Исабел Алиенде
Портрет в сепия (44)

Годината неусетно се изниза. Когато Паулина дел Валие напълно се бе възстановила от боледуването, а Фредерик Уилямс се бе превърнал в експерт по бъчви за вино и производства на сирена — от най-вмирисаните до най-надупчените, — се запознахме с Диего Домингес на един бал в чилийската легация в Париж по случай Деня на независимостта 18 септември. Прекарах нескончаеми часове в ръцете на фризьора, който съгради върху главата ми кула от обсипани с перли къдрици и плитчици, извършвайки истински подвиг, като се има предвид, че косата ми се поддаваше на прически колкото конска грива. Роклята ми представляваше подобие на бухнала белтъчена целувка, поръсена със ситни стъклени мъниста, които не спряха да падат през цялата вечер и да се разпръсват по лъскавия мозаечен под на легацията. „Ех, ако можеше баща ти да те види сега“, възкликна с възхищение баба ми, щом се натъкмих. Тя бе облечена от глава до пети в тъмнолилаво — любимият й цвят, — с неприлично количество розови перли на шията си, няколко покатерени един върху друг изкуствени кока в подозрителна махагонова гама, изрядни зъби от порцелан и пелерина от черно кадифе, обшита с черни кехлибарени зърна от брадичката до нозете. Пристъпи в залата, водена под ръка от Фредерик Уилямс. Мен ме придружаваше един моряк от кораб на чилийската ескадра, който беше на протоколно посещение във Франция. Беше невзрачен младеж, чието лице и име не мога да си спомня и който по своя инициатива се нагърби със задачата да ме посвети в употребата на секстанта^[1] за мореплавателски цели. Затова изпитах истинско облекчение, когато Диего Домингес застана пред баба ми, представи й се с всичките си имена и й поиска разрешение да танцува с мен. Това не е истинското му име, промених го в тези страници, защото искам всичко, отнасящо се до него и семейството му, да остане в тайна. Ще кажа само, че той действително съществува, че историята му е истинска и че аз съм му простила. Очите на Паулина дел Валие блеснаха от въодушевление при вида на Диего Домингес, защото най-сетне пред нас стоеше приемлив потенциален кандидат от уважавано семейство, който положително беше богат, с безупречни обноски и като капак на това — красив. Тя поклати утвърдително глава, той ми поднесе ръката си и се отправихме към нашето плаване. След първия валс господин Домингес взе картона ми със запазени танци и го изпълни собственоръчно от горе до долу, като с един замах на перото срази експерта по секстанти и другите кандидати. Тогава го погледнах по-внимателно и трябваше да призная, че не изглеждаше никак зле, излъчваше здраве и сила, беше приятен в лице, със сини очи и мъжествена осанка. Изглеждаше някак неудобно във фрака, ала се движеше уверено и танцуваше добре, е, във всеки случай много по-добре от мен, която се клатех като същинска патица въпреки едногодишното интензивно обучение в училището за млади госпожици. А на всичко отгоре смущението ме правеше още по-непохватна. В онази вечер се влюбих с цялата страст и заслепение на първата любов. Диего Домингес ме водеше със сигурна ръка по дансинга, гледаше ме втренчено и почти в пълно мълчание, понеже всякакви опити от негова страна да завърже някакъв разговор се разбиваха в едносричните ми отговори. Стеснителността ми ме подлагаше на истинско мъчение — не можех да издържам на погледа му и не знаех накъде да отместя своя. Усещах топлия му дъх по бузите си и краката ми се подгъваха; отчаяно се борех срещу изкушението да побягна и да се скрия под някоя маса. Няма никакво съмнение, че изглеждах жалка и този злощастен млад мъж не можеше да се отърве от мен заради глупавото неблагоразумие, с което бе отбелязал името си срещу всички танци в моя картон. По едно време му казах, че не е длъжен да танцува с мен, ако не желае това. Отвърна ми с шумен смях, единствен за цялата вечер, и се поинтересува на колко съм години. Никога мъж не ме бе държал в ръцете си, никога не бях усещала натиска на мъжка длан върху извивката на талията си. Едната ми ръка почиваше на рамото му, а другата — в облечената му с ръкавица ръка, но далеч не с лекотата на див гълъб, както изискваше учителката ми по танци, защото той я стискаше с решителност. През кратките паузи ми поднасяше шампанско, което аз изпивах, тъй като нямах смелост да откажа и вследствие на което — лесно е да се предположи — взех по-често да го настъпвам, докато танцувахме. Когато в края на празненството чилийският пълномощен министър взе думата, за да вдигне наздравица за далечната си родина и за прекрасната Франция, Диего Домингес застана зад мен толкова близо, колкото позволяваше кринолинът на моята рокля — целувка и прошепна в тила ми, че съм била „прелестна“ или нещо подобно.

В следващите дни Паулина дел Валие прибягна до услугите на свои приятели дипломати, за да проучи, без никакви заобикалки, всичко възможно за семейството и предците на Диего Домингес, преди да даде разрешението си той да ме изведе на разходка с коне по Елисейските полета, през време на която тя и Фредерик Уилямс не ни изпускаха от поглед, следвайки ни на почтително разстояние с карета. По-късно четиримата седнахме под едни чадъри да хапнем сладолед, хвърляхме трохи на патиците и се уговорихме да идем на опера още същата седмица. От разходка на разходка и от сладолед на сладолед — настъпи октомври. Диего бе дошъл в Европа по волята на баща си, за да изживее това задължително приключение за всеки млад чилиец от висшите класи, предназначено да го очовечи. Веднъж пребивавал в няколко града, посетил определен брой музеи и катедрали и гмурнал се в нощния живот със съпровождащите го любовни похождения, които непременно щяха да го излекуват завинаги от този порок и да му дадат повод да се перчи пред приятелчетата си, всеки млад чилийски благородник беше готов да се завърне в Чили с увряла глава, да работи, да се ожени и да гради свой дом. В сравнение със Северо дел Валие, в когото бях влюбена през цялото си детство, Диего Домингес бе грозен, а съпоставен с госпожица Матилде Пинеда беше глупав, но аз не бях в състояние да правя такива сравнения — бях уверена, че съм намерила перфектния мъж и това, че ме бе забелязал, ми се струваше невероятно чудо. Фредерик Уилямс подмета, че би било непредпазливо да се хванем за първия срещнат мъж, била съм много млада и тепърва щели да се надпреварват кандидати за мен, а аз спокойно съм щяла да направя своя избор; баба ми обаче твърдеше, че този млад мъж е най-добрата стока на брачния пазар, въпреки неудобството от факта, че бил земевладелец и живеел на село много далеч от столицата.

— Но с кораб и железница пътуването е лесно — каза.

— Бабо, не бързайте толкова, господин Домингес дори не е намекнал за това, което вие гласите — намесих се изчервена до ушите.

— По-добре да не се мотае дълго, или ще се наложи да го притисна до стената.

— Не! — възкликнах уплашено.

— Няма да позволя да се занасят с внучката ми. Не можем да губим време. Ако този младеж няма сериозни намерения, трябва незабавно да се омита.

— Закъде бързаме толкова, бабо? Едва се познаваме…

— Знаеш ли на колко години съм, Аурора? На седемдесет и шест. Малцина живеят по толкова. Преди да умра, трябва да минеш под венчилото.

— Вие сте безсмъртна, бабо.

— Не, дъще, само така изглеждам — отвърна тя.

Не разбрах дали тя заклещи Диего Домингес, както заплашваше, или той схвана намеците и сам взе решението. Сега, когато мога да погледна на тази случка от дистанцията на времето и с известен хумор, си давам сметка, че той изобщо не се е влюбвал в мен, просто е бил поласкан от моята безусловна любов и вероятно е претеглил предимствата от подобен брак. Може и да ме е желал — и двамата бяхме млади и свободни; може и да е вярвал, че с времето ще ме обикне, може и да ме е взел за своя съпруга, воден от мързел и търсейки удобство. Диего беше добра партия, но и аз не падах по-долу — разполагах с рентата, оставена от баща ми, и се предполагаше, че ще наследя цяло състояние от баба ми. Каквито и да са били мотивите му, важното е, че поиска ръката ми и наниза диамантен пръстен на пръста ми. Предупредителните сигнали са били очевидни за всеки, който умее да си отваря очите, но баба ми беше заслепена от страха да не ме остави сама, а аз си бях изгубила разсъдъка от любов. Тези сигнали не убягнаха обаче на чичо Фредерик, който от самото начало заповтаря, че Диего Домингес не е мъжът, който ми трябва. Но понеже Уилямс не бе одобрил никого, припарил до мен през последните две години, ние не му обърнахме внимание и отдадохме всичко на бащинската му ревност. „Струва ми се, че този младеж е някак студен в държането си“, отбеляза няколко пъти чичо Фредерик, но баба ми всеки път възразяваше с думите, че това не е студенина, а уважение, както подобава на всеки истински чилийски благородник.

Паулина дел Валие се отдаде на френетично пазаруване. В бързината пакетите отиваха неразопаковани направо в багажа и когато в Сантяго видяха бял ден, се оказа, че има по няколко неща от един и същи вид и че половината не са ми по мярка. Щом узна, че Диего Домингес се завръща в Чили, се договори с него да пътуваме в същия кораб и така да сме имали няколко седмици, в които да сме се опознаели по-добре. Фредерик Уилямс помръкна и се помъчи да провали този план, но нямаше сила на този свят, способна да се изпречи на пътя на госпожа баба ми, когато някоя муха й щукнеше в главата, а в момента тази муха беше сватбата на нейната внучка. Нямам много спомени от пътуването — неясно изплуват в съзнанието ми разходки по палубата, игри на топка и на карти, коктейли и балове до Буенос Айрес, където се разделихме, защото той трябваше да купува бикове за разплод и да ги отведе през пътеките на Южните Анди до бащиното си имение. В много редки случаи оставахме сами и разговаряхме без свидетели; тогава успях да науча главното за неговото двайсет и три годишно минало и за семейството му, но не разбрах почти нищо за вкусовете, убежденията и стремежите му. Баба ми му каза, че баща ми, Матиас Родригес де Санта Крус, бе покойник и че майка ми била американка, която не познаваме, защото починала при раждането, и това се вписваше в истината. Диего не полюбопитства да узнае нещо повече, както и не прояви интерес към моята фотографска страст и когато му обясних, че не възнамерявам да я изоставя, каза, че нямало никакъв проблем, понеже сестра му рисувала акварели, а жената на брат му бродирала с кръстат бод. През дългото презокеанско пътешествие не смогнахме да се опознаем, но се омотахме в здравата паяжина, която баба ми с най-добри намерения изплете за нас.

В първа класа на презокеанския кораб нямаше кой знае колко неща за снимане, с изключение на дамските тоалети и на композициите от аранжирани цветя в трапезариите и затова аз често слизах на по-долните палуби, за да снимам хора и особено пътници от най-ниската класа, които пътуваха натъпкани в трюмовете на кораба. Това бяха преселници на път за Америка, където отиваха да опитат късмета си — руснаци, италианци, евреи, — всички с празни джобове, но със сърца, преливащи от надежда. Добих усещането, че въпреки неудобствата и немотията, те си прекарваха по-добре от пасажерите в по-луксозните класи, където всичко бе някак сковано, церемониално и отегчително. Онези хора долу лесно се сприятеляваха помежду си, мъжете играеха на карти и домино, а жените се събираха на групички и разказваха патилата си; децата пък си майсторяха въдици и играеха на криеница. Следобед вадеха китари, акордеони, флейти и цигулки и ставаха шумни празненства с песни, танци и бира. Никой не ми обръщаше внимание, не ми задаваха въпроси и след няколко дни взеха да ме смятат за една от тях, което ми позволяваше да ги снимам на воля. На кораба нямаше как да проявявам негативите, но аз грижливо ги подреждах, за да свърша тази работа по-късно в Сантяго. В една от поредните експедиции до долните палуби се сблъсках с последния човек, когото очаквах да срещна на това място.

— Чингис хан! — възкликнах, щом го видях.

— Струва ми се, че ме бъркате с някого, госпожице…

— Простете ми, доктор Радович — го помолих, засрамена от глупавото си поведение.

— Нима се познаваме? — попита учудено.

— Не ме ли помните? Аз съм внучката на Паулина дел Валие.

— Аурора! Виж ти никога нямаше да ви позная. Толкова сте се променили!

Вярно е, че се бях променила. Беше ме видял за пръв път преди година и половина, когато ме обличаха като малко момиченце, а сега пред него стоеше истинска жена с фотоапарат на врата и годежен пръстен на ръката. На този кораб започна едно приятелство, което след време щеше да преобрази живота ми. Доктор Иван Радович пътуваше във втора класа и нямаше право да се качва на най-горната палуба без покана, ала аз можех да слизам при него и често го правех. Разказваше ми за работа си със същата страст, с която аз му говорех за фотографията. Гледаше ме, докато снимах, но нямаше как да му покажа нищо от предишните си творби, защото бяха на дъното на багажа и затова му обещах да го сторя, щом пристигнем в Сантяго. Така и не изпълних обещанието си, защото се срамувах да го потърся по такъв повод — стори ми се прекалено нескромно да отнемам по този начин времето на човек, зает да спасява човешки живот. Като разбра, че той е на борда, баба ми веднага го покани на чай на терасата на нашия апартамент. „С вас се чувствам в безопасност дори и в открито море, докторе. И да ми поникне друг грейпфрут в корема, ще се притечете на помощ и ще го изрежете с кухненски нож“, пошегува се тя. Още доста пъти той ни гостуваше на чай, а след това играехме на карти. Иван Радович ни обясни, че стажът му в клиниката „Хобс“ е свършил и той се прибира в Чили, за да започне работа в една болница.

— Защо не откриете частна клиника, докторе? — подметна баба ми, която го беше обикнала.

— Не ми се вярва някога да натрупам достатъчно капитал и връзки за такова начинание, госпожо Дел Валие.

— Аз съм готова да направи вложения, ако нямате нищо против.

— По никакъв начин няма да позволя вие…

— Не бих го направила заради вас, а защото си струва, доктор Радович — го прекъсна баба ми. — Всички хора боледуват и медицината е страхотен бизнес.

— Струва ми се, че медицината не е бизнес, а право, госпожо. Моят лекарски дълг е да помагам и се надявам някой ден здравеопазването да стане достъпно за всеки чилиец.

— Нима сте социалист? — попита баба ми с гримаса на отвращение, защото след „предателството“ на госпожица Пинеда тя нямаше никаква вяра на социализма.

— Лекар съм, госпожо Дел Валие. Държа на професията и на здравето на пациентите си — това с всичко.

Върнахме се в Чили в края на декември 1898 г. и заварихме страната потънала в морална криза. Никой, като се започне от богатите земевладелци и се свърши с учителите и с тружениците от селитрената промишленост, не беше доволен от съдбата си, нито от правителството. Чилийците изглеждаха примирени с упадъка на нравите и с ширещите се пиянство, лентяйщина и кражби, както и с обществени язви като самодоволната бюрокрация, безработицата, безпомощното правосъдие и нищетата, което контрастираше с безочливата парадност на богаташите, предизвиквайки нарастващ тъп гняв, който обхващаше страната надлъж и нашир. Не си спомняхме някога Сантяго да е бил по-мръсен, с толкова сиромаси и затънали в епидемии пренаселени бедняшки квартали, с огромен брой деца, които умираха още преди да са проходили. Пресата твърдеше, че индексът за смъртност в столицата се равнява на този в Калкута. Нашата къща на улицата на Армията Освободителка беше оставена на грижите на няколко далечни обеднели лели, дето ги има във всяко чилийско семейство, и на малобройна прислуга. От повече от две години лелите си живееха като царици в тези владения и ни посрещнаха без особена радост, следвани от Карамело, който беше толкова остарял, че дори не ме позна. Градината беше потънала в буренаци, шадраваните жадуваха за капчица вода, салоните имаха дъх на гробница, кухните бяха превърнати в същински кочини, а под леглата се въргаляха миши изпражнения. Но нищо не бе в състояние да стресне Паулина дел Валие, която пристигаше, решена да вдигне сватбата на века и нямаше да позволи нищо — нито възрастта, нито жегата в Сантяго, нито моята затвореност — да й попречи. Разполагаше с летните месеци, когато всички отиваха край морето или на село, за да стегне къщата, понеже през есента се възобновяваше оживеният светски живот и трябваше да свършим с приготовленията за сватбата през септември — началото на пролетта, месец на националния празник и на венчавките, — точно една година след първата ни среща с Диего. Фредерик Уилямс пое грижите по наемането на цял полк зидари, дърводелци, градинари и прислужници, които се засуетиха около подновяването на тази развалина с обичайния за Чили темп, което ще рече, без да си дават много зор. Лятото настъпи прашно и сухо, с мирис на праскови и с подвикванията на амбулантните търговци, които хвалеха лакомствата на сезона. Тези, които можеха да си го позволят, отидоха да летуват на село или край морския бряг и градът опустя. Северо дел Валие ни дойде на гости, помъкнал чували със зеленчуци, кошници с плодове и добри вести от лозята; беше загорял, заякнал и по-красив от всякога. Загледа ме със зяпнала уста, невярващ, че аз съм момиченцето, с което се бе сбогувал две години преди това; завъртя ме като пумпал, за да ме разгледа от всички страни и великодушно изрази мнение, че приличам на майка си. На баба ми това никак не й допадна, миналото ми не биваше да се споменава в нейно присъствие, тъй като за нея моят живот започваше на пет годинки, когато бях прекрачила прага на нейната къща дворец в Сан Франсиско — всичко преди тази дата просто не съществуваше. Нивеа бе останала в имението с децата, понеже за пореден път й предстояло да ражда и пътуването до Сантяго щяло да бъде тежко за нея. Реколтата от лозята се очертавала много добра тази година, мислели да берат гроздето за бялото вино през март, а гроздоберът за червеното да е през април, разказа Северо дел Валие и добави, че между обикновеното грозде имало няколко корена черно грозде, които били съвсем различни от другите — плодът им бил по-деликатен, лесно се развалял и гроздето зреело по-късно. Въпреки че плодът им бил отличен, мислел да ги изкорени, за да не си усложнявал живота. Баба ми в миг наостри слух и в очите й съзрях онзи алчен пламък, който обикновено предвещаваше плодоносна идея.

— Настъпи ли есента, пресади ги отделно. Грижи се за тях и догодина ще направим от тях специално вино посъветва го тя.

— Защо да си слагаме таралеж в гащите? — попита Северо.

— Щом това грозде зрее по-късно, сигурно зърната са по-крехки и събират повече сладост и аромат.

— Но ние и без това произвеждаме едно от най-хубавите вина в страната, лельо.

— Не ми скършвай хатъра, племеннико, направи това, което ти искам… — помоли се баба ми с онзи умилкващ се тон, до който прибягваше винаги преди да издаде поредната заповед.

Видях Нивеа едва в деня на сватбата, когато пристигна с последното си новородено бебе на гръб и набързо ми прошепна главното, което всяка булка е длъжна да знае преди медения месец, но което никой не си бе направил труда да ми каже. Това, че бях девствена, в никакъв случай обаче не ме спасяваше от пристъпите на една инстинктивна страст, която не можех да назова — мислех денонощно за Диего и моите мисли невинаги бяха невинни. Желаех го, без да зная точно за какво. Копнеех да съм в обятията му, да ме целува, както го бе правил няколко пъти, да го видя гол. Не бях виждала гол мъж и, признавам, любопитството не ми даваше покой. Това беше всичко, останалото бе пълна тайна за мен. Нивеа, каквато си беше перната в устата и пряма, беше единствената, способна да ме обучи, но това щеше да се случи едва години по-късно, когато щяхме да имаме време и поводи да задълбочим приятелството помежду ни и когато тя щеше да ми разкрие най-съкровените тайни между нея и Северо дел Валие и да ми опише в тънки подробности, превивайки се от смях, позите, научени от колекциите от книги на нейния чичо Хосе Франсиско Вергара. Тогава аз щях да съм се простила с невинността, но все още щях да съм в абсолютно еротично неведение, както били почти всички жени и повечето мъже според Нивеа. „Ако не бяха книгите на чичо ми, щях да съм родила петнайсет деца, без да знам откъде са се взели“, ми каза тя. Съветите й, които биха накарали косите на лелите ми да щръкнат от ужас, влязоха в работа за втората ми любов, но за нищо не биха послужили при първата.

В продължение на три дълги месеци живяхме на походни начала в четири стаи в къщата на улицата на Армията Освободителка и се задъхвахме от жега. Не скучаех, защото баба ми тутакси поднови благотворителната си дейност, при все че всички членки на Дамския клуб бяха на летуване. В нейно отсъствие дисциплината се бе разхлабила и тя трябваше отново да затегне юздите на принудителното състрадание — подновихме посещенията при болни, вдовици и малоумни; разнасяхме храна и следяхме заемите за бедни жени. Тази идея, на която дори вестниците се бяха подиграли, защото никой не допускаше, че кредитополучателките — всичките до една за окайване в безнадеждната им нищета — щяха да връщат парите, се оказа толкова сполучлива, че самото правителство реши да последва примера ни. Жените не само че до стотинка си изплащаха заема на месечни вноски, а и си помагаха една на друга, така че ако някоя не можеше да плати, другите го правеха вместо нея. Мисля, че в един момент Паулина я осени мисълта да въведе лихва и да превърне благотворителността в бизнес, но аз я срязах. „Всичко си има граници, бабо, дори и алчността“, я сгълчах. Страстната ми кореспонденция с Диего Домингес ме държеше в трепетно очакване на пощальона. Установих, че в писмата мога да изразя неща, за които не бих имала смелост очи в очи — писменото слово съдържа истинско и пълно освобождение. За моя изненада се захванах да чета любовна поезия вместо романите, които преди толкова обичах; щом някой поет, живял и умрял на другия край на света, беше способен да опише чувствата ми така прекрасно, трябваше смирено да се съглася, че любовта ми не бе нищо изключително, не бях измислила нищо ново под слънцето и всички си приличахме в любовта. Представях си как моят любим язди, галопира из земите си подобно на легендарен герой — широкоплещест, благороден, твърд и снажен, мъж и половина, в чиито ръце аз щях да се чувствам сигурна и който щеше да ми дари щастие, закрила, деца и вечна любов. Представях си едно застлано със захарен памук бъдеще, в което ние се реехме, слети във вечна прегръдка. Какъв ли бе мирисът на тялото на моя възлюблен? На горска пръст — нали по такива места се бе родил — или на топъл хляб, а може би на море, като онзи аромат, който ме връхлиташе и мигом изчезваше в моите детски сънища? Внезапно потребността да подуша Диего ставаше толкова неустоима, колкото пристъп на жажда, и аз го молех в писмата си да ми изпрати някоя носна кърпа, която си бе връзвал на шията, или пък някоя непрана риза. В отговор на тези разгорещени писма годеникът ми отвръщаше с безстрастни описания живота на село — та кравите, та житото, та гроздето, та лятното небе без дъжд — и пестеливи отзиви за семейството си. От само себе си се разбира, че не ми изпрати нито една своя кърпа и още по-малко — риза. В последните редове ми напомняше колко много ме обичал и колко щастливи сме щели да бъдем в новопостроената къща от кирпич и печени тухли, която по волята на баща му градели в имението, така както преди това вдигнали къща за брат му Едуардо, когато се оженил за Сусана, и както щели да постъпят със сестра му Адела, когато тръгнела да се задомява. Поколения наред семейство Домингес живеели заедно и почитането на Христос, братската сплотеност, уважението към родителите и усилният труд били основните ценности на семейството му.

Колкото и писма да пишех и да въздишах покрай любовните стихове, имах свободно време в изобилие и отново взех да посещавам студиото на дон Хуан Риберо, кръстосвах града и правех снимки, а вечер работех в лабораторията, която пригодих в къщата. Експериментирах с промиване на снимки върху платина — една нова техника, с която се постигаше много ясен образ. Технологията е проста, макар и по-скъпа, но баба ми покриваше разходите. Върху хартията се нанася с широк размах на четката платинен разтвор, в резултат на което полученият образ е с тънко нюансирани тонове, ярък, чист, с голяма дълбочина и трайност. Изминаха десет години, а това продължават да са най-изключителните снимки от моята колекция. Когато ги гледам, пред очите ми изникват спомени, които са така отчетливи, както снимките, на които са запечатани. Виждам баба Паулина, Северо, Нивеа, приятели и роднини; съзерцавам и себе си на някои автопортрети такава, каквато съм била непосредствено преди събитията, които било писано да променят живота ми.

Рано сутринта на втория вторник от март къщата беше натъкмена като за празник — оборудвана с модерна газова инсталация, телефон и асансьор за баба ми, подновена с тапети, поръчани от Ню Йорк, и с прясно тапицирани мебели; паркетите блестяха, току-що намазани с восък, бронзовите предмети бяха лъснати като огледало, по измитата стъклария нямаше и прашинка, а колекцията от импресионистични платна се кипреше по стените на салоните. Нов контингент от униформени прислужници на заповедите на един аржентински иконом, когото Паулина дел Валие отмъкна от хотел „Крильон“, давайки му двойно по-голяма заплата, шеташе из къщата.

— Ще ни одумват, бабо. Никой няма иконом, това са превземки — я предупредих.

— Какво ме засяга това. Нямам намерение да се разправям с индианки от племето мапуче по чехли, дето пускат косми в супата и не могат една чиния да поднесат на масата като хората — отвърна тя, твърдо решена да впечатли столичното общество в цялост и семейството на Диего Домингес в частност.

И така, новата прислуга се притури към старата, която от години работеше в къщата и дума не можеше да става да бъде уволнена. Броят на прислужниците толкова набъбна, че взеха да се мотаят без работа, да се спъват един в друг, да сплетничат и да си погаждат долни номера, и накрая се наложи Фредерик Уилямс да се намеси, за да въдвори ред, понеже аржентинецът се бе оплел като пате в кълчища и не знаеше откъде да захване. Това предизвика силно душевно вълнение — къде се е чуло и видяло господарят на дома да се снижава до равнището на прислугата, — но той се справи блестящо; ненапразно беше с такъв дългогодишен опит в този занаят. Не мисля, че Диего Домингес и семейството му, които бяха първите ни посетители, можаха да оценят изисканото обслужване. Напротив, притесниха се от толкова разкош. Принадлежаха на отколешна земевладелска фамилия от южната част на страната, но за разлика от по-голямата част чифликчии в Чили, които прекарваха по няколко месеца в имението си, а през останалото време живееха от рентите в Сантяго или в Европа, те се раждаха, израстваха и умираха на село. Бяха хора със здрави семейни традиции, дълбоко вярващи и неподправени, без следа от елегантната изтънченост, възприета от баба ми, която вероятно им се е сторила някак си упадъчна и не дотам богоугодна. Направи ми впечатление, че всички бяха със сини очи, с изключение на Сусана, снахата на Диего — тъмнокоса красавица с отнесен вид, като тия, дето ги рисуват по испанските картини. На масата се сбъркаха пред редицата прибори и шестте чаши, никой не вкуси от патицата с портокал и всички се стреснаха при появата на десерта, който гореше в пламъци. Като видя маршируващите униформени прислужници, доня Елвира — майката на Диего — се поинтересува защо има толкова много военни в къщата. Глътнаха си езиците пред импресионистичната живопис, убедени, че авторът на тези цапаници бях аз и че баба ми, понеже беше луда по мен, ги бе закачила на стената. Затова пък се насладиха на краткия концерт с арфа в съпровод на пиано, който им предложихме в салона за музика. Разговорът секваше на всяка втора фраза, добре че някой спомена биковете за разплод, та се отвори дума за възпроизводството на добитъка и това извънредно много заинтересува Паулина дел Валие, която несъмнено вече умуваше как да захване със сватовете си производство на сирена, след като те притежаваха такива количества крави. Ако бях изпитвала някакви съмнения относно бъдещия си живот на село с родата на годеника ми, това посещение ги разсея. Влюбих се в тези добродушни и непосредствени селяни кореняци; в червендалестия и засмян баща; в майката, която изглеждаше толкова чиста и невинна; в по-големия брат — сърдечен и мъжествен; в тайнствената снаха и във веселата като канарче най-малка сестра, които бяха пътували няколко дни, за да дойдат да се запознаят с мен. Приеха ме чистосърдечно и съм сигурна, че си тръгнаха малко смутени от нашия начин на живот, но в никакъв случай критично настроени, защото изглеждаха неспособни на лоша мисъл. Диего ме бе избрал и това стигаше, за да ме приемат безрезервно в тяхното семейство. Простосърдечието им ми позволи да се отпусна нещо, което рядко ми се случва пред непознати хора — и без да усетя, завързах разговор с всеки един от тях и взех да разказвам за пътуването до Европа и за моята страст към фотографията. „Покажете ми някои снимки, Аурора“, ме помоли доня Елвира, но когато изпълних молбата й, тя едва скри разочарованието си. Май очакваше нещо по-миловидно от групи стачкуващи работници, от затънали в немотия бедняшки квартали, от дрипави деца, заиграни на тротоара, от народни вълнения, вертепи, емигранти страдалци, приседнали на вързопите си в най-долните отделения на кораб. „Ама, дъще, защо не правите красиви снимки, защо се пъхате в тези запустялости? В Чили има толкоз красиви пейзажи…“, промълви тази жена светица. Понечих да й обясня, че красивите неща не ме вълнуват, а се трогвам пред тези лица, съсухрени от усилие и страдание, но сетне реших, че моментът не е подходящ. Времето беше пред мен и тепърва щях да дам възможност на свекърва ми и на цялото семейство да ме опознаят.

— Защо им показа тези снимки? Семейство Домингес са скроени постарому, не трябваше да ги стряскаш с модерните си виждания, Аурора — смъмри ме Паулина дел Валие, когато те си заминаха.

— Те, така или иначе, бяха поизплашени от лукса в този дом и от импресионистичните картини, не сте ли съгласна, бабо? Освен това Диего и семейството му трябва да са наясно що за жена съм — възразих аз.

— Още не си никаква жена, а момиче. Ще се промениш, ще родиш деца, ще трябва да се нагодиш към средата на мъжа си.

— В душата си винаги ще си остана същата и не смятам да се отказвам от фотографията. Тя не е като акварелите на сестрата на Диего, нито като бродериите на братовата му жена — това е част от сърцевината на моя живот.

— Добре де, ожени се първо, па сетне прави каквото щеш — сложи точка на разговора баба ми.

Не изчакахме до септември, както беше запланувано, а се венчахме в средата на април, защото доня Елвира Домингес получи лек сърдечен пристъп и една седмица след това, когато се възстанови достатъчно, за да може да пристъпва без чужда помощ, тя изрази желание да ме види омъжена за сина си Диего, преди да е отпътувала за оня свят. Другите от семейството я подкрепиха, защото, в случай че тя се споминеше, трябваше да се отложи сватбата поне с една година, докато изтечеше задължителният траур. Баба ми се примири с необходимостта да ускори подготовката и да забрави за царствената церемония, която планираше, а аз въздъхнах с облекчение, понеже настръхвах само при мисълта, че ще прикова погледите на половин Сантяго, влизайки в катедралата, водена под ръка от Фредерик Уилямс или от Северо дел Валие и обвита в облак от бял органди, както баба ми си мечтаеше.

Какво мога да кажа за първата ми любовна нощ с Диего Домингес? Малко нещо, защото паметта съхранява образите в черно-бяло, а сивото се изгубва във времето. Може и да не е била толкова нещастна, колкото ми се струва, но всички нюанси са се заличили и у себе си пазя единствено и най-общо казано, чувство за разочарование и гняв. След сватбата в семеен кръг, която отпразнувахме в къщата на улицата на Армията Освободителка, отидохме да прекараме нощта на хотел, откъдето щяхме да тръгнем на двуседмично сватбено пътешествие до Буенос Айрес, понеже заради крехкото здраве на доня Елвира не биваше да се отдалечаваме много. На прощаване с баба ми усетих, че част от живота ми завинаги свършваше тук. Докато я прегръщах, си дадох сметка колко много я обичам и до каква степен тя се бе смалила — дрехите й бяха увиснали на тялото, а аз я бях задминала на ръст с половин глава. Прободе ме предчувствие, че не й остава много живот, изглеждаше дребна и уязвима, старица с треперлив глас и огъващи се колене. Почти нищо не бе останало от страховития „матриарх“, който над седемдесет години се бе разпореждал със съдбините на семейството както намереше за добре. Фредерик Уилямс изглеждаше неин син — до такава степен оставаше недосегаем за годините, сякаш стареенето, свойствено на всеки смъртен, него не го ловеше. До предния ден добрият чичо Фредерик ме бе увещавал зад гърба на баба ми да не се омъжвам, ако не съм сигурна, а аз всеки път бях отвръщала, че никога не съм се чувствала по-уверена от този път. Не се съмнявах в любовта си към Диего Домингес. Колкото повече наближаваше сватбата, толкова повече растеше моето нетърпение. Заставах пред огледалото гола или едва покрита с някоя от фините дантелени ризи, които баба ми бе купила във Франция, и се питах тревожно дали ще ме хареса. И най-малката бенка на шията или пък тъмните зърна на гърдите ми изглеждаха в моите очи непоправим недостатък. Дали ме желаеше така, както аз него? Разбрах го през онази първа нощ в хотела. Бяхме изморени, преяли, той бе пийнал повечко, аз също бях на три чаши шампанско. Когато влязохме в хотела, се престорихме на безразлични, но оризът, който се сипеше след нас по пода, издайнически разкри, че сме младоженци. Обзе ме такъв срам при мисълта, че бях насаме с Диего и че навън всеки вероятно си представяше как се любим и затова се затворих в банята с напъни за повръщане и останах там, докато доста време след това новоизлюпеният ми съпруг лекичко не потропа на вратата, за да провери дали съм жива. Хвана ме за ръка и ме заведе в стаята, помогна ми да си сваля невъзможната шапка, извади фуркетите от кока ми, освободи ме от кадифения жакет, разкопча хилядите перли, които служеха за копчета на блузата ми, сне от мен тежката пола и фустите и аз останах само по тънката батистена риза, която носех под корсета. Докато той махаше дрехите от мен, аз усещах как изчезвам като вода при изпаряване, как се изнизвам, как от мен остава само скелет и въздух. Диего ме целуна по устните, ала не по начина, по който си бях представяла месеци наред, а някак си силно и припряно; сетне целувката стана по-властна, а ръцете му задърпаха ризата, която аз здраво държах, защото направо ме ужасяваше мисълта да ме види гола. Нетърпеливите милувки и голото му тяло до моето ме поставиха в отбранителна позиция — от напрежение треперех като че ли измръзвах. Попита ме с досада какво ми става и ми заповяда да се постарая да се отпусна, но щом видя, че по този начин само влошава положението, смекчи тона си, каза ми да не се боя и ми обеща да бъде внимателен. Духна лампата и успя някак си, да ме отведе в леглото, останалото стана набързо. С нищо не му помогнах. Останах неподвижна като хипнотизирана кокошка, безуспешно мъчейки се да си спомня съветите на Нивеа. По едно време мечът му ме прониза, едва успях да се сдържа да не извикам и усетих кръв в устата си. Най-ясният спомен от тази нощ е разочарование. Това ли беше страстта, заради която поетите проливаха толкова мастило? Диего ме утеши, като каза, че първия път винаги било така, че с времето сме щели да се опознаем и всичко щяло да тръгне по мед и масло, сетне ме целуна братски по челото, обърна ми гръб без дума повече и заспа като бебе, а аз не мигнах в тъмнината с кърпа между краката и пареща болка в корема и в душата. Бях прекалено невежа, за да отгатна причината за моето разочарование, дори не познавах думата оргазъм, но бях изучавала тялото си и знаех, че някъде е скрито онова разтърсващо удоволствие, което преобръща живота с главата надолу. Диего го бе изпитал в мен, това бе очевидно, но аз бях почувствала единствено печал. Усетих се жертва на непоправима биологическа несправедливост: за мъжете сексът бе проста работа — винаги си взимаха своето, дори и насила, но на нас, жените, сексът не само че не носеше наслада, а водеше до тежки последствия. Трябваше ли към божието проклятие, по силата на което раждахме с болка децата си, да добавим още едно — да любим без сладост?

Когато Диего се събуди на другата сутрин, аз отдавна се бях облякла и бях решила да се върна вкъщи и да потърся подслон в сигурните обятия на баба, но свежият въздух и утринната разходка по централните градски улици, почти безлюдни в този неделен час, ме успокоиха. Утробата ми, където още усещах присъствието на Диего, гореше, но малко по малко гневът ми се уталожи и аз се приготвих да посрещна бъдещето си като жена, а не като разглезена сополанка. Осъзнавах колко галена съм била през моето деветнайсетгодишно съществуване, но тези времена бяха отминали безвъзвратно; предишната нощ бях встъпила в битието на омъжена жена и се полагаше да действам и да разсъждавам зряло, си казах, преглъщайки сълзите. Единствено аз носех отговорност за собственото си щастие. Моят съпруг нямаше да ми поднесе вечното добруване като дар, увит в коприна, аз самичка трябваше да отвоювам щастието си ден по ден, с ум и воля. Слава богу, обичах този мъж и вярвах, че както вече и той ме беше уверил, с времето и с натрупването на повече опит нещата между нас щяха да потръгнат. Клетият Диего, си помислих, сигурно е толкова разочарован, колкото и аз. Върнах се в хотела точно навреме, за да затворя куфарите и да поемем към нашето сватбено пътешествие.