Фридрих Незнански
Избор на оръжие (2)

1.

Двамата наближаваха Норилск откъм североизток, вдясно от тях останаха огромните равни пространства на тундрата, измамно спокойни, проблясващи като стърнища под лъчите на анемичното септемврийско слънце. Отляво се точеха един след друг и неохотно изоставаха назад малките гористи хълмове на Талнах, в далечината се виждаха прашните кули, закриващи шахтите на рудниците. Отпред в масивен полукръг се издигаха кафеникави планини, закрили една трета от небето, стръмните склонове бавно се раздипляха към хоризонта. В потъналите в дим тъмносиви като буреносни облаци подножия едва се забелязваха заводски сгради, отпред високи, съразмерни с планинския контур правоъгълни блокове на леярските цехове с къси комини, а по-нататък все по-малки и по-ниски.

Вдясно от планините като димен стълб над града се извисяваше телевизионна кула.

Той крачеше отпред с механична отмереност, нито бавно, нито бързо, пъхнал мръсните си жилави пръсти под ремъците на тежката раница, сякаш в страничните джобчета на жилетка, като по навик сечеше пътя между кръглите черни езерца. При завоите слънцето позлатяваше четината на младежкото му обветрено лице, мургаво и невъзмутимо.

Тя се движеше отзад, без да се приближава или изостава, на пет-шест крачки от него и една встрани, сякаш матовите цеви на малокалибрената пушка и карабината, преметнати през гърба му, й пречеха да гледа напред. Девойката не носеше нищо, но вървеше с усилие, като че ли на раменете й тегнеше голям товар. Ръцете й, със спуснати над пръстите ръкави на тъмночервения пуловер, които се бяха измъкнали изпод черната работна ватенка, висяха и се поклащаха не в такт с крачките. Лицето, дребно, мургаво и изтощено, почти се губеше между високата яка на пуловера и нахлупената до очите козирка на тъмночервеното плетено каскетче.

Пред тях все по-ясно се очертаваха градските квартали, проточили се като могъща каменна стена през равнината — сграда до сграда, тротоар до тротоар, огромен пристан в края на тундрата.

Крачещите един след друг младеж и девойка усещаха как ушите им заглъхват. Шумът на града, все още тих, неясен, постепенно изместваше привичните за тях звуци, единствените оглушително гръмки звуци в пустата тундра: тропота на плътната гума на ботушите по камъните и почвата, жвакането в мочурищата, хрущенето на замръзналия мъх. И това усещане за глухота, което отначало ги обезпокои и накара на няколко пъти да се огледат наоколо, много по-ясно им говореше, че наближават целта и пътят им свършва, отколкото различимите вече сенки на сградите и слънчевите ивици по улиците.

Беше ясен и студен септемврийски ден, зимата приближаваше. Улиците бяха оживени и многолюдни и излазите към тундрата изглеждаха някак празнично. Двамата минаха през просторния прелез, завършвайки широката дъга на своя маршрут, и всеки, който ги срещнеше, неволно поглеждаше в посоката, откъдето се бяха появили, сякаш за да открие началната точка на пътя им и така да разбере кои са, какво е белязало лицата им, от чиято изтощеност струеше нещо повече от обикновена умора.

Оттам, откъм североизток, към града прииждаха пронизващите ледени циклони, оттам пълзеше полярната нощ, замразяваше пътищата и прогонваше на юг последните кораби.

Сякаш тези двама души, които с отмерени крачки минаха по тротоара и хлътнаха през вратата на хотела, обърнал тежката си фасада към слънчевия многолюден булевард, бяха донесли със себе си острия мраз на близката зима.

Какви ли не хора бяха минавали оттук, през това уютно фоайе, отесняло от аспарагусите и високите китайски рози. С достойнството на салонни управители в някой парижки ресторант, с коректността на митничари и със завидна за социолозите проницателност тук всеки ден бързо и безпогрешно разпределяха по етажите на старата масивна сграда пътниците от двата редовни полета от Красноярск и Москва, и всички останали, включително и пристигналите с кораби през кратките месеци, когато това беше възможно: проектанти, монтажници, строители, заместник-министри и придружаващите ги лица, доставчици, учени, фоторепортери — най-различни по положение и по професия хора, обичайни гости за младите, бурно развиващи се градове. И за всеки, пристъпил към черния пластмасов плот на рецепцията, дежурният администратор намираше — в пълно съответствие с неговата значимост — място в апартамент, в самостоятелна стая, в стая за двама, трима, четирима, или в общежитието на шестия етаж.

Само веднъж една възрастна администраторка в спретнат костюм допусна грешка и взе облечения в тежък кожух доцент от Московския икономически университет за известен полярен изследовател, чието пристигане се очакваше всеки момент, и го настани в самостоятелна стая, макар че за доцента би било напълно достатъчно да го сложат в стая с две легла, дори без телефон. И сега в този хубав есенен ден същата администраторка вдигна глава от списанието на бюрото, когато чу тройното хлопване на дъбовите врати в преддверието, последвано от приближаващото се подрънкване на желязо в желязо, и видя двамата младежи, от които сякаш я лъхна мразовит студ.

Заявиха, че им трябва стая с баня. Трябвало им! Ама в такъв вид не се влиза в хотел! А и с открито оръжие е забранено да се разхождаш в града! Пък и…

При тези двамата всичко беше против правилата. Нямаха никакви командировъчни удостоверения. В паспорта на младия мъж имаше печат за адресна регистрация в едно от мъжките общежития в града — значи изобщо и дума не можеше да става за настаняване в хотел. И най-сетне — двамата бяха с различни фамилни имена.

Документът, който мъжът й представи със злорада ирония, както се стори на администраторката, беше нещо невъобразимо по своята наивна наглост.

На листа пореста зеленикава хартия, вероятно откъснат от някаква складова или счетоводна книга, беше написано на ръка, дори не на машина, с едър ясен почерк на човек, свикнал да работи с цифрови таблици и чертежи, следното:

Временно свидетелство за брак

С настоящото се удостоверява, че гр-нът Игор Константинович Никитин, инженер-геолог от Хидрогеохимическия отряд на Норилската комплексна геологопроучвателна експедиция, и гр-ката Олга Николаевна Новикова, студентка-стажант от Ленинградския държавен университет, на 23 април т.г. встъпиха в брак, за което в дневника за радиограми е направен съответният запис. Настоящото свидетелство, издадено от мен на основание параграф 26, част IV от „Инструкции за провеждането на геологопроучвателни работи в отдалечени и труднодостъпни райони“, подлежи при първа възможност да бъде подменено със съответстващия документ от Отдела за регистриране на актовете за гражданско състояние, а дотогава то се явява официален документ, потвърждаващ факта на сключен брак с всички произтичащи от това последици.

Началник на Хидрогеохимическия отряд: А. П. Шчукин

Свидетели: завеждащ стопанската част на отряда, радист I клас И. М. Чесноков

Работник-колектор И. П. Задонски

И това така наречено свидетелство, което същевременно имаше някаква респектираща убедителност, беше заверено с тлъст виолетов печат.

Администраторката, втренчила поглед в триъгълния печат, напразно се опитваше да открие някаква опора в богатия си житейски опит, а младият мъж, сякаш спомнил си нещо неприятно, но необходимо, посегна към телефона (жената потръпна, когато видя върху бялата пластмаса на слушалката ръката му, потъмняла от натрупалата се в кожата мръсотия) и набра някакъв номер.

— Обажда се Никитин. Свържете ме с началника на експедицията. — Той почака, мръщейки се от досада. В слушалката нещо прещрака и младежът повтори: — Обажда се Никитин. Ние сме в града… — Замълча. — Да, завършихме… Не, с велосипед. Разбира се, че пеша. — Пак помълча. — Може и да сте прав, но аз все още не съм сигурен. Кажете в счетоводството да ни донесат парите. Заплатите и теренните. Колкото и да е, няма значение. В хотела сме. Номерът на стаята ли? Момент! — Той погледна настоятелно жената на рецепцията.

— Триста двайсет и първа — сепната от неговия поглед побърза да отговори тя, макар че нямаше намерение да дава стаята с две легла, баня и телефон, още по-малко пък на тях, защото я беше предвидила за някакви писатели от Москва.

— Триста двайсет и първа — повтори той и затвори телефона.

Девойката не бе проронила нито дума, само отегчено позавъртя глава, за да измъкне брадичката си от високата яка на пуловера.

Администраторката, както често се случва с изпаднали в затруднение хора, вече не мислеше дали решението й е правилно, а как да го реализира. Но те двамата не можеха да отседнат в мъжкото общежитие, нали? Докато оформяше настаняването им, тя пресметна, че отначало щеше да настани писателите в тройката на втория етаж, освободена тази сутрин от двамата снабдители, заминали със самолет за Красноярск, а после щеше да ги премести в двойката на четвъртия етаж, след като си тръгнеха специалистите от ленинградския „Дипроникел“^[1]. Нищо нямаше да им стане, ще преживеят някак. Пък и не се знаеше що за писатели са, а тези…

Не че администраторката знаеше нещо за двамата младежи, но те поне със сигурност бяха свои хора, свързани с града, на който и тя служеше с отговорната си и нелека работа. Дори лично ги изпрати до етажа, а след половин час, когато пристигна камионът на геолозите, отново се качи при тях с куриерката, младо заспало момиче, което не помнеше на кого от хотела трябва да предаде парите.

Двамата, изглежда, не се бяха помръдвали от местата си, откакто бяха влезли. Девойката се бе отпуснала уморено в един фотьойл, разкошната й черна коса, отдавна немита и загубила блясък, се бе разпръснала по облегалката. Младежът седеше прегърбен на стола, с разкопчана ватенка, подпрял ръце на коленете си като някакъв старец.

След като изпрати донеслото парите момиче, администраторката се позабави в коридора пред вратата и дочу някакво движение в стаята, а после гласа на девойката — малко сипкав и напрегнат:

— Ето че се върнахме… Игор…

Администраторката се върна на рецепцията и още веднъж внимателно прочете анкетните карти, които бяха попълнили.

Той беше на двайсет и пет години, а тя — на двайсет и три.

В графата „цел на пристигането в града“ и на двете места пишеше: „Постоянно пребиваване“.

Датата на настаняването в хотела: 12 септември 1971 година.

 

 

Двайсет и пет години по-късно, през втората половина на юли 1996 година, две седмици след като старши следователят от Главна прокуратура на Русия А. Б. Турецки бе изпратен в отпуска, на Шереметиево-2 със самолет от Франкфурт на Майн пристигна американският гражданин от руски произход Игор Константинович Никитин (на английски — Хари К. Никитин), петдесетгодишен, родом от Ленинград, инженер-геолог, ръководител на най-голямата геологопроучвателна експедиция в Южноафриканската република, която търсеше мед, никел и други цветни метали в обширните земи на север от Претория.

Малко над среден ръст, мършав, стегнат, с остри черти на загорялото си лице, с бяла, късо подстригана коса, подчертаваща загара му, в лек сив костюм със сребриста вратовръзка от „Карден“ или „Сен Лоран“, той приличаше на обичайния вече за международните линии на московското летище преуспяващ и уверен в себе си бизнесмен.

Невъзмутим, с хладно безразличие към суетата в залата за пристигащи, той търпеливо дочака закъснелия си, както почти винаги ставаше, багаж, свали от конвейерната лента обемист черен куфар със заоблени ъгли и колелца, тип „ракетоносител“, отвори го и след като се увери, че нищо не е откраднато, а това нерядко се случваше на Шереметиево, се отправи към гишетата за митнически контрол. Тук отново отвори куфара, вътре имаше още един костюм, тъмен, няколко ризи и сиво дипломатическо куфарче. В него бяха подредени купчинка документи на английски и немски, портативен компютър, диктофон, слушалки и черна плоска кутия с фирмената емблема на „Сони“. Представените от Никитин пет хиляди американски долара, кредитна карта „Виза“, а от ценните вещи — брачна халка с диаманти и швейцарски златен часовник „Мозер“, отговаряха на обявеното в митническата декларация. След като се увери в това, митничарят му върна документите.

— Всичко е наред. Успех в работата, господин Никитин.

— Благодаря. Бизнесът ми винаги е успешен.

След като се провря през тълпата посрещачи, Никитин се насочи с куфара към дългата редица остъклени кабини — бюра на агенции за коли под наем, но съобщението, прозвучало по високоговорителите в залата, го накара да промени намерението си.

„Умолява се господин Никитин, пристигнал с полета от Франкфурт, да дойде на гишето за информация.“

Там обаче никой не го чакаше.

— Съобщението бе поръчано преди десетина минути от някакъв млад мъж — обясни дежурната служителка. — Може би скоро ще дойде. Почакайте малко.

Никитин постоя четири-пет минути, оглеждаше се озадачено наоколо, след което отново подхвана куфара и се върна към бюрата за коли под наем. Трябваше му кола за около месец, чуждестранен модел, нова или почти нова, без шофьор, незабавно. Но и тук изгуби доста време. Московският представител на известната фирма „Коли под наем“ предлагаше само жигули и волги, в съседното бюро му обещаха чуждестранен модел, но едва за другата сутрин, само в третата агенция — „Ръст“ — успяха да изпълнят всичките му изисквания.

— Какво предпочитате: мерцедес, волво, форд-сиера, джип гранд чероки? — попита младият мъж, агент на фирмата.

— Май форд — след известно колебание каза Никитин. — Можете ли да ми го докарате веднага?

— Докато приключим с оформянето на документите, колата вече ще ви очаква. Моля, дайте ми паспорта и свидетелството за правоуправление. Как ще платите — в брой, с чек или с кредитна карта?

— Удобно ли е с „Виза“?

— Разбира се.

След четвърт час приключиха с всички формалности, агентът на „Ръст“ излезе иззад гишето, любезно пое куфара от ръцете на клиента и го изпрати до изхода. Никитин се насочи към чакащия го тъмносин форд-сиера, но някакъв русоляв млад мъж с очила и пътна чанта, който очевидно закъсняваше за полета си, се блъсна в него и едва не го събори на земята, сконфузи се и взе да се извинява, слагайки ръка ту на гърдите си, ту на рамото на Никитин.

— Няма проблеми, на всекиго се случва — прекъсна потока от извинения Никитин. Очиларкото още веднъж помоли за извинение и се втурна нататък, изчезвайки сред тълпата в залата.

— Ама че шемет! Трябваше да му плеснете един зад врата! Удари ли ви? — съчувствено попита агентът на „Ръст“ и прибра в багажника куфара му.

— Всичко е наред — махна с ръка Никитин.

После мълчаливо изслуша обясненията на шофьора, докарал колата, който му показа как се включва алармената система, но когато той понечи да му обясни за какво служат бутоните на таблото, го прекъсна:

— Познавам този модел.

Фордът потегли плавно и уверено, но петдесетина метра след като се спусна по пандуса^[2], на пътя му се изпречи катаджия и вдигна палка. Никитин отби и спря в края на платното, спусна стъклото и понечи да извади документите си.

— Недейте, няма нужда — спря го с жест катаджията. — Тук един другар иска да поговори с вас.

Униформеният служител отстъпи настрани, а на мястото му до вратата на шофьора се изправи цивилен мъж.

— Да е изчезнало нещо от джобовете ви, документи или пари? Аз съм от криминалната милиция — обясни той и показа служебната си карта.

Никитин се потупа по гърдите — портфейлът му беше на мястото си във вътрешния джоб, а от страничните джобове нямаше какво да се открадне — там бяха само цигарите, запалката и носната кърпа.

— Май всичко е тук. Защо, какво има?

— Проверете още веднъж.

Никитин извади портфейла и погледна в него, след което потвърди:

— Всичко си е на място.

— Разбирате ли, човекът, който се блъсна във вас…

— Случва се. Бързаше за самолета.

— Никой не може да замине от залата за пристигащи. Мъжът с очилата е джебчия, и то особено ловък. От доста време го следим. Днес го заснехме със скрита камера. Така че ако нещо ви беше изчезнало, щяхме да го арестуваме. Но няма значение, ще намерим случай да го приберем. Извинете, че ви забавихме. Лек път.

След по-малко от час Никитин вече бе пред основно ремонтирана и преустроена по най-високите норми на европейските стандарти стара сграда на „Садовое колцо“, в която се намираше една от най-големите и влиятелни финансови институции в Русия — Народната банка. Каза името си на служителя пред входа и незабавно бе приет от генералния директор Дорофеев. И макар че в пренатоварената програма на генералния директор тази среща не бе предвидена, а самият той рядко отделяше за разрешаването и на най-сложните проблеми повече от осемнайсет минути, неговият конфиденциален разговор с Никитин на четири очи продължи безпрецедентно дълго — четиридесет и четири минути.

Когато посетителят си отиде, Дорофеев се обади по телефона и нареди да дойдат в кабинета му началникът на отдела за анализи Борис Глузман и началникът на отдела за охрана Анатолий Андреевич Пономарьов. Стана от старото, изкусно реставрирано писалище с красива дърворезба и крака във вид на лъвски лапи и започна да се разхожда из огромния кабинет. Тук имаше и голяма маса за съвещания, около която можеха да се съберат не по-малко от трийсет души.

Дорофеев беше около четиридесетгодишен мъж, възнисък, явно предразположен към пълнеене, което елегантните му костюми, дело на най-добрите московски шивачи, не можеха да прикрият. През светлата рядка коса проблясваше лъскавото му теме, добродушното му кръгло лице с едва забележими лунички в минути на дълбок размисъл ставаше някак безгрижно, разсеяно и само острият поглед и леко потрепващите ноздри издаваха усиленото умствено напрежение.

Когато Глузман и Пономарьов се появиха на вратата, Дорофеев отново седна в креслото си — също старо, с дъбови резбовани облегалки за ръцете — и им кимна да седнат. След кратко мълчание се обърна към Глузман:

— Борис, искам да направиш пълна справка за търговията на никел през последните пет-седем години. Равнище на производството, динамиката на цените, борсовите котировки, основните тенденции към днешна дата.

— За Русия ли?

— Не само. За целия свят. ЮАР, Канада. Какви още страни производителки има? Картината трябва да бъде максимално пълна.

— Досега никога не сме се занимавали с никел — напомни Глузман. — Да няма да започнем тепърва?

— Може би. Работата е спешна. Свободен си.

Глузман излезе.

— Сега за вас, Анатолий Андреевич. — Дорофеев постави пред началника на отдела за охрана визитната картичка на посетителя. — Възможно най-скоро трябва да узнаем всичко за този човек. Абсолютно всичко.

— Имаме интересно предложение? — позволи си да полюбопитства Пономарьов, макар че в Народната банка подобна любознателност не се поощряваше.

— Интересно ли? — повтори въпроса Дорофеев. — Това не е точната дума. Невероятно. Разбира се, ако не става въпрос за измама. Но дори да е така — все пак е невероятно.