Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Дъщеря на съдбата (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Retrato en sepia, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
dune (2017)
Корекция и форматиране
vog (2017)

Издание:

Автор: Исабел Алиенде

Заглавие: Портрет в сепия

Преводач: Маня Костова

Година на превод: 2004

Език, от който е преведено: Испански

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2004

Тип: Роман

Националност: Испанска

ISBN: 954-529-306-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2849

История

  1. — Добавяне

Бяха се навършили малко повече от две и половина години, откакто съжителствахме с Фредерик Уилямс, а аз изпадах все повече в плен на връзката с Иван Радович, без когото вече не можех да си представя собственото си съществуване, когато баба ми по майчина линия, Елайза Съмърс, отново влезе в моя живот. Завърна се непокътната, с все същия аромат на захар и ванилия, недокосната от бурите на преодолените премеждия и от забравата. Познах я от пръв поглед, при все че бяха изминали седемнайсет години, откак ме бе оставила в къщата на Паулина дел Валие, и през цялото това време не бях виждала нейна снимка, а името й бе произнасяно пред мен само в много редки случаи. Нейният образ бе стоял заплетен в зъбчатите колелета на моята тъга по миналото и толкова малко се бе променил, че когато тя се материализира на прага на вратата с куфар в ръка, изпитах усещането, че сме се разделили вчера и че случилото се през тези години е било илюзия. Единствената изненада бе, че се оказа по-ниска, отколкото в спомените ми, но това може и да е било заради собствения ми ръст — последния път, когато бяхме заедно, аз бях малко петгодишно момиченце и я гледах от долу на горе. Тя си беше все така изправена — истински адмирал, — с все същото младолико лице и строга прическа, въпреки че косите й бяха осеяни тук-таме с бели кичури. Носеше неизменната перлена огърлица, с която — сега вече зная — не се разделя дори насън. Доведе я Северо дел Валие, който бе поддържал връзка с нея през цялото време, но не ми бе казал, защото тя му бе забранила. Елайза Съмърс бе дала дума на Паулина дел Валие, че никога няма да направи опит да установи контакт с внучката си и с чест бе изпълнила клетвата си, докато смъртта на Паулина не я бе освободила от нея. Щом получила съобщението на Северо, опаковала багажа си, заключила къщата и се качила на кораба за Чили. Когато през 1885 година овдовяла в Сан Франсиско, предприела странстването до Китай с балсамираното тяло на съпруга си, което трябвало да погребе в Хонконг. При все че прекарал по-голямата част от живота си в Калифорния и бил един от малцината, получили американско гражданство, Дао Циен винаги изразявал желание костите му да почиват на китайска земя, така духът му нямало да се рее изгубен в необятната вселена и неспособен да открие небесните порти. Тази предпазна мярка очевидно се е оказала недостатъчна, защото аз съм сигурна, че призракът на неповторимия ми дядо Дао Циен още броди из този свят, защото как иначе ще го усещам винаги край мен. И това не е плод на развинтено въображение, баба Елайза потвърди някои от доказателствата: дъхът на море, които ме обгръща от време на време и гласът, който нашепва едно магическо слово — собственото ми име на китайски.

— Здравей, Лай-Минг — ме поздрави необикновената ми баба, щом ме видя.

Ой поа! — възкликнах.

Не бях произнасяла тази дума — баба по майчина линия, на кантонски — от онова далечно време, в което живеех при нея на втория етаж на една клиника по иглотерапия в Китайския квартал на Сан Франсиско, но още я помнех. Тя сложи ръка на рамото ми и ме разгледа обстойно от глава до пети, сетне кимна одобрително с глава и накрая ме прегърна.

— Радвам се, че не си толкова красива, колкото майка ти — каза.

— Точно това казваше и баща ми.

— Висока си като Дао. А Северо смята, че си също толкова умна.

В нашето семейство винаги се поднася чай в моменти на неудобство и понеже аз се чувствам леко объркана почти непрекъснато, прекарвам голяма част от времето в сервиране на чай. Тази напитка има свойството да успокоява нервите ми. Умирах от желание да хвана баба ми през кръста и да я завъртя във валс, да й разкажа на един дъх целия си живот и да изрека гласно упреците, които с години бях предъвквала наум, ала нищо такова не можех да си позволя. Елайза Съмърс не е от хората, които предразполагат към фамилиарничене, достойнството й всява боязън и щяха да минат седмици, преди тя и аз да се отпуснем и да разговаряме свободно. За щастие чаят и присъствието на Северо дел Валие и Фредерик Уилямс, който се завърна от една от разходките си из имението пременен като пътешественик изследовател на експедиция в Африка, облекчиха напрежението. Щом свали шапката и тъмните очила, той видя Елайза Съмърс и нещо у него се промени: изпъчи се, гласът му се оживи и взе да се кипри. Възхищението му се удвои, когато съзря багажериите и куфарите с печати от нейните странствания и разбра, че тази дребничка госпожа е сред малцината чуждоземни, стигнали до Тибет.

Не зная дали единствената причина за идването в Чили на моята ой поа бе да се запознае с мен — допускам, че тя е била по-скоро движена от желание да продължи към Антарктика и да покори Южния полюс, където женски крак дотогава не бе стъпвал, но какъвто и да е бил поводът, нейното посещение беше от първостепенно значение за мен. Без нея животът ми все още би бил осеян с мъгляви участъци, без нея не бих могла да напиша тези свои мемоари. Тя ми даде липсващите частици, за да сглобя мозайката на моя живот; тя ми разказа за майка ми, за обстоятелствата около моето раждане и ми даде ключа, за да разгадая моите кошмари. Пак тя щеше по-късно да ме придружи до Сан Франсиско, за да се запозная с вуйчо Лъки — процъфтяващ китайски търговец, въздебел, късокрак и невероятно чаровен, — с когото да изровим необходимите книжа, снимки и изрезки, за да свържем краищата на моята история. Връзката между Елайза Съмърс и Северо дел Валие е толкова дълбока, колкото и тайните, които те двамата бяха пазили през всичките тези години; за нея той бе истинският ми баща, защото бе обичал дъщеря й и се бе оженил за нея. Единствената роля на Матиас Родригес де Санта Крус се свеждаше до предоставянето на няколко гени, и то по някаква чиста случайност.

— Твоят баща няма толкова голямо значение, Лай-Минг, всеки може да свърши тази работа. Северо ти даде името си и пое отговорност за теб — увери ме тя.

— В такъв случай Паулина дел Валие ми е хем баща, хем майка, аз нося нейната фамилия и тя пое отговорност за мен. Всички останали са преминали като комети през детството ми, оставяйки единствено опашка от звезден прах — възразих аз.

— Преди нея твои родители бяхме Дао и аз, ние се грижехме за теб, Лай-Минг — поясни тя и с право, защото тяхното влияние над мен е толкова силно, че трийсет години аз ги нося със себе си като нежно присъствие и съм уверена, че ще продължа да ги нося до края на живота си.

Елайза Съмърс живее в друго измерение заедно с Дао Циен, чиято смърт представлява сериозно затруднение, но не и препятствие, за да го обича така, както и преди. Баба ми Елайза е от онези човешки същества, които са създадени за една велика любов и ми се струва, че няма място за никого другиго в нейното вдовишко сърце. След като погребала мъжа си в Китай до първата му съпруга Лин и изпълнила всички будистки обреди според волята му, Елайза се почувствала свободна. Можела да се върне в Сан Франсиско и да заживее при сина си Лъки и младата му, поръчана по каталог от Шанхай съпруга, но мисълта да се превърне в страховита и почитана свекърва била равнозначна на поражение пред старостта. И досега тя не се чувства сама, нито пък изплашена от бъдещето, понеже духът закрилник на Дао Циен е винаги до нея. Свикнала да разговаря тихичко с мъжа си, за да не я възприемат хората като умопобъркана, а нощем продължава да спи в лявата половина на леглото, за да има място за него в дясната, както обикновено. Жаждата за приключения, която я бе подтикнала да избяга от Чили на шестнайсетгодишна възраст, скрита в търбуха на един ветроход, и да отиде в Калифорния, отново се съживила в нея, когато останала вдовица. Припомнила си онзи момент на преклонение, което в разгара на треската за злато изпитала една утрин, събудена от цвиленето на нейния кон и от първия лъч на зората, и заобиколена от необятността и уединението на една сурова природа. В онова утро открила възторга от свободата. Била прекарала нощта сама под дърветата, дебнена от хиляди опасности — безмилостни разбойници, индианци диваци, усойници, мечки и други диви зверове, ала за пръв път в живота си не изпитвала страх. Била отгледана в корсет, с пристегнато тяло, дух и въображение, свикнала да се плаши дори от собствените си мисли, но това приключение я освободило. Необходимо било да развие онази сила, която вероятно притежавала по рождение, но дотогава не познавала, понеже не й се било налагало да я използва. Напуснала закрилата на своя дом още като момиче, хукнало по дирите на любовника си беглец, натоварила се бременна и без билет на един кораб, където изгубила бебето и замалко не загубила и живота си, пристигнала в Калифорния преоблечена като мъж и се приготвила да я обходи от край до край без друго оръжие, освен отчаяния порив на любовта. Съумяла да оцелее сама в онази земя на мъже, където властвали алчността и насилието; с времето придобила храброст и обикнала независимостта. Завинаги запомнила силното вълнение от приключението. Отново от любов в продължение на трийсет години живяла като дискретна съпруга на Дао Циен, майка и притежателка на салон за чай и изпълнявала задълженията си без други хоризонти, освен нейния дом в Китайския квартал, ала номадското семе, посяно през младежките й години, останало непокътнато в духа й, готово да покълне в подходящия момент. Щом Дао Циен, който бил единствената пътеводна звезда в живота й, си отишъл от този свят, дошло времето да се остави на течението. „Всъщност винаги съм била скитник, влече ме да бродя без посока“, писала в едно писмо до сина си Лъки. Все пак решила, че преди това трябва да изпълни обещанието, дадено на баща й Джон Съмърс и да не изоставя леля си Роуз сама на старини. От Хонконг заминала за Англия с намерението да поживее край старата дама в последните години на живота й — това било най-малкото, което можела да стори за тази жена, която я отгледала като истинска майка. Роуз Съмърс била навършила по онова време седемдесет години и здравето й било разклатено, но продължавала да пише любовни романи, които доста си приличали, и се била превърнала в най-прочутата англоезична писателка с романтични сюжети. Любопитни почитатели се стичали отдалеч само за да зърнат как тази дребна, крехка дама разхожда кучето си в парка, а хората говорели, че кралица Виктория намирала утеха от вдовишкото си съществуване в сладникавите й истории и любовни премеждия с неизменно щастлив край. Пристигането на Елайза, която обичала като дъщеря, било истинско облекчение за Роуз Съмърс и поради още едно обстоятелство — силата й отслабвала и й било все по-трудно да държи перото. Така тя започнала да диктува романите си, а сетне, когато и разсъдъкът й взел да помътнява, Елайза се преструвала, че пише под нейна диктовка, но всъщност тя самата съчинявала романите, без да породи ни най-малко съмнение у издателите или читателите. Въпросът бил само да се придържа към формулата. След смъртта на Роуз Съмърс Елайза останала да живее в същата малка къща в бохемския квартал — доста ценна по онова време, защото районът бил станал модерен — и наследила натрупания от осиновителката си капитал от любовните романи. После посетила сина си Лъки в Сан Франсиско и се запознала с внуците си, които й се сторили грозновати и скучни. Сетне се отправила към екзотични места, отдадена най-сетне на призванието си на странничка по широкия свят. Тя била от онези пътешественички, които се стремят към места, обикновено отбягвани от останалите хора. Нищо не я правело толкова щастлива, колкото печатите и лепенките по куфарите й от най-далечните страни на планетата; нищо не събуждало такава гордост у нея, както прихващането на някоя болест, присъща на скитниците, или ужилване от екзотично насекомо. В продължение на години обикаляла с багажериите си на изследовател, но винаги се завръщала в лондонската къщурка, където я очаквали писмата на Северо дел Валие с новини за мен. Щом научила, че Паулина дел Валие е напуснала този свят, решила да се завърне в Чили — нейната родина, — за която не се била сещала повече от половин век, и да се срещне там със своята внучка.

Вероятно през дългото пътуване с парахода баба Елайза си бе спомнила за първите шестнайсет години от своя живот в Чили — тази достойна и горда страна; за своето детство под грижите на една индианка с добро сърце и на красивата мис Роуз; за своето мирно и безметежно съществуване до появата на любовника, който я изоставил бременна, за да тръгне да дири злато в Калифорния и никога повече не дал признаци за живот. Тъй като баба ми Елайза вярва и кармата, сигурно е стигнала до заключението, че това дълго странстване по света е било необходимо, за да се кръстосат пътищата им с Дао Циен, когото й е отредено да обича във всяко свое прераждане. „Каква нехристиянска мисъл“, отсъди Фредерик Уилямс, когато понечих да му обясня защо Елайза Съмърс не се нуждае от никого.

Баба ми Елайза ми донесе като подарък един разнебитен сандък, който ми подаде с лукаво намигване на тъмните си зеници. Той съдържаше пожълтели ръкописи, подписани от Анонимната Дама. Това бяха порнографските романи, написани от Роуз Съмърс в нейната младост, които бяха още една добре пазена тайна в семейството. Изчетох ги внимателно, с ученолюбива прилежност и за лична изгода на Иван Радович. Тази занимателна литература — как ли й бяха хрумнали такива дръзки лудории на тази викторианска стара мома — и изповедите на Нивеа дел Валие ми помогнаха да се преборя със срамежливостта, която в началото бе почти непреодолима пречка между мен и Иван. Вярно е, че в деня на бурята, когато трябваше да идем на сарсуелата, ала не отидохме, аз първа посегнах да го целуна в колата, преди клетият той да успее да се защити, но дързостта ми свърши дотук, сетне загубихме ценно време, борейки се между ужасната ми несигурност и неговите скрупули, понеже не желаел да „петни доброто ми име“, както сам ми обясни. Не беше лесно да го убедя, че репутацията ми и без това бе доста пострадала още преди той да изникне на хоризонта и нямаше изгледи да се подобри, тъй като аз не възнамерявах да се завръщам при съпруга си, нито да се отказвам от работата и независимостта си, на които се гледа толкова недоброжелателно по тези места. След унизителното преживяване с Диего ми се струваше невъзможно да успея да вдъхна желание или любов у някого; пълното ми сексуално невежество се съчетаваше с комплекс за малоценност, мислех се за грозна неудачница, лишена от женственост; срамувах се от тялото си и от страстта, която Иван пораждаше у мен. Роуз Съмърс, тази далечна прабаба, която не познавам, ми направи фантастичен подарък, като ме дари с онази игрива освободеност, която е така нужна в любовта. Иван приема нещата много сериозно, със славянския си темперамент проявява склонност към трагичното; понякога потъва в отчаяние, задето двамата няма да можем да живеем заедно, докато мъжът ми не умре, а дотогава сигурно ние ще сме остарели. Когато тези черни облаци помрачат душата му, протягам ръка към ръкописите на Анонимната Дама, където всеки път откривам нови начини да му доставя удоволствие, или най-малкото да го разсмея. В усърдието си да бъда разнообразна в моментите на близост, постепенно се отърсих от свенливостта и добих непозната дотогава увереност. Не се чувствам като прелъстителка, положителното въздействие на ръкописите не се простира чак дотам, но поне не се страхувам аз да проявявам инициатива и да водя Иван, който иначе би могъл да затъне завинаги в рутината. Би било направо жалко да се любим като някаква улегнала семейна двойка, след като изобщо не сме женени. Предимството, че сме любовници, се състои в това, че трябва много да пазим нашата връзка, защото всичко е в заговор срещу нас. Решимостта да продължаваме да сме заедно трябва непрекъснато да се обновява и точно това ни прави гъвкави.

Но ето историята, която ми разказа баба ми Елайза Съмърс.

Дао Циен не могъл да си прости за смъртта на дъщеря си Лин. Колко ли не му говорили жена му и Лъки, че на никое човешко същество не било дадено да възпрепятства изпълнението на съдбата и че като джун и той бил направил всичко възможно, но че медицинската наука все още била безсилна да предотврати или да спре тези фатални кръвоизливи, които отнасяли толкова жени след раждане. Дао Циен се чувствал така, сякаш бил обикалял в кръг, за да се озове отново на мястото отпреди трийсет години в Хонконг, когато първата му съпруга Лин бе родила момиченце. Тя също прокървила и в отчаяния си опит да я спаси, той обещал каквото и да е на небето, само и само да запази живота на Лин. Бебето починало няколко мига по-късно и той решил, че това била цената за спасението на жена му. За миг не подозирал, че много по-късно, на другия край на света, щяло да се наложи отново да заплати за Лин с живота на друга своя дъщеря.

— Татко, моля ви, не говорете така — убеждавал го Лъки. — Не става дума за размяна на нечий живот с друг, това са суеверия, които не правят чест на човек с вашата интелигентност и познания. Смъртта на сестра ми няма нищо общо с тази на първата ни жена, нито пък с вас. Такива злочестия непрестанно спохождат хората.

— За какво ми послужиха толкова години учене и опит, щом не успях да я спася? — вайкал се Дао Циен.

— Милиони жени умират при раждане, вие направихте каквото можахте за Лин…

Елайза Съмърс била съкрушена колкото съпруга си от непрежалимата загуба на единствената им дъщеря, но освен това на нея тежала отговорността да се грижи за малкото сираче. Докато тя заспивала права от умора, Дао Циен не мигвал, прекарвал нощите в медитация и обикалял из къщата като сомнамбул, скришом плачейки. От дни не се били любили и така както се очертавали настроенията в дома, нямало изгледи това да се случи в обозримо бъдеще. След една седмица Елайза избрала единствената възможност, която й хрумнала — връчила внучката в ръцете на Дао Циен и обявила, че тя е неспособна да я отгледа, че била прекарала повече от двайсет години от живота си в грижи за своите деца Лъки и Лин, на които буквално бе робувала, и сега нямала сили да започне всичко отново с малката Лай-Минг. На Дао Циен била поверена новородената внучка, която нямала майка и на всеки половин час трябвало да бъде хранена с капкомер с разредено мляко, защото едва гълтала и трябвало да я люлее без почивка, защото плачела от колики ден и нощ. Малката била доста грозновата — такава една дребничка и сбръчкана, с пожълтяла от жълтеницата кожа, със сплескано от трудното раждане лице и без косъм на главата си. Ала след двайсет и четири часа грижи Дао Циен можел да я гледа, без да се плаши. След като двайсет и четири дни я разнасял в чанта на рамо, хранил я с капкомер и спал до нея, тя започнала да му се струва сладка. И след като двайсет и четири месеца се грижел за нея като истинска майка, той окончателно се влюбил във внучката си и стигнал до извода, че ще стане по-красива и от Лин, при все че липсвали всякакви основания да смята това. Макар че момичето отдавна се било отърсило от вида си на мекотело като новородено, то съвсем не приличало на майка си. Обичайните занимания на Дао Циен, който дотогава прекарвал времето си в клиниката или в интимна близост с жена си, сега напълно се променили. Времето му се въртяло около Лай-Минг — взискателно момиченце, което растяло силно привързано към него, на което трябвало да се разказват приказки, да бъде приспивано с песни, да се задължава да яде, да се извежда на разходка, да се купуват най-прекрасните рокли от американските магазини и от тези в Китайския квартал, или пък да се представя на всеки на улицата, защото нямало второ като нея момиче — така смятал дядо й, който бил направо заслепен от обич. Бил сигурен, че внучката му е гениална и за да го докаже, й говорел на китайски и на английски, към които се прибавил и неразбираемият испански на бабата, за да стане объркването пълно. Лай-Минг отговаряла на предизвикателствата на Дао Циен като всяко двегодишно дете, но на него му се струвало, че дребните й успехи са неопровержимо доказателство за изключителна интелигентност. Свел приемното си време до няколко часа следобед и прекарвал сутрините със своята внучка, която обучавал като дресирана маймунка. С неохота оставял Елайза да я води в салона за чай следобед, докато той работел, защото в главата му се въртяла мисълта да започне да я учи на медицина от крехка възраст.

— В семейството ми има шест поколения джун и и Лай-Минг ще представлява седмото, понеже ти не показваш никаква склонност към това — съобщил Дао Циен на сина си Лъки.

— Винаги съм смятам, че лекарите могат да бъдат само мъже — отвърнал Лъки.

— Това беше по-рано. Лай-Минг ще стане първата джун и в историята — възразил Дао Циен.

Ала Елайза Съмърс не допуснала той да пълни главата на внучката им с медицински теории от такава ранна възраст; време имало предостатъчно пред тях и сега главното било да се извежда момиченцето по няколко часа на ден извън Китайския квартал, за да се американизира. По този въпрос поне бабата и дядото били единодушни — Лай-Минг трябвало да се приобщи към света на белите хора, където несъмнено щяла да има повече възможности, отколкото сред китайците. Улеснявало ги обстоятелството, че момиченцето нямало азиатски черти и че по външния си вид приличала изцяло на испанското семейство на баща си. Възможността един ден Северо дел Валие да се върне с цел да изиска това дете, което носело неговото име, и да я отведе в Чили им се струвала непоносима и затова те не я споменавали гласно; надявали се, че младият чилиец ще се придържа към уговорката, понеже вече бил дал достатъчно доказателства за своята почтеност. Не докоснали парите, които той приписал на момичето и ги внесли в сметка за по-нататъшното й образование. На всеки три-четири месеца Елайза Съмърс пишела кратко писъмце на Северо дел Валие, в което му разказвала за неговата „подопечна“, както я наричала, като по този начин недвусмислено му показвала, че не признава неговите бащински права. През първата година не се получил нито един отговор, защото той страдал, потопен в болката си и по пътищата на войната, но сетне се стараел да отговаря от време на време. Повече не видели Паулина дел Валие, защото престанала да посещава салона за чай и така и не изпълнила заканата си да им отнеме внучката и да провали живота им.

Така изминали пет години в мир в дома на Дао Циен, докато един ден неумолимо се разиграли събитията, които щели да нанесат съкрушителен удар на семейството. Всичко започнало с посещението на две жени, които се представили като презвитериански мисионерки и пожелали да разговарят насаме с Дао Циен. Джун и ги приел в кабинета си, защото решил, че идват на преглед — по каква друга причина две бели жени изведнъж щели да се появят в дома му. Приличали си като сестри, били млади, стройни, с румени страни и със светли като водата в залива очи; и двете имали онова излъчване на лъчезарна увереност, което придружава религиозната страст. Представили се с малките си имена — Доналдина и Марта — и обяснили, че презвитерианската мисия в Китайския квартал била действала много предпазливо до този момент, за да не засегне будистката общност, но че сега имала нови членове, които били решени да наложат поне някакви минимални норми на християнско благоприличие в този сектор, който, както казали, „не бил запазен китайски периметър, а американски, и било недопустимо да се позволява нарушение на закона и на морала.“ Били чули да се говори за sing song girls, но около търговията с малки робини за сексуални цели съществувал мълчалив заговор. Мисионерките били наясно, че американските власти получавали подкупи и си затваряли очите. Някой им казал, че Дао Циен бил единственият, на когото не липсвала смелост да им разкаже истината и да им помогне, и точно затова те дошли при него. Джун и чакал от години този ден. В бавната си дейност по спасяването на клетите момичета той разчитал единствено на мълчаливата помощ на няколко приятели квакери, които се нагърбвали със задачата да измъкват малолетните проститутки от Калифорния и да им предоставят нов живот далеч от тонгите и сводниците. Той купувал момичетата, за които можел да плати в тайните наддавания и получавал онези, които били прекалено болни, за да работят във вертепите; мъчел се да излекува тялото и да утеши душата им, но невинаги успявал и мнозина издъхвали в ръцете му. В дома му имало две стаи, където давал подслон на sing song girls и те били почти винаги заети, ала Дао Циен усещал, че колкото повече нараствало китайското население в Калифорния, толкова по-сериозен ставал проблемът с робините и той самият не бил в състояние да стори почти нищо, за да го облекчи. Небесата му изпращали тези две мисионерки — първо, защото те имат зад гърба си могъщата презвитерианска църква, и второ, защото били бели и можели да мобилизират пресата, общественото мнение и американските власти, за да се сложи край на тази безчовечна търговия. Така той им разказал подробно как тези момиченца били купувани или отвличани в Китай, където по традиция към момичетата се отнасяли с презрение и често новородени бебета от женски пол били откривани удавени в кладенци или захвърлени на улицата и наръфани от плъхове и кучета. Момичетата не били желани в семействата и затова било много лесно да бъдат закупени срещу няколко цента и да бъдат доведени в Америка, където ставали обект на експлоатация за хиляди долара. Транспортирали ги като животни в големи кашони в трюмовете на корабите и онези, които успявали да издържат на глада и холерата, влизали в Съединените щати с фалшиви брачни свидетелства. Всички били младоженки в очите на служителите от паспортния контрол и крехката им възраст, окаяното им физическо състояние и ужасеното изражение на лицата им очевидно не събуждало подозрения. Тези момиченца не интересували никого. Всичко, което се случвало с тях, било работа на „поднебесните“ и белите това не ги засягало ни най-малко. Дао Циен обяснил на Доналдина и Марта, че веднъж влезли в занаята, тези момичета имали три-четири години живот — приемали по трийсетина мъже на ден, умирали от венерически болести, аборти, пневмония, глад и малтретиране — китайска проститутка, достигнала двайсетгодишна възраст, било истинска рядкост. Никъде не били регистрирани, докато били живи, но понеже влизали в страната със законен документ, трябвало смъртта им да бъде отразена законосъобразно в случай че някому хрумнело да се заинтересува от тях. Мнозина изгубвали разсъдъка си. Стрували жълти стотинки, можели да бъдат лесно заместени и затова никой не пилеел средства, за да запази здравето и живота им. Дао Циен съобщил на мисионерките приблизителния брой на малолетни робини в Китайския квартал, казал им кога ставали наддаванията и къде се намирали вертепите — от най-мизерните, където с момиченцата се държали като с животни в клетка, до най-луксозните, управлявани от прочутата А Той, която се била превърнала в най-голямата вносителка на жива плът в страната. Купувала единайсетгодишни момичета от Китай и по време на пътуването ги давала на моряците, така че като пристигнели, вече знаели да казват „първо платете“ и да различават истинското злато от бронза, за да не ги мамят като глупачки. Момичетата на А Той били подбрани измежду най-красивите и имали повече късмет от останалите, чиято съдба била да бъдат продадени на търг като добитък и да угаждат на най-изпаднали клиенти, като вършели каквото им кажели, колкото и жестоко и унизително да било то. Много от тях подивявали в буквалния смисъл на думата и се държали като диви зверове, които трябвало да връзват с вериги за леглото и да държат замаяни с наркотици. Дао Циен дал на мисионерките имената на трима-четирима състоятелни и авторитетни търговци, включително и на сина си Лъки, които можели да им помогнат в начинанието, понеже единствено те го подкрепяли в разбирането, че на тази търговия трябвало да се сложи край. С разтреперани ръце и плувнали в сълзи очи Доналдина и Марта си записали всичко, сетне благодарили на Дао Циен и на изпроводяк го попитали дали мотат да разчитат на него, щом настъпел часът за действие.

— Ще сторя, което е по силите ми — отвърнал джун и.

— Ние също, господин Циен. Презвитерианската мисия няма да се примири, докато не премахне този разврат и не спаси тези малки момиченца, ако ще и с брадви да разбиваме вратите на тези свърталища на покварата.

Щом разбрал какво бил направил баща му, Лъки Циен посърнал, обзет от мрачни предчувствия. Познавал положението в Китайския квартал много по-добре от баща си и разбирал добре, че непредпазливостта му щяла да има непоправими последствия. Благодарение на умението си да общува и на ведрия си нрав, Лъки имал приятели във всички среди на китайската общност — от години успешно залагал и печелел с мярка, но и с постоянство на масите на фан-тан. Въпреки младостта си бил спечелил уважението и обичта на всички, дори и на тонгите, които нито веднъж не му били досаждали. Години наред помагал на баща си в спасяването на sing song girls с мълчаливото споразумение да не се забъркват в по-големи неприятности; бил наясно с необходимостта от абсолютна дискретност, за да оцелееш в Китайския квартал, където златното правило било да не се съюзяваш с белите — тези страшни и омразни фан-уей, а да решаваш всичко със своите, особено когато ставало дума за престъпна дейност. Рано или късно щяло да се разчуе, че баща му бил информирал мисионерките, а пък те — американските власти. Нямало по-сигурен начин от този да повикаш нещастието и всичкият му късмет накуп нямало да му стигне да ги защити. Така казал на Дао Циен и точно така станало през октомври 1885 година — месеца, в който съм навършила пет години.