Исабел Алиенде
Портрет в сепия (51)

Благодарение на чичо Лъки, който ми дъхнал за късмет, щом съм се родила, и на щедрата закрила на баба ми и баща ми, мога да кажа, че си живея добре. Разполагам със средства и свободата да правя каквото пожелая, мога, неспирана от нищо, да обикалям стръмната география на Чили с фотоапарат на врата, както и правя през последните осем-девет години. Хората шушукат зад гърба ми, не мога да го избегна; мнозина от роднините и познатите са ме зачеркнали и срещнат ли ме на улицата, се правят, че не ме познават — под достойнството им е да общуват с жена, напуснала мъжа си. Тяхното презрение ни най-малко не смущава съня ми, не е нужно да се харесвам на всички, а само на тези, на които истински държа, а те не са много. Злополучният край на връзката ми с Диего Домингес би трябвало завинаги да посее страх у мен от нова прибързана и пламенна любов, но не стана така. Вярно е, че няколко месеца се влачих ранена в крилото, с усещането ден след ден, че напълно съм се провалила, че съм проиграла единствената си карта и всичко съм загубила. Вярно е също, че съм обречена завинаги да си остана една омъжена жена без мъж и да не мога да започна живота си отначало, както казват лелите ми, ала това особено положение ми дава голяма свобода. Една година след раздялата с Диего аз отново се влюбих, значи съм дебелокожа и раните ми лесно зарастват. Втората ми любов не бе нежно приятелство, прераснало с времето в доказана свързаност, а един обикновен порив на страстта, който хвана неподготвени и двама ни и по една чиста случайност се оказа сполучлив… е, поне засега, кой знае как ще е в бъдеще. Беше един зимен ден, от онези, дето изглеждат като зеленясали от непрестанен дъжд и в които светкавиците се сипят от небесата, а душата страда угнетена. Синовете на Паулина дел Валие и техните адвокатчета отново бяха дошли да досаждат с техните безконечни документи в по три екземпляра и с осем печата, които подписвах, без да чета. Фредерик Уилямс и аз се бяхме изнесли от къщата на улицата на Армията Освободителка и живеехме още на хотел, защото не бе свършил ремонтът в селската къща, която обитаваме сега. Чичо Фредерик бе срещнал случайно на улицата доктор Иван Радович, когото не бяхме виждали доста отдавна, и се бяха разбрали да отидем тримата на една испанска сарсуела^[1], представена от гостуваща в Южна Америка трупа, но в уречения ден чичо Фредерик легна болен с настинка и аз слязох сама във фоайето на хотела и зачаках с премръзнали ръце и наболели стъпала, защото ботите ми ме стягаха. Зад стъклата на прозорците сякаш се лееше водопад, а вятърът огъваше като перца дърветата на улицата. Вечерта не беше от най-подходящите за излизане и за миг дори завидях на чичо Фредерик заради простудата, която му даваше извинение да си остане в леглото с хубава книга и чаша горещ шоколад. Влизането на Иван Радович обаче ме накара да забравя бурята. Докторът пристигна с подгизнало палто и когато ми се усмихна, осъзнах, че е много по-красив, отколкото си го спомнях. Погледнахме се в очите и ми се струва, че тогава се видяхме за пръв път, поне аз се вгледах сериозно в него и това, което видях, ми хареса. Възцари се дълго мълчание, пауза, която при други обстоятелства би могла да бъде тягостна, но тогава представляваше своеобразна форма на диалог. Той ми помогна да си сложа наметалото и бавно се запътихме към вратата, залитайки, неоткъсващи очи един от друг. Никой от нас нямаше желание да мери сили със стихията, която раздираше небето, но не искахме и да се разделяме. Приближи портиер с голям чадър и си предложи услугите да ни придружи до колата, чакаща отпред; излязохме, без да отроним дума, изпълнени със съмнения. Не изпитах никакво припламване на сантиментално ясновидство, никакво особено предчувствие, че сме създадени един за друг, не ми се яви началото на романтична любов, нищо такова, просто отбелязах, че сърцето ми бие лудо, че ми липсва въздух, че ми е горещо и че кожата ми настръхва, че изпитвам непреодолимо желание да докосна този мъж. Опасявам се, че от моя страна липсваше всякаква духовност в тази среща, имаше единствено сладострастие, при все че тогава бях прекалено неопитна и че лексическите ми познания бяха крайно ограничени, за да мога да назова това вълнение с най-точния термин. Названието няма никакво значение, важното е, че сполетялото чувство ме преобръщаше изотвътре, че то надделя над моята стеснителност и със съучастничеството на колата, откъдето трудно би могъл човек да избяга, взех главата му в ръцете си и без да помисля, го целунах по устата така, както много години преди това бях видяла да се целуват Нивеа и Северо дел Валие — решително и ненаситно. Бе едно съвсем простичко действие, от което нямаше връщане назад. Няма да влизам в подробности за случилото се след това, защото то не е трудно да се отгатне и защото, ако Иван прочете тези страници, ще се вдигне голяма патърдия. Трябва да кажа, че разправиите ни са толкова паметни, колкото страстни са нашите помирявания. Любовта ни не е кротка и захаросана, но затова пък е доказала, че е издръжлива — препятствията сякаш не я плашат, а укрепват. Бракът е въпрос на здрав разум, какъвто липсва и на двама ни. Това че не сме женени, улеснява любовта ни — всеки се отдава на заниманията си, има собствено пространство, а когато разривът започне да изглежда неизбежен, винаги има спасение — да се разделим за няколко дни и отново да се съберем, когато носталгията по целувките ни накара да се предадем. С Иван Радович се научих да си показвам гласа и ноктите. Ако се случи да го хвана в изневяра като Диего Домингес — да пази господ, — няма да се удавя в плач както тогава, а ще го убия, без да ми мигне окото.

Не, няма да говоря за интимността между мен и моя любим, но не бих могла да премълча една случка, защото тя е свързана с паметта, а в крайна сметка това е причината да пиша тези страници. Моите кошмари са едно пътуване слепешката към тъмните пещери, в които дремят най-първите ми спомени, блокирани от дълбоките пластове на съзнанието. Фотографията и писането са опит да уловя момента, преди да се е размил, да подредя спомените, за да дам смисъл на моя живот. От няколко месеца Иван и аз бяхме заедно, бяхме свикнали с потайните ни срещи, подпомагани от добрия чичо Фредерик, който закриля любовта ни още от самото начало. Иван трябваше да изнесе медицинска лекция в един град, разположен в северните части на страната, и аз реших да го придружа, за да използвам случая и да снимам селитрените находища, където условията на труд бяха покъртителни. Английските работодатели отказваха да преговарят с работниците и цареше атмосфера на растящо насилие, което щеше да избухне няколко години по-късно. Това се случи през 1907 година, когато по една случайност се намирах там, и моите снимки са единственото неопровержимо доказателство за кървавите убийства в Икике, защото правителствената цензура заличи от историята двете хиляди мъртви работници, които аз видях на площада. Но това е друга история и няма място на тези страници. Първия път, когато отидох в този град с Иван, не подозирах, че по-късно тук ще присъствам на жестока трагедия, и това пътуване бе и за двама ни кратък меден месец. Регистрирахме се поотделно в хотела и вечерта, след като всеки бе привършил своя ден, той дойде в стаята ми, където го очаквах с една бутилка от великолепното вино „Виня Паулина“. Дотогава нашата връзка беше по-скоро едно приключение на плътта, изследване на сетивата, което беше изключително важно за мен, защото благодарение на него превъзмогнах унижението от факта, че Диего ме бе отблъснал, и разбрах, че не завинаги съм се провалила като жена. При всяка среща с Иван Радович самочувствието ми бе нараствало, бях побеждавала стеснителността и свенливостта, но не бях осъзнала, че тази удивителна близост бе прераснала в голяма любов. Тази нощ се целувахме, без да бързаме, под успокояващото въздействие на хубавото вино и уморени от деня, бавно, като двама мъдри старци, които се бяха любили деветстотин пъти и не можеха с нищо да се изненадат, нито да се разочароват взаимно. Какво по-особено се бе случило с мен? Предполагам, че нищо, с изключение на натрупването на щастливи изживявания с Иван, които тази нощ достигнаха критичния праг, отвъд който снех напълно своята отбрана. След като дойдох на себе си от изпитания оргазъм, в здравата прегръдка на моя любим усетих как ме разтърсва из основи едно ридание, сетне второ и още едно, докато вълна от дълго преглъщан плач не ме повлече неудържимо. Плаках ли плаках, отдадена, отпусната, сигурна в тези силни ръце по начин, по който никога не помнех да съм се усещала преди. У мен се отприщи някакъв бент и старата болка преля като разтопен сняг. Иван не ми зададе въпроси, нито опита да ме утеши, задържа ме здраво до гърдите си, остави ме да се наплача, докато се пресушат сълзите ми, а когато понечих да му обясня, запуши устата ми с дълга целувка. Честно казано, в онзи момент аз нямах никакво обяснение, трябваше да го измислям, но сега зная — защото се повтори още няколко пъти, — щом се почувствах в пълна безопасност, подкрепяна и закриляна, взе да се връща паметта ми от първите пет години в моя живот, годините, които баба Паулина и всички останали бяха обвили с тайнственост. Първо като озарен от светкавица ми се яви образът на дядо ми Дао Циен, който шепнеше името ми на китайски: Лай-Минг. Макар и мигновено, видението бе съвсем ясно, като луната. Сетне преживях в будно състояние вечно повтарящият се кошмар, който ме измъчваше откакто се помнех и аз проумях, че има пряка връзка между обожавания от мен дядо и тези сатанински изчадия в черни пижами. Ръката, която ме изпуска в съня, е ръката на Дао Циен. Петното, което безмилостно се разлива върху паважа, е кръвта на Дао Циен.