Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Дъщеря на съдбата (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Retrato en sepia, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
dune (2017)
Корекция и форматиране
vog (2017)

Издание:

Автор: Исабел Алиенде

Заглавие: Портрет в сепия

Преводач: Маня Костова

Година на превод: 2004

Език, от който е преведено: Испански

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2004

Тип: Роман

Националност: Испанска

ISBN: 954-529-306-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2849

История

  1. — Добавяне

Трябваше да се сбогувам с баба ми, защото настъпи часът на завръщането ни в „Калеуфу“. Слънчевото декемврийско време в Сантяго се отрази добре на здравословното й състояние след зимата, която и на нея се бе сторила много дълга и самотна, и тя обеща да ми гостува с Фредерик Уилямс след Нова година, вместо да отиде на летуване край морето както всички, които можеха да избягат от нечовешкия пек в Сантяго. Почувства се толкова добре, че ни придружи с влак до Валпараисо, откъдето с Адела взехме кораба, за да продължим на юг. Пристигнахме на село преди Коледа — беше недопустимо да отсъстваме на най-големия празник за семейство Домингес през цялата година. Месеци преди това доня Елвира се захващаше с подготовката на подаръци за селяните, които се изработваха на място в чифлика или се купуваха от града — дрешки и играчки за децата, платове за рокли и вълна за плетене за жените, различни сечива за мъжете. На тази дата се разпределяха добитък, чували с брашно, картофи, чанкака, което ще рече нерафинирана черна захар, фасул, царевица, чарки — сушено месо, тревата мате за чай, сол и желирано сладко от дюли, което се вареше в грамадни медни казани на открит огън на двора. Селяните надойдоха от всички страни — някои бяха вървели с дни с жените и децата си, за да пристигнат за празника. Заклаха много говеда и кози, свариха картофи и прясна царевица и изготвиха казани с фасул. На мен отредиха украсата на дългите маси, наредени в двора, с цветя и борови клонки, както и пълненето на делвите с разредено с вода и захар вино, от което мъжете не можеха да се напият, а на децата се поднасяше смесено с препечено брашно. Пристигна и един свещеник, който остана два-три дни и извърши кръщавки на дребни дечица, причести грешниците, бракосъчета тези, които и без това вече живееха заедно, и порица прелюбодейците. В полунощ на 24 декември присъствахме на коледната служба пред импровизиран на открито олтар, защото нямаше как да се събере толкова народ в малкия параклис на чифлика, а призори, след обилна закуска с кафе и мляко, погача, каймак, мармалад и летни плодове, разходиха детето Исус във весела процесия, за да могат всички да целунат фаянсовите му нозе. Всяка година дон Себастиан отличаваше семейството с най-образцово морално поведение и му поверяваше за награда детето Исус. В продължение на една година, до следващата Коледа, стъклената урна с малката статуя щеше да заема почетно място в тяхната селска хижа и да им носи благословия. Докато статуйката беше в дома им, нищо лошо не можеше да ги сполети. Дон Себастиан гледаше да даде възможност на всяко семейство да се порадва на малкия Исус в своя дом. Тази година по случай празника представихме и алегоричната пиеса, посветена на настъпването на двайсети век, в която участвахме цялото семейство, с изключение на доня Елвира, която нямаше сили за това, и Диего, който предпочете да отговаря за техническата част — лампите и изрисуваните завеси. Дон Себастиан с удоволствие прие тъжната роля на старата година, която с мърморене си тръгваше, а едно от децата на Сусана — още пеленаче — представляваше Новата година.

При мълвата, че се поднася безплатна храна, пристигнаха група индианци от племето пеунче. Живееха в крайна бедност — бяха загубили земите си, а правителствените планове за прогрес напълно ги игнорираха. От гордост обаче те не дойдоха с празни ръце, а донесоха няколко ябълки под наметките си, които ни поднесоха, попили пот и кал, един мъртъв и вмирисан на мърша заек и няколко тикви, пълни с мучи — алкохолна напитка, която приготвяха от ситни плодове с морав цвят, които сдъвкваха и изплюваха с все слюнката в глинен съд, където ги оставяха да ферментират. Старият вожд вървеше най-отпред с трите си жени и с кучетата, а подире му идеха двайсетина човека от неговото племе. Мъжете не изпускаха от ръце копията и въпреки че вече четири века бяха подложени на гнет и унижения, те не бяха изгубили войнствения си вид. Жените съвсем не изглеждаха срамежливи, бяха толкова независими и здрави, колкото и мъжете. Между двата пола съществуваше равенство, което Нивеа дел Валие би приветствала. Поздравиха церемониално на своя език, назовавайки „братко“ дон Себастиан и синовете му, които ги посрещнаха и поканиха да се включат в угощението, като не престанаха да ги следят отблизо, защото при най-малкото невнимание можеше да започнат да крадат. Свекър ми твърдеше, че те не познават чувството за собственост, защото са свикнали да живеят заедно и всичко да делят, ала Диего беше убеден, че колкото мълниеносно отмъкваха чуждото, толкова зорко бдяха някой да не припари до тяхното имущество. От страх да не се изпонапият и да не вземат да буйстват дон Себастиан подари буре с ракия на вожда за сгрявка, когато си тръгнат, тъй като нямаха право да го отварят в неговото имение. Насядаха в широк кръг и захванаха да ядат, пият, пушат от една и съща лула и да произнасят дълги слова, които никой не слушаше. Но не се смесиха с останалите гости, въпреки че всички деца тичаха заедно. Това посещение ми позволи да снимам индианците на воля и да се сприятеля с няколко от жените с намерението да ги посетя в стана им на другия бряг на реката, където се бяха настанили за лятото. Когато пашата се изчерпаше и гледката им омръзнеше, изтръгваха от земята коловете, на които се крепеше покривът над главите им, навиваха платнищата на палатките на руло и се отправяха да търсят нови места, където да се поселят за известно време. Ако поживеех с тях, може би щяха да свикнат с присъствието ми и с моя фотоапарат. Исках да ги снимам в ежедневните им занимания за ужас на свекър ми и свекърва ми, които бяха наплашени от страховитите истории за обичаите в тези племена, където упоритият труд на мисионерите почти не бе оставил никаква следа.

Баба Паулина не изпълни обещанието си и не ме посети през лятото. Пътуването с влак и с кораб й се струваше поносимо, но неколкодневното придвижване с волска каруца от пристанището до „Калеуфу“ я накара да се откаже. Писмата, които ми изпращаше веднъж седмично, бяха единствения ми контакт с външния свят и колкото повече време минаваше, толкова повече носталгията ми растеше. Промених се, станах мрачна и по-мълчалива от обикновено, влачех разбитите си надежди като тежък булчински шлейф. Самотата ме сближи със свекърва ми, която бе кротка и дискретна жена, напълно зависима от съпруга си, лишена от собствена мисъл и неспособна да се справи и с най-дребните усилия в ежедневното съществуване, но която компенсираше липсата на знания с безгранична доброта. Моите безмълвни нервни пристъпи се разбиваха на пух и прах в нейно присъствие; доня Елвира успяваше да ме успокои и да разсее чувството за тревожност, което понякога направо ме задушаваше.

През тези летни месеци бяхме заети с беритба, с новородени животни и приготвяне на зимнина. Слънцето залязваше в девет вечерта и дните като че ли нямаха край. По онова време къщата, която свекър ми строеше за Диего и мен, бе завършена — здрава, нова-новеничка, красива, обточена от четирите страни с покрити галерии, миришеща на прясна пръст, свеж дървен материал и босилек, който селяните посадиха по протежение на стените, за да отпъждат лошия късмет и злите магии. Свекър ми и свекърва ми ни подариха част от мебелите, които от поколения се предаваха в семейството, а Диего купи останалите, без да се посъветва с мен. Вместо широкото легло, което бяхме делили дотогава, купи две единични бронзови легла и сложи помежду им малка масичка. След като се наобядваше, семейството се оттегляше по стаите си до пет следобед за задължителна почивка, защото се смяташе, че горещината пречи на храносмилането. Диего се излягаше на хамака под асмата и пушеше известно време, сетне се спускаше до реката, за да поплува. Обичаше да отива сам и броените пъти, в които пожелах да го придружа, той се притесни, затова не настоях повече. Понеже не използвахме сиестата, за да бъдем заедно в уединението на нашата стая, аз прекарвах тези часове в четене или във фотографската лаборатория, защото така и не се научих да спя посред бял ден. Диего не искаше нищо от мен, не ми задаваше никакви въпроси, дори и от благоприличие не проявяваше интерес към заниманията и чувствата ми, никога не се дразнеше от променливите ми настроения, от кошмарите ми, които бяха зачестили с по-голяма сила и от неестественото ми мълчание. Случваше се по няколко дни да не разменим дума, но той сякаш не забелязваше това. Аз се спотайвах в безмълвието като в броня и броях часовете, за да видя колко дълго можехме да издържим така, но накрая отстъпвах, тъй като мълчанието гнетеше много повече мен, отколкото него. Преди, когато спяхме на едно легло, се примъквах до него уж насън, прилепвах се до гърба му и заплитах краката си в неговите — по този начин за малко отдалечавах пропастта, която неумолимо зееше между нас. В тези редки прегръдки аз ме търсех наслада, понеже не знаех, че тя съществува, а единствено утеха и нечия съпричастност. За няколко часа се самозаблуждавах, че съм го спечелила отново, но пукваше зората и всичко тръгваше постарому. Когато се преместихме в новия си дом дори и тази бегла близост изчезна, понеже разстоянието между двете легла беше по-широко и враждебно дори и от буйните речни води. Понякога, когато се стрясках с викове от децата в черни пижами, които ме преследваха насън, той ставаше, идваше и ме прегръщаше здраво, докато се успокоя, и това като че ли бяха единствените моменти на непринудена близост между нас. Тревожеха го кошмарите ми, защото се опасяваше, че може да се изродят в безумие и затова изнамери отнякъде шишенце опиум и взе да ми дава по няколко капки, разтворени в портокалов ликьор, за да мога да спя и сънищата ми да са приятни. Като се изключат заниманията, в които участваше цялото семейство, Диего и аз прекарвахме много малко време заедно. Често той заминаваше на екскурзия и прекосяваше планинската верига по посока на аржентинска Патагония; друг път отиваше до селото за провизии. Случваше се да се запилее някъде за два или три дни без никакви обяснения, а аз потъвах в тревоги, представяйки си някаква страшна злополука. Едуардо ме успокояваше и ми разказваше, че брат му открай време си бил такъв — самотник, израснал сред величието на тази сурова природа, привикнал с тишината, от дете жадуващ за необятни простори, с душа на скитник, който, ако не се бил родил в стегнатата мрежа на това семейство, може би щял да стане моряк. От една година бяхме женени и аз се чувствах неудовлетворена — не само че се бях оказала неспособна да му родя дете, но и не бях успяла да го заинтересувам, а още по-малко — да го накарам да се влюби в мен. Нещо съществено липсваше у мен като жена. Предполагах, че ме бе избрал, защото вече му е било време да се жени и под натиска на родителите си е трябвало да си потърси невеста. Аз вероятно съм била първата, или единствената, изпречила се на пътя му. Диего не ме обичаше. Бях го разбрала от самото начало, но със самонадеяността на първата любов и на моите деветнайсет години това не ми се бе сторило непреодолима пречка. Бях се надявала да го спечеля с упорство, добродетелност и кокетство, както в любовните романи. Нетърпелива да разбера какво липсва у мен, прекарах многобройни часове, снимайки себе си — понякога заставах срещу едно голямо огледало, което пренесох в студиото си, друг път насочвах фотоапарата срещу мен. Направих си стотици автопортрети — облечена и гола, — разучавах се от всички възможни ъгли и единственото, което открих, бе една непрогледна печал.

От болничното си кресло доня Елвира следеше живота в семейството, без да изпуска и най-дребната подробност. Не й убягнаха продължителните отсъствия на Диего и моето отчаяние, съпостави простите факти и стига до съответните изводи. Нейната деликатност и чилийският обичай да не се разговаря за чувства, й пречеха да засегне проблема направо, но през дългите часове, които прекарвахме заедно насаме, ние много се сближихме и станахме като майка и дъщеря. Така, дискретно и малко по малко, тя ми разказа за трудностите в началото на своя брак. Омъжила се млада и родила първия си син чак пет години по-късно, след няколко неуспешни опита, които разбили душата и тялото й. По онова време Себастиан Домингес бил много незрял и нямал никакво чувство за отговорност като семеен мъж; бил невъздържан, развейпрах и женкар — тя, естествено, не използва тази дума, надали я познаваше. Доня Елвира се чувствала изоставена, далеч от семейството си, самотна и изплашена, убедена, че женитбата й била ужасна грешка и единственият изход бил смъртта. Но Господ чу молбите ми, роди се Едуардо и за една нощ Себастиан стана друг — няма по-добър баща и съпруг от него, повече от трийсет години сме заедно и всеки ден благодаря на Бога за щастието, което ни свързва. „Моли се, дъще, това много помага“, посъветва ме тя. Молих се, но сигурно без необходимия плам и постоянство, защото нищо не се промени.