Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Дъщеря на съдбата (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Retrato en sepia, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
dune (2017)
Корекция и форматиране
vog (2017)

Издание:

Автор: Исабел Алиенде

Заглавие: Портрет в сепия

Преводач: Маня Костова

Година на превод: 2004

Език, от който е преведено: Испански

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2004

Тип: Роман

Националност: Испанска

ISBN: 954-529-306-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2849

История

  1. — Добавяне

Северо дел Валие изчака три седмици, без да получи никакви известия от Лин, и тъй като не можеше повече да сдържа нетърпението си, отиде в салона за чай с намерението да измоли разрешение от Елайза Съмърс да разговаря с дъщеря й. Очакваше да се сблъска с непробиваема съпротива, ала тя го посрещна обвита в обичайния аромат на захар и ванилия и със същото спокойствие, с което го бе приел и Дао Циен. В началото Елайза хвърли вината за случилото се върху себе си: не била достатъчно бдителна, не успяла да предпази дъщеря си и сега животът й бил погубен. Дълго ридала в обятията на мъжа си и накрая той й припомнил, че на шестнайсет години самата тя била преживяла нещо подобно — опустошителна любов, в която любимият я изоставил, а сетне бременност и ужас. За разлика от нея обаче Лин не била сама, не било нужно да бяга от дома и да прекосява половината свят в трюмовете на някакъв кораб по дирите на един недостоен мъж, както сторила тя самата. Лин се обърнала към родителите си и те трябвало да се чувстват безкрайно щастливи, че са в състояние да й помогнат, смятал Дао Циен. В Китай или в Чили дъщеря им щяла да е загубена, обществото нямало да има милост над нея, ала в Калифорния, където не съществували традиции, за всеки се намирало място. Джун и събрал малкото си семейство и обяснил, че бебето било дар от небесата и трябвало да го посрещнат с радост, че сълзите не носели нищо добро за кармата и увреждали малкото създание в утробата на майка му, обричайки го на несигурен живот. Това малко момченце или момиченце било добре дошло; чичо му Лъки и самият той, дядо му, щели достойно да заместят липсващия баща. Колкото до нещастната любов на Лин, щели да обмислят този въпрос по-късно. Изглеждал толкова развълнуван при мисълта, че ще става дядо, че Елайза се засрамила от нравоучителните си терзания, избърсала сълзите си и престанала да се самообвинява. Ако за Дао Циен съчувствието към дъщеря им било по-важно от семейната чест, тя трябвало да възприеме същото поведение, решила; неин дълг било да закриля Лин и останалото било маловажно. Обясни любезно всичко това на Северо дел Валие в онзи ден, когато той я потърси в салона за чай. Не разбираше защо чилиецът толкова настоява да разговаря с дъщеря й, но се застъпи за него и накрая Лин склони да го приеме. Спомняше си съвсем бегло за него, ала го посрещна с надеждата, че идва по заръка на Матиас.

През следващите месеци посещенията на Северо дел Валие в дома на семейство Циен станаха обичайни. Пристигаше привечер след работа, връзваше коня си при вратата и влизаше с шапка в едната ръка и с подарък в другата — така стаята на Лин постепенно се напълни с играчки и бебешки дрешки. Дао Циен го научи да играе ма-джун и заедно с Елайза и Лин прекарваха часове, местейки красивите фигурки от слонова кост. Лъки не участваше в тези игри, защото за него игра без залози бе чиста загуба на време; затова пък Дао Циен играеше само у дома си, тъй като на младини се бе зарекъл да не го прави за пари и вярваше, че ако измени на това обещание, щеше да го сполети нещастие. Семейството на Дао Циен така свикна с присъствието на Северо, че ако се случеше той да закъснее, започваха разтревожени да гледат часовниците си. Елайза Съмърс се възползваше от посещенията му, за да упражнява испанския си език и да си припомня за тази далечна държава Чили, където кракът й не бе стъпвал повече от трийсет години, но още обичаше като своя родина. Обсъждаха злободневни теми от войната и настъпващите политически промени — след като в продължение на няколко десетилетия на власт бяха консерваторите, сега либералите бяха победили и борбата за разгромяване на църквата и за реформи внасяше разделение във всеки дом. Болшинството мъже, макар и убедени католици, копнееха за модернизация на страната, ала жените, далеч по-религиозни, се обръщаха срещу бащите и съпрузите си в защита на църквата. Ако се съди по писмата на Нивеа, колкото и либерално да бе правителството, бедните влачеха все същата съдба и както и дотогава дамите от високопоставените класи и духовенството дърпаха конците на властта. Зад гърба на фамилията дел Валие, която не търпеше подобни идеи, момичето пишеше, че отделянето на църквата от държавата безспорно представлявало важна стъпка напред, ала все същите семейства владеели положението. „Трябва да основем нова партия, Северо, която да се стреми към справедливост и равенство“, пишеше девойката, вдъхновена от тайните си разговори със сестра Мария Ескапуларио.

Тихоокеанската война продължаваше да бушува в южните части на континента, като се ожесточаваше все повече и повече, а чилийските войски се готвеха да предприемат офанзива в пустинята на север, където природата бе сурова и негостоприемна като на луната и снабдяването на военните части с храни и боеприпаси изискваше титанични усилия. Единственият път, през който можеха да прехвърлят войниците до бъдещия театър на бойните действия, бе по море, но перуанският военен флот не бе склонен да позволи това. Северо дел Валие смяташе, че във войната Чили взема превес благодарение на непобедимата си организираност и настървеност. Не само оръжието и бойният дух щели да решат развръзката в тази война, обясняваше той на Елайза Съмърс, но и примерът на шепа героични мъже, които бяха успели да възпламенят достойнството в душата на нацията.

— Струва ми се, че изходът на войната се реши през май, госпожо, в морската битка край пристанището в Икике. Там една овехтяла чилийска фрегата се сражава срещу една перуанска бойна единица, която я превъзхождаше. Начело бе Артуро Прат, млад, дълбоко религиозен и доста стеснителен капитан, за когото се говори, че стоял настрана от шумните увеселения и неблагоразумия, характерни за военните среди, и до такава степен с нищо не се откроявал, че висшестоящите му дори се съмнявали в неговата храброст. В онзи ден обаче той се превърна в герой, който изпълни с плам душите на всички чилийци.

Елайза бе осведомена за подробностите, тъй като ги бе прочела в един закъснял брой на лондонския „Таймс“, където въпросният епизод бе описан като „… една от най-славните битки на всички времена, в която един овехтял дървен кораб, готов всеки миг да се разпадне, издържа в бой повече от три часа и половина срещу една наземна батарея и срещу могъщ броненосец, и накрая достойно свърши дните си с развян на мачтата флаг.“ Докато перуанският кораб под командването на адмирал Мигел Грау, който бе национален герой на своя народ, промушил с пълна пара чилийската фрегата с тарана[1], капитан Прат, последван от един от хората си, се възползвал, за да скочи на абордаж. И двамата загинали, простреляни на неприятелската палуба броени минути по-късно. При второто пробождане още неколцина от войните на Прат, подражавайки на неговия пример, скочили срещу противника и също издъхнали, превърнати в решето, накрая три четвърти от екипажа се предали, преди фрегатата да потъне. Този безразсъден героизъм вдъхнал смелост у сънародниците им и разтърсил така силно врага, че адмирал Грау слисано повтарял: „Как само се бият тези чилийци!“

— Грау е достоен мъж. Лично взел меча и дрехите на Прат и ги предал на вдовицата му — разказа Северо и добави, че след тази битка свещеният призив в Чили гласял: „Да се бием до победа или смърт“, по примера на онези сърцати войни.

— А вие, Северо, не възнамерявате ли да идете на фронта? — го запита веднъж Елайза.

— Да, съвсем скоро — отвърна засрамено момъкът, питайки се какво чака, за да изпълни дълга си. Междувременно Лин се закръгляше, без това ни най-малко да помрачаваше нейното изящество и хубост. Замени роклите, които вече не й бяха по мярка с удобните и свежи копринени блузони, закупени в Китайския квартал. Излизаше малко, въпреки че баща й настояваше да се движи. Понякога Северо дел Валие я взимаше с кола и я извеждаше на разходка в парка или на плажа, където, удобно настанени върху някой шал, те похапваха или четяха: той — вестниците си и книгите със закони, а тя — любовните романи, в чиито истории бе престанала да вярва, но в които продължаваше да намира убежище. Северо живееше ден за ден, от посещение на посещение в дома на семейство Циен и с една-едничка цел — да се среща с Лин. Отдавна не бе писал на Нивеа. Няколко пъти бе посягал към перото, за да признае, че обича друга, но унищожаваше писмата, преди да ги е изпратил, защото не съумяваше да намери думи да скъса с годеницата си, без да я нарани до смърт. А и Лин не му даваше никакъв знак, за да започне той да си представя някакво общо бъдеще с нея. Не споменаваха Матиас, така както и той никога не отронваше дума за Лин, но въпросът тегнеше непрестанно във въздуха. Северо предпазливо скри от леля си и чичо си своето ново приятелство със семейство Циен и реши, че никой не подозира за него, с изключение на горделивия иконом Уилямс, на когото не се наложи нищо да казва, тъй като той сам узна, както узнаваше всичко останало в дома на дел Валие. От два месеца вече Северо се прибираше късно, с отнесен вид и глуповата усмивка, изписана на лицето му, когато една вечер Уилямс го заведе на тавана и на светлината на една спиртна лампа му посочи някакъв предмет, увит в чаршафи. Като го откри, стана ясно, че е лъскава бебешка люлка.

— Изработена е от сребро, сребро от мините на господарите в Чили, в нея са спали всички деца от това семейство. Ако искате, вземете я — каза.

Бележки

[1] Островърха здрава издатина на военен кораб за нанасяне удар на неприятелски кораб. — Б.пр.