Исабел Алиенде
Портрет в сепия (31)

За баба ми се оказа по-трудно да свикне с Чили, отколкото за съпруга й, въпреки че нейното име и състояние й отваряха всички врати. Задушаваха я тесногръдието и фалша на това общество, тъгуваше по предишната свобода — неслучайно бе живяла над трийсет години в Калифорния, — но едва отворила за хора вратите на къщата си, тя застана начело на светския живот в Сантяго, защото действаше с класа и с много такт, тъй като й бе известно с колко омраза се гледаше в Чили на богаташите, особено когато те демонстрираха надменност. Сбогува се с лакеите в ливрея, каквито имаше в Сан Франсиско, и се обгради единствено със скромни прислужници, облечени в черни рокли с бели престилки. Сложи край на всякакви изхвърляния с фараоновски пиршества и се ограничи в уреждането на скромни тържества в семеен дух, за да не я обвинят в парвенющина или, не дай си, боже, да й лепнат етикета на новобогаташка — нямаше по-неприятно прозвище от това. Разполагаше, естествено, с великолепни каляски, с прекрасни коне и с частна ложа в Градския театър, даваща й достъп до зала и бюфет, където на отбраните гости сервираха сладолед и шампанско. Независимо от възрастта и от пълнотата си Паулина дел Валие налагаше модата, тъй като беше дошла направо от Европа и се предполагаше, че е на „ти“ с модния стил и тенденции. В това строго и затворено общество тя стана проводник на чуждоземните влияния: бе единствена в средата си, която говореше английски, получаваше книги и списания от Ню Йорк и Париж, поръчваше платове, обувки и шапки направо от Лондон и пушеше на публични места същите египетски цигари като сина си Матиас. Купуваше произведения на изкуството и поднасяше на гостите си невиждани блюда, защото дори и най-високопоставените семейства продължаваха да се хранят като недодяланите капитани от епохата на Конкистата: супи, яхнии, печено, боб и тежки колониални десерти. Първия път, в който баба ми поднесе гъши пастет и плато със сирена асорти, внесени от Франция, само господата, пребивавали в Европа, можаха да хапнат. При миризмата на камамбер и порт-салю^[1], на една госпожа й се повдигна и трябваше да се изстреля тичешком към банята. В дома на баба ми си даваха среща хора на изкуството и млади писатели, мъже и жени, които представяха творбите си, разбира се, в рамките на обичайното класово деление, тъй като, ако съответното дарование не принадлежеше на бялата раса и не носеше известна фамилия, му трябваше изключителен талант, за да бъде поканено, тъй като в това отношение Паулина не се отличаваше от останалото чилийско знатно общество. В Сантяго интелектуалните вечеринки се провеждаха по кафенета и клубове в присъствието само на мъже, понеже се ширеше разбирането, че призванието на жените е да бъркат супата, а не да пишат поезия, с включването на жени творци в своя салон, баба ми въведе едно доста своеволно новаторство.

Животът ми се промени в къщата на улицата на Армията Освободителка. За пръв път след смъртта на дядо ми Дао Циен изпитвах стабилност, имах дом и постоянно местожителство, нещо подобно на крепост със здрави темели в земята. Превзех цялата тази крепост с взлом и не оставих неизследвано и незавладяно нито едно потайно кътче или ъгълче — не пренебрегнах дори покрива, където прекарвах часове, наблюдавайки гълъбите, нито слугинските помещения, въпреки изричната забрана кракът ми да стъпва там. Къщата заемаше огромна площ и имаше два входа от две различни улици — главният беше откъм улицата на Армията Освободителка, а този за прислугата — откъм гърба. Имаше няколко десетки салони, стаи, градини тераси, тайници, тавани и стълби. Имаше червен, син и златен салон, които се използваха само при тържествени поводи, а животът на семейството протичаше в една прекрасна кристална галерия със саксии от китайски порцелан, папрати и клетки с канарчета. В главната трапезария имаше стенописи в помпейски стил, които се разпростираха върху четирите стени; множество шкафове, където бяха изложени порцеланови и сребърни сервизи; свещник, който ронеше кристални сълзи, и широк прозорец, зад който окото намираше отмора в шадраван от мозайка в испански стил от времето на владичеството на маврите с непрестанно бълбукаща в него вода.

След като баба ми се отказа от опитите да ме изпрати в пансион и моите занимания с госпожица Пинеда добиха редовен характер, аз се почувствах много щастлива. Зададях ли въпрос, тази великолепна учителка, вместо да ми даде отговора, ми показваше как сама да го намеря. Научи ме да слагам ред в мислите си, да изследвам, да чета и да слушам, да търся алтернативни възможности, да решавам стари задачи по нов начин, да влагам логика във всеки спор. Научи ме, на първо място, да не се доверявам слепешката, да се съмнявам и да питам дори тогава, когато истината изглежда необорима, както например в случая с превъзходството на мъжа над жената, или на една социална класа над друга — идеите й бяха новаторски в тази патриархална страна, където индианците изобщо не се споменаваха, а слизането на човек само с едно стъпало надолу в обществената йерархия означаваше заличаването му от колективната памет. Тя беше първата интелектуалка, с която ме срещна животът, с цялата си интелигентност и образованост, Нивеа не можеше да се мери и на малкия пръст на моята учителка, тъй като, въпреки че се отличаваше с интуиция и великодушие и беше изпреварила с половин век своето време, тя никога не се представяше за интелектуалка, нито дори на прочутите вечеринки, организирани от баба ми, където привличаше вниманието със страстните си речи в защита на правото на жените на глас и с богословските си съмнения. Във външността си госпожица Пинеда съчетаваше всичко характерно за чилийската раса: това кръстосване на испански и индиански черти, което ражда ниски жени с широк ханш, чернооки, с тъмни коси, с високи скули и с тежка походка, като че ли стъпалата им са заковани за земята и те с усилие ги отлепват. Умът й беше рядкост за онова време и за жена с нейното социално положение — бе родена в южните райони, в отрудено семейство; баща й бил железничар и от осемте деца единствено тя завършила училище. Беше ученичка и приятелка на дон Педро Тей, собственика на книжарницата „Златен век“. Каталонец с груби обноски, но добродушно сърце, той я насочваше в четивата й и й заемаше или подаряваше книги, тъй като не беше по силите й да си ги купува. Във всяка размяна на мнения, колкото и банална да бе тя — Тей й противоречеше. Веднъж го чух да твърди например, че южноамериканците са гуляйджии — дай им само да прахосват, да се веселят и да лентяйстват, — но достатъчно бе госпожица Пинеда да се съгласи с него, за да вземе той незабавно противоположната страна и да уточни, че поне били по-добри от неговите сънародници, които ходели винаги навъсени и за най-малката дреболия се биели на дуел. При все че вечно споряха, двамата се разбираха отлично. Дон Педро Тей трябва да е бил с поне двайсет години по-възрастен от учителката ми, ала когато заговореха, разликата във възрастта се заличаваше — той се подмладяваше от жар, а тя ставаше по-изискана и по-мъдра.

За десет години Северо и Нивеа дел Валие дадоха на света шест деца и щяха да продължават да се плодят, докато броят на отрочетата им не достигнеше петнайсет. Познавам Нивеа от повече от двайсет години, през които съм я виждала неизменно с бебе в ръце; плодовитостта й би била истинско проклятие, ако тя не обичаше толкова много децата. „Какво ли не бих дала вие да образовате рожбите ми!“ — въздишаше Нивеа при срещите си с госпожица Матилде Пинеда. „Много са, госпожо Нивеа, а Аурора ми е предостатъчна“, отвръщаше моята учителка. Северо бе станал известен адвокат, един от най-младите изтъкнати представители на обществото и именит член на либералната партия. Не бе съгласен с политиката на президента — също либерал — по много въпроси и понеже не скриваше критиките си, не го поканиха да участва в правителството. Особеното му мнение го подтикна да основе след време дисидентска група, която през Гражданската война застана в опозиция, също като Матилде Пинеда и нейният приятел книжар от „Златен век“. Чичо ми имаше по-специално отношение към мен в сравнение с дузините други племенници край него — наричаше ме „осиновена дъщеря“ и ми разказваше как той ми е дал името Дел Валие, но когато го питах дали знае кой е истинският ми баща, ми отвръщаше уклончив: „все едно че съм аз“. Баба ми получаваше главоболие, щом се заговореше на тази тема, а обърнех ли се към Нивеа, тя ме препращаше към Северо. Нямаше излизане от този кръг.

— Бабо, не мога да живея с толкова тайни — казах веднъж на Паулина дел Валие.

— Защо? Децата с трудно детство стават велики личности — отвърна тя.

— Или се побъркват… — подметнах аз.

— В рода Дел Валие не е имало луди за връзване, Аурора — само чудаци като във всяко уважаващо себе си семейство — увери ме тя.

Госпожица Матилде Пинеда се закле, че не знае нищо за родителите ми и добави, че не си струва да се кося за това, защото не било важно откъде идва човек на тази земя, а къде отива, но когато ми преподаваше генетиката на Мендел, призна, че съществуват разумни причини да търсим кои са предците ни. А ако баща ми е бил някакъв луд и се е забавлявал да обезглавява момиченца?