат и устремяват към сушата за през нощта: а понеже времето беше напреднало, те не можеха преди мръкнало да прелетят 12 или 15 левги. Поеха надясно, а това беше посоката, в която плавахме откъм Испания, и от това направихме заключение, че натам трябва да има твърда земя; обаче не го проверихме, тъй като трябваше да се отклоним от маршрута си. Надяваме се, че при следващите пътешествия тази земя ще бъде намерена.

В зори отплавахме от този остров и преди да настъпи нощта, се озовахме край една земя, която също не беше позната на никого от участниците, в първото пътуване; но опирайки се на твърденията на индианците, които бяхме взели с нас, предполагахме, че това е Еспаньола, на която се намираме сега. Между нея и остров Бурикен забелязахме още един, макар и неголям. След пристигането си на остров Еспаньола първо видяхме ниска и много плоска земя; не всички бяха уверени, че това наистина е остров Еспаньола, защото тази част не беше посещавана нито от адмирала, нито от другите му спътници. Тъй като островът е голям, той е разделен на провинции; тази част, в която пристигнахме най-напред, се нарича Хаити; съседната — Ксамана, а другата, където сега пребиваваме, Боио. Тези провинции се делят на други още, защото са много обширни; тези, които са посетили крайбрежията, твърдяха, че дължината на острова може да е 200 левги, а аз бих му дал най-малко 150. Ширината му досега не е известна. Преди четиридесет дни една каравела тръгна да обиколи целия остров; до този момент още не се е върнала.

Това е изключителна земя, в нея има множество извънредно високи планини, прекрасни долини и обширни равнини, предполагам, че там тревата през цялата година не изсъхва. Мисля, че на този остров никога няма зима, защото на Рождество Христово можеше да се намерят много птичи гнезда, едни с пиленца, други с яйца; ала и тук, и на другите острови изобщо не видяхме четириноги, с изключение на няколко кучета с различен цвят на козината, подобни на големи мопси. Има едно животинче с цвят и козина на домашен заек с големина на зайче, с дълга опашка и лапи като плъх; то се катери по дърветата. Мнозина са опитвали месото му и казват, че е много вкусно. Има извънредно много змии, но са малки. Срещат се гущери, макар и доста рядко, защото индианците ги смятат за деликатес и ценят месото им така, както у нас в Европа се ценят фазаните. На големина са колкото нашите, но са различни по форма; обаче на островчето край форт Монте Кристи, където останахме няколко дни, видели твърде голям гущер; казваха, че бил дебел като теле и дълъг колкото копие; няколко пъти ходиха да го убиват, но не успяха, понеже той всеки път се шмугвал в морето. На този остров и на другите има множество птици като нашите и други, каквито никога не сме виждали. Досега изобщо не сме срещнали домашни птици, но в къщите в Сурукиа имаше патици, главно бели като сняг, но и няколко черни, много красиви, с голи меки гребени. Те са по-големи от нашите, но по-малки от гъски. Извървяхме пеш около 100 левги по крайбрежието, защото приблизително толкова имаше до мястото в средата на острова, където адмиралът беше оставил хората. Когато плавахме през провинцията, наречена Ксамана, попаднахме право в родното място на един от индианците, когото адмиралът отпратил обратно по време на последната експедиция, след като му дал дрехи и други дребни подаръци. Този ден умря един моряк бискаец, който беше проявил непредпазливост и бе нападнат и ранен от караибите. Понеже плавахме покрай брега, можеше да го закараме с лодка на сушата, за да го погребем; лодката беше ескортирана от две каравели, които отидоха близо до крайбрежието. Срещу лодката излезе тълпа от индианци; някои носеха златни накити на шията и в ушите си и искаха да отидат на корабите заедно с християните, но нашите не желаеха да се обременяват с тях без разрешение от адмирала. Когато видяха, че не искат да ги вземат, двама от тях скочиха в малки члунове и доплаваха до една от каравелите, която се беше доближила до сушата. Там ги приеха радушно и ги закараха на кораба на адмирала. Чрез преводача те обясниха, че ги пращал някакъв крал, за да разберат що за хора сме и да ни покани да слезем на сушата, тъй като имал много злато, което щял да ни даде, както и всичко, каквото имат за ядене. Адмиралът нареди да им дадем по една риза, шапка и други дреболии и им каза, че отиваме в резиденцията на Гуакамари и затова не може да спре, но сигурно ще се яви друг случай и той ще посети техния крал; отидоха си с този отговор.

Продължихме плаването и най-после стигнахме до порт Монте Кристи, където останахме два дни, за да се запознаем с условията в местността, защото онова място, където адмиралът оставил хората си през време на първата експедиция, не му се струваше подходящо за изграждане на укрепен пост. За тази цел слязохме на сушата; но там почвата навсякъде е подгизнала и твърде нездравословна за заселване. Някои от нашите тръгнаха да разгледат реката и околностите и на едно място край реката намерили двама мъртъвци, единият имал примка на шията, а другият бил със завързани крака; това беше първия ден. На следния ден малко по-нататък намерихме още два трупа. Единият имаше дълга брада. Въз основа на това някои от нашите правеха неприятни предположения, защото, както вече казах, индианците изобщо не носят бради. Този порт се намира на 12 левги от мястото, където бяха християните. След два дни вдигнахме платна и потеглихме натам, където адмиралът беше оставил испанците — в съседство с индианския крал Гуакамари, който според мене е един от най-важните на острова. Този ден стигнахме право на това място; ала беше вече късно и поради плитчините, в които по-рано беше заседнал адмиралският кораб, не смеехме да акостираме без предварително сондиране, което направихме на сутринта, и в резултат на това се уверихме, че можем безопасно да влезем; през нощта стояхме едва ли не на една миля от брега.

Вечерта забелязахме отдалеч една лодка с петима или шестима индианци, която бързо се приближаваше към нас. Убеден, че е по-безопасно да се отдръпнем, адмиралът не пожела да ги чакаме, но те не се отказаха от намерението си, а продължиха да ни следват, докато се приближиха на един изстрел с мускет; спряха да ни огледат, но се върнаха, след като видяха, че не ги чакаме. Не след дълго доплавахме до мястото, за което говорихме, и адмиралът заповяда да се дадат два изстрела с бомбардата, за да видим дали християните, които бяха останали при Гуакамари, ще отговорят, тъй като те също имаха бомбарда. След като никой не ни отговори, а и не виждахме на това място следи от огън или дим, ние посърнахме и започнахме да се губим в догадки. Както седяхме дълбоко покрусени, след четири или пет часа през нощта към нас се приближи същата лодка, която видяхме вечерта. Индианците, които седяха в нея, извикаха на капитана на първата срещната каравела, че искат да се видят с адмирала. Доведоха ги до адмиралския кораб, но те не искаха да се качат, докато не чуят гласа на адмирала; настояха да запалим светлина, за да го познаят, и едва тогава се качиха на кораба. Единият от тях беше роднина на Гуакамари, който при друг случай вече го беше използвал като пратеник. След като се бяха върнали предния ден, сега те носеха златни маски, които Гуакамари пращаше в дар — едната на адмирала, а другата на единия от капитаните, който го беше придружавал по време на първото пътуване.

Тези индианци останаха на кораба и в продължение на три часа разговаряха с адмирала пред всички, като изразяваха голямата си радост, че отново го виждат. Когато ги попитахме за оставените тук християни, сродникът на Гуакамари отговори, че всички са добре, макар че някои умрели от болест, а други в избухналите между тях боеве. Самият Гуакамари също бил ранен в крака и това му попречило да дойде лично, но ще се яви в най-скоро време. Разказваха, че двама крале, единият на име Каонабо, а другият Маирени, започнали война с Гуакамари и опожарили селищата му. След това пратениците си отидоха, като казаха, че на другия ден ще дойдат с Гуакамари. Тези думи малко ни поуспокоиха. На сутринта чакахме да дойде Гуакамари. В това време няколко души слязоха на сушата и по заповед на адмирала отидоха до мястото, където обикновено се намираше този индиански вожд; но там намериха само пепелище. Станът на християните, заграден с доста солидна ограда, беше опожарен и оплячкосан. Намерихме няколко наметки и други дрехи, донесени и захвърлени тук от индианците. Хората, които се мяркаха по тия места, бяха много плахи; вместо да се приближават до нас, те напротив — бягаха, което не ни се нравеше, защото адмиралът ни казваше, че когато пристигнем, около нашите кораби ще се натрупат толкова много индиански члунове, че не ще можем да се отбраним от тях — както е било при предишното пътешествие. Сега, като виждахме тяхната недоверчивост, схващахме това като лош признак. Но предразположени от нашето приятелско отношение и от звънчетата и стъклените мъниста, които им подарявахме, те постепенно набраха смелост; роднината на Гуакамари и неколцина други се качиха на палубата на кораба.

Когато попитахме за християните, отговориха ни, че всички са мъртви. Още преди това един индианец, когото водехме от Кастилия, ни уверяваше в това, като твърдеше, че го научил от индианците, които предния ден бяха доплавали с члуна до кораба, но ние не му вярвахме. Запитахме сродника на Гуакамари кой е избил християните, отговори ни, че крал Каонабо и крал Маирени, които опожарили цялото това място, и че много от техните хора получили тежки рани, а Гуакамари бил пронизан в бедрото и се укрил на друго място, където той възнамерява да отиде, за да го повика. Подарихме му няколко дреболии за спомен и той веднага отплава натам, където се намирал Гуакамари. Чакахме ги целия ден и като видяхме, че не идват, мнозина от нашите предположиха, че индианците, които доплаваха при нас през нощта, са се удавили, тъй като на два или три пъти им давахме да пият вино, а члунът им беше много малък и можеше да се преобърне. На другия ден сутринта адмиралът, придружен от неколцина от нашите, слезе на сушата и отиде на мястото, където трябваше да се намира градът; всичко беше изгоряло, а по тревата се валяха дрехите на християните. Засега не виждахме нито един труп. Разделихме се на две групи; едните подозираха, че самият Гуакамари има пръст в предателството и избиването на християните; другите не искаха да повярват в това, защото нали и неговото седалище беше опожарено; така или иначе работата беше много съмнителна. Адмиралът нареди да търсим под земята на мястото, където се бяха укрепили християните; той им заповядал, щом се сдобият с известно количество злато, да го заровят.

Докато трае това, той реши да отиде една левга по-нататък, за да разгледа мястото, което му се струваше подходящо за основаване на град, тъй като беше време да се пристъпи към това. Няколко души тръгнахме с него, като проучвахме крайбрежието, докато стигнахме до едно селище, състоящо се от седем-осем къщи; индианците бяха избягали, като отнесли всичко, каквото могли, а останалото изпокрили в тревата около къщите. Тези хора са толкова диви, че не умеят да си намерят удобно място за живеене; не можете да си представите колко мизерни са помещенията, строени от жителите на крайбрежията; домовете им са потънали в буренаци и има такава влага, че не мога да си представя как живеят. В къщите намерихме много вещи, които са принадлежали на християните и които положително не са попаднали там по пътя на размяната; сред тях имаше един много красив арабски бурнус, който се беше запазил така, както е бил донесен от Кастилия; освен това панталони, късчета сукно, корабната котва, която адмиралът загубил из тия места по време на първата експедиция, и множество други предмети, което още повече затвърди нашето предположение. Търсейки сред предметите, скрити от индианците, намерихме добре запазена човешка глава, зашита грижливо в кълчищен чул; помислихме си, че това може да е глава на бащата или на майката или на друг скъп човек. После чувах, че са намирани много други глави, загънати и запазени по същия начин, което ме кара да мисля, че сме имали право. След това се върнахме и този ден стигнахме до мястото, където е бил градът; когато пристигнахме, заварихме множество индианци, които вече се бяха успокоили и разменяха злато; вече бяха успели да разменят злато на стойност една гривна. Показаха ни мястото, където са били погребани единадесетте християни; гробовете вече бяха обрасли с трева. Всички в един глас твърдяха, че именно Каонабо и Маирени ги избили; но разказите им се преплитаха с оплаквания срещу християните — че един имал три, а друг четири жени. Това ни караше да мислим, че причина за нещастието, което бе сполетяло нашите, е била завистта на туземците. На другия ден сутринта адмиралът, след като се убеди, че там няма никакво подходящо място, реши едната каравела да тръгне да търси такова място, а самият той с неколцина от нас да потегли в друга посока. Открихме твърде сигурен пристан и приятна местност, подходяща за заселване; но понеже това място беше далеч от избраното, при което се намираше златният рудник, адмиралът не искаше да се установява там и реши да основе селището на друго място, където ще бъде по-лесно да се намерят накуп всички удобства.

Каравелата, която потегли в друга посока да търси подходящо място за основаване на селище и с която плаваха Мелхиор и още четирима-петима души, способни и заслужаващи доверие, беше пристигнала точно преди нашето завръщане от издирванията. Когато плавали покрай брега, до тях се приближил члун с двама индианци, единият от които бил брат на Гуакамари; познал го единият от лоцманите на каравелата. На въпроса на старшите корабни офицери те отговорили, че Гуакамари настойчиво моли да слязат на сушата, където се намира неговото селище, състоящо се от около петдесет къщи. Офицерите доплавали до брега, слезли и отишли до мястото, където пребивавал Гуакамари; заварили го на легло, стенещ и охкащ от раната си.

Разговаряли с него и го разпитвали за християните; отговарял както и другите, че Каонабо и Маирени ги избили, а него самия ранили в бедрото — показал им бинтования си крак. Тези, които го видели тогава, повярвали в истинността на думите му. На раздяла поднесъл на всекиго от испанците дарове според висотата на положението, което им приписвал. Индианците разплескват златото на тънки листове, за да правят от него маски, и ги опъват върху смола, която също сами изработват, а това не би било възможно, ако златото не беше на тънки листове; не го правят, за да се хвалят с богатството си, а за украса. Доколкото могъл, Гуакамари обяснил със знаци, че е много болен, и ги молил да склонят адмирала да го посети. Когато адмиралът пристигна, те му разказаха за случилото се. На другия ден сутринта адмиралът реши да потегли за това селище, в което щяхме да стигнем след три часа, тъй като то беше само на три левги от мястото, където бяхме спрели; тръгнахме на пладне и обядвахме, преди да слезем на сушата.

След като се нахранихме, адмиралът нареди на всички капитани да тръгнат с лодки към брега, защото предния ден братът на Гуакамари дойде да се разговори с адмирала и настояваше да отидем в резиденцията на краля.

Така че адмиралът слезе на брега заедно с всички най-доверени лица, които така грижливо се бяха приготвили, че дори и в голям град облеклото им щеше да мине за прекрасно. Той взе няколко предмета като подаръци за Гуакамари, за да му се отблагодари за полученото от него злато и за проявената добра воля. Гуакамари, за когото вече говорихме, също беше приготвил дарове.

Когато пристигнахме, ние го заварихме в легло, което висеше във въздуха според местния обичай; това легло беше изтъкано от памук и приличаше на мрежа. Той не стана от леглото, но макар и легнал, се разтапяше от любезности и очите му се просълзиха, когато изразяваше съжаленията си по повод смъртта на християните. Започна да ни разказва, доколкото можеше, по какъв начин едни измрели от болести, други били убити по време на експедицията до златните рудници на Каонабо и по какъв начин останалите били избити в стана. Ако се съди по състоянието на труповете, още не бяха изминали два месеца от времето, когато е станало това. Когато приключи, той подари на адмирала осем и половина гривни злато, петдесет или шестдесет разноцветни шлифовани скъпоценни камъни, и калпак, също украсен със скъпоценни камъни, на който, струва ми се, той придаваше голямо значение; в този калпак имаше един камък, който той му подари като нещо, заслужаващо голямо уважение. Струва ми се, че те ценят медта повече от златото.

Понеже с мене имаше военен хирург, адмиралът каза на Гуакамари, че сме много опитни в разпознаването на човешките болести, и го подкани да ни покаже раната си. Той отговори, че ще го направи на драго сърце. Тогава аз се намесих, като казах, че за тази цел трябва да излезе от къщата, доколкото му е възможно това, защото поради навалицата вътре беше още по-тъмно и не можеше добре да се види раната; и той наистина веднага излезе, като се облягаше на адмирала, но мисля, че го направи по-скоро от боязливост, отколкото от добра воля. Когато той седна, хирургът се приближи до него и започна да отвива бинта; тогава той каза на адмирала, че го наранили със „сиба“ т.е. с камък; когато открихме раната и я прегледахме, за нас стана ясно, че този крак не го боли повече от другия, макар че от гримасите му можеше да се направи заключение, че той му причинява големи страдания. Не можехме да си създадем окончателно мнение за станалото, защото не знаехме причината; но много обстоятелства безспорно показваха, че той е бил нападнат от неприятели. Адмиралът сам не знаеше какво да прави; струваше му се обаче, както и на мнозина други, че засега е по-добре да си даваме вид, че вярваме, докато разберем истината и тогава ще можем да накажем тези, които пожелаем.

Тази вечер Гуакамари дойде с адмирала до корабите; показвахме му конете и всичко останало, а той много се чудеше на тези напълно непознати неща. Той вечеря на кораба и след това се върна у дома си. Адмиралът каза, че би се радвал да се засели на същото място, където живее Гуакамари, и там да нареди да построят сгради; той отвърна, че би бил възхитен от това, но трябва да отбележи, че мястото е много нездравословно поради голямата влага, което си беше истина. Разговорът се водеше с помощта на двама преводачи-индианци, които по време на предишната експедиция били закарани в Кастилия. Те единствени оцелели измежду седмината, взети на кораба; другите петима умрели по пътя, а и тези били на косъм от смъртта. Останахме още един ден на котва в този залив; Гуакамари искаше да узнае кога ще отпътува адмиралът и той каза да му предадат, че това ще стане на следния ден. Същия ден, придружен от голямо множество, дойде на кораба братът на индианския кацик, за когото вече споменахме; те донесоха малко злато за размяна и дори в деня на заминаването ни беше разменено доста от този ценен метал. На кораба имаше десет жени от тези, които бяхме взели от остров Карибе, но повечето бяха от Бурикен. Братът на Гуакамари поговори с тях; предполагаме, че ги е посъветвал да направят това, което те не закъсняха да изпълнят същата нощ. В момента, когато сме заспивали, те тихо се хвърлили в морето и заплували към брега, така че когато забелязахме отсъствието им, те бяха вече далеч и с голяма мъка, благодарение на лодките, успяхме да настигнем само четири и ги уловихме чак когато излизаха от водата; така бяха плували не по-малко от половин левга.

На другия ден много рано адмиралът прати хора при Гуакамари с искане незабавно да даде заповед за издирване на избягалите жени и да ги прати обратно. Когато пратениците на адмирала отидоха там, в селището нямаше жива душа. Това затвърди подозренията, които се бяха породили у мнозина от нас, но други се задоволяваха да твърдят, че те сигурно са се пренесли на друго място, както са свикнали да правят. Този ден не потеглихме, защото времето не беше благоприятно. Рано сутринта на идния ден, понеже времето не се оправяше, адмиралът взе решение да отидем с лодките до залива, намиращ се на 2 левги по-нататък, за да проверим дали мястото е подходящо за изграждане на селище. Отплавахме с всички лодки, като оставихме корабите на пристана. Извървяхме цялото крайбрежие на острова, чиито жители ни избягваха, и стигнахме до едно селище, което бе изоставено от всички. Когато претърсвахме домовете, намерихме в гората един индианец, който беше прободен с копие в рамото и поради това не беше успял да избяга.

Жителите на този остров се бият с остри и дълги дървени стрели, които мятат с лъкове, подобни на тези, с които си играят малките момчета в Кастилия. Те стрелят на голямо разстояние и с много точен прицел. Действително могат да причинят големи злини на беззащитни хора. Този индианец ни разказа, че бил ранен от Каонабо и неговите хора, които изгорили дома на Гуакамари. Не разбрахме много от неговите думи и всевъзможните двузначни обяснения, давани от индианците, така ни объркаха, че и досега не сме открили истинската причина за смъртта на нашите хора. Освен това намерихме, че местността край залива е нездравословна и поради това неподходяща за основаване на селище. Адмиралът реши да се върнем по крайбрежието, покрай което плавахме от Кастилия насам, защото ни уведомиха, че в тази посока има злато. Времето беше толкова лошо, че тези 30 левги назад ни струваха повече, отколкото пътуването от Кастилия до тук; а това, както и дължината на пътя беше причината, че бяха изтекли вече три месеца от заминаването ни. В лошото време, което не ни позволяваше да се движим напред, по волята на провидението ние попаднахме на най-удобното и най-хубавото място на света — там имаше отличен залив и голямо изобилие от риба, която ни беше много нужна, защото месото беше на привършване. По тези места има чудновати риби и месото им е по-хранително, отколкото на испанските; вярно е, че климатът не позволява да се запазват от един за друг ден, тъй като въздухът е горещ и влажен, което предизвиква бързо разлагане на лесно гниещите материи.

Земята е годна за отглеждане на всякакви плодни растения; наблизо има две реки, едната голяма, а другата средна, с превъзходна вода. На брега на едната от тях се строи град с название Марта. Едната му половина е обърната към водата и от тази страна не са необходими никакви укрепления, тъй като там има цяла стена от стръмни скали; другата половина е опасана от гъста гора, през която и заек трудно би се промъкнал, а дърветата са толкова зелени, че през никое годишно време няма да ги улови огън. Започнали са да отклоняват ръкава на едната река, който майсторите искат да прокарат през средата на града и по него да построят воденици и дъскорезници и всякакви други неща, при които може да се използва водна сила. Засадени са много варива, които тук за една седмица израстват повече, отколкото в Испания за 20 дни. Непрекъснато пристигат многобройни индианци, а с тях и кациките им, които може да се смятат за техни вождове; придружават ги множество индианки; идват, нарамили снопове „ахес“, които приличат на ряпа и имат чудесен вкус. Ние тук ги приготвяме по различни начини. Това е подсилваща храна, която ни е много полезна, защото без преувеличение може да се каже, че никога хората не са водили по-суров живот, отколкото ние по време на плаването по море; това беше много необходимо, тъй като не знаехме колко дълго ще се задържи хубавото време и колко дълго ще се наложи да пътуваме, затова беше по-добре да пестим храната за всеки случай. Тези индианци разменят злато, хранителни продукти и всичко, което носят, срещу връвчици, стъклени мъниста и късчета от паници и чинии. Жителите на Карибе наричат тези „ахес“ — „наби“, а индианците им казват „аге“.

Всички жители на тези селища, както вече казах, ходят голи, както са се родили на този свят; само жените на този остров прикриват детеродните си части с късче памучна тъкан, което ги опасва през бедрата; други се закриват с трева и листа от дървета. Мъжете и жените имат обичай да си боядисват телата и това е главното им украшение; едни се рисуват с черна боя, други с бяла и червена, и то по толкова чудноват начин, че човек с мъка сдържа смеха си, като ги гледа; главите им тук-таме са обръснати, а на други места стърчат кичури коса, така преплетени, че е трудно да си го представи човек; с една дума, това, което у нас може да се види по главите на шутовете, тук с голямо удоволствие се носи от най-достойни личности.

Намираме се в район на многобройни златни рудници и според твърденията нито един от тях не е отдалечен на повече от 20–25 левги; едни се намират в Мити, във владенията на Каонабо, който избил християните; други — в провинция Сибао и тях с божия помощ след няколко дни ще видим със собствените си очи; вече щяхме да тръгнем натам, ако не бяхме затрупани с толкова задачи, че е невъзможно да се справим с всички, а една трета от хората тежко заболяха от четири или пет дни насам. Главната причина за тези страдания са преумората, лошите пътища, а също и промяната на климата, но аз се надявам, че с божия помощ всички ще оздравеят.

Като се наблюдават тукашните хора, може да се предполага, че ако разбираха езика ни, всички те биха се покръстили защото, когато виждат, че коленичим пред олтара, те ни подражават, а също и когато камбаната бие за ангел господен, и при други религиозни обреди, и когато се кръстим; всички заявяват, че искат да станат християни, макар че в действителност са езичници и в домовете си имат различни идоли. Разпитвах ги какво представляват те и ми отговаряха, че това са „турей“, т.е. нещо от небето. Поисках да ги хвърля в огъня и те така се огорчиха, че в очите им се появиха сълзи. Също така убедени са, че всичко, което им носим, е от небето и затова наричат всичко това „турей“, т.е. небе, както вече казах. Денят, когато отидох да си почина на сушата, беше първият божи ден. През краткото време, прекарано на сушата, ние се занимавахме по-скоро с подреждане на нашето помещение и с търсене на потребните неща, отколкото с проучване какво ражда тази земя и какво се намира в нея; но и това, което вече знаехме, е достойно за най-голямо възхищение. Видяхме дървета, които раждат толкова тънка вълна, че според познавачите от нея ще може да се прави хубаво платно; тези дървета са толкова много, че ще бъде лесно да се натовари цяла каравела с такава вълна, макар че събирането ѝ е трудно, понеже дърветата са бодливи; но аз съм убеден, че ще се намери някакъв начин да се събира. Тук има много памук по дърветата, които не престават да го раждат, и те са големи колкото праскови. Има и дървета, които дават восък за благовония и за горене. Восъкът е подобен на пчелния и почти няма никаква разлика. Срещат се много терпентинови дървета от превъзходен и изящен сорт; намира се в голямо количество първокласна адрегантова смола. Виждат се дървета, които според мен раждат мускатови орехчета, но не съм сигурен в това, защото в момента нямат плодове и мога да съдя само по миризмата и вкуса на кората, подобни на тези, които имат мускатовите орехчета. Видях индианец, който носеше на врата си корен от имбир. Намира се и алое; то обаче не е от същия сорт, който е познат в нашата страна, но няма съмнение, че то спада към семейството на алоевите дървета, описано от учените. Тук се среща един вид канела, наистина не толкова фина, колкото тази, която ни е позната; не знаем дали се дължи на това, че не умеят да я събират в съответното време, или на това, че почвата не може да ражда по-добра. Срещат се и лимонови мироболани, но през този сезон всички са нападали от дърветата и са изгнили, понеже земята е много влажна. На вкус са горчиви, вероятно защото са развалени; но с изключение на лошия вкус във всяко друго отношение те изглеждат като истински мироболани. Имаше и мастикова смола с отлично качество.

Жителите на нито един от островите, които сме открили досега, не притежават желязо. Имат много оръдия, главно брадви и тесли от камък, толкова изящни и така съвършено изработени, че човек не може да се начуди как са съумели да ги направят без желязо. Храната им се състои от хляб, приготвен от корените на едно растение, което е нещо средно между дървесно и тревно; това е „ахес“, за което вече споменах; то е вид ряпа, от която се получава добра храна. Подправят я с един вид корени, наречени „аги“; същата подправка използват и за риба и птици, когато успеят да си уловят, а те са много видове. Имат плодове, подобни на орехи и много вкусни. Също така ядат всички змии, гущери, паяци и червеи, каквито намерят; затова именно ги смятам за по-диви от другите същества по земята.

Адмиралът, след като отложи откриването на рудниците, докато изпрати корабите, които трябва да се върнат в Кастилия, тъй като повечето хора се разболяха, се реши да прати два отряда, предвождани от двама офицери — единия в Сибао, а другия в Нити, където се намира споменатият вече Каонабо. Единият отряд се върна на 20 януари, а другият на 21; хората, които отидоха в Сибао, открили злато на толкова места, че едва се осмелявам да го кажа, защото в действителност намерили злато в повече от петдесет потоци и реки и дори по земята на места, където не течали реки; затова те твърдят, че в тази земя ще се намери злато навсякъде, където се потърси. Донесоха многобройни образци, взети от различни места, намерени в речния пясък и в локвите; смятат, че ако се копае земята, както ние умеем, ще се намерят големи буци, защото индианците не умеят да копаят и нямат необходимите оръдия дори да проникнат на една педя навътре. Тези, които отидоха в Нити, казват, че намерили този ценен метал на три или четири различни места, и също донесоха мостри. Така че от този момент нашите владетели и господари могат да се смятат за най-щастливите и най-богатите монарси на света; защото досега нито се е виждало, нито се е чувало такова нещо на земята и наистина при следващата експедиция нашите кораби ще могат да докарат толкова злато, че всеки, който види това, ще се смае.

Струва ми се, че тук трябва да свърша отчета си, и мисля, че онези, които ме познават, като научат как разказвам за тези необикновени неща, ще ме смятат за фантазьор и за човек, който силно преувеличава, ала бог е свидетел, че нито на йота не съм отстъпил от истината.