Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Маршът на Турецки (23)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Выбор оружия, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Корекция
plqsak (2015)
Форматиране
in82qh (2015)

Издание:

Автор: Фридрих Незнански

Заглавие: Избор на оръжие

Преводач: Минка Златанова

Година на превод: 2000

Език, от който е преведено: руски

Издание: Първо

Издател: Атика

Град на издателя: София

Година на издаване: 2000

Тип: роман

Националност: Руска

Печатница: Атика

ISBN: 954-729-088-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1583

История

  1. — Добавяне

Глава девета
Часът на бика

1.

Целия следващ ден Турецки прекара в „Глория“, където заедно с Денис подготвяха за Главна прокуратура предварителните следствени материали по делото на Дорофеев: редактираха разпечатките на разговорите, като изчистваха от тях онова, което не беше от значение за делото, добавяха необходимите коментари за доизясняване на фактологията в едни или други документи. Доста време отне на Турецки и отчетният доклад за командировката в Норилск с описание на проведените в града срещи. Наложи се да нанесат известни корекции при уточняването на някои подробности, за да не бъде обвинена „Глория“ в нарушаване на закона за следствената дейност, което можеше да й коства лиценза. Ето защо „Външното наблюдение“ бе преименуван на „Служба за охрана на клиента“, а докладите му за движението и контактите на Дорофеев бяха представени като случайни впечатления при изпълнение на охранителните мероприятия. Впрочем това бе заложено като клауза в договора на „Глория“ с Народната банка и не беше забранено от закона. По-трудно беше с подслушването, но и тук намериха изход: част от информацията представиха за случайно дочути разговори, друга част обясниха с факта, че модерната апаратура, с която разполагат, е успяла да хване сигнала на подслушвателните устройства в кабинета на Дорофеев и да запише предаваните от тях разговори. В документите пишеше, че устройствата са били монтирани в кабинета на генералния директор на Народната банка от неизвестни лица, които едва по-късно са били разкрити (бившия началник на отдел „Анализи“ Б. Глузман). Помолиха Грязнов-старши да отчете подслушаните разговори в апартамент шестстотин тридесет и четири в хотел „Космос“ като мероприятие на милицията. МУР имаше за това съвсем законни основания във връзка с оперативната работа по убийствата на Кузнецов и Гармаш, а Борзов попадаше в кръга на тази разработка. Грязнов-старши доста време се колеба и мърмори, но накрая все пак даде съгласието си.

Заедно с копията на дневниците на сондажите и обяснителната записка на Смирнов се събраха толкова много материали, че бе немислимо да ги напъхат във фирмената папка на „Глория“. Наложи се да изпратят секретарката до „Детски свят“, откъдето тя донесе три огромни папки, които едва стигнаха да поберат всички материали.

Няколко минути Турецки и Денис поспориха за титулната страница на папките. Дело „Дорофеев“ беше правилно, но обхващаше само част от материалите. Решиха, че по-общото заглавие — дело „Норилски никел“ — ще бъде по-точно.

Минаха още два часа, докато извадят ксерокопия на всички материали в папката за прокуратурата.

Накрая приключиха. Турецки опакова папката в дебела амбалажна хартия и помоли Денис да го откара до дома на Костя Меркулов. Беше станало доста късно, а и не биваше да се разкарва с подобна важна документация по метрото и автобусите. Всичко се случва…

Турецки завари Меркулов пред телевизора, което само по себе си беше нещо необичайно, но вниманието, дори напрежението, с което следеше предаването, направо го смаяха. Костя не обичаше да гледа телевизия, предпочиташе да чете вестници, а през малкото си свободно време — академични издания за историята на Русия. Сега дори не погледна своя приятел, само му кимна и посочи фотьойла до себе си да седне.

— Какво толкова дават? — попита Турецки. — Някакъв криминален филм?

— Аха. Производство на киностудия „Александър Турецки“.

По новините излъчваха репортаж от борсата: млади мъже с разкопчани сака и кривнати на една страна вратовръзки се суетяха около компютрите, трескаво си разменяха книжа, подписваха ги, претичваха от група на група. От време на време на екрана се появяваше информационният пулт. Цифрите в графата „Норилски никел“ се въртяха като таксиметров брояч в бясно движеща се кола.

— Така мина денят в Московската фондова борса — обобщи дикторът, с което новинарската емисия приключи.

Меркулов щракна копчето.

— Отдавна не бях виждал подобно зрелище — призна той. — Знаеш ли колко се покачи курсът на норилските акции?

— Чух по радиото — сто и десет, сто и петнайсет пъти.

— Сто двайсет и четири пъти — поправи го Меркулов. — И като пряк резултат от това курсът на долара спрямо рублата падна с девет пункта. Поздравявам те. Истински спасител на Русия!

— Аха — кимна Турецки. — Че и паметник ще ми издигнат. На „Лубянка“, на мястото на Дзержински. Железният Шурик. А дечицата ще питат: мамо, защо тоя чичко целият е оакан от птичките? Не, благодаря. И без мен Русия си има предостатъчно спасители.

— Хайде, разказвай.

Както винаги, Меркулов слушаше внимателно, без да го прекъсва, но Турецки остана с впечатление, че подробностите около арестуването на Никитин и предаването му на американските власти не го интересуват особено.

— И за колко време, каза, че Дорофеев си е разрешил проблемите? — попита той, когато Турецки завърши разказа си.

— За час. Дори за по-малко. Постара се — нали трябваше да спасява собствената си кожа. Но така или иначе най-важното е свършено.

Костя поклати глава.

— Не, Саша. Боя се, че това не е най-важното. Далеч не е.

— А какво според теб е най-важното?

Меркулов почука с пръст по папката.

— Това тук. Е добре, остави да го прочета. Явно тая нощ няма да се спи. Ела при мен утре в девет. Кажи и на Грязнов да дойде. Имам предвид рижия полковник Грязнов, а не твоя млад червенокос приятел Денис.

— Защо сме ти притрябвали? — не разбра Турецки.

— За да предадете лично тези материали на главния прокурор.

— А ти не можеш ли да го направиш?

— С това дело сте се блъскали вие. От началото до края. То си е ваше. А аз ще кажа мнението си, ако изобщо имам някакво мнение до сутринта.

— Определено ще имаш — увери го Турецки.

— Вече съм сигурен за съжаление.

Турецки внимателно го погледна.

— Твоето настроение нещо не ми харесва…

Меркулов въздъхна.

— И на мен.

На другата сутрин точно в 9,00 старши юридическият съветник Турецки и полковникът от милицията Грязнов влязоха в просторния кабинет на заместник главния прокурор. Меркулов вече седеше зад огромното си бюро. Лицето му беше мрачно, торбичките под очите му синееха от прекараната безсънна нощ. На бюрото пред него лежеше единствено дебелата папка с надпис Дело „Норилски никел“. Меркулов мълчаливо се здрависа с Турецки и Грязнов.

— Почакайте тук, ще ида да проверя кога може да ни приеме.

След пет-шест минути се върна.

— Да вървим…

За последен път Турецки се беше виждал с главния прокурор след завръщането си от Гармиш-Партенкирхен. Тогава той дори не се опита да прикрие гнева си срещу него. А сега сякаш бе станал съвсем друг човек — добродушен и приветлив, дори някак светски любезен. Радушно се ръкува с тях, заповяда на секретарката да им донесе кафе, а на него чай и дори разреши на Турецки и Грязнов да пушат, като сложи пред тях голям кристален пепелник. Но нито единият, нито другият рискуваха да се възползват от любезността му.

— И така, на какво дължа удоволствието да ви видя? — попита главният прокурор, когато секретарката постави пред гостите керамични чашки с черно кафе, а пред него — голяма порцеланова чаша със силен запарен чай.

Меркулов сложи папката на бюрото му и обясни:

— Това са материали от съвместната работа на МУР и детективска агенция „Глория“, в която Александър Борисович е бил нает в качеството си на консултант по време на принудителната му отпуска.

— Дело: „Норилски никел“ — прочете главният прокурор надписа върху папката. — Това има ли някакви връзка с вчерашния бум на Московската фондова борса?

— Съвсем пряка — потвърди Турецки. — Отначало мислехме да го наречем дело „Дорофеев“, но после решихме, че това неоправдано би стеснило темата и извън него биха останали твърде много важни компоненти.

Главният прокурор леко се понамръщи.

— Дорофеев ли? Кой Дорофеев имате предвид?

— Генералният директор на Народната банка.

Главният прокурор се намръщи още повече. Дори остави на масата чашата си с чай.

— Какво по-точно включва делото?

— Минимум три убийства. Взривен ледоразбивач в Мурманското пристанище, цял куп мащабни финансови афери.

Главният се обърна към Меркулов.

— Вие запознат ли сте с тези материали?

— Да.

— Какво е мнението ви?

— Професионално и добросъвестно извършена работа.

— Аз не се съмнявам в професионализма и добросъвестността на Александър Борисович и Вячеслав Иванович. Интересува ме вашето мнение за важността на делото.

— Ако това дело бъде прието за производство от Главна прокуратура, то ще стане едно от най-големите през последните години. Разбира се, като изключим делото за причините на войната в Чечня — добави Меркулов.

— Смятате, че имаме основания да образуваме следствие? — попита главният.

— Да. Въпреки цялата разнородност на материалите тук има обединяващ фактор. Но окончателното решение по въпроса трябва да вземете лично вие.

Главният прокурор се замисли. После каза:

— Ще проуча най-подробно всички материали и ще ви съобщя решението си. Но така или иначе, все пак ви благодаря, Александър Борисович, че сте провели тази работа през свободното си, така да се каже, време. А на вас, Вячеслав Иванович — че сте я свършили въпреки многобройните си трудни служебни задължения.

Той се изправи, за да покаже, че срещата е приключила.

— Имам една молба към вас — каза Турецки.

— Ще я изпълня на драго сърце. — Главният прокурор отново беше самата любезност. — Каква е тя?

— Нямаше да постигнем никакви резултати в това дело, ако не ни беше помогнал капитан Сергей Николаевич Воронин от Вятското УВР. Познавам го от много години като един изключително опитен и добросъвестен служител…

— Аз също — обади се полковник Грязнов.

— Мисля — продължи Турецки, — че неоправдано дълго време се отлага удостояването му с по-високо звание. Бих ви помолил да ходатайствате за него пред ръководството на МВР. В момента има всички основания и добър повод да бъде произведен в по-горен чин.

— Ръководството на МУР ще подкрепи ли молбата на Александър Борисович? — обърна се главният към Грязнов.

— Със сигурност — отговори му той.

— Всъщност МУР и сам може да свърши това.

— Но с вашата подкрепа ефектът ще е много по-голям.

— Е добре, подгответе съответните документи. С удоволствие ще подкрепя повишението му.

Аудиенцията приключи.

— Браво, Сашка — одобри Грязнов, когато се върнаха в кабинета на Меркулов и седнаха да обсъдят резултатите от срещата си с главния прокурор. — Серьога Воронин наистина ни помогна много. Но дали вашият шеф няма да забрави обещанието си? Струва ми се, че той е от хората, за които Лесков пише: „Руснакът дава обещания според настроението си, а ги изпълнява в зависимост от обстоятелствата.“

— Ще му го припомня — обеща Меркулов.

— Слава, кога успяваш да четеш? — смая се Турецки. — И то кого: Николай Лесков, един от най-сложните руски писатели!

— Всъщност не успявам — призна Грязнов. — Но случайно ми попадна книгата „Умни мисли“. От нея черпя тия мъдрости. От време на време. Според теб какво ще реши шефът по делото „Норилски никел“? — попита той Меркулов.

Меркулов сви рамене.

— Живот и здраве, ще разберем скоро… А теб май те мъчат някакви колебания, а? — обърна се той към Турецки, забелязал, че се мръщи.

— Да — призна Турецки. — Имаме още две копия от делото за „Норилски никел“. Едното остава в архивите на „Глория“, а второто ми се ще да го дам на Дорофеев.

— Да го дадеш ли? — не разбра Грязнов. — Кога?

— Може би още днес.

— Ти да не си мръднал нещо? — попита Грязнов. — Нали той веднага ще се покрие. Върви после го търси. Сигурно е заради голямото напрежение тези дни, я пийни една-две бирички, легни да се наспиш като хората и всичко ще ти мине. Това е, господа, аз изчезвам. За съжаление има още доста време, докато изляза в отпуска.

Полковник Грязнов напусна кабинета на Меркулов.

— И ти ли смяташ, че съм откачил? — попита Турецки.

Костя не отговори веднага.

— Как ти хрумна тая идея да дадеш делото на Дорофеев? — попита той вместо отговор.

— Интуиция — призна Турецки. — Подсказа ми го някакъв вътрешен глас.

— Ясен ли е тоя глас?

— Не особено.

— В такъв случай поразмисли. А когато го измислиш… вътрешният глас понякога подсказва ценни идеи.

— Ами ако Дорофеев наистина избяга?

Меркулов се усмихна и неочаквано за Турецки отбеляза:

— Вероятно, Саша, това ще бъде най-добрият изход.

— За кого?

— За всички…