Исабел Алиенде
Портрет в сепия (45)

Закътано в най-прекрасната част на Чили — девствен рай от дълбоки гори, вулкани, езера и реки, — имението „Калеуфу“ принадлежеше на рода Домингес още от колониално време, когато разпределили земите между отличилите се в Конкистата идалгоси^[1]. Семейството бе умножило богатството си, закупувайки още земи от индианците срещу някоя и друга бутилка ракия, и така се бе превърнало в господар на най-процъфтяващия чифлик в района. Собствеността никога не бе поделяна — по традиция винаги я наследявал най-големият син, който бил длъжен да осигурява работа или да помага на братята си, да издържа и да дава зестра на сестрите си и да се грижи за селяните. Свекър ми Себастиан Домингес бе човек, свършил всичко, което се е очаквало от него, и затова на прага на старостта имаше чиста съвест и беше изпълнен с благодарност за всичко, с което животът го бе възнаградил и най-вече за обичта на жена му, доня Елвира. На младини бил голям коцкар — самият той го признаваше със смях — и доказателство за това бяха мнозина синеоки селяни в имението му. Ала с нежност и твърда ръка доня Елвира го бе вкарала в правия път, без той да се усети. Изпълняваше ролята си на патриарх в чифлика с доброта — когато имаха проблеми, селяните се обръщаха за помощ първо към него, защото двамата му синове Едуардо и Диего бяха по-строги, а доня Елвира не отваряше уста извън четирите стени на къщата. Търпението, с което дон Себастиан се отнасяше към селяните, с които се държеше като с бавноразвиващи се деца, отстъпваше място на взискателност, когато ставаше дума за синовете му. „Съдбата много ни е облагодетелствала и затова пред нас стоят още повече отговорности. За нас не важат извинения, нито увъртания, наш дълг е да съблюдаваме божия закон и да помагаме на хората, които ни служат, нали един ден на небето по това ще ни съдят“, казваше той. Трябва да е наближавал петдесетте, въпреки че изглеждаше по-млад заради здравословния живот — денят му минаваше на кон, преброждайки земите си; пръв ставаше сутрин и последен си лягаше вечер, беше навсякъде — на вършитба, на укротяване и обяздване, лично участваше в белязането и кастрирането на добитъка. Започваше деня с чаша силно кафе с шест лъжици захар и глътка бренди — така се зареждаше за полската работа до два следобед, когато в компанията на семейството се гощаваше за обяд с четири ястия и три десерта, обилно полети с вино. Бяхме малобройни за тази огромна къща — най-голямата мъка на свекър ми и свекърва ми беше, че им се бяха родили само три деца. Такава била божията воля, въздишаха. Пръснати денем всеки по своите дела, на вечеря се събирахме всички и никой не можеше да отсъства. Едуардо и Сусана живееха с рожбите си в друга къща, построена специално за тях на двеста метра от голямата къща, но там се приготвяше само закуската, всички останали хранения ставаха на трапезата на свекър ми и свекърва ми. Поради изтеглянето на нашата сватба по-рано, домът, предназначен за Диего и за мен, не беше готов и ние живеехме в едно крило от къщата на родителите му. Дон Себастиан сядаше начело на масата на по-висок стол с украса; на срещуположния край заемаше мястото си доня Елвира, а от двете страни се разпределяха синовете с жените си, две лели вдовици, няколко братовчеда или други близки роднини, една престаряла баба, която хранеха с биберон, и поканени, каквито никога не липсваха. Край масата се слагаха и още няколко стола за нечакани гости, които се отбиваха без предупреждение и понякога оставаха по цяла седмица. Бяха винаги добре дошли, защото в усамотението на селския живот гостите бяха най-голямото развлечение. По̀ на юг живееха няколко чилийски семейства, заклинени в територии, обитавани от индианци, както и неколцина немски преселници, без които тези места биха изглеждали напълно диви. Няколко дни бяха нужни да се обходят на кон земите на Домингес, които се простираха чак до границата с Аржентина. Вечер имаше задължителна молитва и годишният календар бе изцяло подчинен на религиозните празници, които се спазваха неотклонно и с радост. Свекърите ми разбраха, че моето католическо възпитание доста куца, но нямахме проблеми в това отношение, защото аз показвах уважение към тяхната вяра, а пък те не се опитаха да ми я наложат. Доня Елвира ми обясни, че вярата е дар божи. „Бог те зове по име, сам те избира“, каза тя. Това ме оневиняваше в нейните очи — Господ още не ме бил избрал, но щом ме бил довел в тяхното благочестиво християнско семейство, скоро щял да го стори. Готовността, с която й помагах в благотворителните й дела сред селяните, компенсираше оскъдния ми религиозен плам — тя се заблуждаваше, че действам, водена от състрадание, което разкривало истинската ми природа, и не подозираше, че в дъното стои моят тренинг от бабиния Дамски клуб и чисто прагматичният интерес да опозная селските труженици и да ги снимам. С изключение на дон Себастиан, Едуардо и Диего, които бяха живели и учили в добри колежи и бяха осъществили задължителното пътешествие из Европа, никой по тези места нямаше ни най-малка представа за размерите на света. Не се допускаха книги в този дом. Мисля, че на дон Себастиан не му се занимаваше да ги цензурира и за да не се случи някои от книгите, включени в черния списък на църквата, да оскверни нечии очи, той предпочиташе да реже до корен и ги бе забранил изцяло. Вестниците идваха с такова закъснение, че не носеха новини, а история. Доня Елвира четеше молитвениците си, а най-малката сестра на Диего, Адела, притежаваше няколко тома поезия, биографии на исторически личности и пътешественически хроники, които непрестанно препрочиташе. Впоследствие разбрах, че някак си се сдобиваше с криминални романи, откъсваше им кориците и на тяхно място поставяше такива, които се ползваха с бащината й благословия. Когато пристигнаха моите куфари и кашони от Сантяго и се появиха стотици книги, доня Елвира ме помоли с присъщата й мекота да не ги показвам пред другите членове на семейството. Всяка седмица баба ми или Нивеа ми изпращаха материали за четене, които прибирах в стаята си. Свекър ми и свекърва ми не казваха нищо, уверени, както предполагам, че този лош навик щеше да изчезне, когато станех майка и намалееше свободното ми време, както това беше станало с етърва ми Сусана, която имаше три прекрасни и доста разглезени деца. Не се възпротивиха обаче по никакъв начин срещу фотографията — може би отгатнаха, че щеше да е много трудно да ме огънат точно там и при все че нито веднъж не проявиха интерес към моята работа, ми предоставиха една стая в дъното на къщата, където обзаведох лабораторията си.

Бях израснала в града, в удобната и космополитна среда в дома на баба ми и се бях радвала на много повече свобода, отколкото всяко чилийско момиче по онова време, та дори и днес, защото, въпреки че краят на първото десетилетие на двайсети век вече наближава, животът на младите момичета по тези места не е станал кой знае колко по-модерен. Промяната в стила на живот, когато се озовах у Домингес, беше брутална, независимо от техните усилия да ме накарат да се чувствам удобно. Бяха много мили с мен и лесно ги обикнах; тяхната нежност компенсираше затворения и често навъсен нрав на Диего, който пред хора се държеше с мен като със сестра, а насаме в много редки случаи разменяхме някоя и друга дума. Първите седмици на моето привикване бяха много интересни. Дон Себастиан ми подари великолепна черна кобила с бяла звезда на челото и Диего прикрепи към мен един надзирател, с когото да обиколим имението, за да се запозная с ратаите и със съседите, които живееха на такива разстояния, че всяко посещение отнемаше по три-четири дни. След това ме остави да разполагам на воля с времето си. Мъжът ми излизаше с брат си и баща си на работа в полето или на лов и понякога стануваха по няколко дни. Аз не понасях скуката у дома с нескончаемите задължения около галените деца на Сусана, варенето на сладка и консерви, чистенето и проветряването, шева и плетките. Затова, щом приключех работа в училището или в лечебницата на чифлика, обувах едни панталони на Диего и яхвах кобилата, която мигом се впускаше в галоп. Свекърва ми ме бе предупредила да не яздя разкрачена като мъж, за да не си навлека някои „женски болежки“, евфемизъм, който така и не дешифрирах напълно, но със сигурност никой не би могъл да язди по друг начин по тези хълмисти и каменисти места, без да си счупи главата. Природните хубости караха дъхът ми да спира, оставяха ме в захлас при всеки завой на пътя, изпълваха ме с възхита. Препусках нагоре по склоновете и надолу през долината чак до шумнатите гори, които бяха райско владение на лиственици, лаврово и канелено дърво, маниу^[2], мирта и хилядолетни араукарии^[3] — изискани дървесни видове, които Домингес обработваха в дъскорезницата си. Опияняваха ме ароматите на влажната гора — този чувствен дъх на червеникава пръст, на растителни сокове и на корени; покоят на тези шумаци, охранявани от смълчаните зелени гиганти, и тайнственият шепот на леса, вплел в себе си песента на невидима вода, танца на заплелия се в клоните въздух, шепнята на коренища и насекоми, нежните трели на диви гълъбици и размирните подвиквания на птицата тиуке^[4]. Всички пътеки свършваха при дъскорезницата и отвъд нея трябваше да си проправям път през гъсталаците, доверявайки се на инстинкта на кобилата ми, чиито копита потъваха в разкаляната почва с петролен цвят, мазна и уханна като мъзга. Светлината се процеждаше през огромния купол, образуван от дърветата в ясни полегати лъчи, но имаше и леденостудени места, където се спотайваха пумите и ме дебнеха с пламнали очи. Носех пушка, привързана към седлото ми, но все едно — в момент на спешна необходимост надали бих успяла да я извадя, а и никога преди не бях стреляла. Снимах древните гори, езерата, застлани с черен пясък, пенливите реки с песнопойни камъни и поривистите вулкани, които увенчаваха хоризонта подобно на змейове, заспали в кули от пепел. Снимах и обитателите на имението, на които сетне подарявах снимките, а те ги вземаха объркани, недоумявайки що да сторят със собствените си изображения, които те не бяха поръчвали. Прехласвах се пред тези обветрени от природните стихии и нищетата лица, ала те не се харесваха такива, каквито бяха, с дрипите и тегобите на гръб, предпочитаха ръчно оцветените снимки, на които позираха с единствената си дреха — от сватбата, — добре измити и сресани, а децата им — изчистени от обичайните сополи.

В неделя не се работеше и всички ходеха на служба, когато имахме свещеник, или пък очакваха „мисията“ на господарките, които посещаваха селяните в домовете им, за да разпространяват сред тях божието слово. Така, с дребни подаръчета и упорство, те се мъчеха да победят туземските вярвания, които съжителстваха с християнските светци. Аз не вземах участие в религиозните проповеди, но използвах случая да се представя на селяните. Мнозина бяха чистокръвни индианци, които все още съхраняваха думи от своя език и поддържаха живи традициите си; други бяха метиси — всички еднакво смирени и стеснителни в обичайното си поведение, но кибритлии и гръмогласни, когато седнеха да пият. Алкохолът беше като горчив балсам, който облекчаваше за няколко часа ежедневните земни мъки и разяждаше вътрешностите им като безмилостен гризач. Напиванията и сбиванията с хладно оръжие се наказваха с глоба, така както и други прегрешения като отсичането на дърво без разрешение, или оставянето на неспънат личен добитък извън пределите на едната осмина миля, която се предоставяше на всеки за обработване от семейството му. Кражбата и непочтителното държане с висшестоящите се наказваха с бой с тояги, но дон Себастиан изпитваше отвращение към телесните наказания. Той беше отменил също така и едно отколешно право — пернада — чиито корени можеха да се открият в една стара колониална традиция, според която господарят отнемаше девствеността на селските дъщери, преди да се омъжат. Самият дон Себастиан бе упражнявал това право на младини, но след пристигането на доня Елвира в чифлика на тези волности бил сложен край. Той не одобряваше и посещенията в публичните домове на околните селища и бе настоявал синовете му да се оженят млади, за да не изпадат в изкушение. Едуардо и Сусана се бяха венчали преди шест години, на двайсетгодишна възраст, а за Диего — тогава седемнайсетгодишен — били харесали едно роднинско момиче, но то се удавило в езерото, преди да бъде уговорен годежът. По-големият брат Едуардо бе по-весел от Диего, биваше го да разказва вицове и да пее, знаеше всички легенди и истории, свързани с тези места, обичаше да разговаря и умееше да изслушва. Бе дълбоко влюбен в Сусана — грейваха му очите, щом я видеше, и никога не се дразнеше от капризните й душевни състояния. Моята етърва страдаше от пристъпи на главоболие, през които изпадаше в отвратително настроение, заключваше се в стаята си, не ядеше и нареждаше да не я безпокоят по никакъв повод. Съвземеше ли се от неразположението обаче, коренно се променяше — смееше се и беше мила, ще каже човек, че е друга жена. Установих, че спи сама и че нито мъжът й, нито децата й можеха да влизат при нея без разрешение; вратата й неизменно седеше затворена. Семейството бе свикнало с нейната мигрена и с резките спадове в настроението й, но отстояването й на право на личен живот като че ли ги обиждаше по същия начин, както се засегнаха от мен, когато им казах, че не разрешавам никой да влиза в малката тъмна стая, където промивах снимките, въпреки че съвсем ясно им обясних как само един-единствен лъч светлина може да повреди негативите ми. В „Калеуфу“ нямаше ключове по вратите на помещенията, с изключение на избата и сейфа в кабинета. От време на време ставаше някоя дребна кражба, ала без особени последици, защото дон Себастиан си затваряше очите. „Тези хора са невежи, не крадат със зла умисъл, нито от необходимост, а защото робуват на вреден навик“, обичаше да казва той, въпреки че в действителност ратаите имаха повече потребности, отколкото господарят признаваше. Селяните бяха свободни, но понеже от поколения бяха живели по тези земи и през ум не им минаваше, че може да бъде другояче, а и нямаше къде да идат. Малцина живееха до старост. Много деца умираха още малки от чревни инфекции, ухапвания от плъхове и пневмония; жените ставаха жертва на раждания и изтощение, а мъжете — на злополуки, инфектирани рани и алкохолно отравяне. Най-близката болница принадлежеше на германци и в нея работеше един много прочут баварски лекар, но пътуване дотам се предприемаше само при изключително тежки случаи — по-леките болести се лекуваха с природни средства, с молитви и с помощта на мейкас — туземки знахарки, които познаваха силата на тукашните треви повече от всекиго.

В края на май зимата се стовари с пълна сила и ни затисна с дъждовна завеса, която измиваше пейзажа като усърдна перачка. Стъмваше се рано и ние бяхме принудени да се прибираме в четири часа, а вечерите се нижеха едва-едва, като че нямаха край. Аз трябваше да преустановя дългите разходки на кон и снимането на хора от имението. Бяхме откъснати от света, пътищата бяха разкаляни и никой не идваше да ни гостува. Гледах да се отвличам, експериментирайки различни техники на промиване и фотографирайки семейството. Открих, че всичко в света е свързано, че е част от една съвършена схема и че това, което на пръв поглед прилича на заплетено кълбо от случайности, се разкрива в перфектна организираност пред прецизното наблюдение на фотоапарата. Нима нищо случайно, нито незначително. Така както зад привидния растителен хаос в гората се крие строга причинно-следствена връзка и на всяко дърво се падат стотици птички, на всяка птица — хиляди насекоми, на всяко насекомо — милиони органични частици, по същия начин селяните, потънали в труд, и господарското семейството, подслонено на топло в къщата зиме, са неизбежни елементи от едно огромно платно. Същественото често остава невидимо, недоловимо за окото, но не и за сърцето — понякога фотоапаратът вниква в самата същина. Точно към това се стремеше в своето изкуство учителят Риберо и точно това се постара да ми внуши — да надскоча чисто документалния аспект и да проникна до същността, до самата сърцевина на заобикалящата ни действителност. Тези фини връзки, които излизаха наяве върху фотографската хартия, дълбоко ме вълнуваха и ме подтикваха да продължавам търсенията си. Принудителното зимно усамотение увеличи моето любопитство. Колкото по-потискащо и сковано ставаше това зимуване между дебелите кирпичени стени, толкова по-голямо неспокойство обземаше моя ум. Започнах с натрапчива упоритост да изследвам цялата къща и тайните на нейните обитатели. Взех да наблюдавам с други очи семейната атмосфера, като че ли попадах тук за пръв път, поставяйки всичко под съмнение. Оставях се интуицията да ме води и се освобождавах от предубеждения. „Виждаме само това, което искаме“, обичаше да казва дон Риберо и добавяше, че фотографиите ми трябва да извадят на показ онова, което никой не е съзрял преди мен. В началото Домингес позираха с престорени усмивки, но скоро свикнаха с безшумното ми присъствие и започнаха да не обръщат внимание на фотоапарата — тогава ги изненадвах, улавях ги такива, каквито бяха.

Дъждът отнесе цветята и листата, къщата с цялата си тежка мебелировка и огромни пространства се затвори за външния свят и ние се оказахме заключени в едно необикновено домашно пленничество. Бродехме из осветените със свещи стаи, като гледахме да избегнем ледената струя въздух, проникваща отвън; дървесата стенеха като жалееща вдовица и се чуваше ситненето на мишките, забързани по техни си дела. Миришеше на влага, на мокри керемиди, на плесен по дрехите. Прислугата палеше мангали и камини, носеше ни бутилки с топла вода, одеяла и димящи канички с горещ шоколад, но нищо не бе в състояние да измами дългата зима. Тогава се поддадох на самотата.