Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Дъщеря на съдбата (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Retrato en sepia, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
dune (2017)
Корекция и форматиране
vog (2017)

Издание:

Автор: Исабел Алиенде

Заглавие: Портрет в сепия

Преводач: Маня Костова

Година на превод: 2004

Език, от който е преведено: Испански

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2004

Тип: Роман

Националност: Испанска

ISBN: 954-529-306-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2849

История

  1. — Добавяне

Диего бе като някакъв призрак. Сега се мъча да си спомня моменти, в които сме били заедно, ала го виждам единствено като мим на сцена, без глас и отделен с широк ров от мен. В съзнанието си и в колекцията от снимки, направени през онази зима, го имам на много места — как работи на полето или у дома, как неизменно е зает с другите, ала никога с мен, далечен и чужд. Невъзможно бе да установя близост с него — помежду ни зееше пропаст от мълчание и всичките ми опити да обменя с него мисли или да поговорим за чувствата му се разбиваха в твърдоглавото му безучастие. Твърдеше, че всичко е вече изречено между нас, че щом сме се оженили, значи се обичаме, нима бе нужно да се ровим в очевидното. В началото безмълвието му ме наскърбяваше, но после проумях, че се държи така с всички, освен със своите племенници — умееше да бъде весел и нежен с децата, вероятно желаеше деца толкова силно, колкото и аз, но всеки месец преживявахме поредното разочарование. За това също не разговаряхме, беше още една от многото теми, свързани с тялото и любовта, които не засягахме. На няколко пъти понечих да му кажа какви ласки бих желала, но той мигом възприемаше отбранително поведение; според него една почтена жена нямаше право да изпитва подобни копнежи, а още по-малко да ги проявява. Скоро неговите недомлъвки и уклончивост, моят срам и гордостта на двама ни издигнаха истинска китайска стена между нас. Какво ли не бих дала да поговоря с някого за всичко, което се случваше зад нашата врата, но свекърва ми беше ефирна като ангел, със Сусана не ме свързваше приятелство. Адела едва бе навършила шестнайсет години, а Нивеа бе прекалено далеч, а и аз нямах смелост да изложа притесненията си в писмен вид. Диего и аз продължихме да се любим — ако изобщо може да го наречем така — от време на време, точно както първия път и въпреки че съжителството не ни сближи, от това страдах само аз, него като че ли го устройваха нещата такива, каквито си бяха. Не се карахме и се отнасяхме с престорена вежливост един към друг, при все че аз бих предпочела хиляди пъти една открита война пред това притворно мълчание. Мъжът ми отбягваше да остава насаме с мен; нощем се заседяваше на карти, докато аз, сломена от умора, не идех да си легна; призори скачаше от леглото, щом запееха петлите, и дори в неделя, когато всички други в семейството ставаха късно, той намираше поводи да се измъкне рано нанякъде. Затова пък аз живеех изцяло в плен на неговите настроения, гледах да му угодя и в най-дребните неща, правех всичко възможно, за да го привлека и да направя живота му приятен. Сърцето ми напираше да изскочи чуех ли гласа му или пък неговите стъпки. Не се насищах да го гледам, в моите очи бе красив като приказен герой. В леглото докосвах силните му и широки плещи, като внимавах да не го събудя, галех гъстата му вълниста коса, мускулестите крака и шия. Опиваше ме мирисът му на пот, на земя и на кон, когато се прибираше от полето, и на английски сапун след баня. Заравях лице в дрехите му, за да вдъхна мъжкия му аромат, понеже не се осмелявах да сторя това направо от тялото му. Сега, от дистанцията на времето и през призмата на свободата, с която се сдобих през последните няколко години, разбирам колко съм се унижавала от любов. Пренебрегнах всичко — като започна от самата себе си и стигна до работата ми, погубена в блянове по някакъв семеен рай, за какъвто всъщност изобщо не съм пригодена.

През продължителната и безделна зима семейството трябваше да впрегне въображението си, за да се бори със скуката. Всички бяха надарени с музикален слух, свиреха на различни инструменти и в следобедите устройвахме импровизирани концерти. Сусана ни забавляваше с песни, изпълнени с дрезгав като на циганка глас и в костюм от раздърпана кадифена дреха, турски тюрбан на главата и гримирани с въглен очи. Доня Елвира и Адела организираха занимания по шев и кройка за жените и гледаха да поддържат училището отворено, но само децата на най-близо живеещите селяни превъзмогваха суровия климат и посещаваха занятията. Всеки ден се четяха зимни молитви с броеница, за които прииждаше мало и голямо, понеже, след като свършеха, сервираха горещ шоколад със сладкиш. На Сусана й хрумна идеята да поставим театрална пиеса в чест на отиващия си век и в продължение на няколко седмици бяхме заети да пишем сценария и да заучаваме ролите си, да подготвяме сцената в един от хамбарите, да шием костюмите и да репетираме. Темата, както може да се предположи, бе една прозрачна алегория за пороците и несполуките на миналото, които биваха сразени от блесналия като факел ятаган на науката, техниката и прогреса на двайсети век. Освен пиесата организирахме състезания по стрелба, по сложни думи от речника и всякакъв вид други шампионати — от шахмат до изработване на кукли и изграждане на селища с кибритени клечки, но въпреки това оставаха много незапълнени часове. Обучих Адела да ми помага във фотолабораторията и скришом си разменяхме книги — аз й давах назаем тези, които ми изпращаха от Сантяго, а тя — криминалните си романи, които аз страстно поглъщах. Превърнах се в опитен детектив и започнах да отгатвам кой е убиецът, преди да стигна осемдесета страница. Ала репертоарът бе ограничен и каквото и да правехме, за да удължим четенето, книгите бързо свършиха. Тогава с Адела си измислихме игра — взехме да променяме историите, или пък една от нас измисляше нови, още по-заплетени престъпления, които другата трябваше да разплете. „Ей, вие двете, какво толкоз си шушукате?“, често ни питаше свекърва ми. „Нищо, мамо, планираме убийства“, отвръщаше Адела с невинната си усмивка на малко зайче. Доня Елвира се смееше, неподозирайки колко искрена беше дъщеря й.

В качеството му на първороден син на Едуардо се полагаше да наследи собствеността на дон Себастиан след неговата смърт, но с брат си бяха установили съдружие да я стопанисват заедно. Харесваше ми моят девер — беше мек и закачлив, шегуваше се с мен и ми носеше дребни подаръчета, като бистри ахати от речното дъно, скромни герданчета от индианските резервати на племената мапуче, горски цветя, някое и друго модно списание, което поръчваше в селото. По този начин той се опитваше да смекчи безразличието, което проявяваше към мен брат му и което не убягваше на никого в семейството. Често взимаше ръката ми и ме питаше дали всичко е наред, дали тъгувам за баба ми, дали се отегчавам в „Калеуфу“. За разлика от него Сусана, чезнеща като някоя одалиска в отмала, която доста наподобяваше мързел, изобщо не ме забелязваше през по-голямата част от времето и по особено безочлив начин ми обръщаше гръб, пресичайки ме на средата на думата. Великолепна, със златиста кожа и големи тъмни очи, тя беше истинска красавица, но не мисля, че осъзнаваше хубостта си. Нямаше пред кого да блести, освен пред семейството и затова не се стараеше особено по отношение на външността си, понякога се появяваше дори несресана и по цял ден се размотаваше по халат и пантофки от овча кожа, сънена и печална. Друг път пък беше сияйна като арабска принцеса, прихванала дългата си тъмна коса в кок с помощта на гребенчета от черупка на костенурка и нагиздена със златна верижка, която подчертаваше перфектния контур на шията й. Когато беше в добро настроение, с удоволствие позираше за снимки; веднъж дори подметна на масата, че би било добре да я снимам гола. Това прозвуча като предизвикателство, стовари се като бомба в това консервативно семейство и доня Елвира едва не получи втори сърдечен пристъп, а Диего, скандализиран, скочи така рязко, че събори стола си. Ако не беше Едуардо да позамаже нещата с някаква шега, щеше да се разиграе истинска драма. Въпреки че в най-голяма степен бе лишена от хубост измежду трите деца в семейството заради заешкото си лице и сини очи, потънали в море от лунички, Адела беше несъмнено най-приятната. Нейната веселост бе закономерна така, както ежедневното разсъмване; успяваше да ни ободри дори в най-дотегливите зимни часове, когато вятърът свиреше в керемидите, а на нас ни идваше до гуша да играем на карти на светлината на свещите. Баща й, дон Себастиан, я обожаваше; не бе в състояние да й откаже каквото и да било и често я молеше, полушеговито, полусериозно, да си остане стара мома, за да го гледа на старини.

Зимата дойде и си отиде, като отнесе две селски деца и един старец, които издъхнаха от пневмония; почина и престарялата баба, която живееше в къщата и която, по пресмятания на близките й, бе прекарала повече от един век на грешната земя, понеже беше приела първото причастие през 1810 година, когато в Чили се провъзгласила независимостта от Испания. Всички те бяха погребани без много официалности в гробището на „Калеуфу“, което поройната стихия бе превърнала в истинско калище. Дъждовете не престанаха до септември, когато пролетта започна да се разпуква навсякъде и най-сетне можахме да излезем на двора, за да прострем на слънце мухлясалите дюшеци и чаршафи. Доня Елвира прекара всички тези месеци загърната в шалове, като се местеше от леглото на стола и обратно и все повече отпадаше. Веднъж месечно ме питаше с най-голяма дискретност дали „няма нещо ново“ и понеже нямаше, тя удвояваше молитвите си аз и Диего да я дарим с още внуци. Въпреки нескончаемите нощи през изминалата зима, между мен и Диего не се установи по-голяма близост. Откривахме се в мрака мълчаливи, почти като врагове, и аз всеки път оставах с онова познато от първия път чувство на разочарование и трудно сдържана горест. Струваше ми се, че се прегръщаме само ако аз проявях инициатива, но може и да съм грешала, възможно е невинаги да е било така. С настъпването на пролетта поднових самотните си разходки до горите и вулканите — докато препусках в галоп из тези необятни ширини, се уталожваше донякъде моят глад за любов; изнемогата и набитите от седлото задни части ме караха да забравя потиснатото желание. Връщах се привечер, пропита с горска влага и конска пот, заръчвах да ми приготвят топла вана и с часове киснех в ароматизираната с портокалови листенца вода. „Внимавай, дъще, ездата и ваните са вредни за женското тяло и предизвикват безплодие“, ме предупреждаваше огорчено свекърва ми. Доня Елвира бе чистосърдечна жена — самата доброта и самоотверженост, а душата й се оглеждаше в кротката синева на очите й, — тя беше олицетворение на майката, която винаги съм мечтала да имам. Стоях с часове край нея: тя плетеше дрешки на внуците си и за кой ли път ми разказваше все същите дребни случки от живота й и от „Калеуфу“, а аз я слушах с мъка при мисълта, че не й остава много да живее на този свят. Тогава вече се догаждах, че дори и едно дете не би стопило разстоянието между Диего и мен, но го желаех единствено, за да го поднеса в дар на доня Елвира. Когато си представях своя живот в имението без нея, ме изпълваше непреодолима печал.

Наближаваше краят на века и чилийците се мъчеха да се приобщят към индустриалния напредък на Европа и Съединените щати, ала подобно на много други консервативни семейства Домингес със страх гледаха на отдалечаването от традициите и на подражанието на чуждоземни неща. „Дяволски измишльотини“, коментираше дон Себастиан, когато четеше за техническите открития в пристигащите със закъснение вестници. Синът му Едуардо единствен проявяваше интерес към бъдещето; Диего живееше затворен в себе си, Сусана се бореше с мигрената си, а Адела така и не успяваше да излезе от черупката си. Но колкото и отдалечени да бяхме, ехото на прогреса достигаше до нас и не можехме да не се съобразяваме с новостите в обществото. В Сантяго се разгаряше някаква непозната дотогава спортна страст — игри и разходки на чист въздух, които прилягаха повече на английски чудаци, отколкото на доволни потомци на кастилските и леонските идалгоси. Повей на изкуство и култура от Франция внасяше свежа струя в страната, а грохот на немски машини нарушаваше дългата колониална дрямка на Чили. Израстваше една амбициозна и образована средна класа, която желаеше да живее в охолство. Социалната криза, която разтърсваше из основи страната със стачки, безредици, безработица и намеса на конната полиция с размахани саби, боботеше някъде далеч и не променяше ритъма на нашето ежедневие в „Калеуфу“, но при все че в чифлика продължавахме да живеем както прадедите ни, които преди сто години бяха спали в нашите легла, ние не можехме да останем чужди на настъпването на двайсети век.