Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Маршът на Турецки (23)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Выбор оружия, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Корекция
plqsak (2015)
Форматиране
in82qh (2015)

Издание:

Автор: Фридрих Незнански

Заглавие: Избор на оръжие

Преводач: Минка Златанова

Година на превод: 2000

Език, от който е преведено: руски

Издание: Първо

Издател: Атика

Град на издателя: София

Година на издаване: 2000

Тип: роман

Националност: Руска

Печатница: Атика

ISBN: 954-729-088-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1583

История

  1. — Добавяне

Глава втора
Игра на понижение

1.

Ситуацията на финансовия пазар, провокираща нарастващо търсене на краткосрочни държавни облигации, предизвика съответно и спадане на тяхната доходност. Макар че държавните облигации все така си остават едни от най-доходните активи, през миналата седмица спадът на печалбите при операции с тях беше доста забележим. Запазват се постоянни темповете на спад в котировката на рублата както спрямо долара, така и спрямо германската марка. При тези условия късите позиции носят значителна печалба…

Какво ли ще рече това „къси позиции“, запита се Турецки. Дали не бяха онези, за които говори Дорофеев? Не разбираше, но му беше интересно…

 

 

Той стоеше на спирката при централния офис на руските авиолинии и чакаше автобуса за Шереметиево-2. На опашката имаше към четиридесет души, повечето с деца и багаж. Мъже и жени, вече на години, плувнали в пот от тичането из горещата лятна Москва. Някои от тях заминаваха за дома: яки набити мъже със загорели лица, очевидно руски немци от Казахстан; бледи юноши и чернооки девойки, обкръжени от кудкудякащи като квачки майки и лели — те пък пътуваха за Израел, обетованата земя. Наоколо се мотаеха няколко руски бизнесмени и куфарни търговци от средна ръка и група виетнамци в еднакви памучни костюми със син цвят, които приличаха на сираци от детски дом.

Малко по-встрани от автобусната спирка се приличаха на слънце десетина жълти волги с характерната за таксиметровите коли ивица на черно-бели квадратчета. От време на време някой от шофьорите идваше при опашката и предлагаше:

— Някой да иска такси до Шереметиево? Само за една петдесетачка?

— Каква? — питаха отначало от опашката.

— В зелено, каква друга? — учудваха се шофьорите.

Не се намираха желаещи. Хората, които можеха да си позволят да хвърлят петдесет долара за такси, вече бяха заминали, а на останалите валутата не достигаше. Както и на самия Турецки. А по-точно казано, той изобщо не разполагаше с такава. В джоба му се намираха само няколко едри банкноти в рубли, които бе измъкнал от тъничката пачка, получена за отпуската. И макар че Денис Грязнов му беше казал да не се ограничава в разходите, Турецки, като всички хора, изкарващи пари със собствен труд, не обичаше да ги харчи без особена нужда. Парите се печелеха с огромни усилия. Затова и не тръгна за Шереметиево-2 с колата си — бензинът, пък и платеният паркинг там биха му стопили парите до копейка.

След като не намираха клиенти на опашката, шофьорите се връщаха при волгите, лениво въртейки ключовете на пръст, пушеха и разговаряха, чакаха да настъпи звездният им миг и не се съмняваха, че той ще дойде скоро.

Пристигналият автобус приклекна под тежестта на пътниците и багажа, вратите му с въздишка се затвориха и той потегли през площада към разклона за „Ленинградски проспект“. Турецки седна до прозореца и видя как шофьорите на такситата пъргаво се разтичаха към колите и волгите с шахматните ивици се заточиха подир автобуса. Странно, помисли си той, но веднага забрави за това, тъй като отново се зачете в списание „Комерсант“, което случайно бе съгледал на една сергия за вестници.

Когато му се наложеше да се занимава със свързан с една или друга професия случай, той четеше тясно специализираните издания в тази сфера, и то внимателно, от кора до кора. Далеч не всичко в тях му ставаше ясно, но четенето му създаваше усещане за съпричастност към проблемите, с които живеят хората, попаднали в обсега на разследването. Разбира се, „Комерсант“ беше по-достъпен, отколкото, да речем, „Проблеми на математическия анализ“, да не говорим пък за „Съветска музика“, чиито статии бяха изпъстрени с изрази от рода на „прокарването на главната тема“ и „трактовката на традиционната тричасова форма“. Макар че в „Комерсант“ много от термините му бяха непознати, общият смисъл все пак можеше да се долови.

На фона на общия спад в котировките, а курсът на някои ценни книжа се понижил близо петдесет процента, най-големи загуби търпят акциите на „Иркутскенерго“, „Томскнефт“ и „КамАЗ“. След като на пазара се появи информация, че в най-близко време камският автомобилен завод преминава на нормален работен режим, спадът на неговите акции веднага спря. Не толкова съществено, но пак така значително се оказа и понижението в курс купува на акциите на концерна „Норилски никел“ — до 2500–2600 рубли за акция. Нашите специалисти свързват това с проникналите в световните медии слухове за откриването на голямо медно-никелово находище в Южноафриканската република…

Значи затова Никитин бе прогнозирал падането на акциите на „Норилски никел“. Нали беше ръководител на една от най-големите геологопроучвателни фирми в ЮАР. Вероятно знаеше за откриването на находището и може би лично бе съдействал слуховете да проникнат в медиите. Я виж ти какъв сте били, господин Хари К. Никитин! Но защо пък… По-точно въпросите са два, поправи се Турецки. Защо Никитин не се обаждаше на Дорофеев да започне изкупуването на акциите? Може би чакаше курсът да падне още? Но защо? И вторият важен въпрос: какво го караше да мисли, че в края на месеца курсът на норилските акции ще скочи сто пъти? Какво ли трябваше да стане, че това да се случи — и то толкова бързо, в течение само на един месец…

Двигателят на автобуса неочаквано изхълца и угасна, рейсът продължи стотина-двеста метра по инерция и спря. Шофьорът слезе, отиде отзад при двигателя, рови нещо, след което затръшна капака и пак се качи. Завъртя ключа на стартера и автобусът потегли, но след един-два километра, недалеч от Химки, пак угасна, този път вече окончателно. Псувайки беззвучно, шофьорът направи няколко опита да запали, но после се отказа, отвори вратите и обяви:

— Дотук сме! Слизайте! С багажа! Ще дойде следващият автобус и ще ви вземе. Ако има място за всички. Билетите важат.

— Но той кога ще дойде? — попита дебела възрастна жена, като го поглеждаше някак странично, като кокошка.

— След трийсет-четиридесет минути. А може и малко по-рано.

— Ох, късно е. След четирийсет минути трябва да се качваме на самолета!

— Какво да направя аз, а?! — неочаквано кипна шофьорът. — Да не би аз да съм пуснал в движение тая бричка? Отдавна й е време да иде за старо желязо, ама не: карай! И ей на, карам! — Той с грохот отвори капака на мотора, изливайки яда си на него.

В този миг към тълпата пътници, скупчили се объркано на платното, пристигнаха жълтите таксиметрови волги. Шофьорът на първата кола обяви:

— Трийсет гущера на калпак. След десет минути сме на аерогарата!

С крясъци и псувни хората започнаха да се товарят в такситата, пъхаха куфарите и саковете в багажниците, тикаха разреваните деца в купетата. Какво друго можеха да направят? След четиридесет минути трябваше да са в самолета.

Турецки само поклати глава. Точно пресметнато. Какви мръсници!

Шофьорът на автобуса продължи да ровичка в двигателя, мачкаше някакви маркучета, подръпваше разни тръбички.

Зад Турецки, който с мрачен интерес наблюдаваше действията му, се изправи един от снажните казахстански немци и тихо каза:

— Затворил е крана за горивото. Ето го там, отстрани. Сигурен съм. Работил съм с тези автобуси и много добре знам какво му има.

Турецки мълчаливо отмести шофьора настрани и внимателно, да не изцапа бялото сако, се пресегна и развъртя кранчето, след което кимна:

— Иди да запалиш.

— Абе няма да се запали тая пущина… — понечи да откаже шофьорът, но Турецки дружелюбно го потупа по рамото и повтори:

— Върви, брат, върви.

Очевидно в тона му имаше нещо, което принуди шофьора да се подчини. На третото или четвъртото завъртане на ключа дизеловият мотор на автобуса изпусна гъста струя дим и удовлетворено забръмча.

Турецки се обърна към пътниците, обсадили жълтите волги:

— Дами и господа! Всичко е наред. Моля, качвайте се в автобуса!

Отново приклекнал под тежестта на товара, автобусът потегли, а след секунди жълтата върволица от празни таксита го задмина.

 

 

На потребителския пазар цените на хранителните стоки се повишиха средно с 0,8 процента. Рязко скочи цената на едро на кравето масло. Ако през миналата седмица килограм масло се продаваше от мандрите за…

Турецки затвори списанието. Не му се четеше. Тия мръсни изнудвачи го бяха вбесили.

Автобусът спря до тротоара пред входа на залата за заминаващи с десетминутно закъснение. Шофьорите на такситата зарязаха волгите пред знака „Спирането забранено“, наобиколиха кабината, измъкнаха отвътре водача и го сграбчиха за яката. Той взе разпалено да се оправдава, като сочеше към Турецки. Сподирян от злобните погледи на мъжете, той влезе в сградата на аерогарата.

И така, вече може да започва. Откъде? От началото, от най-важното или от края? Но Турецки изобщо нямаше представа кое е най-важното в този загадъчен случай, тъмен и непрогледен като обгърнато от гъста мъгла тресавище през нощта. А пък краят съвсем се губеше. Ето защо се наложи да започне от началото.

И така, аз съм Игор Константинович Никитин, Хари К. Никитин, бивш политзатворник, а понастоящем преуспяващ бизнесмен, след двайсет години емиграция се завръщам в родината си. Ето, излизам на площадката пред входа, тук-там обсипана с фасове и кутийки от бира и кока-кола… Стоп. Щом като ще е от началото, значи трябва да започна от граничния контрол. Е, там няма какво толкова да се засича: проверяват ти паспорта, визите и удрят печата: Добре дошли, господин Никитин. Следва митническият контрол. Виж, тук можеше и да се поразтърси.

Турецки намери стаята на началник-смяната в митническата служба и показа служебната си карта от Главна прокуратура. Разбира се, това не беше много редно и доста приличаше на злоупотреба със служебното положение — той беше в отпуска и издирваше информация не за нуждите на прокуратурата, а за „Глория“. Но да си покаже удостоверението от „Нова Русия“ значеше да си навлече продължителни и най-вероятно безрезултатни обяснения с митничаря, а картата от „Глория“ изобщо нищо не би му помогнала. Още повече че във варианта, който сам бе избрал, „Глория“ фигурираше като обикновена информационна агенция, а той — като неин консултант. В края на краищата правилата съществуват, за да се нарушават, а наличието на труп в това дело — на Очиларя — не изключваше вероятността получената информация да послужи и на Главна прокуратура. С този половинчат аргумент Турецки приспа неспокойната си съвест.

Придружен от началник-смяната, той влезе в залата за митнически контрол и вторият дежурен, на когото показаха цветната снимка на Никитин, уверено заяви:

— Да, помня този господин. Беше най-обикновено руско име…

— Никитин? — подсказа Турецки.

— Точно така, Никитин. Дори си спомням, че по радиоуредбата обявиха: „Умолява се господин Никитин да дойде на гишето за информация.“

— Вие ли проверихте багажа му?

— Да. Всичко беше наред. Пари, златен часовник, пръстен — всичко бе декларирано. А багажът се състоеше от един голям черен куфар. Вътре имаше бельо, ризи. И дипломатическо куфарче. Преносим компютър, диктофон. Все обичайни неща. Само едно привлече вниманието ми: черна пластмасова кутия, голяма колкото два пакета цигари, с някакви копчета, лампичка и емблема на „Сони“. Попитах го какво е и той обясни, че е детектор за откриване на подслушвателни устройства.

— Така ли? — заинтригувано възкликна Турецки.

— Да. Дори ме попита дали не е забранен за внос в Русия. Е, аз му казах, че в заповедите не пише нищо. А което не е забранено, значи е разрешено. Подхвърлих, че се е оборудвал много добре.

— А той?

— Нищо. Подсмихна се и каза: „Знам къде отивам.“ Фактически това беше всичко.

— Щом като са го викали по радиоуредбата, значи някой го е посрещнал?

— Това вече не мога да ви кажа. Не знам. Попитайте Вера, дежурната на информацията. Същия ден и тя беше на смяна. Може би си спомня.

Дежурната на гишето за информация действително си спомни. Още щом Турецки й показа снимката на Никитин, тя тутакси потвърди:

— Да, той е. Такъв един представителен, интересен мъж. Същински полковник.

— Защо пък полковник? — изненада се Турецки.

— Ами просто така. Нали в една песен Пугачова пее: „Ах, какъв мъж беше, същински полковник.“

— И какво още се пее в тая песен?

— Нима не сте я чували?! — смаяно възкликна Вера. — Никога ли не слушате радио? Телевизия поне не гледате ли?

— От време на време. Последните новини.

— Странен човек. Ако не бяхте ми показали служебната си карта, щях да реша, че сте шпионин. При вас, в Главна прокуратура, всички ли сте такива?

— Вера, вие сте пълна с изненади. Защо решихте, че може да съм шпионин, а?

— Как защо?! Да живееш в Русия и да не знаеш песните на Алла Пугачова!

— Е, грешката е моя — принуден бе да се съгласи Турецки. — В разузнаваческата школа, където ме подготвяха за акцията в Русия, не са взели предвид това обстоятелство.

— Къде е тая школа?

— В Гармиш-Партенкирхен. На сто километра от Мюнхен, в Алпите. Много красиво градче, зимен курорт.

— Не, все пак не приличате на шпионин — заключи девойката след кратък размисъл.

— И защо?

— Защо, защо! Обичате да бъбрите през работно време, ето защо!

— Предавам се — вдигна ръце Турецки. — Последен въпрос. Помните ли кой поръча съобщението? Мъж, жена?

— Младеж. Един такъв… ами никакъв.

— Не е полковник, а?

— Ами, къде ти! Русоляв, с очила и с някаква раздърпана фланелка.

— Какви очила? Слънчеви? С рогови рамки?

— Не, обикновени. С кръгли стъкла, като на старец.

Турецки й показа черно-бялата снимка, извадена по негова молба в МУР от лентата, която предишния ден бе изгледал внимателно няколко пъти. На снимката беше джебчията с прякор Очиларя.

— Този ли?

Вера взе снимката и уверено каза:

— Да. Но после не дойде на гишето. Не знам защо…

А аз, струва ми се, знам, помисли си Турецки. Ако предположенията на Слава Грязнов се окажеха верни, а най-вероятно точно това щеше да стане, Очиларя изобщо не бе имал намерение да се среща с Никитин. Искал е само да го види как изглежда. Следователно е знаел само името му… Да караме нататък…

Откри агента на фирма „Ръст“, който не му каза нищо ново: клиентът наел форд и предплатил за един месец, на вратата се сблъскал с един закъснял пътник.

Инспекторът от ДАИ бил помолен от оперативния служител от МУР да спре форда на излизане и той го спрял.

Служителят от МУР, старши лейтенант Михаил Володин, потвърди:

— Видях как Очиларя нарочно връхлетя върху белокосия. Затова попитах мъжа дали не му е изчезнало нещо. Той два пъти провери джобовете си и отговори отрицателно. Заинтересува се защо питам. Обясних му, че Очиларя е опитен джебчия и ние го следим със скрита камера, така че ако му е откраднал нещо, ще можем да го арестуваме, тъй да се каже, на местопрестъплението.

— Как реагира на това белокосият? — продължи Турецки. — Учуди се, възмути се, намръщи се?

— Ами никак — отговори Володин. — Само се позамисли. После каза: „Желая ви успех.“ И замина…

— Колко време продължи проследяването на Очиларя?

— Още близо час и половина. Нямаше други изпълнения. Размотаваше се из залите, говореше си с познати. Срещна се с един от химкинските рекетьори, викат му Бицепса, събира пари от сергиджиите, проститутките, шофьорите на таксита, тук всички плащат на химкинската групировка. Та двамата влязоха в служебната тоалетна, след пет минути излязоха. Очиларя отиде в ресторанта да вечеря. Ние прекратихме наблюдението, защото знаем, че когато ходи на ресторант, после никога не работи.

— Очиларя си е тръгнал от Шереметиево в два през нощта. Какво е правил дотогава?

— Играл е на карти в стаята на персонала. Покер, с приятелите си. Играл е на едро, макар че обикновено не се изхвърля. Взели са му, кажи-речи, цяла хилядарка. Петстотин долара е платил веднага, а с другите увиснал, обещал да ги донесе на сутринта.

— Откъде знаете всичко това?

— От сигурни източници…

Обикновено в хода на разследването Турецки се отегчаваше от непрестанните разпити на свидетелите, обвиняемите и потърпевшите, безкрайните скучни протоколи, които трябваше да бъдат подписани на всяка страница и най-накрая под досадната формулировка: „Показанията ми са записани точно и са прочетени от мен.“ И всичко това ставаше доказателствен материал за пред съда. А сега, освободен от това формално задължение, той се чувстваше някак неловко, сякаш беше полугол. Привичната работа без тази дразнеща бюрократичност му изглеждаше някак безплътна, мимолетна.

Все пак вече се очертаваше някаква следа.

И така, какво бе разбрал досега?

Ето аз, Хари К. Никитин, пристигам в Москва. Освен всичко друго в дипломатическото си куфарче нося японски детектор за откриване на бръмбари. „Добре сте се оборудвали, мистър Никитин.“ — „Знаех къде отивам.“ Защо съм отговорил така? Знаел съм, че в Москва ще ме следят. Или поне, че има вероятност да ме следят. Ами ако бях тръгнал за Лондон или Париж? Щях ли да си взема детектор? Сигурно не. А може би все пак — да. По-скоро да. Защото разполагам с информация, която струва милиарди долари. Не милиони, а милиарди! И всяко изтичане ще я обезцени минимум сто пъти.

Какво имаме по-нататък… Извикват ме на информацията, но никой не идва на срещата. Това буди ли подозрения у мен? Едва ли. Възможно е Дорофеев да е пратил някой заплес да ме посрещне. Макар че няма представа с кой полет ще пристигна. Но деня на пристигането знае, а от Франкфурт на Майн за Москва има само един полет на денонощие.

Случайно сблъскване при изхода. Въпрос на цивилен служител от криминалната милиция дали нещо не ми е изчезнало. Всичко си е в мен. „Защо, какво има?“ — „Очилатият мъж е джебчия.“ Замислям се. После казвам: „Желая ви успех.“ И заминавам с колата. А след един час в кабинета на Дорофеев пиша: „Подслушват ни.“ Какво съм правил през този един час? Очевидно съм открил бръмбара. Как? Взел съм детектора и съм се проверил с него от главата до петите. А и колата. И май след всичко случило се не бих пропуснал да го направя незабавно…

Турецки отиде при инспектора от ДАИ, който се разхождаше в долната част на пандуса пред входа на аерогарата.

— Инспекторе, искам да ви попитам още нещо за онзи син форд с белокосия мъж, който сте спрели по молба на служителя на МУР. Забелязахте ли го да спира пак след това?

— Да, спря. Ей там, при хотела на Аерофлот.

— И как така го видяхте?

— Стана съвсем случайно… Помислих си, че тия баровци живот си живеят — фордът е взет под наем, а това удоволствие струва по двеста долара на денонощие. И се загледах след него. Точно тогава той спря, тук е високо и се вижда добре.

— Какво направи водачът?

— Нищо особено. Слезе от колата и си свали сакото. После отвори багажника и извади нещо от куфара. Помислих си: иска да се преоблече, горещо му е. Но изглежда се отказа: пак си сложи сакото, затвори багажника и си замина.

Значи така: свалям сакото, включвам детектора и откривам бръмбара. Но не го изхвърлям, за да не предупредя онези, които са ми го лепнали. Разумно. А вместо това написвам в бележника на Дорофеев: „Подслушват ни“. Все пак трябва да се отърва от бръмбара, при това под някакъв благовиден предлог. Как? Да, точно така: на излизане от паркинга на хотела забърсвам с рамо някоя кола, после извиквам камериерката и й давам сакото за химическо чистене. Казвам на Дорофеев: „Сега вече можем спокойно да поговорим.“ Това е. Интересно дали химикалът, горещата пара, ютията — или другото, с което обработват тъканите в химическото чистене — могат да повредят бръмбара.

Турецки бръкна в джоба, напипа телефонния жетон, влезе в близката кабина и набра номера на „Глория“. Денис беше в офиса си.

— Разполагаш ли с детектор за подслушвателни устройства?

— Обиждате ме, чичо Саша.

— Изпрати някого в „Космос“… Всъщност Никитин появи ли се?

— Не. Предплатил е за едномесечен престой в хотела и е предупредил, че ще замине за няколко дни.

— Проверихте ли апартамента му?

— Да. Чисто е. Сложихме наш бръмбар.

— Махнете го. В куфарчето си носи детектор „Сони“. Ще го намери.

— Сигурен ли сте?

— Да.

— Тогава ще измислим нещо друго, срещу което детекторът ще е безпомощен.

— А кабинета на Дорофеев?

— Открихме. Дори два.

— Чии са?

— Единият очевидно е на Пономарьов. Простичък, с радиус на действие половин километър. А вторият — в прекия телефон на Дорофеев — е доста сериозен. Може да подава сигнали в радиус от десет километра. Дори повече. Доста повече. Нямаме никаква представа кой може да го е сложил. Та какво искате да направим в „Космос“?

— Попитайте камериерката или дежурната служителка на етажа дали е върнато от химическо чистене сакото на Никитин. Ако е върнато — огледайте всеки подгъв, всеки шев. В случай, че не откриете нищо, попитайте в химическото чистене дали не са забелязали по сакото някаква карфица.

— Бръмбарчето, а? — досети се Денис.

— Да. Други новини?

— Засега няма. А вие, доколкото разбирам, имате цял куп.

— Е, не са чак толкова. След около час съм при тебе, ще ги обсъдим.

Когато излезе от кабината, Турецки веднага разбра, че май се бе изсилил с обещанието да се върне до час. Пред вратата стояха в полукръг четирима-петима шофьори на таксита, а най-отпред — нисък мускулест здравеняк с дебел златен ланец на врата. От колана на дънките му стърчеше дръжката на пистолет „Макаров“.

Значи това е Бицепса, сети се Турецки.

— Абе, приятел, разправят, че си бил голям спец по дизелите, а?

— Това е най-хубавият комплимент, който някога съм чувал — любезно отговори Турецки и метна нагоре списанието, което държеше в ръцете си.

Шофьорите и Бицепса изненадано вдигнаха глави. Тази секунда бе достатъчна на Турецки да измъкне пистолета от колана на бандита, да свали предпазителя и да опре дулото в корема му.

Отвореният „Комерсант“ шляпна върху прашния асфалт. Хубаво списание. Съдържателно. Полезно във всяко отношение.

— Какво правиш бе?! — стъписано попита Бицепса.

— А си мръднал, а съм ти направил дупка на пъпа — предупреди го Турецки. — И се усмихвай, защото хората ще си помислят, че нещо не сме се спогодили. — Последва собствения си съвет и се ухили на втрещените шофьори на таксита: — Махайте се. А ти — кимна на един — докарай тук каруцата си. — Забелязал, че се колебае, Турецки добави: — Бицепс, я го помоли ти, че мен нещо не ме слуша.

— Давай — дрезгаво заповяда Бицепса.

— Какво ти е на гласа? Да не си настинал нещо? — попита Саша. — Май се наливаш твърде много със студена бира, а? В тая жега ледената бира си е сигурна простуда, знам от опит. Я се обърни! Качи се в колата, на предната седалка. Спокойно и бавно, без излишни движения. Аз ще седна отзад. Точно така, браво на тебе. — Затвори вратата и заповяда на шофьора: — Карай!

— Къде?

— В Москва.

На излизане от пандуса Турецки приветливо помаха на катаджията.

— Ей, къде отиваме? — обади се Бицепса, който вече се беше посъвзел.

— Свикнал съм да ми говорят на „вие“ — отбеляза Турецки. — Повтори въпроса си, но ще започнеш така: „Кажете, ако обичате…“ Е?

— Къде отиваме? — повтори Бицепса.

— А по-нататък?

— Ми… таковата… кажете, ако обичате.

— Грехота е човек да не отговори на такъв учтив въпрос. Където трябва, там отиваме.

— Ама ти какво?…

— „Вие.“

— Вие — да не сте нещо болен?

— Чудесно звучи — одобри Турецки. — Точно така, болен. Изваден съм направо от хладилника. Като твоята биричка. Спри! — заповяда той на шофьора, волгата бе стигнала до мястото, където камазът връхлетял върху ладата на Очиларя. Смачканата кола отдавна бе откарана, но по асфалта бяха останали пръснати парченца от предното стъкло и ръждиви петна кръв. — А сега иди да се поразходиш, ние с Бицепса имаме нещо да си поприказваме. Но не се отдалечавай много, скоро ще продължим.

Шофьорът слезе.

— Познато ли ти е това място, Бицепс?

— Що да ми е познато?

— Преди седем дни в два часа през нощта на това място Гъсока е убил Очиларя с един камион.

— И какво общо имам аз? Ти… вие… не знаете ли кой съм аз?

— Явно ти не знаеш кой съм аз — поправи го Турецки. — И може би никога няма да узнаеш. Колко долара даде на Очиларя оная вечер в служебната тоалетна?

— Не познавам никакъв Очилар.

— Дай да се разберем, Бицепс… Впрочем как ти е името? Защото е някак неудобно да те наричам все по прякор.

— Добре де, Иван.

— Хайде да се разберем, Ваня. Или ти ще задоволиш любопитството ми и заедно ще продължим към Москва, или аз ще си тръгна оттук сам. А ти вече на никъде няма да можеш да отидеш. Не, остава ти всъщност последния път — към гробищата.

— Я се скрий, не се връзвам лесно. Няма да ме убиеш. Шофьорът е свидетел. Пък и нали онова ченге ни видя, като тръгвахме от аерогарата, нали ти сам… вие му помахахте.

— Прав си. Но инспекторът видя как ти ме откарваш с колата, а не аз — теб, загряваш ли? А другият… Разбираш ли, похитителите — ти и шофьорът, сте допуснали грешка, аз съм успял да ти отнема пистолета, а после съм бил принуден да ви застрелям и двамата. При самоотбрана.

— Да бе, нали останалите видяха как ми взе пистолета.

— И смяташ, че веднага ще изтичат да съобщят в милицията? А сега отговори бързо: колко долара предаде на Очиларя?

Бицепса мълчеше.

Турецки приближи пистолета до ухото му и стреля през отворения прозорец, след което тутакси опря дулото до носа му.

— Е?

— Петстотин.

— Кога трябваше да му предадеш останалите петстотин?

— Същата нощ. В два и половина.

— Къде?

— На мястото, където „Ленинградски проспект“ пресича околовръстното.

— За какво бяха парите?

След изстрела шофьорът на таксито с всички сили хукна да бяга като подплашен заек по пътя към Москва.

— Ето че си нямаме вече и свидетел — отбеляза Турецки. — Пак те питам: за какво? Мълчиш? Е, ти направи своя избор.

И лекичко помръдна пръста на спусъка.

— Недей! Ще кажа! Очиларя трябваше да бодне карфичка на един баровец.

— Кой баровец?

— Не знам. Казва се Никитин. Нищо повече не знам за него. Щял да пристигне от Франкфурт.

— Кой даде карфичката на Очиларя?

— Аз.

— А ти от кого я получи?

— Стреляй! И бездруго ще ме убият, ако ти кажа. По-добре да умра така.

— Оттеглям въпроса си. Кой ти нареди да предадеш втората половина от сумата през нощта, а не веднага?

— Стреляй, копеле! Стига си питал! Няма да проговоря, разбра ли?

— Значи е бил един и същи човек — заключи Турецки. — И този човек е Бурбона. Нали?

— Копеле мръсно! — изкрещя Бицепса. — Стреляй бе! Защо ме въртиш на шиш?!

— Успокой се, Ваня. Браво. Ако беше партизанин, цена нямаше да имаш. А сега сядай на волана да настигнем шофьора. Какво чакаш? Потегляй.

Настигнаха го след около два километра, при завоя към „Ленинградски проспект“. Той вече не тичаше, а с последни сили преплиташе крака по платното, целия облян в пот.

— Тук е финалът! — обяви Турецки през прозореца, когато Бицепса прегради пътя на шофьора с волгата. — Печелиш трето място в първия етап. А първо и второ си поделяме ние с Ваня. Поеми си дъх, олимпиецо! И хващай геврека. Отиваме на улица „Лесная“, номер дванайсет, блок шести.

Бицепса прежълтя като мъртвец.

— Откъде знаеш… знаете този адрес?

— Нали ти ми го каза, не помниш ли? — учуди се Турецки.

— Копеле! Ах ти, мръсно копеле! Откъде ми се натресе на главата?!

— Аз да съм ти се натресъл? Много къса памет имаш. Не аз, а ти дойде при мен. Е добре, успокой се. Ще смятаме, че съм узнал адреса от „Справки“. Спри до телефоните! — нареди Турецки на шофьора. А когато волгата зави към телефонните кабини, посочи ги с глава на Бицепса и каза: — Иди да се обадиш на Бурбона. Кажи му, че след малко ще го посетим.

— Не познавам никакъв Бурбон. Разбра ли?

— Добре тогава, ще отидем без предупреждение. Но кой знае защо, имам чувството, че това няма да му хареса особено. И аз, Ваня, ще бъда принуден да му кажа, че ти не си пожелал да го предупредиш и така си му попречил да се подготви за нашата среща. Хич и не си мисли да духнеш. Няма да те гоня. Сигурен съм, че с това ще се заемат хората на Бурбона.

— Загази го, Бицепс! — неочаквано се обади шофьорът и на Турецки се стори, че долавя в гласа му злорадство.

Бицепса тръгна към телефонните автомати, но на половината път се върна:

— Какво да му обясня за… вас, кой… сте вие?

— Турецки, старши следовател от Главна прокуратура. Можеш и да добавиш: старши юридически съветник. Преведено с армейско звание — полковник. Нали си чувал оная песен на Пугачова: „Ах какъв мъж беше, същински полковник.“ Та това се отнася за мен.

Въпреки думите си имаше предчувствие, че скоро няма да му е до шеги.

И не се излъга.