Исабел Алиенде
Портрет в сепия (41)

Докато аз се отдавах на увлечението си по фотографията и объркана наблюдавах промените в тялото ми, което придобиваше непознати дотогава за мен форми, баба ми не си губеше времето в съзерцание на своя пъп, а бе впрегнала финикийския си ум в обмисляне на нови сделки. Това й помогна да се съвземе от загубата на сина си Матиас и й вдъхна бодрост на възраст, когато другите хора вече се усещат с единия крак в гроба. Подмлади се, погледът й засия, походката й стана по-гъвкава, бързо свали траура и изпрати съпруга си с тайна мисия в Европа. Верният Фредерик Уилямс отсъства седем месеца и се завърна натоварен с подаръци за нея и за мен, както и със запаси тютюн за себе си — храна за единствения му известен ни порок. В багажа му пристигнаха като контрабандна стока също така хиляди сухи пръчки с дължина петнайсетина сантиметра и с вид на непотребни клечки, но стана ясно, че това са лозови пръчки от Бордо, които баба ми възнамеряваше да засади на чилийска земя, за да започне да произвежда прилично вино. „Ще конкурираме френските вина“, обясни на мъжа си, преди той да се отправи на път. Безполезни се оказаха всичките му възражения, че французите имат на своя страна вековни традиции, че там условията са райски, а Чили е страна на атмосферни и политически катаклизми, и че толкова амбициозен проект ще изисква дългогодишен труд.

— Нито вие, нито аз сме на възраст да жънем плодовете от такъв експеримент — плахо въздъхна той.

— С такива настроения доникъде няма да стигнем, Фредерик. Знаете ли колко поколения строители са били нужни за построяването на една катедрала?

— Паулина, зарежете катедралите. Оттук насетне всеки божи ден може да отдадем богу дух.

— Този век нямаше да е епохален за науката и техниката, ако всеки изобретател се тюхкаше, че е смъртен, не мислите ли? Искам да стана родоначалник на цяла династия и името Дел Валие да се прочуе в света, па макар и от дъното на чашите на знайни и незнайни пияници, дето ще купуват от моето вино — възрази баба ми.

И така англичанинът покорно предприе въпросната експедиция до Франция, докато Паулина дел Валие плетеше кошницата на бъдещото начинание в Чили. Първите чилийски лозя били засадени от мисионерите в колониално време и давали доста добро родно вино; ако трябва да сме точни, то било толкова добро, че в Испания го забранили, за да не конкурира вината на майката колонизаторка. След независимостта винарската промишленост се разраснала. Паулина не бе единствената, осенена от мисълта да произвежда качествени вина, но докато другите купуваха земи в околностите на Сантяго за по-голямо удобство и на разстояние не повече от един ден път, тя потърси по-далечни терени, и то не единствено защото бяха по-евтини, а защото бяха по-подходящи. Без да издава никому какво й се върти из главата, поръча да изследват почвите, капризите на водата и постоянството на ветровете, като започна със земите, собственост на фамилията Дел Валие. Купи на безценица обширни запуснати площи, които не въодушевяваха никого, защото се напояваха единствено от дъждовете. Най-вкусното грозде, най-сладкото и най-щедрото, даващо живот на вината с отлична плътност и аромат, не вирее по хубавите места, а по каменисти терени. С майчинско упорство растението преодолява препятствия, за да пусне надълбоко корени и да изсмуче всяка капчица вода — така вкусът на гроздето става наситен, ми обясняваше баба.

— Лозето е като човек, Аурора, колкото повече трудности побеждава, толкова по-хубав плод дава. Жалко е, че открих тази проста истина толкова късно, ако я знаех по-отрано, щях да съм ви възпитавала с по-твърда ръка, теб и синовете си.

— С мен опитахте, бабо.

— Прекалено мека бях с теб. Трябваше да те изпратя при монахините.

— За да ме научат на бродерия и молитви? Госпожица Матилде…

— Забранявам ти да споменаваш името на тази жена в къщата ми!

— Добре, бабо, но поне се уча на фотография. С нея ще мога да си изкарвам хляба.

— Как ти хрумна подобна глупост! — възкликна Паулина дел Валие. — Моята внучка никога не ще е принудена да си вади хляба. Всичко, дето ти го преподава Риберо, е за забавление, но не е бъдеще за момиче, носещо името дел Валие. Съдбата ти не е да станеш площаден фотограф, а да се омъжиш за някой от твоята класа и да родиш здрави деца.

— Вие сте направили много повече от това, бабо.

— Омъжих се за Фелисиано и отгледах три деца и една внучка. Всичко останало е покрай другото.

— Не бих казала, че изглежда точно така.

Във Франция Фредерик Уилямс нае експерт, който пристигна малко след него, за да окаже помощ по техническата част. Беше хипохондрично човече, което обикаляше земите на баба ми на велосипед и с носна кърпа, вързана през устата и носа, защото бе убеден, че миризмата на кравешки говна и чилийският прах предизвикват белодробен рак, ала не остави никакви съмнения относно задълбочените си познания по лозарство. Селяните смаяно наблюдаваха този гражданин, плъзгащ се между камънаците възседнал велосипеда и спиращ от време на време, за да подуши пръстта като някакво куче, попаднало на диря. И понеже не разбираха и дума от дългите му словоизлияния на езика на Молиер, лично баба ми, по чехли и слънчобран, следваше велосипеда на французина в продължение на няколко седмици в ролята си на преводач. Първото, което направи впечатление на Паулина, бе, че не всички растения бяха еднакви — имаше смесени от поне три вида. Французинът й обясни, че едните зреят по-рано от другите и по този начин, ако по-нежните загинеха поради климатични несгоди, във всички случаи щеше да има реколта от останалите. Потвърди също така, че начинанието щеше да отнеме години, защото не ставаше дума само да се роди по-хубаво грозде, а да се произведе изискано вино, което да намери пазар в чужбина редом с френските, италианските и испанските вина. Паулина научи всичко, което можеше да й покаже експертът, и когато се почувства сигурна, го изпрати обратно в родината му. Беше на предела на силите си и бе проумяла, че предприятието се нуждае от някой по-млад и по-лесноподвижен човек от нея, някой като Северо дел Валие, нейният любим племенник, на когото можеше да гласува доверие. „Ако продължаваш да пръкваш деца на белия свят, ще ти трябват доста пари, та да ги изхраниш. Като адвокат няма да можеш да събереш достатъчно средства, освен ако не започнеш да скубеш клиентите двойно повече от събратята си, докато с виното мажеш да се превърнеш в богаташ“, изкуши го тя. Точно в същата година на Северо и Нивеа им се беше родило истинско ангелче, по всеобщо мнение, момиченце, красиво като фея от някоя миниатюра, което нарекоха Роса. Нивеа реши, че всички преждеродивши се деца са били просто една тренировка, докато най-сетне било сътворено това перфектно създание. Може би сега Бог най-сетне бил удовлетворен и щял да престане да им изпраща още челяд, защото вече имали цял рояк. На Северо тая работа с френските вина му се стори лишена от здрав разум, ала бе свикнал да уважава търговския нюх на леля си и реши, че си струва да опита; не подозираше, че само за няколко месеца лозята щяха да преобърнат живота му. Щом се увери, че Северо дел Валие си е загубил ума по гроздето толкова, колкото и тя самата, Паулина взе решение да го направи свой съдружник, да повери полята на неговите грижи и да замине с Уилямс и мен в Европа, защото аз бях навършила вече шестнайсет години и на тази възраст било добре да се сдобия с космополитно лустро и със сватбен чеиз, каза баба ми.

— Но аз не мисля да се женя, бабо.

— Още не, но все трябва да свършиш тази работа, преди да навършиш двайсет години, ако не искаш да си кукуваш като стара мома — постанови тя с тон, който не търпеше възражение.

На никого не каза истинската причина за пътуването. Беше болна и се надяваше, че в Англия ще могат да я оперират. Там хирургията беше отбелязала значителен напредък с откритието на анестезиите и на дезинфектантите. От няколко месеца бе изгубила апетит и за пръв път в живота си страдаше от гадене и болки в корема след по-тежка храна. Бе престанала да яде месо, предпочиташе леки храни — подсладени каши, супи и сладкиши, от които не се отказваше, макар и да натежаваха като камъни в червата й. Бе чула за съществуването на известна клиника, основана от някой си доктор Ебанизер Хобс, починал преди повече от едно десетилетие, където работели най-добрите лекари в Европа. Затова, щом свърши зимата и пътят през Андите отново бе проходим, потеглихме към Буенос Айрес, откъдето щяхме да се натоварим на презокеанския кораб за Лондон. Водехме с нас, както обикновено, свита от прислужници, тонове с багаж и няколко души въоръжена охрана, за да ни бранят от разбойниците, които дебнеха из тези безлюдни места. Този път, уви, Карамело не можа да ни придружи, защото лапите не го държаха прав. Преминаването на планинската верига първо с каруца, после на коне и най-сетне на мулета през урви, зейнали от двете страни подобно на бездънна паст, готова да ни погълне, бе незабравимо. Пътеката приличаше на безконечен тънък смок, който се виеше сред тези удивителни планини, които представляваха гръбнакът на Америка. Между камънаците надничаха храсти, изложени на безжалостната природа и подхранвани от тънички струйки вода. Водата беше навсякъде — водопади, потоци, разтопен сняг — единственият звук по тези места беше шумът от водата и чаткането на копитата по коравата твърд на Андите. Спряхме ли се за кратък отдих, ни обгръщаше като тежък плащ бездънна тишина; приличахме на неканени посетители, които нарушаваха абсолютното безмълвие на тези висини. Баба ми, която се бореше срещу световъртежа и общото неразположение, което я обзе, щом започнахме изкачването нагоре, се крепеше благодарение на желязната си воля и на грижите на Фредерик Уилямс, който правеше всичко възможно, за да я подкрепя. Беше облечена в тежко палто за път, кожени ръкавици и шапка на пътешественик изследовател с плътни воали, защото нито веднъж в целия й живот слънчев лъч, колкото и плах да бе той, не бе докосвал кожата й, вследствие на което тя се надяваше да отиде в гроба без бръчки. Аз бях заслепена. И преди, на идване в Чили, бяхме изминали този път. Но тогава бях прекалено малка, за да се насладя на тази величествена природа. Товарните животни напредваха стъпка по стъпка на ръба на отвесно изсечена бездънна пропаст от едната им страна и извисяваща се в небесата скалиста стена, обръсната от вятъра и шлифована от времето — от другата. Въздухът беше рядък като прозрачно було, а небето едно тюркоазеносиньо море, прекосявано от време на време от някой кондор, размахващ величествени крила като абсолютен властелин на тези владения. Щом слънцето слезе в ниското, пейзажът изцяло се преобрази: мирният покой на тази стръмна и тържествена природа изчезна, за да направи място на свят, населен с геометрични сенки, които заплашително се движеха край нас, обкръжаваха ни и ни обгръщаха. Една стъпка накриво, и всички — мулета и ездачи, щяхме да пропаднем на дъното на тези пропасти, но водачът бе премерил отлично разстоянието и нощта ни завари в една паянтова дъсчена колиба, където намираха подслон замръкнали пътници. Разтовариха животните и ние се разположихме на седлата от овча кожа и на одеялата. Напоени в смола фитили ни служеха за осветление, при все че светлина почти не беше нужна, тъй като от дълбокия небесен свод царствено пръскаше лъчите си изгрялата луна, надничаща като звезден факел иззад високите скали. Носехме дърва с нас и запалиха огън да се сгреем и да кипнем вода за мате; не след дълго си запредавахме от ръка на ръка този чай от зелена трева с горчив вкус, отпивайки от едно и също канче. Чаят възвърна духа и цвета на изстрадалата ми баба, която нареди да й донесат кошниците и се захвана, като веща зеленчукарка насред пазар, да разпределя храната, за да залъжем глада. Заизскачаха бутилки ракия и шампанско, уханни домашни сирена, вкусни домашно приготвени колбаси от свинско месо, хлябове и погачи, увити в белоснежни ленени кърпи. Забелязах, че тя самата яде много малко и не близва алкохол. В това време, чевръсто боравейки с ножовете, мъжете заклаха няколко кози, които бяхме водили с нас зад мулетата, одраха ги и ги сложиха да се пекат разчекнати на два пръта. Така и не усетих кога свърши нощта — потънах в дълбок, непробуден сън и се събудих чак на другата сутрин, когато взеха да разравят жаравата, за да сварят кафе, и насядаха да довършат недоядените остатъци от печеното козе месо. Преди да поемем отново на път, оставихме дърва, торба с боб и няколко бутилки за пътниците след нас.