Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Дъщеря на съдбата (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Retrato en sepia, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
dune (2017)
Корекция и форматиране
vog (2017)

Издание:

Автор: Исабел Алиенде

Заглавие: Портрет в сепия

Преводач: Маня Костова

Година на превод: 2004

Език, от който е преведено: Испански

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2004

Тип: Роман

Националност: Испанска

ISBN: 954-529-306-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2849

История

  1. — Добавяне

Трета част
1896–1910

Клиниката „Хобс“ бе основана от прочутия хирург Ебанизер Хобс в собствената му къща — голяма, солидна на вид и елегантна постройка, разположена в сърцето на квартал „Кенсингтън“, която вследствие на множеството сринати стени, зазидани прозорци и залепени без ред и стил облицовъчни плочки бе заприличала на истинско чудовище. Присъствието й на тази толкова изискана улица дразнела съседите до такава степен, че наследниците на Хобс не срещнали никакви затруднения при закупуването на съседните сгради, за да разширят клиниката, запазвайки — за това поне бяха помислили — фасадите в едуардиански стил, за да не се отличава тя отвън по нищо от останалите къщи, наредени в напълно еднотипни редици. Отвътре клиниката представляваше истински лабиринт от стаи, стълбища, коридори и слепи вътрешни прозорци, които не гледаха наникъде. Не беше оборудвана както другите старовремски болници в града с операционна зала с вид на арена за борба с бикове, тоест с централна част, застлана със стърготини или с пясък, и обточена от галерии като за зрители, а с малки хирургически зали, чиито стени и под бяха облицовани с плочи и метални плоскости, подложени веднъж дневно на ожесточено търкане с белина и сапун, понеже покойният доктор Хобс бе един от първите последователи на теорията на Кох за разпространението на инфекциите и също така един от първите, възприел методите на Листер за дезинфекция, докато преобладаващата част от лекарската гилдия все още ги отхвърляше къде от високомерие, къде от мързел. Не беше удобно да се променят стари навици, хигиената бе нещо досадно и пречеше на бързината на опериране, считана по онова време за белег на хирургическа виртуозност, понеже намаляваше риска от изпадане в шок и от загуба на кръв. За разлика от мнозина свои колеги, които смятаха, че инфекциите възникват спонтанно в тялото на пациента, Ебанизер Хобс бързо бе осъзнал, че болестотворните микроорганизми са в околната среда, по ръцете, по пода, по инструментите и в цялото помещение и затова обилно ръсеше с фенол всичко — като се почне от раните и се стигне до въздуха в операционната зала. Клетият човек бе вдишал такива количества фенол в живота си, че накрая кожата му се бе покрила с язви и той бе издъхнал преждевременно от бъбречно разстройство, което бе дало основание на противниците му още по-здраво да се вкопчат в остарелите си схващания. Учениците на Хобс обаче, изследвали въздуха и установили, че бактериите не прехвърчат из него като невидими грабливи птици, готови изневиделица да се стрелнат върху жертвата, а се натрупват върху замърсени повърхности и инфекциите се пренасят при пряк контакт, така че главното било грижливо да се почиства инструментариумът, да се използват стерилни превързочни материали и хирурзите не само да се мият старателно, но по възможност да употребяват каучукови ръкавици. Не ставаше дума за грубите ръкавици, използвани от анатомите при дисекция на трупове или от хора, работещи с химически вещества, а за едно изделие фино и меко като човешка кожа и произведено в Съединените щати. Произходът на тези ръкавици бе свързан с една романтична история: един лекар, лудо влюбен в медицинска сестра, пожелал да я защити от екземите, причинявани от дезинфекционните препарати, и поръчал първите гумени ръкавици, които по-късно хирурзите възприели при операциите. Паулина дел Валие бе прочела внимателно всичко това в едни научни списания, които й бе дал назаем нейният роднина Хосе Франсиско Вергара, който по онова време се бе оттеглил в двореца си „Виня дел Мар“, понеже не беше добре със сърцето, но бе запазил непокътната своята любознателност. Баба ми не само правилно бе избрала лекаря, който щеше да я оперира, но и месеци преди това се бе свързала с него от Чили, беше поръчала в Балтимор няколко чифта от прословутите гумени ръкавици и ги бе донесла добре опаковани с бельото си.

Паулина дел Валие изпрати Фредерик Уилямс във Франция да проучи от какъв вид дърво са бъчвите, в които отлежава виното, както и да събере сведения за производството на сирена, защото нямало никаква причина чилийските крави да не могат да дават такива вкусни сирена като френските, след като били еднакво глупави като тях. Докато прекосявахме Андите и по-късно, в презокеанския кораб, имах възможност отблизо да наблюдавам баба ми и тогава осъзнах, че нещо съществено отслабва в нея, и то не беше нито волята й, нито умът, нито алчността, а нейната свирепост. Тя омекна, разнежи се и стана толкова разсеяна, че се разхождаше по палубата на кораба накичена от глава до пети в муселин и перли, ала забравила да сложи изкуственото си чене. Очевидно бе, че прекарва безсънни нощи — под очите й имаше лилави кръгове и беше вечно сънлива. Бе отслабнала значително — когато си махнеше корсета, месата й увисваха. Държеше непрекъснато да съм до нея, „за да не кокетираш с моряците“ — жестока шега от нейна страна, защото на тази възраст аз бях толкова безнадеждно стеснителна, че всеки мъжки поглед, насочен към мен, ме караше да почервенявам като варен рак. Истинската причина бе, че Паулина дал Валие се чувстваше беззащитна и се нуждаеше от мен, за да пъди смъртта. Не говореше за болестта си — напротив, кроеше планове да прекара няколко дни в Лондон и после да се отправи към Франция по делата, свързани с бъчвите и сирената, но аз още в началото отгатнах, че в ума й е друго, както стана ясно веднага щом пристигнахме в Англия и тя се зае дипломатично да убеждава Фредерик Уилямс да замине сам, а ние да поостанем, да обиколим магазините и да отидем при него след това. Нямам представа дали Уилямс тръгна, без да заподозре, че жена му е болна, или разбра истината, но от уважение към нейния свян я остави на спокойствие. В крайна сметка ни настани в хотел „Савой“ и щом се убеди, че имаме всичко необходимо, отплава по Ламанша без голямо въодушевление.

Баба ми не желаеше да има свидетели на нейната разруха и се пазеше особено много от Уилямс. Това беше част от кокетството, което я обзе, след като се ожениха и което не бе съществувало, докато той беше неин иконом. Тогава тя не се притесняваше да излага наяве най-лошите черти на характера си и да се явява пред него както и да е; сетне обаче тя гледаше да го омае с всичките си прелести. Тази връзка в есента на нейния живот бе изключително важна за нея и тя бе решена да не допусне разклатеното й здраве да разнебити устойчивата структура на нейната суета. Затова се постара да отпрати мъжа си и ако аз не бях проявила твърдост, щеше да отдалечи и мен. Наложи се да водим истински битки, докато ми позволи да я придружавам по време на посещенията при лекаря, но най-сетне се предаде пред вироглавата ми неотстъпчивост и пред своята слабост. Страдаше от болки и с мъка преглъщаше, но не личеше да е изплашена, при все че се шегуваше с неудобствата в ада и със скуката в рая. Клиниката „Хобс“ вдъхваше доверие още от прага и преддверието, чиито стени бяха покрити с рафтове, пълни с книги и маслени портрети на хирурзите, които бяха упражнявали занаята си тук. Посрещна ни едра жена с безупречна външност, която ни отведе в кабинета на лекаря — уютна зала с камина, където с пукот горяха дърва и която бе обзаведена с английски дивани от кафява кожа. Външността на доктор Джералд Съфолк впечатляваше толкова, колкото и неговата слава. Имаше вид на едър, червендалест тевтонец, с голям белег на бузата, който не само че не го загрозяваше, но го правеше незабравим за всеки, който се срещнеше с него. На писалището му бяха писмата, разменени с баба ми, заключенията на чилийските лекари, с които тя се бе консултирала и пакетът с гумени ръкавици, който днес сутринта тя му бе изпратила по куриер. Впоследствие разбрахме, че това е била една излишна предпазна мярка, тъй като в клиниката „Хобс“ такива ръкавици се използваха от три години насам. Съфолк ни посрещна с добре дошли, сякаш идвахме да му засвидетелстваме внимание и ни поднесе турско кафе, ароматизирано със зрънца кардамон[1]. Отведе баба ми в съседната стая и след като я прегледа, се върна в кабинета и запрелиства някаква дебела книга, докато тя се обличаше. Пациентката се върна и хирургът потвърди предварителната диагноза на чилийските лекари: баба ми страдаше от гастроинтестинален тумор. Добави, че операцията била малко рискована заради възрастта й и защото този вид хирургически интервенции се намирали все още в експериментална фаза, но той бил разработил отлична техника за подобни случаи и лекари от цял свят идвали да се учат при него. Говореше с такова високомерие, че се сетих за мнението на Хуан Риберо, според когото надутостта е привилегия на неуките; мъдрият е смирен, защото е наясно колко малко знае. Баба ми го помоли подробно да й обясни какво мисли да прави с нея и това го изненада, защото бе свикнал болните да се предават на безусловния авторитет на ръцете му с пуешко примирение, но тутакси се възползва от случая да се разпростре в обстойна лекция, загрижен повече да ни шашне с виртуозния си скалпел, отколкото за състоянието на злочестата си пациентка. Нахвърля рисунка на вътрешности и органи, които имаха вид на някаква безумна машина и ни посочи къде е туморът и как възнамерява да го изреже, като не ни спести дори и вида на шева — информация, която Паулина дел Валие прие, без да трепне, ала на мен ми призля и трябваше да изляза от кабинета. Седнах в преддверието с портретите и започнах да се моля. Ако трябва да бъдем честни, страхувах се повече за себе си, отколкото за нея — мисълта, че мога да остана сама на този свят, направо ме вледеняваше. Точно когато премислях възможното си осиротяване, мина някакъв мъж и сигурно съм била много бледа, защото той се спря до мен: „Нещо не е наред ли, момиченце?“, запита на испански с чилийски акцент. Поклатих отрицателно глава, без да се осмеля да го погледна в очите, но вероятно съм го разгледала под око, защото успях да видя, че е млад, гладко избръснат, с високи скули, здрава челюст и дръпнати очи — приличаше на изображението на Чингис хан от моя учебник по история, макар и не така свиреп. Всичко у него беше с цвят на мед — косата, очите и кожата, но тонът на гласа му в никакъв случай не би могъл да се определи като меден, когато ми обясни, че е чилиец като нас и че ще асистира на доктор Съфолк по време на операцията.

— Госпожа Дел Валие е в сигурни ръце — каза той без капка скромност.

— Какво ще стане, ако не я оперирате? — запелтечих както винаги, когато ме обхваща силна нервност.

— Туморът ще продължи да расте. Не се безпокой, момиченце; хирургията много е напреднала, баба ти правилно е избрала да дойде при нас — отсече той.

Искаше ми се да разбера какво прави чилиец на това място и защо има вид на татарин — лесно беше да си го представя облечен в кожи и с копие в ръка — но замълчах смутено. Лондон, клиниката, лекарите и драмата на баба ми — всичко това определено бе повече, отколкото можех да понеса без чужда помощ; трудно ми беше да проумея свенливостта на Паулина дел Валие по отношение на нейната болест и основанията й да изпрати Фредерик Уилямс отвъд Ламанша точно когато ни беше нужен най-много. „Чингис хан“ ме потупа снизходително по ръката и си тръгна.

Бележки

[1] Индийско растение, което се употребява като лекарство и подправка на ястия и напитки. — Б.пр.