Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Маршът на Турецки (23)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Выбор оружия, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Корекция
plqsak (2015)
Форматиране
in82qh (2015)

Издание:

Автор: Фридрих Незнански

Заглавие: Избор на оръжие

Преводач: Минка Златанова

Година на превод: 2000

Език, от който е преведено: руски

Издание: Първо

Издател: Атика

Град на издателя: София

Година на издаване: 2000

Тип: роман

Националност: Руска

Печатница: Атика

ISBN: 954-729-088-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1583

История

  1. — Добавяне

2.

Дорофеев: Радвам се да се запозная с вас, господин Никитин. Директорът на франкфуртския филиал на Дойчебанк господин Шпилер ме предупреди за вашето пристигане. Посочи приблизителния размер на сумата, която възнамерявате да инвестирате в нашата промишленост, и каза, че тези пари вече са постъпили по ваша сметка в Дойчебанк. Доколкото разбрах, той ме е уведомил за всичко това по ваша молба.

Никитин: Точно така.

Дорофеев: Заповядайте, моля. Настанете се удобно. Ще пиете ли нещо?

Никитин: Не, благодаря. С кола съм.

Дорофеев: Може би кафе?

Никитин: Няма нужда. Бих искал да ви благодаря и че изпратихте хора да ме посрещнат. Но някак си се разминахме с тях.

Дорофеев: Не съм изпращал никого да ви посрещне. Непременно щях да го направя, но не знаех с кой полет ще пристигнете.

Никитин: Ами тогава младежът, който е дал… Впрочем няма значение.

Дорофеев: И така, слушам ви. За Бога, господин Никитин, моля да не пушите, ако това няма да ви затрудни особено. Не съм добре с гърлото и изобщо не понасям тютюневия дим. Както виждате, тук дори няма пепелници.

Никитин: Извинете, не знаех. Разбира се, че няма да пуша.

Дорофеев: И така…

Пауза.

Дорофеев: Как мина пътуването? Вие сте пристигнали във Франкфурт директно от Претория, нали?

Пауза.

Никитин: Не, за няколко дни се отбих в Ню Йорк, където имах да свърша някои неща. А оттам вече — във Франкфурт и после в Москва.

Пауза.

Дорофеев: Уморително пътешествие.

Никитин: Няма как.

Пауза.

Дорофеев: От колко време не сте се връщали в Русия?

Пауза.

Никитин: Около двайсет години.

Пауза.

Дорофеев: В такъв случай няма да познаете родните си места. У нас много неща се промениха.

Никитин: Но не всичко.

Дълга пауза.

Дорофеев: Имате чудесен загар. Навярно в ЮАР сега е горещо.

Пауза.

Никитин: У нас винаги е горещо. Освен през зимата, когато е просто топло. Много дълга пауза.

Дорофеев: Колко години вече сте в ЮАР?

Никитин: Осем.

Много дълга пауза.

Дорофеев: А преди това къде сте работили?

Много дълга пауза.

Никитин: В Канада. Пет години. И пет години прекарах в Щатите, в Ню Йорк. Бях безработен, живеех с парите, които ми отпускаше службата за социална помощ. Много дълга пауза.

Дорофеев: Все пак да пийнем нещо, а? Имам великолепно шотландско уиски.

Пауза.

Никитин: Благодаря. Не искам да си имам проблеми с ДАИ.

Пауза.

Дорофеев: Каква марка е колата ви?

Пауза.

Никитин: Форд-сиера, взех я под наем.

Пауза.

Дорофеев: По-добре да бяхте наели БМВ, катаджиите рядко спират тези коли.

Никитин: Вероятно и сега, както и преди, не обичат да си имат работа с чужденци?

Дорофеев: По-скоро — с бандити. Сега в Москва те са повече от чужденците. И кой знае защо, предпочитат именно БМВ.

Много дълга пауза.

Никитин: Не знаех. Иначе щях да си взема.

Много дълга пауза.

Дорофеев: Не бих искал да ви задържам излишно. След пътуването трябва да си отпочинете. Ще имаме време да говорим за работата. Къде сте отседнали?

Никитин: Засега никъде. Дойдох тук направо от Шереметиево. Ще отседна в „Русия“ или в „Москва“.

Дорофеев: Съобщете ми своите координати, за да си уговорим нова среща. Ето визитната ми картичка, тук е телефонът на секретаря ми. Ще ви запиша и директния си телефон.

Никитин: Благодаря, господин Дорофеев, че ме приехте. Беше ми изключително приятно да се запозная с вас. Всичко хубаво.

Дорофеев: Довиждане, господин Никитин.

Шум от разместване на кресла.

Началникът на отдела за охрана на Народната банка Анатолий Андреевич Пономарьов изключи касетофона и погледна часовника си. Точно четиридесет и четири минути. Разговорът запълваше не повече от двайсет. Намръщи се. Тук нещо не беше наред. Още веднъж внимателно прослуша записа, като прескачаше паузите, пускайки лентата на бързи обороти. После извади касетата, прибра я в джоба на коженото си яке и излезе от тесния кабинет, който се намираше на втория етаж, до приемната на генералния директор. На минаване покрай приемната натисна дръжката на вратата. Беше заключена. Така и трябваше да бъде, работното време бе приключило преди един час. Наистина, Дорофеев имаше навика да остава докъм десет часа, а понякога и до полунощ, ако не се налагаше да присъства на някое представяне или артистично-политическо празненство. Но обикновено предупреждаваше затова Пономарьов, а днес си бе отишъл, без нищо да му каже. Много странно.

Пономарьов слезе на партера по широкото мраморно стълбище с червена килимена пътека по стъпалата и влезе в стаята на охраната. Едната стена бе скрита зад мониторите на видеокамерите за външно и вътрешно наблюдение. Двамата младежи от охраната, облечени като всички останали служители в банката — черен костюм с вратовръзка, — седяха в креслата, вдигнали крака върху ниската масичка за вестници и списания, пушеха и пиеха вносна бира в кутийки. Когато се обърнаха при лекото почукване на вратата и видяха набитата фигура на Пономарьов, младежите припряно скриха кутийките с бира и свалиха краката си от масичката.

Началникът на отдела за охрана мълчаливо измъкна кутийките изпод креслата, изхвърли ги през отвореното малко крило на прозореца и строго каза:

— Ако още веднъж ви заваря да пиете, ще събирате празни бутилки по сметищата. И ще пушите не „Марлборо“, а „Прима“. Какво е положението?

— Всичко е наред, шефе — увери го единият. — Хората се разотидоха, само от отдела на Глузман още стоят. Сигурно играят на „Междузвездни войни“ по компютрите.

И посочи екрана на камерата, монтирана в отдела за анализи.

— Защо камерата в кабинета на директора не работи?

— Може би е забравил да я включи, когато си е тръгнал. Нали той сам я включва и изключва.

— Отиде ли си?

— Преди повече от час. Извика охраната и си замина.

— Къде?

— Нищо не каза.

— Добре, ще ида да видя какво е положението там. И ще включа камерата. Това за пиенето беше последно предупреждение, така че си опичайте акъла…

Пономарьов взе от кукичката при вратата голяма връзка с ключове и отново се качи на втория етаж. Извади нужните ключове без никакво усилие и отвори приемната, а след нея и кабинета на Дорофеев. Влезе и се приближи до прозорците с бронирани стъкла, които гледаха към „Садовое колцо“. Навън мракът се сгъстяваше, короните на липите и тополите по булеварда прихващаха последните отблясъци на угасващия ден. Пономарьов дръпна тежките жакардови завеси и чак след това запали осветлението.

Огледа се внимателно. Писалището на Дорофеев беше чисто, върху него нямаше нищо освен големия настолен бележник с кожена подвързия, в който генералният директор си записваше по-важните неща. Беше отворен на празна страница, няколко листа бяха откъснати. Пономарьов извади от вътрешния си джоб малък ключ, отключи чекмеджето на писалището и започна да преглежда документите в него, като ги връщаше по местата им в същия ред, и който бяха поставени. Не откри нищо, което да прилича на откъснатите листове от бележника. Заключи писалището, приближи се до библиотеката и натисна скрито между книгите бутонче. Една от секциите се завъртя, като откри малък сейф, зазидан в стената. Това беше личният сейф на генералния директор на Народната банка, където се съхраняваха най-секретните документи за търговските операции на банката и на контролираните от нея акционерни дружества и холдингови компании.

Изключи алармата. Набра шифъра. Завъртя два пъти ключа на сейфа и той се отвори.

Най-отгоре се виждаше бразилският револвер „Роси“ в кожен кобур — личното оръжие на Дорофеев, който никога не го взимаше със себе си.

Купчинки подредени документи.

Пономарьов ги прегледа. И тук не намери листовете от бележника. Заключи сейфа и върна секцията на мястото й, постоя известно време замислен. После пак отиде до писалището, измъкна изпод него кошчето за боклук и изсипа съдържанието му върху блестящия плот на голямата маса за съвещания. Сред небрежно смачканите чернови видя ситни късчета дебела гланцирана хартия. Точно това търсеше.

Загаси лампите в кабинета на Дорофеев, пусна видеокамерата и заключи вратите на кабинета и приемната, върна връзката с ключове на пазачите и се затвори в тесния си кабинет. Загуби почти цял час, докато подреди едно до друго разкъсаните парченца. Това беше по-трудно и от най-сложния пъзел, но в края на краищата Пономарьов се справи. И макар че някои късчета така и не намериха мястото си, текстът вече можеше да се прочете.

Едрият полегат почерк на Дорофеев бе добре познат на Пономарьов. Другият — доста по-дребен, но четлив, с леко раздалечени една от друга букви — без съмнение принадлежеше на посетителя на Дорофеев — американеца от руски произход Никитин. С неговия почерк бе написана първата реплика на тайния разговор:

Никитин: Нито дума за работата. Подслушват ни.

Дорофеев: Кой?

Никитин: Не зная. Говорете нещо.

Дорофеев: Сигурен ли сте?

Никитин: Да.

Текстовете върху листа бяха писани не надлъжно, по редовете, а по диагонал и в различни посоки, сякаш събеседниците си бяха подавали поред бележника един на друг.

Дорофеев: Същността на работата?

Никитин: Концесия за разработка на Имангда — находище на никел. 120 км от Норилск. Издействайте го за мен.

Дорофеев: Правителството ще обяви конкурс.

Никитин: Конкурс няма да има. Имангда се смята за безперспективна.

Дорофеев: А в действителност?

Никитин: По-късно ще ви обясня.

Дорофеев: Началната ви цена?

Никитин: 24 милиона долара. Начална и окончателна.

Дорофеев: Това ли е всичко?

Никитин: Не. Акции на концерна „Норилски никел“. Купете.

Дорофеев: За цялата оставаща сума?

Никитин: Да.

Дорофеев: Смисълът?

Никитин: После ще ги продадете. Акциите ще скочат с два знака напред. Дорофеев: Сто пъти?!

Никитин: Да.

Дорофеев: Как така?

Никитин: Имам информация. Само аз. Единствен в целия свят.

Дорофеев: И каква е тя?

Никитин: По-късно ще ви обясня.

Дорофеев: Насъбраха се много въпроси.

Никитин: Елате след час в „Космос“. Ще ви отговоря.

Дорофеев: В стая?

Никитин: Ще попитате портиера. Изгорете тези листове.

Пономарьов се облегна в черното кресло. Вече всичко му беше ясно. Като се прибави и времето, през което са писани тези неща, ще се запълнят всичките четиридесет и четири минути на разговора. Намери и още веднъж прочете най-важното място: „Акциите ще скочат с два знака напред.“ Сто пъти. Пономарьов работеше от пет години в Народната банка и, естествено, не бе запознат с всички тънкости на икономиката, но в случая нямаше нужда човек да е специалист, за да разбере за какво става дума. Влагаш един милион и получаваш сто милиона. Влагаш сто милиона и получаваш десет милиарда. Ами ако не са рубли, а долари? Десет милиарда долара. И таз добра! Това вече не е икономика, а астрономия! Дорофеев е прав: невероятно! Дори да е измама.

Пономарьов извади касетата от джоба си, сложи я в касетофона и записа на обратната страна целия текст, като диктуваше всяка дума бавно и ясно. После събра в шепа плътните късчета хартия и се замисли какво да ги прави. Да ги върне в кошчето? Но ще се наложи отново да ходи в кабинета на Дорофеев, да взема ключовете от охраната, да изключва видеокамерата. Ами ако те се разтревожат и дотичат — как ще им обясни какво прави в кабинета на генералния директор? Пък и няма смисъл да ходи там, защото и бездруго рано заранта чистачката ще изхвърли съдържанието на кошчето в общия чувал за смет. Да ги изгори? Но хартията е плътна, ще гори бавно, пък и ще остане мирис на изгоряло. Пономарьов откри най-разумния изход от положението: изхвърли късчетата в тоалетната в дъното на коридора и пусна водата, докато и последната хартийка не изчезна в канализацията. После се обади на шофьора, за да го чака долу с колата — волво-940 — и потегли към къщи.

Но един въпрос продължаваше да го безпокои: как бе разбрал Никитин, че кабинетът на директора се подслушва? Не можеше да намери никакво обяснение. И вероятно щеше да се разтревожи още повече, ако беше узнал, че половин час след като шофьорът отвори пред него задната врата на служебното волво, пред входа на Народната банка спря сребрист представителен мерцедес, от който слезе Дорофеев и с необичайна за пълната му фигура пъргавина се качи на втория етаж и влезе в кабинета си. Забрави да изключи видеокамерата и пазачите, чието внимание бе привлечено от ярко светналия екран, с недоумение наблюдаваха странните действия на генералния директор: без да съблече шлифера си, Дорофеев изсипа кошчето за боклук върху писалището, рови известно време в смачканите хартии, после натисна бутона на интеркома. Единият от пазачите вдигна слушалката:

— Слушам, Иля Наумович.

— Откъде знаете, че звъня аз?

— Виждам ви на монитора.

— Влизал ли е някой в кабинета ми, след като си тръгнах?

— Никой, освен Анатолий Андреевич. Бяхте забравили камерата и той мина да я включи. Случило ли се е нещо?

— Не, всичко е наред.

Екранът на монитора угасна — Дорофеев бе изключил камерата. Отпусна се в креслото и дълго седя със затворени очи. Лицето му имаше безгрижно-разсеян вид, само ноздрите му лекичко потрепваха.

Не всичко беше наред. Далеч не всичко.

По-скоро всичко се бе объркало.

Абсолютно всичко.