Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Дъщеря на съдбата (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Retrato en sepia, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
dune (2017)
Корекция и форматиране
vog (2017)

Издание:

Автор: Исабел Алиенде

Заглавие: Портрет в сепия

Преводач: Маня Костова

Година на превод: 2004

Език, от който е преведено: Испански

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2004

Тип: Роман

Националност: Испанска

ISBN: 954-529-306-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2849

История

  1. — Добавяне

Семейството на Елайза Съмърс и Дао Циен живееше в просторна и удобна къща, която бе по-солидна и по-добре построена от останалите къщи в Китайския квартал. Навсякъде около нея се говореше на кантонски и всичко — от храната до вестниците — беше китайско. През няколко преки беше разположена Мисията — испаноезичният квартал, където Елайза Съмърс обичаше да се скита заради удоволствието да слуша испанска реч, но обикновено дните й минаваха сред американци в близост до Площада на Обединението, където се намираше нейният елегантен салон за чай. От самото начало нейните сладкиши помагаха за издръжката на семейството, тъй като голяма част от доходите на Дао Циен отиваха другаде и това, което останеше от помощите за бедни китайски работници, пострадали от болест или нещастие, се харчеше за нелегалното откупване на момичета робини. Спасяването на тези момичета от недостойния живот се бе превърнало в свещена мисия за Дао Циен — така разбра това Елайза Съмърс от самото начало и го прие като поредната особеност на съпруга си и като още една допълнителна причина за обичта й към него. Организира своя сладкарски бизнес, за да не го безпокои, искайки му пари; нужна й бе финансова независимост, за да даде най-доброто американско образование на децата си, защото желаеше те напълно да се влеят в обществото на Съединените щати и да живеят без ограниченията, налагани на китайци и испаноезични. Намеренията й се увенчаха с успех при Лин, ала претърпяха провал по отношение на Лъки, защото момчето се гордееше с произхода си и нямаше желание да напусне Китайския квартал.

Лин обожаваше баща си — невъзможно бе да не обича този нежен и великодушен човек, — но се срамуваше от своята раса. От малка разбра, че за китайците има място единствено в техния квартал и навсякъде другаде в града ги мразеха. Любимо занимание на белокожите момчета бе да замерят с камъни „поднебесните“ или да им режат плитките, след като ги пребиеха с тояги. Подобно на майка си, Лин живееше раздвоена между Китай и Съединените щати и двете говореха само английски и се решеха и обличаха като американки, въпреки че вкъщи носеха свободна блуза и панталони от коприна. Лин не бе взела много от баща си — освен по издължените кости и азиатските очи по нищо не приличаше на него; приликата с майка й бе още по-малка и за всички си оставаше загадка откъде се беше взела невероятната й хубост. Не й разрешаваха да играе на улицата като брат й Лъки, защото в Китайския квартал жените и дъщерите от заможните семейства водеха напълно затворен живот. В редките случаи, когато излизаше навън, вървеше хваната за ръката на баща си и с поглед забит в земята, за да не изкушава множеството, съставено почти изцяло от мъже. И двамата привличаха погледите: тя — с красотата си, а той — защото се обличаше като янки. От години Дао Циен се бе отказал от характерната за сънародниците му плитка и ходеше късо подстриган, със сресана назад и намазана с брилянтин коса; носеше безупречен черен костюм, риза с колосана яка и бомбе. Извън Китайския квартал обаче Лин се движеше напълно свободно, като бяло момиче. Получи образованието си в презвитерианско училище, където изучи основите на християнската вяра, която в съчетание с будистките практики на баща й в крайна сметка изгради у нея убеждението, че Христос е превъплъщение на Буда. Ходеше сама на пазар, на уроци по пиано и на гости у съученичките си; следобед сядаше в салона за чай на майка си и си пишеше домашните или пък се забавляваше да препрочита любовни романи, закупени за десет сентавос, или изпратени й от баба й Роуз от Лондон. Напразни останаха усилията на Елайза Съмърс да запали у нея интерес към готварството или към друго домакинско занимание — дъщеря й като че ли не бе създадена да върши тези всекидневни дейности.

С израстването Лин запази неземната хубост на ангелското си лице, а тялото й се наля и заобли влудяващо. В продължение на години нейните снимки се бяха продавали, но без особени последствия. Ала нещата се промениха, когато тя навърши петнайсет години и тялото й окончателно се оформи, а тя самата осъзна опустошителната сила, с която привличаше мъжете. Ужасена от възможните последици на тази страховита мощ, майка й се опита да овладее прелъстителния порив на дъщеря си, втълпявайки й скромност и учейки я да върви като войник, без да движи раменете и ханша си. Но всичко бе напразно — мъжете, независимо от своята възраст, раса и социална принадлежност, се извръщаха да я съзерцават. Разбрала предимствата, които й носеше нейната красота, Лин престана да я проклина, както бе правила това като дете, и реши да стане модел за известно време — в очакване да се яви принцът на крилат кон и да я отведе в щастливите селения на семейното огнище. Родителите й бяха изтърпели като невинен каприз нейните снимки в свят от феи и люлки, но прецениха, че поемат огромен риск, ако й позволят да излага пред фотоапаратите новата си външност на завършена жена. „Позирането не е порядъчен занаят, а истинско падение“, отбеляза тъжно Елайза Съмърс, защото разбра, че не ще успее да извади дъщеря си от заблудата, нито да я опази от клопката на красотата. Разкри тревогите си пред Дао Циен в един от онези съвършени мигове на отдих, след като се бяха любили, а той й обясни, че всеки имал своя карма и не било възможно да се направлява животът на другите, можело единствено да се изменя посоката на собствения живот, и то само понякога, но Елайза не беше склонна да позволи нещастието да я изненада поради разсеяност. Неотклонно бе съпровождала Лин при фотографите, бдейки за строго спазване на благоприличието — никакво откриване на глезена под предлог, че изкуството повелява — и сега, когато девойката беше на деветнайсет години, бе решена да удвои своята бдителност.

— Някакъв художник не оставя Лин на мира. Настоява да позира за образа на Саломе — съобщи тя един ден на мъжа си.

— На кого? — попита Дао Циен, едва вдигайки поглед от Енциклопедията по медицина.

— Саломе, онази със седемте воала, Дао. Трябва да прочетеш Библията.

— Щом е от Библията, предполагам, че няма причина за безпокойство — промърмори разсеяно той.

— Имаш ли представа каква е била модата по времето на Йоан Кръстител? Ако не си отварям очите на четири, ще нарисуват дъщеря ми с разголена гръд!

— Отваряй си ги тогава — усмихна се Дао, като прегърна жена си през кръста и я постави да седне върху огромната книга, разтворена на коленете му, съветвайки я да не позволява на въображението й да се развихря и да я изпълва със страх.

— Ох, Дао! Какво ще правим с Лин?

— Нищо, Елайза, ще се омъжи и ще ни дари с внуци.

— Но тя е още дете!

— В Китай щеше вече да е прехвърлила възрастта за сгодяване.

— Живеем в Америка и тя няма да се омъжи за китаец — отсече Елайза.

— Защо? Не ти ли допадат китайците? — пошегува се джун и.

— Няма втори като теб, Дао, но смятам, че Лин ще се омъжи за белокож.

— Говори се, че американците не умеят да се любят.

— Може би ти би могъл да ги научиш — изчерви се Елайза, свряла нос във врата на мъжа си.

Лин позира за образа на Саломе с копринен корсаж в телесен цвят под воалите и под неуморния поглед на майка си. Елайза не успя обаче да се съпротивлява със същата твърдост, когато на дъщеря й предложиха огромната чест да стане модел за статуята на Републиката, която щеше да бъде издигната в средата на Площада на Обединението. Кампанията за събиране на средства бе продължила месеци и хората даряваха кой каквото може: учащите — по няколко сентавос, вдовиците — по няколко долара, а магнатите като Фелисиано Родригес де Санта Крус — тлъсти чекове. Всеки ден вестниците съобщаваха сумата, достигната предишния ден, докато най-сетне се събраха достатъчно средства, за да може паметникът да бъде поръчан на един прочут скулптор, доведен специално от Филаделфия за този амбициозен проект. Най-личните семейства в града се надпреварваха да устройват празненства и балове, за да дадат възможност на артиста да избере техните дъщери. Ясно бе, че моделът за статуята на Републиката ще се превърне в символ на Сан Франсиско и затова всички девойки се стремяха към това отличие. Човек с модерни възгледи и дръзки идеи, скулпторът прекара няколко седмици в търсене на подходящо момиче, но нито едно не го удовлетвори. За да изобразял възхода на американската нация, съставена от храбри преселници, дошли от четирите краища на света, той се нуждаел от девойка, в която се смесвали различни раси, обясни. Това хвърли в страх градските власти и тези, които финансираха проекта. Белите не можеха да приемат, че цветнокожите също са човешки същества и не искаха и да чуят за възможността някаква мулатка да се възправи над града, покачена на обелиска на Площада на Обединението, както си въобразяваше този човек. Калифорния се нареждаше в световния авангард станеше ли дума за изкуство, но да им налагат цветнокожа беше наистина прекалено. Скулпторът беше на път да се поддаде на натиска и да избере една млада американка, потомка на деди датчани, когато случайно се отби в сладкарницата на Елайза Съмърс с намерението да се утеши с един шоколадов еклер и съзря Лин. Пред него стоеше жената, която толкова дълго бе дирил за своята статуя — стройна, прекрасно изваяна, със съвършени пропорции, тя притежаваше не само достойната осанка на императрица и лице с класически профил, но и екзотичния оттенък, който той толкова търсеше. Тя излъчваше нещо повече от хармоничност, нещо несравнимо, някаква смесица от източно и западно, от чувственост и непорочност, от сила и крехкост, които напълно го покориха. Щом обаче съобщи на майката, че е избрал дъщеря й за модел, убеден, че оказва необикновена чест на това скромно семейство сладкари, се сблъска с твърда съпротива. На Елайза Съмърс й беше дошло до гуша да пилее времето си, охранявайки Лин в ателиетата на разни фотографи, чиято единствена работа бе да натискат с пръст едно копче. Мисълта, че ще трябва да я съпровожда и при това дребно човече, което възнамеряваше да изработи бронзова статуя, висока няколко метра, просто я съсипваше. Ала Лин бе толкова горда от перспективата да въплъти Републиката, че Елайза не събра смелост да откаже. Скулпторът употреби много усилия, за да убеди майката, че една къса туника е най-подходящото облекло за случая, тъй като Елайза така и не можеше да разбере връзката между американската република и одеждите на древните гърци и накрая се споразумяха Лин да позира с голи крака и ръце, но с покрита гръд.