Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Дъщеря на съдбата (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Retrato en sepia, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
dune (2017)
Корекция и форматиране
vog (2017)

Издание:

Автор: Исабел Алиенде

Заглавие: Портрет в сепия

Преводач: Маня Костова

Година на превод: 2004

Език, от който е преведено: Испански

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2004

Тип: Роман

Националност: Испанска

ISBN: 954-529-306-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2849

История

  1. — Добавяне

Не познавам дядо ми Фелисиано Родригес де Санта Крус — бе починал няколко месеца преди аз да отида да живея в дома му. Получил апоплектичен удар, докато седял начело на масата по време на банкет в Ноб Хил вследствие на задавяне с еленов пай и френско червено вино. С общи усилия го вдигнали от земята и го положили в предсмъртна агония на един диван, с глава, красива като на арабски принц, отпусната в скута на Паулина дел Валие, която, за да му вдъхне кураж, повтаряла: „Не умирай, Фелисиано, помисли си само — вдовиците никой не ги кани… Хайде, дишай, човече? Ако дишаш, обещавам още днес да махна резето от вратата на моята стая.“ Разказват, че Фелисиано успял да се усмихне, преди сърцето му да се пръсне, обляно в кръв. Запазили са се многобройни портрети на този чилийски здравеняк с весел нрав и затова е лесно човек да си го представи приживе, защото никъде не позира за художника или фотографа — навсякъде изглежда като че ли е бил изненадан в непринуден жест. Смеел се широко, откривайки хищни като на акула зъби, ръкомахал, докато говорел, походката му била уверена и самонадеяна като на пират. След смъртта му Паулина дел Валие рухнала — повалила я такава депресия, че не могла да присъства нито на погребението, нито на многобройните събирания в почит на паметта му, организирани в града. Понеже и тримата им синове отсъствали, икономът Уилямс и семейните адвокати се заели с уреждането на погребалните формалности. Двамата по-малки синове пристигнали една седмица по-късно, ала Матиас се подвизавал в Германия и с извинения, свързани със здравето му, не се появил дори за да утеши майка си. За пръв път в живота си Паулина изгубила своето кокетство, апетита си и интереса към счетоводните книги; престанала да излиза и прекарвала дните си в леглото. Не допускала никой да я вижда в това състояние. Единствените свидетели на нейния плач били камериерките й и Уилямс, който се правел, че нищо не забелязва, и се ограничавал да бди над нея от благоразумно разстояние, за да може да й помогне, ако тя го призове. Един следобед тя случайно спряла пред голямото позлатено огледало, заемащо половин стена в нейната баня, и видяла отражението си. Била се превърнала в дебела и развлечена вещица със сбръчкано като на костенурка лице, обрамчено от несресана, посивяла коса. Извикала ужасено. Нито един мъж в света, и още по-малко Фелисиано заслужавал такава преданост, отсъдила тя. Била стигнала дъното и вече било време да се оттласне и да се издигне отново на повърхността. Залюляла камбанката, повикала камериерките си и им наредила да й приготвят банята и да доведат фризьора й. От този ден започнала да се съвзема от траура с желязна воля и без никаква чужда помощ, освен купищата сладкиши и продължителни вани. Нощта я заварвала с пълна уста във ваната, ала тя повече не заплакала. По Коледа излязла от уединението си с няколко килограма отгоре, но съвършено издокарана. С изненада установила, че в нейно отсъствие светът се е въртял и тя никому не е липсвала и това още повече я подтикнало окончателно да се възстанови. Нямало да позволи да я пренебрегват, решила, наскоро била навършила шейсет години и възнамерявала да живее още трийсет дори само за да лази по нервите на себеподобните си. Щяла да носи траур няколко месеца, това било най-малкото, което можела да направи в памет на Фелисиано, но и той самият не би одобрил, ако тя се превърнела в една от онези гръцки вдовици, които се самопогребвали зачернени в траур до края на дните си. Заела се да обмисля как да обнови гардероба си в пастелни тонове за следващия сезон и запланувана развлекателно пътешествие из Европа. Винаги била мечтала да посети Египет, но Фелисиано смятал, че в тази страна на пясъци и мумии всичко интересно се било случило преди три хиляди години. Сега, останала сама, тя можела да осъществи мечтата си. Скоро обаче си дала сметка за това колко променен бил животът й и колко малко я ценяло обществото в Сан Франсиско; цялото й състояние не стигало, за да изкупи вината си, че била с испаноезичен произход и акцентът й бил като на перачка. Както на шега бе предвиждала, никой не я канел вече, престанала да бъде първата в списъка на гостите за всички тържества, не я търсели да открива болници или паметници, името й не се споменавало повече из светските хроники, а в операта почти никой не я поздравявал. Били я изключили. От друга страна, било доста трудно да разширява бизнеса, защото без мъжа й нямало кой да я представлява във финансовите среди. Пресметнала съвсем точно авоарите си и установила, че синовете й харчели по-бързо, отколкото тя печелела, имала неизброими дългове, а преди смъртта си Фелисиано бил направил няколко неуспешни вложения, без да се посъветва с нея. Не била толкова богата, колкото мислела, но нямала никакво намерение да се предава. Повикала Уилямс и му наредила да наеме дизайнер, който да поднови салоните, майстор готвач — за да обсъди с него поредица банкети, които възнамерявала да даде по случай Нова година, туристически агент — за организиране на пътешествието до Египет, и шивач — за новите й тоалети. Била изцяло погълната от тези спешни мерки, насочени да я изведат от уплахата пред вдовството, когато в къщата се появило момиченце, облечено в рокличка от бял поплин, с дантелено боне и лачени обувки, хванато за ръката на една облечена в траур жена. Това били Елайза Съмърс и нейната внучка Аурора, която Паулина дел Валие не бе виждала от пет години.

— Водя ви момичето както пожелахте, Паулина — казала тъжно Елайза.

— Боже мили, какво се е случило? — възкликнала изненадано Паулина дел Валие.

— Съпругът ми почина.

— Значи и двете сме вдовици… — промълвила Паулина.

Елайза Съмърс й обяснила, че повече не била в състояние да се грижи за внучката си, защото трябвало да пренесе трупа на Дао Циен в Китай, както му била обещала. Паулина дел Валие повикала Уилямс и му наредила да придружи детето до градината и да му покаже пауните, докато те двете разговаряли.

— Кога смятате да се върнете, Елайза? — попитала Паулина.

— Това пътуване може да се окаже много дълго.

— Не искам да се привържа към момичето и след няколко месеца да трябва да ви го връщам. Сърцето ми би се скъсало от мъка.

— Обещавам ви, че това няма да се случи, Паулина. Вие може да предложите на внучката ми много по-добър живот от мен. Аз нямам нийде дом. Без Дао Циен е безсмислено да продължавам да живея в Китайския квартал; сред американците също не съм своя, както и нищо не ме свързва с Чили. Навсякъде съм чужда, но искам Лай-Минг да има корени, семейство и добро възпитание. Северо дел Валие — нейният баща пред закона — би трябвало да поеме грижите за нея, ала той е много далеч и има други деца. Понеже вие винаги сте искали детето да е при вас, помислих, че…

— Чудесно сте направили, Елайза — прекъснала я Паулина.

Паулина дел Валие изслушала докрай трагедията, сполетяла Елайза Съмърс и разпитала за всички подробности, свързани с Аурора, включително за ролята, която се очаквало от Северо в нейната съдба. Незнайно как се изпарили омразата и гордостта и тя развълнувано запрегръщала жената, която миг преди това смятала за най-големия си враг, благодарейки й за невероятното великодушие, с което й поверявала внучката си и кълнейки й се, че щяла да бъде истинска баба, със сигурност не така добра както положително са били те с Дао Циен, но готова да посвети остатъка от живота си в грижи за внучката и с намерението да направи Аурора щастлива. Това щяла да бъде нейната главна задача на този свят.

— Лай-Минг е умно момиче. Скоро ще се поинтересува кой е баща й. До неотдавна мислеше, че баща й, дядо й, най-добрият й приятел и Бог са едно и също лице: Дао Циен — казала Елайза.

— Какво да й кажа, ако ме попита? — попитала Паулина.

— Кажете й истината — тя винаги най-лесно се приема — посъветвала я Елайза.

— Че синът ми Матиас е биологическият й баща, а племенникът ми Северо — законният — така ли?

— Защо не? Кажете й също, че майка й се е казвала Лин Съмърс и е била добра и красива — промълвила Елайза и гласът й се разтреперил.

Двете баби се споразумели, за да не объркват допълнително детето, да го отделят завинаги от близките по майчина линия, то да престане да говори на китайски и да прекъсне връзката си с миналото. На пет години човек още не се е осъзнал, заключили; с времето малката Лай-Минг щяла да забрави произхода си, а така също травмата от загубата на дядо си и последвалите я събития. Елайза Съмърс се задължила да не опитва по никакъв начин да се свързва с детето, а Паулина дел Валие обещала да я боготвори така, както би го сторила с дъщерята, за която цял живот бе мечтала, но не бе получила. Сбогували се с кратка прегръдка и Елайза излязла от входа за прислугата, за да не види момиченцето как тя си тръгва.