Фридрих Незнански
Избор на оръжие (12)

3.

„Пропуски чрез Министерството на външните работи. Голямо разтакаване.“

Фордът на Никитин е във Внуково. Оставил го е в 15,30 ч., а в 18,00 е полет 1247 за Норилск.

Никитин не фигурира в списъка на пътниците.

Заминал е с чужди документи? Откъде ги има? И изобщо заминал ли е? Ако да, то с каква цел?

Имаше над какво да се мисли.

Ами ако се подходи откъм другата страна?

Млад геолог от Ленинград, доказал, че Имангда и Талнах са едно рудно тяло и настоял да се подновят сондажите. Дори писал до Брежнев.

Значи аз, Никитин, предполагам, че Имангда е един втори Талнах? И не просто предполагам, а съм съвсем сигурен, защото съм работил там. И дори май съм открил края на рудната жила на повърхността.

А после? После ме изгонват от страната. Що за странна прищявка на съдбата, кариерата ми е опропастена. И не само тя, а и целият ми живот.

Турецки намести цигарата си на ръба на пепелника и внимателно, за да не проскърца, отвори вратата на кухнята и отиде в гостната, където на разтегателния диван спеше Ирина. Вратата към стаята на Нина беше открехната, отвътре лъхаше някакъв особен уют, сякаш мирис на топъл хляб и варено мляко. Нина лекичко сумтеше, прегърнала плюшената си маймунка. Турецки пооправи свлеклия се на пода край на одеялото и се опита да вземе маймунката, но тя, без да се буди, я стисна в прегръдките си. Той се върна в гостната, намери опипом пластмасовата папка върху писалището и тръгна към кухнята, като избягваше да стъпва по скърцащите парчета паркет. Кой знае защо си спомни, че и Никитин има дъщеря, била е на три-четири годинки, когато са го лишили от гражданство. Интересно, дали му е позната тази миризма на топъл хляб и мляко, дали някой му е казвал: „Именно ти си параходът. Ти си нашият празник.“

Турецки взе ляво на борд, даде леко напред, мина шлюза, т.е. вратата, и хвърли котва до кухненската маса, където в пепелника тлееше недопушената цигара. Отвори балконската врата, за да се проветри кухнята. В далечината отляво светлините очертаваха контура на Кримския мост, просветваха редките улични лампи в Централния парк за отдих и култура. Мазно проблясваше долу Москва-река, по която в една такава тиха лятна нощ преди четири дни беше плавал от „Котелническа“ до „Краснопресненска крайбрежна“ трупът на норилския минен инженер Кузнецов.

Турецки разтвори папката с релефен отпечатък на фирмения знак на агенция „Глория“ и прелисти събраните в нея книжа. По-важните места в тях бяха отбелязани с яркожълт маркер.

Резултат от външното наблюдение:

„23 юли. 14,20 ч. Обектът Пономарьов влезе в 4-ти вход на сградата на ФСС на «Лубянка». Излезе в 16,20 ч. Не е установено с кого се е срещал…“

Из записания разговор между Турецки и Ермолаев-Бурбона на 23 юли:

Турецки: Откъде знаете, че Очиларя е разкрит?

Ермолаев: От бръмбара.

Турецки: Подслушвателните устройства с такъв радиус на действие изпращат импулсни сигнали. Дори да сте намерили честотата, нищо не бихте могли да дешифрирате. Значи сте лепнали на Никитин свой бръмбар? А какво направихте с другия?

Ермолаев: Бързо се ориентирате. Изхвърлих го.

На полето — с почерка на Денис Грязнов пишеше: „Дорофеев е информиран.“

Бележка от екипа за подслушване:

„24 юли. 11,15 ч. Обади се неидентифициран мъж по директния телефон на Дорофеев.

Неидент. мъж: Какво е положението, Иля Наумович?

Дорофеев: Има новини. Ще ти се обадя след двайсет минути…“

 

 

Из доклада на външното наблюдение:

„…24 юли. 11,35. Обектът Дорофеев излезе от Народната банка, придружен от охраната си. В 11,38 ч. телефонира от уличен автомат. Разговаря 4 минути. Абонатът и съдържанието на разговора не са установени…“

Из сведенията за И. К. Никитин, събрани от началника на отдела за охрана на Народната банка А. А. Пономарьов:

„…През 1974 г. е уволнен от Норилската комплексна геологопроучвателна експедиция (НКГПЕ) във връзка с възбуденото срещу него наказателно дело по чл. 70, ал. 1 от НК на РСФСР… В края на 1975 г. отново е съден по същия член. Изпратен е на изследване в института «Сербски». Установена диагноза: бавно протичаща шизофрения. С решение на народния съд в район «Октябрски», гр. Ленинград, е изпратен на принудително лечение в психиатричната клиника в гр. Чистополе. Изписан е на 30 май 1976 г. На 4 декември 1976 г. за написване и разпространение на книгата «Наказателна психиатрия» е осъден по чл. 70, ч. 2 от НК на РСФСР на три години лишаване от свобода с последващо изпращане в лагер за пет години. Наказанието си отбива в Пермска област. На 15 януари 1978 г. с решение на Президиума на Върховния съвет на СССР е лишен от съветско гражданство и изселен от страната. След пристигането си в Ню Йорк дава интервю за антисъветския вестник «Ново руско слово». (Приложено копие на публикацията)…“

 

 

Из интервюто на И. К. Никитин, дадено на Анатолий Лимбергер, репортер от вестник „Ново руско слово“:

Въпрос: Знаехте ли, че в западните медии бе подета широка кампания във ваша защита и в защита на вашите другари дисиденти?

Отговор: Носеха се подобни слухове.

Въпрос: Вярвахте ли, че тази кампания ще спомогне за вашето освобождаване? Отговор: Не.

Въпрос: При какви обстоятелства протече вашето изселване от страната?

Отговор: Взеха ме от работната площадка и без да ме връщат в лагера, както си бях по работни дрехи, ме откараха със затворническата камионетка на пермското летище. Качиха ме в един товарен самолет. След два часа самолетът се приземи на някакво военно летище. Преместиха ме в друг транспортен самолет. След още два-три часа, или малко повече, се приземихме във Франкфурт на Майн. Там представител на консулството ми прочете указа за лишаване от съветско гражданство и изселването ми от СССР, след което ме предадоха на представители на американските власти.

Въпрос: Докато пътувахте, разбрахте ли, че става нещо необичайно?

Отговор: Отначало реших, че ме връщат в Ленинград за ново дело, да ми лепнат още няколко години.

Въпрос: Според вас по какви обвинения можеха да увеличат срока на наказанието ви?

Отговор: В лагера не намирах за необходимо да крия възгледите си, че съм против съществуващия режим.

Въпрос: Кога разбрахте, че не ви водят за преразглеждане на делото?

Отговор: Когато излетяхме от Москва. Усетих го от промяната, която настъпи в отношението към мен у придружаващите ме войници. В очите им аз се превръщах от един жалък затворник в чужденец. Преди да се приземим във Франкфурт, те вече ми говореха на „вие“.

Въпрос: Възнамерявате ли и оттук да продължите борбата си за човешки права в СССР?

Отговор: Не.

Въпрос: Защо?

Отговор: Не виждам никакъв смисъл.

Въпрос: Не вярвате ли, че движението в защита на човешките права в СССР и усилията на световната общественост са в състояние да ускорят падането на комунистическия режим?

Отговор: Не. Той ще рухне едва когато се самоизяде…

Той започва да ми харесва, помисли си Турецки. Да, харесва ми. Казва си го направо: „Аз направих всичко, което можах, а сега вие се самоизяждайте. Ще се заема със собствения си живот. Но никога няма да ви простя, че ме изхвърлихте от родината ми като краставо коте. Ще дойде време, и ще ви пратя сметката за уреждане — Имангда. Вторият Талнах. Нещо повече от Талнах: рудата там може да се добива на повърхността, а не на двукилометрова дълбочина. Поднесох ви на тепсия това апетитно парче, но вие нямахте време. А сега ще намерите. Аз ще прокарам пътища, ще построя град, ще докарам стотици специалисти и нови машини. И ще продавам рудата си на Норилск. Ще диктувам цените. Ето как ще платите за прекъснатата ми кариера, за разрушеното семейство, за осакатения от изгнанието живот. Сметката е пред вас, господа! Ще платите!“

Да, ама и аз ще плащам, помисли си Турецки. И Ирина, Нина, Костя Меркулов, Грязнови. Всички ние. А за какво? Задето всеки поотделно беше против, а всички заедно — „за“. За влизане в партията имаше опашка, записваха се да чакат като за кола. Псувахме Брежнев в кухните си, а не по площадите. И заради бащите си ще плащаме. И заради себе си. А децата, дори внуците ни — ще плащат заради нас. Прав е Никитин. Разбира се, че е прав. Същински полковник!

И така, какво се получава в крайна сметка? Аз, Хари К. Никитин, получавам без никаква конкуренция концесията за разработването на Имангда, после изкупувам на безценица акциите на „Норилски никел“, а накрая изваждам пред смаяната публика чудото: втория Талнах — Имангда. Акциите скачат сто пъти, продавам ги и със спечелените десет милиарда долара построявам град. Ще ми стигнат ли тези пари? Навярно ще ми стигнат.

Но!

Имангда не е просто коз асо, извадено от ръкава. За да се взриви борсата, не е достатъчно само да се каже, че Имангда е втори Талнах. Трябва и да се докаже. И то с много сериозна документация.

А разполагам ли с нея? Би трябвало. Описания на геоложките маршрути, образци от рудата, ако действително съм я намерил, резултати от анализите. Разбира се, предал съм ги в архива на експедицията, бил съм длъжен да го направя. Но сигурно съм си оставил копия от всичко. И сега тези доказателства трябва да са в Петербург, у бившата ми съпруга, или там, където съм живял след развода.

Но тогава защо моят форд е на паркинга във Внуково, а не на Ленинградската гара?

Дали пък моят архив не е изчезнал, докато са ме лашкали по психиатриите и лагерите? Или пък е бил конфискуван с издадените от Самиздат екземпляри от моята книга, а после е бил откаран в „голямата къща“ на „Литейна“? В такъв случай всички документи са загубени завинаги, оттам само дяволът може да ги измъкне.

Следователно трябва да замина за Норилск…

В кухнята влезе Ирина, сънена, с наметнато върху нощницата леко халатче, с бледо лице, което без грим изглеждаше съвсем момичешко. Махна от бузата си падналия черен кичур коса и каза:

— Ама че е задимено, същински лисичарник! Няма ли да поспиш малко? Скоро ще съмне.

— Ще се наспя в самолета.

— Господи! Накъде пак те подкара дяволът?

— Към града, където се намира осмият вход за ада. В Норилск.