Исабел Алиенде
Портрет в сепия (43)

Противно на всички мои черногледи пророчества, баба ми преживя операцията и като изтече първата седмица, през която температурата й хаотично ту се покачваше, ту спадаше, състоянието й се стабилизира и тя започна да приема твърда храна. Стоях неотлъчно до нея, с изключение на времето, през което набързо отскачах до хотела веднъж дневно, за да се изкъпя и преоблека, тъй като лепкавата и наслоена миризма на упойващи препарати, лекарства и дезинфектанти се напластяваше здраво в кожата. Спях на пресекулки, седнала на стол до баба ми. Въпреки категоричната забрана от нейна страна, изпратих телеграма на Фредерик Уилямс още в деня на операцията и той пристигна трийсет часа след това. Видях как пословичната му непроницаемост се изпари пред леглото, където жена му, просната, замаяна от лекарствата, стенеше при всяко издишване и с пет косъма на главата и нито един зъб в устата приличаше на съсухрена бабичка. Уилямс коленичи до нея и положил чело на безжизнената ръка на Паулина дел Валие, взе да шепне името й; като се изправи, лицето му беше мокро от сълзи. Баба ми, която твърдеше, че младостта не е период в живота, а душевно състояние, и че човек се радва на такова здраве, каквото сам е заслужил, имаше вид на напълно разгромена в това болнично легло. Тази жена, чиято жажда за живот се равняваше на нейната алчност, лежеше с извърнато към стената лице, безразлична за всичко наоколо, затворена в себе си. Неизчерпаемата й воля, нейната жизненост, любознателност, приключенски дух и дори користолюбието й — всичко бе сломено от страданията на нейното тяло.

През тези дни често виждах „Чингис хан“, който следеше състоянието на пациентката и който се оказа, както и трябваше да се очаква, по-достъпен от светилото Съфолк или от строгите матрони в клиниката. Разсейваше притесненията на баба ми не с мъгляви и утешителни слова, а с разумни обяснения; единствено той се грижеше да смекчи мъките й, докато всички останали се интересуваха от зарастването на раната и от температурата, но оставаха глухи за жалбите на болната. „Да не би да се е надявала, че няма да я боли? Я по-добре да млъква и да е благодарна, че изобщо е жива.“ Младият чилийски лекар обаче не пестеше морфин, защото вярваше, както обясни на Уилямс, че продължителните болки сломяват физическата и духовната съпротива на пациента, като забавят и дори пречат на оздравителния процес. Разбрахме, че името му е Иван Радович и че произхождал от лекарско семейство; баща му емигрирал в Чили от Балканите в края на петдесетте години, оженил се за чилийска учителка от северните райони на страната и им се родили трима синове, двама от които продължили професията на баща си. Каза, че баща му починал от тиф през Тихоокеанската война, където работил като хирург три години, и майка му сама трябвало да поеме грижите за семейството. Наблюдавах персонала в клиниката неограничавана от никого и се наслушах на забележки, които не бяха предназначени за детски уши, защото, като изключим доктор Радович, никой и никога не даде знак, че е забелязал съществуването ми. Скоро щях да навърша шестнайсет години и продължавах да нося косата си вързана с панделка и да нося дрехи, избрани от баба ми, която ми поръчваше смешни рокли като за малко момиченце, предназначени да ме накарат да се чувствам колкото се може по-дълго време дете. Първия път, в който облякох нещо подходящо за възрастта ми, бе, когато Фредерик Уилямс ме заведе в „Уитнейс“ без позволението на баба ми и обяви, че магазинът е на мое разположение. Като се върнахме вкъщи и аз застанах пред нея с прибрана в кок коса и пременена като госпожица, тя не ме позна, но това се случи седмици по-късно. Паулина дел Валие вероятно е била силна като бик — разпраха й корема, извадиха оттам тумор с размер на грейпфрут, зашиха я като стара обувка и няколко месеца след това тя се бе възстановила напълно. От цялото това страховито приключение й остана само един пиратски шев през корема и вълчи глад за живот и от само себе си се разбира, — за храна. Отпътувахме за Франция веднага щом започна да ходи без бастун. Отхвърли напълно препоръчаната от доктор Съфолк диета, защото, както сама каза, не била изминала всичкия този път от задника на географията до Париж, за да яде бебешки кашици. Под предлог, че разучава производството на сирена и френската кулинарна традиция, тя се тъпчеше до насита с всичко, което тази страна бе способна да й предложи.

Щом се настанихме в един малък хотел, който Уилямс нае на булевард Хаусман се свързахме с неповторимата Аманда Лоуъл, която си беше все същата викингска царица в изгнание. В Париж се чувстваше като у дома си, обитаваше занемарена, но уютна мансарда, през чиито прозорчета човек можеше да се любува на гълъбите по съседните покриви и на безоблачното небе над града. Уверихме се, че в разказите й за бохемския живот и за приятелствата й със знаменитости от света на изкуството нямаше и думичка измислица; благодарение на нея посетихме ателиетата на Сезар, Сисле, Дега, Моне и мнозина други художници. Наложи се Лоуъл да ни научи как да съзерцаваме техните платна, защото окото ни не бе тренирано за импресионизма, но не мина много време и ние бяхме запленени от него. Баба ми се сдоби с прекрасна сбирка от импресионистични творби, които предизвикаха изблици на подигравателен смях, когато ги окачи в къщата си в Чили — никой не оцени центробежните небеса на Ван Гог, нито изнурените развратници на Лотрек и всеобщото мнение бе, че в Париж са избудалкали тази наивна глупачка Паулина дел Валие. Щом видя, че не се отделям от фотоапарата и се затварям с часове в тъмната стаичка, която пригодих надве-натри в хотела, Лоуъл предложи да ме запознае с най-именитите фотографи в Париж. Подобно на учителя ми Хуан Риберо, тя смяташе, че фотографията и живописта не си съперничат, защото по същество са различни — художникът тълкува действителността, а фотографът я пресъздава. Всичко в живописта е измислица, докато фотографията е сбор от външната действителност и от чувствителността на фотографа. Риберо не допускаше сантименталности и показност, нито някаква по-особена подредба на предметите, за да изглеждат като на картина, и отхвърляше нагласените композиции; не ми даваше да манипулирам негативите и отпечатъците и презираше всякакви ефекти на светлосенки или неточно фокусиране, стремеше се към честно и просто изображение, ясно до най-малката подробност. „Ако търсите въздействие като от картина, Аурора, тогава рисувайте. Ала търсите ли истината, научете се да използвате фотоапарата“, не спираше да ми повтаря той. Аманда Лоуъл нито за миг не се отнесе с мен като с дете и от самото начало прие насериозно моето увлечение. Тя самата изпитваше слабост към фотографията, която никой все още не наричаше изкуство и за мнозина беше чисто и просто поредната от многото джунджурии и чудновати измишльотини на този вятърничав век. „Изхабена съм тепърва да се уча на фотография, но ти имаш млади очи, Аурора, ти можеш да видиш света и да накараш хората да го погледнат през твоя взор. Една хубава снимка разказва истории, разкрива места, събития, настроения, по-могъща е от множество изписани страници“, ми казваше тя. Затова пък баба ми смяташе моята страст към фотоапарата за каприз на подрастващо девойче и мислеше много повече за това как да ме подготви за семеен живот и да спретне чеиза ми. Записа ме в училище за млади госпожици, където всеки ден ни учеха да се качваме и слизаме по стълби с грациозна походка, да сгъваме салфетки за банкет, да изготвяме различни менюта според случая, да организираме салонни занимания и подреждаме букети с цветя — с една дума умения, които според баба ми бяха безпогрешен ключ към едно щастливо брачно битие. Обичаше да прави покупки и прекарвахме цели следобеди, подбирайки парцаляци в бутиците, при все че — убедена съм в това — много по-разумно бих оползотворила тези следобеди, кръстосвайки Париж с фотоапарат в ръка.