Фридрих Незнански
Избор на оръжие (21)

3.

Турецки и Денис наблюдаваха през прозореца пристигането на Дорофеев, разиграно по всички правила в инструкциите за охрана на особено важни лица. Веднага щом тежката сребриста лимузина спря пред „Глория“, от нея изскочи бодигардът, който седеше до шофьора, огледа бързо тротоара, после улицата в двете посоки, прозорците и покривите на съседните сгради. По негов знак от задната врата изскочи втори бодигард и се изправи по средата на тротоара, оглеждайки напрегнато всеки минувач. И чак след това слезе шофьорът, отвори вратата пред Дорофеев, като прикриваше гърба му, пъхнал ръка под сакото, където явно стискаше пистолета в кобура под мишницата.

Дорофеев влезе в приемната на „Глория“, видя леката насмешлива усмивка по лицата на Турецки и Грязнов и смутено сви рамене:

— Налага се да бъда предпазлив. Винаги съм се смятал за умерен евреин, но както се оказа, имам манталитета на най-обикновен руски селянин — като опре ножа до кокала… А къде е Вячеслав Иванович?

Денис обясни:

— Помоли да го извините. Зает е. Ще му предадем съдържанието на нашия разговор.

— Дори бих помолил да го запишете на касетофона.

— Случило ли се е нещо?

Банкерът кимна:

— Боя се, че да… Вие успяхте ли да изясните донякъде положението? — попита той, когато се разположиха в директорския кабинет и Денис включи касетофона.

— Изпълнихме първата половина на вашата поръчка. Във връзка с проучването на вашия партньор. Ето ви отчета в резюме, подробен вариант ще ви представим малко по-късно. А в тази папка са фактурите за направени разходи. За самолети, хотели и всичко останало. Не всички разходи са документирани. Както сам разбирате, наложи се някои неща да бъдат платени без разписки…

— Имам ви пълно доверие — прекъсна банкерът обясненията му и взе листа с отчета. Четеше бързо, внимателно, като по навик си отбелязваше най-важното и само от време на време задаваше кратки въпроси:

— Кой е летял до Претория?

— Наш човек от Ню Йорк — отговори Турецки.

— Човекът сигурен ли е?

— Лейтенант от нюйоркската полиция.

— Запознали сте полицията в Ню Йорк със случая?

— Не, това беше лична услуга.

— За кого?

— За мен.

— Ясно. А кой е ходил до Норилск?

— Аз — каза Турецки.

Дорофеев остави отчета настрана и кратко избарабани по масата с дебелите си пухкави пръсти, покрити с рижи косъмчета.

— Кой е съдружникът на Никитин — О’Конър? И що за фирма е ЕКСПО?

— Никитин ви я спомена като бъдещ доставчик на съоръженията за разработването на Имангда — напомни му Денис.

— Знам това. Интересува ме друго — какво представлява тя самата?

— В досиетата на нюйоркската полиция няма нищо за нея — отговори Турецки. — През последните години ЕКСПО се специализира за търговия с Русия. Не ви ли се е случвало да работите с нея?

— Никога.

— А с московското външнотърговско дружество „Възход“?

— Защо питате?

— „Възход“ е основният партньор на ЕКСПО в Русия.

— Народната банка работи със стотици компании и фирми. Сред тях може да е и „Възход“, но надали са извършвани крупни сделки, иначе щях да я запомня.

— Не ви ли се стори странно, че О’Конър превежда пари в сметката на Никитин, а не участва като негов официален партньор?

— За това може да има редица обяснения, свързани преди всичко с данъчните системи на САЩ и на Русия.

— А това не ви ли безпокои?

— Напротив. Щом на Никитин са поверени толкова много пари, значи той заслужава доверие. И така, добра работа сте свършили. Съдейки по вашия отчет, Никитин е с безупречна репутация. Приятно ми е да знам, че този път не съм сбъркал в избора си на партньор.

— Защо поискахте спешна среща с нас? — намеси се в разговора Денис. — И помолихте разговорът да се записва?

— През последните дни ме обезпокоиха някои неща в поведението на Никитин и аз реших да се посъветвам с вас.

— Обезпокоиха? Какво по-точно? — попита Турецки.

— Стори ми се някак изнервен. И дори избухлив, което не е в характера му. Особено когато го попитах не е ли време да пристъпим към реализацията на проекта.

— Започнахте ли да изкупувате акциите на „Норилски никел“?

— Не. Каза, че първо трябва да получим концесията за разработката на Имангда. Предложих му да ускорим процеса, други заявки за Имангда няма и не се предвиждат, така че комитетът за държавна собственост би се съгласил. Дори бих могъл да заплаша, че клиентът ми ще оттегли заявката си и търгът няма да се състои. За чиновниците от комитета това е неизгодно — ще се лишат от възможността да си отбележат още една червена точка в актива.

— И какво ви отговори Никитин?

— Реагира много остро. Каза, че трябва да правя само онова, което той ми нарежда. Напомних му, че в момента курсът на норилските акции е достигнал дъното и ако продължи да пада, има вероятност на пазара да се намесят нашите конкуренти — Инкомбанк, Менатеп и други.

— С каква цел?

— С оглед на бъдещи перспективи. Това положение с „Норилски никел“ не може да продължава безкрайно дълго. Рано или късно правителството ще вземе мерки за оздравяване на предприятието.

— Обикновено оздравителните мерки се предхождат от обявяване на предприятието в несъстоятелност — подсказа Денис.

— С „Норилски никел“ това е невъзможно. Ще предизвика прекалено бурно социално напрежение. А обстановката там и бездруго е твърде нажежена.

— Не успяхте ли да убедите Никитин? — попита Турецки.

— Не. Той държеше на своето.

— Според вас защо не е приел съвета ви?

— Очевидно те още не са готови за това.

— Те? — попита Турецки.

— Да, това не е грешка на езика — потвърди банкерът. — От известно време насам имам впечатлението, че Никитин не действа сам. Вашият доклад подкрепи подозренията ми.

— Колко пъти се срещахте с него?

— Три. Веднъж в парка „Соколники“ и два пъти в ресторант „Национал“. Настояваше да се срещаме тайно. Това също ме смущаваше.

— Това ли е всичко? — попита Денис.

— Не. Преди два часа в кабинета ми дойде един мъж, който поиска да преведа парите на Никитин в друга сметка.

— Кой е този мъж?

— Не се представи.

— Вие сте приели непознат човек? — учуди се Турецки.

— Каза, че идва във връзка със сделката на Никитин, и аз не можех да не го приема.

— По чия сметка трябва да преведете парите на Никитин?

— Мъжът каза, че утре сутринта ще ми съобщи името на фирмата и банковата сметка. Мотивира искането си с необходимостта влогът на Никитин да бъде защитен. Каза, че самият Никитин е под наблюдение на МУР. Вярно ли е това?

— Не мисля — отговори Турецки. — Следят го наши хора.

— Според него служители на МУР са заловили човека, който се опита да ме убие. Това отговаря ли на истината?

— Да.

— Значи знаете кой е организирал покушението?

— Не. Така и не успяха да разпитат заподозрения, при опит за бягство падна от шестия етаж и загина. Вие запомнихте ли външността на посетителя си? Аз ще ви опиша един мъж и ще ми кажете дали не е бил той. Висок, слаб, прегърбен, около петдесет и пет годишен, с непропорционално дълги ръце, прошарена коса, късо подстриган, дълбоки бръчки около носа и ъгълчетата на устата, малък белег на лявата буза. Той ли е?

— Да. Познавате ли го?

— Това е Николай Иванович Ермолаев. Води се консултант на външнотърговско дружество „Възход“. В действителност е най-големият престъпник в Москва и дори в цяла Русия. Прякорът му е Бурбона.

Дорофеев пребледня. И това не беше преструвка. Човек може да си придаде намръщен, гневен, тревожен или безгрижен вид, може дори да затаи дъх, за да предизвика прилив на кръв и да се изчерви. Но не е способен да пребледнее нарочно.

— Боже мой! — отрони се от устата му. — Той знае, че семейството ми е в Атина!

— Да не ви е заплашил, че ще направи нещо на близките ви, ако не изпълните неговото искане?

— Намекна нещо подобно. Затова дойдох при вас… Просто умът ми не го побира! Каква връзка може да има човек като Никитин с този тип?

Турецки разбра, че е дошъл моментът да поразкрият картите си.

— Самият Никитин няма абсолютно никаква връзка — потвърди той. — Но човекът, с когото общувате през цялото време, не е Никитин.

— Как така? Кой е тогава?

Турецки се обърна към Денис:

— Покажи на Иля Наумович факсовете от Ню Йорк. Нашите запитвания и превода на техните отговори.

— Всичките ли? — попита Денис.

— Той е наш клиент. Информацията е получена с негови пари, има право да знае всичко.

Сега вече Дорофеев четеше бавно. Някои места препрочиташе по два пъти, после пак се връщаше на тях. Съпоставяше. Анализираше. Правеше си изводи. Турецки би дал мило и драго да разбере какви бяха те. Най-сетне Дорофеев свърши, върна разпечатките в пластмасовата папка с фирмената емблема на „Глория“ и се обърна към Денис:

— Това са копия, нали?

— Да.

— Може ли да ги взема със себе си? Трябва да ги прегледам още веднъж по-внимателно и да обмисля някои неща.

Денис въпросително погледна Турецки.

— Мисля, че може — каза той. — Но не ги вкарвайте в компютъра.

— Ще ги държа в личния си сейф. А сега имам само един въпрос.

— Чудесно — одобри Турецки. — На мен ми трябваше много повече време, за да се ориентирам във всичко това. Какъв е въпросът ви?

— Кой стои зад всичко това?

— Корееца. Трябва ли да ви обяснявам кой е той?

— Не.

— В такъв случай и аз имам един въпрос. Каква е крайната цел на комбинацията с концерна „Норилски никел“? Да спечелят от стократното повишение на курса, да обърнат рублите в долари и да преведат чрез ЕКСПО тези десет милиарда в Щатите? А концесията за Имангда им служи само за прикритие?

— Бих се съгласил с вас, ако начело на операцията стоеше не Корееца, а който и да било друг човек. Дори Бурбона. Това е логиката на дребния престъпник — грабваш и се скриваш! Пък и в случая не е никак лесно да се направи това. Има три начина. Първият: обръщаш десетте милиарда в налични пари и нелегално ги изнасяш от страната. Това е най-трудната възможност, дори само от техническата страна на въпроса.

— Защо? — попита Турецки.

— Давате ли си сметка какво представлява тази сума в чисто физическо изражение? Това са три-четири товарни вагона с четиридесеттонна вместимост.

— Вагона?! — смая се Денис.

— Точно така. Вторият начин е да се разхвърля цялата сума по множество дребни сметки и да се преведе на Запад чрез фиктивни договори с подставени фирми. Доста опасно и трудно. Третият начин: трансфер по законен път — като придобита в Русия печалба. Данъкът върху нея може да стигне до деветдесет процента. Аз мисля, че първоначалният план, който ми изложи Никитин, или по-точно човекът, представящ се за Никитин, е истинският план на Корееца: да вземе под контрол „Норилски никел“ и да диктува пазара не само в Русия, но и в целия свят. Възвръщаемостта не е бърза, но е стабилна и сигурна. В крайна сметка това е най-изгодният вариант. И най-важното — легален бизнес. И то извънредно голям.

— Убедихте ме — произнесе Турецки.

Дорофеев мълчеше, замислен за нещо свое, после каза:

— Тъй като съм клиент на вашата агенция, мога да разчитам на вашия съвет, нали така? Кажете ми как да постъпя в тази ситуация? Струва ми се, че не бива да съобщавам на Никитин, по-точно Погодин, онова, което узнах от вас?

— Да, би било опасно за вас — съгласи се Турецки. — Разкажете му само за посещението на Бурбона, нека сам се тревожи за безопасността на парите си. На ваше място аз бих наел сигурна охрана за семейството си. Свържете се с атинската полиция или с някоя от тамошните охранителни агенции.

— Благодаря ви. Това е добър съвет. А защо не го арестувате? Не вие, а МУР или Главна прокуратура.

— За какво?

— За влизане и пребиваване в Русия с фалшиви документи — това не е ли достатъчно основание?

— Ще предоставим на МУР и на Главна прокуратура цялата информация, с която разполагаме. Те ще вземат решение относно ареста му. Но аз не бих бързал с това. Имаме основания да подозираме, че Никитин-Погодин е замесен най-малко в три престъпления и това предположение трябва да бъде проверено.

— За какви престъпления става въпрос?

Турецки се усмихна.

— Извинете, Иля Наумович, но тези сведения нямат нищо общо с изпълнението на вашата поръчка.

— Не настоявам за отговор. Уважавам чуждите принципи. Струва ми се, че никога през живота си не съм изпадал в подобно положение. Но така или иначе, аз съм дълбоко удовлетворен от вашата работа. И съм готов да ви изплатя останалите петдесет процента.

— Дори ако сделката не бъде реализирана? — попита Денис.

— Репутацията на Народната банка е по-ценна от парите. Тя е национално достояние… — Дорофеев стана. — А получихте ли официално потвърждение за смъртта на Никитин?

— Не — отговори Денис. — Искането трябва да бъде направено от официална институция.

— Уредете да стане официално. И незабавно ме уведомете.

— Утре ще ви се обадя — каза Денис.

— Не, в никакъв случай — възрази Дорофеев. — Забравяте за бръмбара в кабинета ми. Откровено казано, вече се уморих от тази история. Много трудно е да работиш, когато знаеш, че всяка твоя дума се подслушва.

— Почакайте малко. — Денис влезе в съседната стая и се върна с малка черна кутия. — Това е заглушител. Не заглушава сигнала напълно, а само го отслабва. Все едно са се изтощили батериите. Днес ще се връщате ли в банката?

— Да, имам много работа…

— Когато влезете в кабинета си, натиснете това копче и преместете лостчето надолу — до половината. А преди да си тръгнете, ми се обадете тук, в „Глория“. Кажете например следното: „Моля, елате утре сутринта в девет часа. Имам информация за работата на Никитин…“ След това преместете лостчето надолу — до края. Бръмбарът ще се изключи.

Дорофеев недоверчиво повъртя кутийката в ръцете си.

— Лостчето — ясно… А защо са тези думи?

— По-късно ще ви обясня…

Денис изпрати банкера до изхода. Когато се върна, попита:

— Не му ли казахме прекалено много?

Турецки го успокои:

— Не повече, отколкото той на нас. Разбра ли от какво беше най-разтревожен, когато дойде? Гъсока. Дали наистина е бил заловен и какво е успял да ни разкаже.

— А аз останах с впечатлението, че за него най-важно беше да получи потвърждение за смъртта на Никитин. Нехайният начин, по който попита, е доста красноречив. Макар и да се стараеше да го прикрие.

— Може и да си прав.

— Защо ли му е това потвърждение?

— Засега нямам представа. Все още не знаем много неща.

Леко измърка един от телефонните апарати. Денис вдигна слушалката:

— Слушам!… Ясно! Сигурно ли е?… Тръгваме! — И обясни на Турецки: — Колата на Дорофеев се насочва към „Космос“. Бързо, чичо Саша, трябва да го изпреварим и да стигнем преди него!

Едва ли щяха да успеят, ако Денис се беше напъхал на „Проспект мира“, задръстен по това време от безкраен поток коли. Но Турецки навреме му заповяда да спре, седна на неговото място и подкара пъргавия фиат, който стигна до хотел „Космос“ по познатите му странични улички и еднопосочни преки, за чието съществуване новоизпеченият московчанин Грязнов-младши дори не подозираше.

Паркираха колата на тъмната улица зад хотела до една камионетка с угасени светлини. Денис почука на задната врата, тя се отвори и двамата с Турецки се озоваха вътре, щорите на прозорците бяха спуснати, а на радиопулта, инсталиран върху таблото, мигаха различни лампички. Шофьорът дремеше отпред, а над пулта се беше свел млад мъж със слушалки. При въпросителния поглед на Денис той смъкна слушалките и каза:

— Засега нищо. Само телевизорът работи.

— Оправи настройката.

— По-добре от това няма накъде…

Младежът усили звука. От говорителя звучеше някаква реклама, после тя внезапно прекъсна и отчетливо се чу почукване на вратата, а след секунди — и гласът на Никитин:

— Влезте! Иля Наумович? Защо идвате тук? Защо не се обадихте по телефона? Какво се е случило?

— При мен дойде Бурбона. Настоява да преведа парите ви по сметка на „Възход“. Аз съм в безизходно положение. Той знае, че семейството ми е в Атина.

— Я не ме баламосвайте. Семейството ви отдавна вече не е в Атина. Дори ние не знаем къде е в момента. Но скоро ще научим.

— Той ще ме убие!

— Няма, ще го спрем.