Фридрих Незнански
Избор на оръжие (31)

4.

Планът им беше прост: да прегледат всички материали от следственото дело за смъртта на Гармаш, да проучат заключението на съдебномедицинската експертиза, протоколите за огледа на местопроизшествието и обиска на къщата, внимателно да прочетат показанията на свидетелите, да проведат заедно със следователя повторен обиск в дома на Гармаш и на всички постройки в двора, да разпитат подробно дъщерите му, съседите и всички негови познати. Разбира се, едва ли можеха да разчитат на някакъв успех, но друг начин нямаше. Плахата им надежда се крепеше единствено на факта, че Никитин-Погодин не разполага с документацията. Значи Гармаш я бе скрил някъде и те може и да я открият. При щастливо стечение на обстоятелствата.

— Хубаво би било, ако капитан Воронин не е излязъл в отпуска и го заварим там — отбеляза Денис. — Той познава всички и всички го познават. Оправен мъж е. Ще ни бъде по-лесно да работим с него.

В това отношение извадиха късмет. Заместник-началникът на районното поделение на милицията капитан Воронин седеше в малкия си кабинет с южно изложение. Напечен от слънцето, той обилно се потеше, но търпеливо се ровеше из някакви документи. Когато видя Денис, който влезе пръв в кабинета му, капитанът отначало се намръщи, но тутакси се усмихна широко, очевидно зарадван от възможността да се откъсне от досадното занимание.

— Аа, племеннико! Пак ли си тук? Заповядай. Предаде ли поздравите ми на Вячеслав Иванович?

— Разбира се. И той ви праща много здраве.

— Значи ме помни — със задоволство заключи Воронин.

— Не съм сам — каза Денис и направи път на Турецки. — Това е…

— Знам кой е и без да ми казваш — прекъсна го капитанът, сложи си фуражката, за да изглежда по-представителен, и козирува: — Здраве желаем, Александър Борисович!

Турецки му подаде ръка.

— Здравей, Сергей Николаевич, радвам се да те видя.

Капитанът погледна към Денис:

— Ето на! И той ме помни! А колко време мина от онова разследване, което водихте тук — май четири-пет години, а?

— Хубавите хора не се забравят — усмихна се Турецки.

— Значи аз съм хубав човек — заключи капитанът. — Радвам се да го чуя.

— Излиза, че и аз съм хубав — каза Турецки.

Воронин се засмя.

— Пуснахме си значи взаимни комплименти и по цени на едро. Но пък ако не си го изпросиш, нищо няма да те огрее, нали така? Вие по същата работа ли идвате?

— Да.

— Така си и помислих. — Воронин си свали фуражката, метна я на шкафа и стана сериозен. — А теб, племеннико, кажи-речи, всеки ден те споменавам, и то по пет пъти. Още откакто убиха Тимофей Евсеевич Гармаш.

— И защо? — поинтересува се Турецки.

— Странни неща взеха да се случват, Александър Борисович. Ей го на, седя тук и за десети път прелиствам докладите по делото. Не мога да открия нищо, за което да се хвана. А някакво ченгелче все пак трябва да има. Просто инстинктивно го надушвам. Но не мога да го открия.

— За какви странни неща става дума?

— Ами ето. В деня на погребението на Гармаш някакви гадове са влезли в жилището на малката му дъщеря и са обърнали всичко наопаки.

— Откраднали ли са нещо?

— Че какво толкова има там за крадене? Не, нищо не е изчезнало. Но са разровили всички дрехи, книги, възглавниците са разпрали, дюшеците, дори юрганите. Търсили са нещо. Това беше първата странна случка. На другия ден същото се повторило и в жилището на втората дъщеря, докато тя и мъжът й са били на работа, а синът им в детската градина. И пак нищо не беше изчезнало, но домът беше на вили и могили, дори част от дюшемето в кухнята беше разкъртено. Пак излиза, че са търсили нещо. А след още един ден са влезли и в дома на третата дъщеря. Тя си била вкъщи. Овързали я цялата, сложили й превръзка на очите, лепнали й устата със скоч и я заключили в банята. И в нейната къща бяха направили пълен погром. Търсили са нещо…

— Колко души са били?

— Тя казва, че е само един мъж. Във всеки случай не е чула гласове, пък ако са били двама или трима, все някоя дума са щели да си подхвърлят.

— Запомнила ли го е как изглежда?

— Да, момичето е доста отракано. Заснехме пръстовите му отпечатъци, потърсихме ги в нашата картотека, пратихме запитване и до Москва — нищо, никъде го няма. Направихме портрет по описанието й — и него не успяхме да идентифицираме. — Той измъкна от папката с делото портрета. — Ето, полюбувайте му се.

Турецки само бегло го погледна и извади от папката на „Глория“ изготвения по описание на служителката в хотел „Русия“ портрет и го сложи до другия.

— Той е! — възкликна Воронин. — Да! Същият мъж е, няма какво да му мислим. Кой е той?

— Един от главните заподозрени по това дело — уклончиво отговори Турецки. — Може би именно той е изтезавал Гармаш.

— Ясно — мрачно промърмори Воронин.

— Не се засягай, Сергей Николаевич. Ако делото остане при вас, ще предадем на теб и на следователя от прокуратурата всичко, което имаме за него. Но ако делото бъде изтеглено в следствената служба на Главна прокуратура — извинявай, но сам разбираш… И у четвъртата дъщеря на Гармаш ли са тършували?

— Виж, това беше най-интересното. След смъртта на Тимофей Евсеевич за тяхната съборетина неочаквано се яви купувач. И предложи на сестрите да купи на най-голямата едностаен апартамент в някоя нова кооперация, а те да му отстъпят къщичката. А тя едва се държи, ремонтът й ще струва милиони. Сестрите обсъдиха предложението и се съгласиха. Да, ама не минаха и пет дни, откакто тя се нанесе в новото си жилище и там бе направен същият погром. А жената дори мебели си няма: едно походно легло, малко дрешки и спално бельо. Въпреки това всичко беше разбито. Много ясно, пак нещо са търсили. И сега все се питам: какво може да търсят у дъщерите на Гармаш? И си отговарям — онова, което не са намерили у самия Тимофей Евсеевич.

— Или което той не им е дал — коригира го Денис.

Воронин със съмнение поклати глава.

— Ако го е имал, щеше да им го даде. Стар, болен човек. Пък когато ти горят гърба с ютия… трудно е да се правиш на герой. А и в тази ситуация е направо безсрамие човек да очаква от някого героизъм. Пак добре, че не се е мъчил много, горкичкият. Аутопсията показа, че сърцето му не е издържало. И сега, уважаеми московски другари, ви питам: какви са тези документи, заради които онези мръсници са били решени да изтезават човека и да го убият? Вярно ли е, че имат някаква връзка с историята на Норилск?

— Да — потвърди Турецки. — С историята отпреди двайсет и няколко години.

— Заради някакви си мухлясали…

— Тези мухлясали книжа струват сега десетки милиарди долари, Сергей Николаевич.

— Не думайте?!

— Абсолютно сериозно.

— И вие сте дошли за тези документи?

— Че дойдохме за тях — дойдохме, ама дали няма да си тръгнем с празни ръце — това е въпросът. След като ти си се заел така сериозно със случая и си разнищил всяка подробност, навярно ние няма какво повече да правим тук.

— Разнищих — съгласи се капитан Воронин. — Доколкото можах. Право да си кажа, ходих дори в библиотеката, откъдето Гармаш си вземаше книги. Току-виж е дал там на служителката нещо да му пази. Ядец. Отключихме и проверихме всички шкафчета в гардеробите на гарата и на автогарата, да не би да ги е съхранявал там. Пак ядец. Не мога да измисля нищо друго. Тъкмо се канех да ви се обадя и да питам и не щеш ли, ето ви и вас. Какво да правим, Александър Борисович?

— Най-напред трябва да вземем от прокуратурата всички материали по делото на Гармаш и внимателно да ги проучим.

— Няма защо да ги взимате, ето ги — трети ден стоят на бюрото ми. Само че в тях няма кой знае какво да се проучва. Нашият следовател е голям писател — същински Лев Толстой. Само че в обратния смисъл. „На въпроса за еди-какво си свидетелката поясни еди-кое си.“ Основното вече ви разказах, а с тези протоколи само ще си вземете беля на главата. И ще почнете да разговаряте с жена си като нашия следовател: „Относно вечерята, ти обръщам внимание…“

— В къщата на Гармаш трябва да се направи обиск още веднъж.

— Ходихме вече три пъти.

— Ще идем и за четвърти.

— Дадено. Имам в резерва още една прокурорска заповед за обиск, ето я. Още сега ли отиваме?

— Да.

— Ами добре — съгласи се капитан Воронин. — Само нека прибера следственото дело в сейфа… Всъщност, Александър Борисович, струва ми се, че все пак открих една мъничка следа. След като най-голямата дъщеря на Гармаш се оправи от шока, нашият следовател я разпита. Не му е казала много: нищо не била видяла, нито пък знаела нещо, а онова, което знаела, вече го е разказала на милицията. Но се е изтървала на едно място. Следователят не е обърнал внимание на това, обаче аз забелязах. Ето за какво става дума. Два дни преди Гармаш да бъде убит, тя е ходила у тях — да му поизчисти, да му сготви. И докато шетала, чула, че пред къщата спира кола — сива лада. С двама мъже в нея. По същото време Гармаш седял в градината под ябълката и те поговорили с него.

— За какво? — оживи се Денис.

— Там е работата, че тя не казва. Не била чула нищо, защото миела пода. Може и да не е чула. А може и да крие. Така че си заслужава още веднъж да поговорим с нея — току-виж, че сега кандиса да ни каже?

— Ще поговорим — съгласи се Турецки.

Когато фиатът на Денис и служебната лада на капитан Воронин наближиха към номер 54 на улица „Заречна“, веднага стана ясно, че няма да има никакъв обиск. И то по простата причина, че там вече нямаше къща: тя бе разтурена греда по греда от покрива до основите, всички храсти и дървета бяха изкоренени, а почвата на парцела беше изкопана най-малко на един метър дълбочина.

На гредите, струпани до оградата, седяха трима работници и пиеха „Жигульовско пиво“.

— Здравейте, труженици! — поздрави капитан Воронин. — Къде ви е шефът?

— Стана вече три дни, откак замина за Москва. Завчера се канеше блокове за основите да докара. Обеща и на нас да плати, ама нейде се е запилял.

— Вие тук да не сте търсили имане някакво? Я гледай какво сте разкопали.

— Абе и ние все за това се смеехме, че имане търсим. Собственикът обясни, че иска да махне горния слой на почвата и да сложи друга, по-богата и плодородна. Е, мястото си е негово, той решава, няма какво да го правиш. Ама ако питаш нас, по-хубава от тази земя няма: и картофи стават, по два юмрука големи, и ягоди, и всякакви зеленчуци.

— А когато събаряхте къщурката, той тука ли беше?

— И деня, и нощя. Нийде за минутка не се отделяше и все в ръцете ни гледаше.

— А имането намерихте ли?

— Че как иначе! Един поднос от самовар, още от миналия век. И две сребърни лъжици. Е, вярно, с тях не може да се куса, щото целите са в дупки. Та това е то цялото имане.

— А някакви книжа да сте намирали?

— Какви ти книжа! Дори да е имало, отдавна са изгнили — къщата беше над стогодишна.

Турецки им показа портрета на бившия подполковник от КГБ Борис Степанович Мостовой.

— Това ли е вашият клиент?

И тримата енергично закимаха.

— Да-да! Той е. Борис Степанович. Трябва да е ваш познат, а?

— В известен смисъл — уклончиво отговори Турецки.

— Ха като го видите, му кажете, че няма аванта да седиме тука със скръстени ръце. Ако ще строи, да кара материала, щото иначе ще си намерим друга работа.

— Непременно ще му предам, стига да го срещна — обеща Турецки. — Кога, казахте, че е заминал за Москва?

— Преди три дни. С лада „Нива“ с московски номера.

Повече нямаше какво да правят тук. Върнаха се при колите и Саша попита капитан Воронин:

— Кога е било претърсвано жилището на голямата дъщеря на Гармаш?

— Вчера през деня. Някъде между един и три часа следобед. Най-удобното време. Нова сграда, никой никого още не познава. И повечето хора са на работа.

Турецки се обърна към Денис:

— Разбра ли какво значи това?

— Какво има за разбиране? Съборили са къщата, преорали са целия двор и не са намерили нищо. И са решили за всеки случай още веднъж да проверят жилището на… Как се казва голямата дъщеря на Гармаш?

— Евдокия Тимофеевна — отговори капитан Воронин. — Работи като домакин в кварталната детска градина.

— Важното е, че нищо не са открили — заключи Турецки. — И така, последната ни надежда е Евдокия Тимофеевна.

— Нищо няма да ни каже — подхвърли капитан Воронин. — Корава жена е. Отначалото изобщо не искаше да разговаря и с нашия Лев Толстой, следователя.

— Може би той просто я е притеснил? — предположи Турецки.

Воронин презрително се усмихна.

— Да, това го може добре. А между другото, в някои случаи тоя му език и поведение много ни помагат. Когато заловим някой печен мошеник, най-напред го пращаме на разпит при Лев Толстой. След един час оня започва да се жалва: махнете го тоя досадник, изтрови ми нервите, не мога да го гледам повече, пратете друг следовател. Ние му пращаме и той проговаря. Така че всички качества могат да помогнат за работата, стига да знаеш как да ги използваш. Да тръгваме — върна се към задачата Воронин. — Сега тя трябва да е в детската градина, защото по това време родителите си прибират децата…

Детската градина „Зайо Байо“ се намираше на една стръмна улица на хълма, недалеч от река Тверца. Дворът беше просторен, с хубава трева и високи борове. На вратата имаше едно старателно, но безвкусно нарисувано зайче, кой знае защо зелено на цвят, оградата също беше боядисана със зелена боя. В същия цвят бяха беседките в двора и всички люлки, катерушки, пързалки и въртележки на площадката за игра. Очевидно градината не разполагаше с много средства, но навсякъде цареше чистота и ред и това я правеше уютна и приветлива.

По алеята към изхода вървяха дечица, придружени главно от баби и млади майки, тук-там се виждаше някой баща. Отвън не чакаше нито една лека кола — сигурно детската градина беше близо до домовете на децата, но по-вероятно хората от Зареченския квартал на града не бяха от онези, които държат в гаражите си леки коли.

Няколко млади възпитателки извеждаха малчуганите на площадката пред вратата, предаваха ги на родителите им, а недалече от входната врата ги изпращаше висока широкоплещеста жена с посивяла коса и синя престилка. Тя утешаваше онези, които се разплакваха при раздялата с веселата си компания, а на другите се усмихваше и махаше с ръка за довиждане.

— Здравейте, Евдокия Тимофеевна — поздрави капитан Воронин и без да й даде време да му каже нещо, кротко я увери: — Дошли сме само за минутка. Вие се оправете с децата, а ние ще идем в беседката да изпушим по една цигара.

— Добре — съгласи се тя. — Само че няма да хвърляте фасове наоколо, тук не е пивница.

— Няма, няма — обеща Воронин.

След двайсетина минути Евдокия Тимофеевна дойде при беседката, където Воронин, Турецки и Денис пушеха, старателно тръскайки пепелта в хартиени фунийки, и недружелюбно попита:

— Пак ли сте дошли да ми вадите душата, Сергей Николаевич? Какво искате още? Всичко, което знаех, вече съм ви го казала. Или пак се е случило нещо?

— Не, слава богу — успокои я капитан Воронин. — Просто тия другари пристигнаха от Москва и биха искали да поприказват малко с вас.

— Поседнете при нас, Евдокия Тимофеевна — помоли я Турецки.

Тя се поколеба, след което приседна на крайчеца на пейката.

— Приемете моите най-дълбоки съболезнования — продължи Турецки. — Нямах щастието да се запозная лично с Тимофей Евсеевич, но неотдавна ходих в Норилск, там всички приказват за него с огромно уважение и благодарност за онова, което е направил за града.

— Какво толкова е направил?

— Как какво? Музеят за историята на Норилск.

— Че на кого ли е притрябвал!

— Не сте права. На всички им трябва, не само на учените или на журналистите, а на целия град. А и не само на Норилск. Докато съществува този музей, в паметта на хората ще живее спомен за миналото. И може би то вече никога няма да се повтори. Бихте ли ми казали защо всъщност баща ви се е заинтересувал от историята на града?

— Имал е по-малък брат, който загинал в тамошните лагери. Бил е ранен през войната, попаднал е в плен, а когато се върнал, го пратили в лагер край Норилск. И татко започна да го търси.

— Намери ли го?

— Не, документите му се бяха загубили някъде. Но оттогава нататък взе да се занимава с тия неща. През всичките седемнайсет години, които живяхме там, той се занимаваше само с музея. Сигурно вече са го разпилели?

— Какво говорите! Сега там цари образцов ред. Помещава се в две огромни зали на Дома на техниката, назначени са на щат трима научни сътрудници.

— Сетили са се! А докато беше там, татко се блъскаше сам за всичко — от сутрин до късна нощ. Вие с кого точно говорихте за татко в Норилск?

— С най-различни хора. С Вера Фьодоровна, която в момента е завеждаща на музея, с Владимир Семьонович Смирнов, бившия началник на норилската експедиция.

— Как е той? Продължава ли да кара ски?

— Владимир Семьонович? — учуди се Турецки. — Не, за съжаление. Той е много тежко болен. Има рак на задстомашната жлеза. Той си го знае, но се държи много мъжки, храбър човек е.

— А има ли бенка на лявата буза?

— Бенка ли? — съвсем се обърка Турецки. — Не помня. Не, няма никаква бенка, иначе щях да я запомня, защото съм добър физиономист.

— Явно наистина се познавате с Владимир Семьонович — неочаквано за Турецки заключи Евдокия Тимофеевна.

— Разбира се, че се познавам. Е, срещнахме се само веднъж, но разговаряхме доста време… Защо?

— Просто така… Идваха тука едни. Уверяваха татко, че са приятели на Смирнов. И че всеки ден карат ски с него. И за бенката веднага се сетиха, макар че той изобщо няма бенка.

— Да не са били двамата мъже, които са идвали при Тимофей Евсеевич два дни преди…

— Да.

Турецки извади от папката снимката на бившия капитан от специалните части Скворцов — чистача на Корееца, по прякор Диспечера, и портрета на партньора му Мостовой.

— Тези ли са?

Евдокия Тимофеевна кимна:

— Да. Добре ги разгледах. Кои са те?

— Единият е убиецът на Тимофей Евсеевич. Най-вероятно този, възрастният.

— А вие кой сте?

— Другарите са от Главна прокуратура на Русия — представи гостите си капитан Воронин. — Александър Борисович е старши следовател.

— Виж ти. И с какво е заслужил баща ми такава чест? Докато беше жив, никой не се интересуваше от него. А като умря — направо следовател от Главната прокуратура!

— За нас убийството на всеки един човек е важно дело — каза Турецки. — А следствието за смъртта на Тимофей Евсеевич аз приемам като лична отговорност. У нас има закон за охрана на членовете на Конституционния съд и на много други длъжностни лица. Ако зависеше от мен, бих приел закон за специална защита на архиварите, защото, както правилно го каза Владимир Семьонович, историята се прави от архиварите.

— Това как да го разбирам? — поинтересува се капитан Воронин.

Турецки повтори почти дума по дума обяснението, което му беше дал Смирнов в Норилск:

— Известните исторически личности извършват подвизи или престъпления, но споменът за тях се запазва в архивите. Ако не бяха те, човечеството щеше да е още в пещерния си период.

— Никога не съм мислил за това — призна Воронин.

— За какво разговаряха двамата мъже с Тимофей Евсеевич? — обърна се Турецки към Евдокия Тимофеевна.

— Ами аз почти нищо не чух. Имах работа — мих пода, готвих яденето.

— Ако нямате желание да ми кажете — недейте. Но не ме лъжете, че нищо не сте чули. Прозорците са били отворени, пейката е под ябълката, а тя се е намирала, кажи-речи, до прозорците. Преди да я изкоренят.

— Е добре, чух нещичко, разбира се — каза Евдокия Тимофеевна. — Младият повечето време мълчеше. Говореше по-възрастният. Първо взе да лъже колко добри приятели били със Смирнов, как заедно са карали ски в тундрата… А татко знаеше, че Владимир Семьонович от дълго време е болен и не излиза от къщи. После нарочно го попита за бенката…

— Баща ви е бил истински разузнавач!

— Не, той просто беше много умен.

— Да, това е нещо повече, отколкото да си разузнавач — съгласи се Турецки.

— Та после по-възрастният взе да разправя, че Смирнов им заръчал да вземат от татко някакви документи за музея. Татко каза, че отдавна ги е изпратил в Норилск, още преди половин година. Дори ме накара да намеря пощенските квитанции и им ги показа.

— Квитанциите за какво бяха?

— От време на време татко изпращаше нови материали за музея. Откриваше ги по разни книги, записваше ги на картончета и ги изпращаше. А аз носех пратките на пощата.

— Имаше ли сред тях един голям пакет, приблизително колкото шест опаковани счетоводни книги?

— Може и да е имало, не помня, много пакети съм пращала в Норилск. А ония двамата също питаха за такъв пакет.

— И какво им отговори Тимофей Евсеевич?

— Същото. Изпратил бил всичко, което е държал при себе си, а конкретно за този пакет не помнел, вече бил стар, паметта му отслабнала. А той имаше много по-добра памет от някои младежи.

— А те как разговаряха с него? Кротко? Или го заплашваха?

— Не го заплашваха. Кандърдисваха го. Дори му предложиха пари. Татко каза, че на драго сърце би им продал тия документи, само че те не са у него. След това те си заминаха. А как го казахте онова за архиварите?

— „Историята се прави от архиварите.“ Тази фраза е парола — поясни той на Денис и капитан Воронин. — През войната Смирнов е бил в полковото контраразузнаване. Паролата е условна фраза, която се използва при извънредни обстоятелства. Та те с Тимофей Евсеевич са се уговорили той да даде документацията за Имангда само на онзи, който му каже тази парола.

— И Смирнов ви е казал за нея? — уточни Евдокия Тимофеевна.

— Да. Аз трябваше да взема от вашия баща документите. Но закъснях — времето в Норилск беше лошо, летището беше затворено и загубих почти цяло денонощие, докато се прибера в Москва…

— Може ли да видя служебната ви карта?

— Разбира се, заповядайте.

Евдокия Тимофеевна внимателно я прочете, върна му я, след което каза:

— Почакайте малко, ей сега се връщам…

След четири-пет минути тя излезе от някаква барака. Носеше кофа за хранителни отпадъци, покрита с капак, отстрани с надпис: Детска градина „Зайо Байо“. Сложи кофата върху пейката, вдигна капака и извади тежък пакет, плътно обвит в найлон. Подаде го на Турецки:

— Ето ги… Когато ония двамата си заминаха, татко ми даде този пакет, като ми заръча да го скрия добре и да го дам на човека, който дойде от името на Смирнов и каже паролата. Така че вземете го.

Турецки разопакова пакета. Под найлоните бяха шестте дневника с описанията на сондажните проучвания.

Денис, капитан Воронин и самият Турецки мълчаливо впериха очи в безценната документация, заплатена на такава страшна цена.

По едно време Турецки проговори, като усещаше, че от вълнение гласът му е леко прегракнал:

— Кой ме уверяваше, че един стар и болен човек не би могъл да издържи на изтезанията? Да, безсрамие е да изискваш героизъм от такъв човек. Само той единствен може да го изиска от себе си. Евдокия Тимофеевна, вашият баща е бил велик човек. Велик, уверявам ви! Той спаси Норилск от забравата. А сега го спаси и от разграбване. Денис, в жабката на колата има една бутилка шотландско уиски, изтичай да я донесеш!

След малко тумбестата бутилка, която Турецки бе взел от ресторанта в Дома на журналистите, стоеше в центъра на масичката в беседката, а съдържанието й бе разлято в четири пластмасови чаши.

Турецки вдигна своята.

— Да пием за Тимофей Евсеевич. Велик човек беше. И истински архивар. Вечна му памет!

Четиримата станаха на крака и пресушиха чашите.