Христофор Колумб
Дневници (13)

Отчет пред кралете

С това писмо дон Христофор Колумб, вицекрал и адмирал на Индия, уведомява най-християнските и най-могъщите крале на Испания, нашите владетели, за всичко, станало по време на неговото пътуване, и дава сведения за земите, провинциите, градовете, реките и другите достойни за възхищение неща, за местата, където има много златни рудници, както и за другите много ценни и скъпи неща!

Най-сиятелни, най-висши, най-могъщи князе, кралю и кралице, владетели наши!

За четири дни дойдох от Кадис до Канарските острови; а оттам за шестнадесет дни до Индия, откъдето писах на Ваши височества. Намерението ми беше да ускоря плаването, тъй като корабите, екипажът и припасите бяха в добро състояние; целта ми беше остров Ямайка, за което вече писах от Санто Доминго. Дотогава времето беше такова за каквото човек може само да мечтае. Бурята започна през нощта, когато пристигнах, и оттогава непрекъснато ме преследва. Когато стигнах на височината на остров Еспаньола, пратих там пакет с писма. Същевременно молех като за някакво благодеяние да ми дадат кораб, който исках да купя със свои пари, защото един от моите не беше пригоден за плаване и не можеше да му се сложат платна. Писмата ми бяха предадени и отговорът е известен. Онези, които седят там, бяха наредили да ми предадат, че нямам право да вляза в пристанището, нито да спра на друго място на брега. Придружаващите ме хора се обезсърчиха, защото се страхуваха, че ще ги закарам прекалено далеч; помислиха си, че в случай на някаква опасност не ще има кой да им помогне там, а и оттук могат да очакват само неприятности. Намериха се дори такива, които твърдяха, че командорът трябва да управлява островите, които възнамерявах да овладея.

Бурята беше страхотна и следващата нощ моите кораби се пръснаха. Всеки беше отнесен на различна страна, застрашен от надвисналата гибел, и всеки от нас беше дълбоко убеден, че другите вече са потънали. Дори и Хиоб би се отчаял при тези жестоки обстоятелства, когато собственият ми живот, животът на сина ми, брат ми и моите приятели беше в опасност, а на мене ми се забраняваше да се доближа до земята и пристанищата, които самият аз с кървава пот бях завладял по волята божия за Испания.

Но да се върна към корабите, от които ме откъсна бурята и аз останах сам. Господ бог се смили и ми ги върна. Корабът „Ел Соспечосо“ избягал от бурята в открито море и доплавал до остров Галега, като загубил лодката и по-голямата част от припасите. Макар и изложен на бесни удари, корабът, на който се намирах самият аз, с божия помощ остана цял и невредим, така че от него не изчезна дори и една сламка. На „Ел Соспечосо“ плаваше брат ми и той именно, след бога, е спасил кораба.

В тази буря едва ли неслучайно стигнах до Ямайка. Там времето се промени и стана спокойно; без изобщо да виждам сушата, силните течения ме отнесоха направо до Хардинес де ла Реина. Оттам се помъчих, доколкото ми беше възможно, да плавам по посока на континента, ала излязоха насрещни ветрове и страшни течения, които ме тласкаха назад. Шестдесет дни се борих с тях, но в края на краищата не можах да измина повече от 70 левги.

През цялото време не се отбих в никакво пристанище. Всъщност не бих и могъл да направя това, защото ми пречеше яростната стихия, тайфуните и непрекъснатите гръмотевици, които сякаш предвещаваха края на света.

Най-сетне се добрахме до нос Грасиас а Диос и оттам бог ни изпрати попътни ветрове и течения. Това стана на 12 септември. Цели осемнадесет дни зловещата буря не ни остави да си отдъхнем нито за миг; така че, докато бях в открито море, не видях ни слънце, ни звезди. Корабите ми бяха надупчени, мачтите изпотрошени, загубихме котвите и корабните принадлежности заедно с такелажа, лодките и значителна част от припасите. Хората бяха болни и обзети от ужас. Мнозина даваха обет да облекат монашеско расо и всички обещаваха да отидат на поклонение или пък даваха други обети; често пъти се изповядваха един пред друг. Сигурно е имало най-различни бури, но никоя не е била толкова продължителна и страхотна. Много от моите хора, които смятахме за най-смели, припадаха от страх.

Но най-болно ми беше да гледам невръстния си син, който е едва на тринадесет години, а толкова дълго време трябваше да понася ужасни страдания. Но бог му вдъхна такава смелост, че той именно окуражаваше другите; ако човек го видеше по време на работа, можеше да помисли, че от осемдесет години плава по моретата; и той беше най-голямата ми утеха.

Самият аз през цялото време бях болен и неведнъж гледах смъртта в очите. Давах заповеди и указания от малката кабина, която наредих да построят на палубата. Брат ми плаваше с най-лошия и най-неосигурен кораб. Това ме измъчваше много, още повече че именно аз го склоних да тръгне на път въпреки нежеланието му, защото такъв е моят късмет, че от двадесетгодишната си служба не можах да извлека никаква полза за себе си; така че след толкова години, прекарани в мъки и опасности, днес в Кастилия нямам дори покрив над главата си. И ако искам да ям или да спя, трябва да ида в странноприемница и най-често нямам с какво да си платя. А сърцето ми се късаше при спомена за дон Диего, моя син, когото оставих в Испания в такова окаяно положение, след като загубих почестите и имота си; макар да смятам за сигурно, че там Ваши височества като князе справедливи и благодарни с щедра десница ще му върнете всичко, което му се полага.

Най-после стигнах до земята Кариай и спрях, за да поправя корабите, да се запася с нови продукти и да дам почивка на хората, които боледуваха; а и самият аз, както казах, неведнъж бях на крачка от смъртта. Там научих, че в провинция Сиамба, която търсех, има златни рудници. След това двама индианци ме заведоха чак до Карамбару, където хората ходят голи, със златни плочки на шията; но те не искаха нито да ги продават, нито да ги разменят.

Изброиха ми много места по океанското крайбрежие, където имало рудници и злато. Най-отдалеченото от тях беше Верагуа, на разстояние около 25 левги. Тръгнах с намерение да търся всички тези места, но насред пътя разбрах, че златните рудници са на два дни път. Реших да пратя хора да ги търсят в навечерието на свети Симон и Юда — това беше денят, определен за заминаване. Но същата нощ вятърът и морето така се разбесняха, че трябваше да се оставим на яростните вълни да ни носят, където си искат. Индианецът, който щеше да ни води до рудниците, непрекъснато стоеше при мене.

Навсякъде, където спрях, можах да се убедя, че това, което бях слушал за тези места, е вярно. Това ме кара да мисля същото и за провинция Сигуара, която според описанията трябва да се намира на девет дни път по суша в западна посока. Разправят, че там златото е в огромно изобилие и хората носят златни накити в косите си и тежки гривни на краката и ръцете, украсяват и покриват със злато столове, маси и ракли. Разказваха ми също, че жените в тази провинция носят на главата украшения, които се спускат до раменете. Всички жители на тези области са единодушни в твърденията си и описват такива чудеса, че бих се задоволил и с една десета от тях. Също така на всички тях им е познат черният пипер.

В Сигуара търгуват на тържища и в дюкяни; така поне ми разправят тези, които ми обясняват по какъв начин се извършва размяната при тях. Освен това казват, че на техните кораби имало бомбарди, че имали лъкове и стрели, мечове и брони и ходели облечени. В провинцията има коне и военното изкуство не им е чуждо. Обличат се богато и имат хубави къщи. Говорят също, че океанът мие бреговете на Сигуара от всички страни и че на десет дни път оттам се намира река Ганг.

Изглежда разстоянието от тези земи до Верагуа е колкото от Тортоса до Фуентерабия или от Пиза до Венеция.

Когато напуснах Карамбару и стигнах до мястото, за което говоря, забелязах, че населението там има сходни обичаи с тази малка разлика, че онези, които имаха златни плочки, ги даваха за 3 метални звънчета, макар че всяка плочка тежеше колкото 10–15 дуката. По своето държане те много приличат на жителите на Еспаньола. Използват други начини при събирането на злато; но всичко това е нищо в сравнение с методите на християните. Разказвам каквото съм чул. Това, което зная, е, че през 1494 г. в продължение на девет часа плавах на 24 градуса на запад. Не може и дума да става за грешка, защото тъкмо тогава имаше затъмнение: Слънцето се намираше в знака на Везните, а Месецът — в знака на Овена. От книгите аз вече знаех това, което ми разказваха по-късно. Птолемей е мислил, че е поправил Марин, а именно мнението на този последния днес изглежда най-близо до истината. У Птолемей Катигара е на 12 градуса от неговия Запад, който той е отъждествявал с нос Сао Висенте в Португалия, т.е. на 2 градуса и една трета.

Марин дели земята и крайбрежията на 15 градуса. Той поставя Етиопия на повече от 24 градуса под екватора; и сега португалците, които плават в тия краища, констатират, че това е вярно. Птолемей обаче казва, че най-южната земя се намира в първия пояс и че той не слиза под 15 градуса и една трета.

Светът е малък: шест части са суша и само седмата е покрита с вода. Това вече е доказано и аз го изложих в други писма, като си послужих с цитати от светото писание, определящи мястото на земния рай в съответствие с учението на светата църква. Затова казвам, че земята не е толкова голяма, както изобщо си представят хората, и че един градус по линията на екватора се равнява на 56 мили и две трети — с пръст да го докоснеш. Засягам този въпрос не защото имам намерение да се разпростирам върху тази тема, а по-скоро за да дам отчет за моето пътуване, което беше толкова трудно и тежко, но същевременно най-благородно и полезно.

Казах, че в навечерието на свети Симон и Юда се оставих да ме носят вълните, тъй като не можех да им се противопоставя. Накрая се приютих в един залив и там останах десет дни, през които стихията бушуваше в морето и на небето. Тогава реших да не се връщам към рудниците, които оставаха зад гърба ми, тъй като можехме да ги смятаме за превзети. Потеглих нататък под дъжда. Добрах се до Пуерто де Бастиментос и влязох там напълно против волята си; но бурята и стремителните течения ме задържаха там две седмици. Най-сетне излязох от залива, но времето все още беше променливо.

Бях се придвижил на около 15 левги, когато вихърът и теченията рязко ме изтласкаха назад въпреки всичките ми усилия. Завих към залива, от който току-що бях излязъл, но по пътя попаднах на порт Ретрете, в който влязох с голям риск и нежелание. И корабите, и хората изнемогваха. Две седмици не се помръднах от това място поради страшната буря; и когато ми се струваше, че вече се вижда краят на мъките ни, стана ясно, че те едва започват. Тогава още веднъж промених плана си и реших да поема към рудниците и да се помъча да направя нещо полезно, докато чакам да се оправи времето, за да продължа плаването.

Бях се приближил на разстояние 4 левги, когато бурята се развилия отново и ни блъска толкова дълго, че вече не знаех къде се намирам.

Тогава се разлюти раната ми и отново започнаха страданията. Девет дни блуждахме като прокълнати без никаква надежда да запазим живота си; и никога човешки очи не са виждали толкова бурно, яростно море, покрито с пяна. Вихърът не ни позволяваше да вървим напред, нито да се приближим до някой издаден бряг; държеше ни посред морето, чиято вода бе потъмняла като кръв и клокочеше като във врящ казан.

Никога не съм виждал толкова зловещо небе. Веднъж в продължение на цяло денонощие то пламтя като леярна пещ, а светкавиците бяха така ослепително ярки, че аз час по час гледах дали мачтите и платната още стоят на корабите — гръмотевиците удряха с такава бясна ярост, та ние бяхме убедени, че ще ни потопят. През цялото време пороят не спираше; това не беше дъжд, а сякаш започваше нов потоп. Хората от екипажа рухваха от умора и призоваваха смъртта да сложи край на мъките им. На два пъти корабите оставаха без лодки, котви и такелаж, бяха оголени и без платна.

Когато най-сетне бог ми позволи, аз се върнах в Пуерто Гордо и доколкото можах, поправих корабите. След това потеглих отново за Верагуа, макар че не бях в състояние да предприема такова пътуване. Вятърът и теченията все още бяха насрещни. Добрах се почти до същата точка, където се намирах преди; там отново станах играчка на вихрите и теченията, които ме върнаха в залива. Нямах смелост да чакам съединението на Сатурн със Слънцето в толкова бурно море и край толкова опасен бряг, защото това явление най-често носи бури и лошо време. Това стана на Рождество Христово в часа за църковна служба.

Затова се върнах на мястото, откъдето бях отплавал, и то с голяма мъка. След Нова година отново поех на път; но дори и да можех да разчитам на хубаво време, вече не разполагах с годни за плаване кораби, а хората, които оцеляха, до един бяха болни.

Без отдих плавах и стигнах до Верагуа в деня на трите влъхви^[1]. Там бог пожела да намеря река и сигурно пристанище, макар че при входа дълбочината е едва 10 педи и с големи усилия успях да вляза в него. На сутринта бурята започна отново; ако ме беше застигнала в открито море, не бих могъл да вляза в залива поради плитчината.

Дъждовете не спряха чак до 14 януари, така че нямахме възможност да слезем на сушата, нито да поправим каквото и да било. Когато вече ни се струваше, че сме в безопасност, реката изведнъж придойде така буйно, че скъса въжетата и насмалко не отнесе корабите; наистина тогава се видях в по-голяма опасност от всеки друг път; господ бог ни помогна, както винаги е правил. Не зная дали някога е имало човек, който да е трябвало да понесе толкова мъчения, колкото аз.

На 6 февруари, въпреки че дъждът не спираше, пратих 70 души на сушата; на 5 левги от брега те открили голям брой рудници. Придружаващите ги индианци ги завели на много висока планина и от върха им показали земите наоколо, додето поглед стига, като казали, че там навсякъде има злато и рудниците стигат до 20 дни път на запад; назовали градове и селища и знаели да кажат къде са повече и къде по-малко.

По-късно научих, че Кибиан, който ни даде водачите, им заповядал да ни показват отдалечени рудници, намиращи се в земите на друг кацик, негов враг; в същото време в неговите собствени земи един човек би могъл за десет дни да насъбере толкова злато, колкото може да вдигне на гръб. Взех неговите слуги индианци, за да свидетелствуват за това. До мястото, където се намира неговото седалище, може да се стигне с лодка.

Брат ми най-после се върна със своите хора и със златото, което набързо бяха събрали там. Рудникът трябва да е богат, защото трябва да се добави, че никой от тези хора никога не е виждал рудник, нито пък толкова злато — това бяха предимно моряци и най-вече юнги.

Имах всичко, което е нужно за строеж, а също и достатъчно припаси. Основах селище и наредих да дадат много подаръци на Кибиан (така се нарича владетелят на тази страна), но добре знаех, че съгласието не може да трае дълго: те бяха прекалено диви, а нашите хора крайно безогледни и освен това аз се разполагах в тяхната собствена страна като у дома си. Щом кацикът видял нашата активност и построените домове, решил да ги подпали и да ни избие.

Но стана тъкмо обратното. Ние затворихме всички — него, жените му, децата му и прислугата. Вярно е, че тяхното пленничество не трая дълго. Кибиан избяга, макар че го охраняваше един почтен човек, комуто беше поверен; а синовете му избягаха от кораба на един шкипер, на когото бяха предадени в съответствие с всички правни форми.

През целия януари устието на реката беше блокирано; през април корабите вече бяха проядени от морските червеи и не можеха да се държат на вода. През това време реката образува нещо като канал, през който с най-големи трудности вкарах три от моите кораби без товар. След това лодките поеха срещу течението на реката да търсят сол и вода. Времето се развали и морето изведнъж стана толкова бурно, че лодките не можаха да се върнат обратно; тогава тълпа индианци нападнали нашите и ги избили. Брат ми с шепата оцелели се намираше на друг кораб, който бе останал в залива. Самият аз, крайно изтощен, се мятах в треска далеч от сушата, на див и негостолюбив бряг. С мъка се изкачих на най-високото място и задавян от плач, с треперлив глас виках в четирите посоки на света и зовях за помощ вождовете на Ваши височества, ала никой не отговаряше. Тогава повален от умората и все още стенейки, съм заспал и чух благ глас, който ми каза:

„О, глупави човече, немарлив във вярата и службата към твоя бог, бога на всички хора! Повече ли направи той за Мойсей и за Давид, своя слуга? Откакто си се родил, винаги те е обграждал с най-големи грижи. Когато видя, че си стигнал угодна нему възраст, той разгласи името ти по чудодеен начин из целия свят. Индия, която е толкова голяма и богата част от света, ти беше дадена от него като твоя собственост: ти я раздели според волята си, а той ти даде власт за това. Повери ти ключовете за вратите на Океана, които дотогава бяха затворени с толкова яки вериги. Ти покори толкова страни и си спечели голяма слава сред християнството.

Повече ли направи той за избрания народ на Израил, когато го изведе от Египет? Повече ли направи за Давид, когато от пастир го направи Цар на Юдея? Върни се при него и виж грешката си. Неговото милосърдие е безкрайно. В неговите ръце са най-големите добрини. Авраам имаше повече от сто години, когато роди Исаак, а и Сара вече не беше млада.

А ти търсиш несигурна помощ. Отговори! Кой те натъжаваше толкова пъти — бог или светът? Бог никога не се отмята от своите обещания. Приел твоята дан, той никога не ще каже, че други са били неговите намерения и че другояче е трябвало да ги разбираш. Само изпитанията не отменя, за да покаже своята мощ. Той точно и щедро изпълнява обещанията си. А такъв ли е обичаят на света? Казах вече какво е сторил за тебе твоят създател и за всички чрез тебе: а сега ми покажи наградата, която си получил, служейки на други, за всички рискове и за всички страдания.“

Макар и в полунесвяст, аз чух всичко това. Нямаше какво да отговоря на тези толкова правдиви слова и можех единствено да оплаквам греховете си. Накрая, който и да беше той, изрече тези думи: „Не бой се, имай вяра! Мъките са издълбани в мрамор, и то не без причина“.

Когато силите ми се възвърнаха, аз се изправих; след девет дни времето се оправи, но още не можех да изведа корабите от реката. Събрах всички хора, останали на сушата, и изобщо всички, които успях да събера, защото не бяха много, та да мога да ги разделя на две групи и едната да оставя на място, а другата да използвам на корабите. С готовност бих останал заедно с всички, за да браня селището, ако Ваши височества можеха да бъдат уведомени за това. Тревогата, че други кораби никога не ще могат да дойдат до същия залив, ме накара да тръгна на път, но когато получим помощ, ще уредим всичко както трябва.

Затова в нощта на Великден в името на света троица отплавахме с прогнили и проядени от червеите кораби. Трябваше да изоставя един в Белен заедно с товара, а друг в Бел Пуерто; така че ми останаха само два, също така в лошо състояние като другите, без лодки и припаси, и с тях трябваше да преплавам 7 хиляди мили в океана или да намеря смъртта си по пътя заедно с брат си, сина си и другите хора.

Бих искал да видя по време на това плаване онези, които са свикнали да хокат другите и да ги поучават, които винаги си седят на сигурно място и оттам питат: „Защо не сте направили това или онова?“. Ала мисля, че тях ги чака друго, по-важно пътуване — или нашата вяра не струва нищо.

На 13 май пристигнах в провинция Манго, която се намира в съседство с провинция Катай, и оттам се насочих към Еспаньола. Два дни плавах при чудесно време, след това излезе силен насрещен вятър. Изчислих курса си така, че да избягна многобройните острови и да не се заблудя сред плитчините. Но напорът на морето беше толкова силен, че трябваше да отстъпваме пред него без платна; спряхме до един остров и там наведнъж загубих три котви. В полунощ имахме чувството, че целият свят се сгромолясва; в същото време другият кораб беше разкъсал въжетата и с такава сила връхлетя върху нас, че по чудо и двата кораба не се разхвърчаха на трески. Спаси ме по божия воля котвата, единствената, която беше останала. След шест дни, когато се проясни, продължих нататък, но всички съоръжения бяха унищожени по време на бурята, а корабните червеи бяха направили корпусите на решето; хората бяха посърнали и уплашени. Щом се поотдалечих от мястото, където преди известно време бях спрял, вълните отново започнаха да ме блъскат назад. Спрях край същия остров, в малко по-закътан залив. След осем дни вдигнах платна и борейки се с насрещните ветрове, в края на юни с още по-повредени кораби стигнах до остров Ямайка. Всички хора стояха до трите помпи с бъчви и котли и не можеха да се справят с водата, която нахлуваше в кораба, и може да се каже, че не бяхме в състояние да направим нищо срещу щетите, нанесени от корабните червеи.

Тръгнах отново, за да се приближа колкото може повече до остров Еспаньола, намиращ се на 28 левги, но по-добре да не бях тръгвал. Другият кораб избърза, за да се скрие в някой залив, защото до половината беше пълен с вода. А аз упорствувах и останах в открито море по време на бурята. Корабът ми почна да потъва и само по чудо господ ме изведе до брега. Кой ли ще повярва на това, което пиша?! А в това писмо аз разказвам само една стотна от всички неща. Тези, които бяха там с адмирала, могат да свидетелствуват.

Ако Ваши височества имат добрината да ми изпратят кораб с тонаж 64 тона с 200 центнера сухари и известно количество продукти, това ще бъде достатъчно, за да мога да докарам хората от Еспаньола чак до Испания. Както казах, от Ямайка до остров Еспаньола няма повече от 28 левги. Лично аз не бих отишъл там, стига само корабите да могат да доплават до там. Както вече казах, Ваши височества ми забраниха да спирам там. Един господ знае дали тази заповед е била правилна или не. Писмото пращам по едни индианци и ще бъде същинско чудо, ако то стигне до Вас.

Връщайки се към моето пътуване, казвам, че имах 150 души, а сред тях мнозина подготвени за лоцманска служба и опитни мореплаватели; и никой от тях не беше в състояние точно да определи пътя, по който плавах и по който се върнахме. Причината е проста. Отплавах от място, намиращо се малко по на север от залива Бресил; при Еспаньола бурята не ми позволи да се движа по избрания маршрут и бях принуден да вървя натам, накъдето ме гонеше вятърът. Този ден заболях доста тежко; никой не е плавал досега из тия места; след няколко дни вятърът и бурята утихнаха и морето беше спокойно, макар че се появяваха силни течения. Запътих се към залива на остров Лас Бокас, а оттам към сушата.

Никой не би могъл точно да означи маршрута, защото няма на какво да се опре; бяхме играчка на стихиите и дни наред не виждахме земя. След това плавах покрай брега и внимателно проверявах курса си с помощта на компаса и другите средства; но никой в света не би могъл да каже под коя част на небето сме се намирали, когато се насочих към остров Еспаньола. Лоцманите бяха убедени, че ще стигнем до остров Сан Хуан, а ние се озовахме край страната Манго, т.е. на 400 левги по на запад от предвижданото. Ако спътниците ми могат, нека определят местоположението на Верагуа, но твърдя, че не биха могли да дадат никакви указания или изчисления, единствено биха могли да кажат, че са посетили някакви земи, където е имало много злато, и да свидетелствуват за това; но обратния път те не знаят и би трябвало отново да се открива, както първия път. Наистина има известна основа за пресмятания и точни астрологически изчисления, ала те са достатъчни само за тези, които разбират тези неща. Всичко това наглед прилича на пророческо ясновидство. Ако корабите не могат да плават от Индия другояче, освен с вятър в гърба, то не е защото са зле построени или са твърде големи; а защото поради силните течения и ветрове никой не се осмелява да плава срещу вятъра; понеже за един ден би загубил толкова, колкото ще придобие за седмица, без да изключваме и каравелата, та ако ще тя да е с латински португалски платна. Затова именно плават само с вятър в кърмата и понякога са принудени да чакат от шест до осем месеца, а в това няма нищо чудно, защото то често се случва и в Испания.

Намерихме народите, за които говори папа Пий (техните обиталища и обичаи), но не видяхме коне, юзди, нито златни нагръдници. Нищо чудно, защото там по крайбрежието можеше да живеят само рибари, а аз не останах дълго, защото бързах. В околностите на Кариай и в съседните земи има много магьосници, извънредно плашливи. Мило и драго биха дали, само и само да не стоя там нито час. Щом пристигнах, те ми пратиха две нагиздени момичета; по-голямото не изглеждаше на повече от единадесет години, а по-малкото трябва да беше на седем; ала и двете се държаха по-безсрамно от опитни развратници. И двете имаха омайни прахове. Когато дойдоха, наредих да ги накичат по нашенски и веднага да ги пратят на сушата. Там в една от планините видях гробница колкото къща, цялата покрита с резба. Вътре имаше открит труп, обърнат с лице към земята. Разказваха ми за още по-великолепни постройки. Там има множество големи и малки животни и всички се различават от нашите. Подариха ми две толкова големи свине, че и най-едър пес не би посмял да им се изправи насреща. Един от стрелците уби животно, подобно на маймуна, но значително по-едро и с почти човешко лице. Стрелата го прониза от гърдите чак до опашката, но понеже не преставаше да се бори, той трябваше да му отсече единия преден крайник и единия заден. При вида му свинята се наежи и избяга. Като видях това, наредих да насъскат това пекари (както го наричат тук) срещу животното, което макар и умиращо, пронизано от край до край от стрелата, не преставаше да го блъска в зурлата с опашката си и да го обвива с нея, а същевременно с предната си лапа, единствената, която му остана, силно го дърпаше за гривата и не спираше да се бори. Тази изненадваща и необикновена борба ме накара да опиша случая.

Видяхме и много други видове животни, но когато са затворени, всички те умират. Срещнах много едри кокошки, чиято перушина прилича на вълна. Видяхме и много лъвове, елени и птици.

Докато плавахме в тези области сред толкова мъки и страдания, някои от моите хора си въобразиха, че сме били омагьосани, и досега си остават с това убеждение. Срещнахме и други хора, които се хранят с човешко месо; самата уродливост на лицата им говори за това. Разказват, че в тези краища има богати медни рудници; от този метал изливат или спояват брадви и други предмети; видяхме ковачници с всички приспособления, а също и тигели за сребро.

Жителите ходят облечени и в тази провинция видях големи късове памучно платно с много красиви шевици и други с нежни разноцветни багри, нанесени с четка. Казват, че във вътрешността на сушата по посока на Катай се намират дори тъкани със златни кенари. Но за толкова кратко време не можах да получа сведения за всички тези земи и за това, което се среща в тях. Макар и да живеят в близко съседство, хората говорят на различни езици, така че се разбират колкото ние с арабите. Мисля, че това важи за диваците по крайбрежието, но във вътрешността на страната не е така.

Когато открих Индия, заявих, че тя е най-голямата и най-богатата държава в света. Говорех за златото, бисерите, скъпоценните камъни, подправките, търговията и пазарите; но това не беше забелязано веднага, защото не отдаваха значение на думите ми. Първите впечатления тук не ми позволяват да кажа нищо повече от това, което чувам от устата на местните жители. Но едно мога да заявя с пълна сигурност и имам много свидетели за това: че през първите два дни в тази земя Верагуа видях повече доказателства за това, че тук има злато, отколкото за цели четири години на остров Еспаньола.

Трудно би могло да се намери толкова плодородна и добре обработена земя, както и по-плахи хора от жителите на околността. Има удобно пристанище, голяма река, страната може лесно да бъде отбранявана. Всичко това осигурява безопасността на християните и укрепването на нашето владичество, а същевременно има голяма надежда да се въведе и разпространи християнската религия. При благоприятни ветрове пътуването дотук няма да е по-дълго, отколкото до остров Еспаньола. Ваши височества са вече господари и владетели на тези земи, също както на Херес и Толедо; а ако пожелаете да пратите кораби, те ще могат да пристигнат тук като у дома си. Другаде, за да имаш това, с което тук можеш да се сдобиеш на самото място, трябва да си го докараш, без да говорим за това, че можеш да се върнеш с празни ръце, а като се озовеш на чужда земя, да разчиташ на милостта на диваците.

Що се отнася до другите въпроси, на които не искам да се спирам, вече обясних защо предпочитам да мълча. Не твърдя, че никога не съм грешил в това, което съм писал или говорил. Генуезчани, венецианци и всички, които имат бисери, скъпоценни камъни и други ценни неща, отиват на край света, за да ги разменят за злато. Златото е най-съвършеното нещо, златото е съкровище; който го притежава, може да постигне всичко на света и дори да вкара душата си в рая. Владетелите на тези области в земята Верагуа, когато умират, заповядват да закопаят заедно с тленните останки и цялото им злато; така поне ми разказваха. Соломон получил наведнъж 666 центнера злато извън това, което му докарали моряците и търговците, и това, което му било платено в Арабия. От туй злато наредил да направят 200 копия и 300 щита, а балдахина, който трябвало да се издига над тях, заповядал да изработят от злато и да го украсят със скъпоценни камъни; освен това и множество други предмети от злато, много бокали, богато украсени със скъпоценни камъни. Затова говори Йосиф в своята хроника „Де Антиквитатибус“; а също за това става дума в Стария завет — в Книги на царете и в допълнението към тях. Йосиф твърди, че това злато е дошло от Златна Арабия. Ако е така, убеден съм, че рудниците на Ауреа са именно рудниците във Верагуа, които продължават на 20 дни път оттук, като се върви на запад, на еднакво разстояние от екватора и полюса. Соломон купил това злато със скъпоценни камъни и с пари; а тук е достатъчно да се заповяда то да бъде събирано, стига да пожелаят това Ваши височества. В завещанието си Давид оставил 3 хиляди центнера индийско злато на Соломон за строеж на светилище; а доколкото можем да вярваме на Йосиф, то е било получено от същите тези земи. Йерусалим и Сион трябва да бъдат въздигнати от християнски ръце; а в псалм XIV бог вече е казал с устата на своя пророк кой ще бъде този, който ще извърши това. Абат Йоахим твърди, че този човек ще дойде от Испания, а свети Йероним е показал на светата жена по кой път се отива там. Отдавна още императорът на Катай е искал да му пратят мъдреци, за да изложат пред него Христовото учение. Кой ще бъде този, който ще се заеме с това? Ако спасителят ми позволи да се върна в Испания, аз се задължавам да ги докарам благополучно с божия помощ.

Хората, които ме придружаваха, преживяха невероятни опасности и несгоди. Умолявам Ваши височества да им бъде платено колкото може по-скоро, защото те са бедни, и всеки да получи награда според съсловното си положение. Колкото до мене, мога да уверя Ваши височества, че никой никога не е донасял в Испания по-добри новини.

Макар че според дадените ми сведения Кибиан от Верагуа и другите околни жители притежават злато в огромни количества, не сметнах за съобразно, нито за подобаващо за службата към Ваши височества да им го вземам насила. При добро отношение ще избегнем стълкновението и лошата слава и цялото това злато, до последното зрънце, ще се стече в съкровищницата Ви.

Ако времето се задържи хубаво един месец, ще доведа моята експедиция до край. Понеже корабите ми не са в добро състояние, не упорствувах да чакам, докато се проясни времето, за да продължа нататък. А за всичко, което се отнася до службата пред бога, уповавам се на моя създател, че ще ми върне здравето.

Предполагам, че Ваши височества ще си спомнят за намерението ми да наредя да построят корабите по друг образец. Времето летеше и не беше възможно да се направи това; но положително е, че съм отгатнал какво е било потребно.

Смятам, че тази работа — пристигането до това крайбрежие, рудниците в тази земя и завладяването на тези области — има по-голямо значение от всичко, което е направено досега в Индия. Но това не е дете, което може да бъде поверено на мащеха. Не мога да си спомня за остров Еспаньола, Пария и другите земи, без да се напълнят очите ми със сълзи. Мислех си, че от страшния пример с тях трябва да се извлече поука за отношението към тези земи. Онези са агонизиращи, едва ли не вече издъхват. Тяхната болест е неизлечима и продължителна. Нека този, който ги доведе до това състояние, намери лек срещу това, ако може и ако е способен за това; но всеки е майстор, когато става въпрос за разрушаване.

Според обичая наградите и благата се дават на този, който е рискувал живота си, ала не е справедливо, ако от тях се ползва човек, който по всякакъв начин е вредил на начинанието и на неговите плодове. Онези, които се уплашиха от несгодите и избягаха от Индия, за да злословят след това за страната и за мене, по-късно се върнаха тук и заеха високи постове. Това е лош пример, от който няма полза нито за делото, нито за справедливостта изобщо.

Тези именно опасения и другите неща, които ясно предвиждах, ме накараха да Ви моля, още преди да тръгна да откривам тези острови и континенти, да проявите благосклонност към мене и да ми поверите управлението им от Ваше кралско име. Бях удостоен с това и то бе утвърдено с печат и клетва в привилегиите и договорите: аз получих титлите вицекрал, адмирал и губернатор на всички тези земи. Определени бяха дори границите на моето губернаторство на 100 левги от Азорските острови и островите на Зелени нос по линията от единия полюс до другия, като в тези граници се включва всичко открито и всичко, което ще бъде откривано в бъдеще. Получих пълна власт: другите подробности обстойно са разгледани в документа, издаден по този случай.

Има още един много важен и неотложен въпрос. До ден-днешен стават странни неща. Седем години стоях в двора на Ваши височества и през цялото това време всички, на които се говореше за това начинание, единодушно заявяваха, че това са фантазии, а днес всеки, до последния чирак, се домогва до участие в откривателските експедиции. Ясно е, че отиват, за да грабят там, и въпреки това им се дава разрешително и те трупат имоти, нанасяйки огромна вреда на моята репутация и на делото. Отдайте кесаревото кесарю и божието богу — това е знаменит принцип и достоен за почтения човек.

Земите от тамошния свят, които вече са под властта на Ваши височества, са по-обширни и богати от всички други земи на християнството, взети заедно. Аз именно по божия воля ги поставих под Вашата висока кралска власт, готови да дават големи доходи. Чаках да украсят корабите, с които щях да пристигна при Ваши кралски височества триумфално, защото носех най-многообещаващите вести за златото, и не щеш ли, тъкмо когато бях най-спокоен и доволен, бях заловен и затворен на кораба заедно с братята си, а там почти голи ни оковаха във вериги и се отнасяха безобразно към нас, макар че не бях призован, нито изправен пред съд. Кой би могъл да допусне, че един беден чужденец, и то на такова място, ще подготвя бунт против Ваши височества без подкрепата и съучастието на някой чужд княз? Та нима аз не бях сам сред Вашите васали и Вашите поданици? Или не бях оставил дечицата си във Вашия кралски двор?

Постъпих на служба при Вас, когато бях на 28 години. Днес не ми остана нито един черен косъм на главата, тялото ми е разнебитено, изхарчих всичко, което ми остана, имуществото ми бе отнето и разпродадено. На брат ми взеха и дрехата от гърба и за най-голям позор не бяхме ни питани, ни разпитвани от когото и да било. Трябва да се вярва, че това не е станало по заповед на Ваши височества.

Славата Ви на благородни крале ще се разнесе надлъж и шир, ако реабилитирате честното ми име и наложите справедливо обезщетение, както и наказание на този, който стана причина за моето злощастие; по същия начин трябва да се постъпи с този, който ми ограби бисерите, и с всички, които погазиха моето адмиралско достойнство. Възстановяването на справедливостта ще се увенчае със слава и ще даде пример за висока добродетел; а Испания ще запази светъл спомен за Ваши височества като за справедливи и благодарни владетели. Честното ми намерение да служа винаги на Ваши височества, а същевременно и невижданото оскърбление не позволиха на сърцето ми да мълчи, както бих искал. Моля за прошка Ваши височества.

Както казах, аз съм съвсем изоставен. Досега съм плакал за другите, а сега нека небето се смили и земята да плаче за мене. От материалните блага нямам дори грош за милостиня, а колкото до духовните работи, в Индия осъзнах, че съм самотен, отрупан с грижи, болен, очакващ смъртта си всеки ден, обкръжен от милион жестоки и враждебни диваци и толкова далеч от светите тайнства, от светата църква, че тя ще забрави бедната ми душа, ако тя тук напусне тялото ми. Нека тези, които знаят що е милост, истина и справедливост, да плачат над моята участ.

Не тръгнах на тази експедиция, за да спечеля почести и богатство. Не може да има съмнение в това, защото надеждата за подобни облаги отдавна е мъртва в мен. Обръщам се към Ваши височества с честни намерения, с целия си плам и без лъжа.

Покорно Ви моля, Ваши височества, ако е угодно богу да ме изведе оттук, позволете ми да отида на поклонение в Рим и на други места. Нека светата троица запази и умножи Вашите дни и могъщество.

Даден в Индия, на остров Ямайка, на 7 юли 1503 г.