Фридрих Незнански
Избор на оръжие (19)

1.

Ключовата дума в ценностната система на консултанта на външнотърговското дружество „Възход“ Николай Иванович Ермолаев, известен както в Москва, така и далеч извън нейните предели с прякора си Бурбона, беше думата „уважение“. Но ако за повечето хора уважението е понятие, близко до „доброжелателност“, „благоразположение“ или „дружба“, то за Бурбона то имаше съвсем друг смисъл. Той никога не бе имал приятели, освен може би в най-ранното си детство. Дългите години, прекарани в детските домове, с тормоза на по-големите и физически по-силни момчета, с ударите и шамарите на възпитателите, с необходимостта постоянно да доказва правото си на къшей хляб и да стои нащрек за всевъзможни агресивни действия, готов да се противопостави на враговете си със зъби и нокти, с попадналия под ръката му камък или тояга, напълно бяха заличили в паметта му спомена за майчините ласки, ако изобщо някога ги бе получавал, а баща си изобщо не помнеше — той беше загинал през първите дни на войната, когато Коля Ермолаев още не бе навършил и годинка.

Единственият човек, към когото донякъде се привърза четиринайсетгодишният Коля, по това време все още не получил прякора Бурбона, беше треньорът на секцията по бокс в детската спортна школа при ЦСКА, бившият шампион на Москва в полутежка категория Льоша Антонов. Той забеляза в слабичкия възпитаник на сиропиталището непримирима воля за победа и недетска, пресметлива жестокост, които му позволяваха да излиза победител дори в двубоите с по-силни и опитни съперници. Но в спортната школа имаше три секции с по 18–20 души всяка, а по характер треньорът не беше склонен към пристрастия. И когато му предложиха да тренира юношеския представителен отбор на Москва, той направо каза на Коля: „Теб няма да те взема, Бурбон, нямаш чувство, увлечение. Воля и хъс имаш предостатъчно, но романтика — никаква. Бога ми, ти си като вълк-единак: гледаш само да прегризеш гърлото на овена и да се наплюскаш. А без възторг шампион не се става.“

Неведнъж се бе случвало на Бурбона още през юношеските му години да влиза в кървави схватки. От време на време и самият той бе пребиван жестоко, но след като оздравееше, издирваше враговете си и им го връщаше поотделно — с юмруци или с кама. Подтикваше го не жаждата за мъст, не злобата, а само хладнокръвният стремеж да възстанови накърненото си достойнство преди всичко в собствените си очи. Постигнал целта си, той никога не ликуваше, не изпитваше злорадство, а само чувство за изпълнен дълг. И по-късно, в зрелите си години, когато трябваше да извърши убийство, той убиваше не с яростна омраза, с каквато се разпалваха много негови съучастници, а с пълно хладнокръвие — единствено заради поставената цел. Защото човек, който не е постигнал целта си, не може да изпитва самоуважение и следователно да разчита на уважение от страна на другите.

В ранната си младост не се бе замислял особено върху тези проблеми, но когато за първи път попадна в лагер, усети, че позицията му е единствено правилната. Вълчият свят в лагерите и затворите, където приятелството намирисваше на педерастия, а думата обич будеше само подигравателен смях, се крепеше на уважението към силата. Но и не само към нея. Един ден в килията му в Бутирка, където беше задържан в следствения арест, доведоха нов арестант — на вид непълнолетно момче, но всъщност навършило осемнайсет години. Затворниците решиха да се позабавляват с него, каквато си беше традицията: заповядаха му да оближе клозетната чиния. То отказа и те го пребиха от бой. Когато се посъвзе, отново се заядоха с него. И пак не склони. Така мина цяла седмица. Младежът не се оплака на никого, макар че вече храчеше кръв. На останалите вече не им беше до развлечения, готови бяха да го оставят на мира, но вече не можеха да спрат. И така щяха да го доубият, ако не беше се намесил Бурбона, който взе новия арестант под своя закрила, както навремето бе постъпил с него Чучула при една подобна ситуация. Вероятно младежът щеше да оцелее и без покровителството му, тъй като вече бе спечелил всеобщото уважение, макар да приличаше повече на полужив труп, а не на човек. По-късно се изправи на крака, набра сила, възмъжа и стана прословутия Гъсок, дясната ръка на Бурбона, от когото трепереше цяла Москва.

Така че силата си бе сила, но човек трябваше да има освен нея и твърд характер. Зоната, с други думи, лагерът, беше най-правилният свят, в него всеки беше на показ и всеки си знаеше мястото. Хората се оценяваха не според парите си, не заради своята хитрост или здрави връзки, а заради истинската си цена. Зоната беше като едно голямо семейство, в него признатият бандит е всевластен, той защитава по-нисшестоящите и се грижи за тях, а те му се отплащат с уважение, без обичайните семейни интриги и всевъзможни мръсни номера. Ако целият живот беше устроен по законите на зоната, светът щеше да бъде съвсем различен — справедлив, с ясни правила на поведение.

Бурбона не беше прекарал много време „на топло“ — само десет години в лагера и осем месеца в следствения арест в Бутирка. Въпреки това той спазваше тези закони и на свобода. След излизането си от лагера всеки можеше да дойде при него и да получи помощ от общата бандитска каса, за да се позамогне и да се изправи на крака. Той им помагаше с жилища, уреждаше ги на работа, а онези, които му харесваха, вземаше при себе си. При това никой дори не дръзваше да си помисли да бръкне в общата каса или да не внесе в нея своята част — немалко такива мераклии лежаха под асфалта на краймосковските пътища или бетонирани в основите на някой строеж. И това не се правеше от жестокост, а просто за да не бъде открит трупът, мъртвите трябваше да умрат завинаги, а не да пречат на живите да живеят.

Бурбона не успя да се ожени на младини заради затворения си характер и неумението да общува, не попадна и на свястна любовница, а след лагера вече не помисли за женитба — нямаше време, Чучула не го оставяше без работа. А и дълбоко в него бе заседнало схващането, усвоено още с първите правила на бандитския закон, че всички жени са повлекани, мърли, шафрантии, само гледат да се впият като кърлежи под кожата ти. Истинският бандит не бива да има семейство. Мъдро беше това правило. Семейството те обърква, връзва ти ръцете и ти затъваш в житейското блато. Навремето, ако някой бандит намислеше да се ожени, набързо му свиваха сърмите. Сега, разбира се, не беше същото: женеха се, пращаха децата си да учат в чужбина, а ако излязъл от затвора потърсеше помощ от такъв човек, то получаваше отказ — нямали пари. А за парцалите на жена си, за гуляи, за коли и за своите горили има. Не беше редно това, Бурбона не уважаваше такива хора. Но те се въдеха все повече и повече — модерни времена, няма що. И дори се стигна дотам, че званието признат бандит можеш да си го купиш като в бакалия. Най-големи мераклии за това бяха смотаняците и мангалите от Кавказ, които дори се осмеляваха да вземат думата на бандитските сборове. Но колкото повече боклук и мръсотия проникваше дори в средите на признатите бандити, толкова по-твърдо се придържаше Бурбона към избраната линия в живота си, като се мъчеше — кога с личен пример, кога с тежки наказания — да заздравява разклатените устои на бандитското братство. И смяташе това за свое най-висше предопределение.

Цял живот Бурбона бе мислил, че уважението е всеобхватно, неделимо и безспорно. Едва през последните дни, след разговора с онова ченге, с оня изпечен хитрец Турецки, който успя да измъкне от него всичко, което знаеше, макар то да не беше много, и после да се изплъзне от подготвената му участ, Бурбона почувства, че нещата не са чак толкова прости.

„Едно е да признаваш нечии качества и съвсем друго — да го уважаваш.“

Може би по друго време Бурбона не би обърнал внимание на тази мисъл, но сега тя бе залегнала в съзнанието му като зрънце в благодатна почва. Тези думи внасяха яснота в едни от най-важните и объркани въпроси в живота му — взаимоотношенията с Корееца.

Корееца беше само с четири години по-голям от Бурбона. От петнайсетгодишен обикаляше по затвори и лагери, а когато беше на свобода, ограбваше спестяванията на хората, одрусваше спекулантите и сенчестите производители, рекетираше проститутките в центъра, търговците на валута пред магазините на „Берьозка“, пращаше на пазара за коли в Южното пристанище доверчиви купувачи срещу процент за услугата. Но дори на младини той не беше безогледен и не прибягваше до убийство, ако то можеше да се избегне. Корееца пръв разбра, че да се дерат от незаконно забогателите по две-три кожи наведнъж означава да режеш клона, на който седиш. И макар винаги да казваше, че е по-добре да режеш клона, отколкото да висиш на него, през 1979 година организира в Новочеркаск всесъюзен събор на бандитските босове и нелегалните частни производители, които задължи да отделят за общата бандитска каса по десет процента от доходите си. По-запалените от братството настояваха за петнайсет, дори за двайсет процента, но Корееца съумя да убеди събранието в правотата си, като напомни, че частниците са принудени да плащат и на чиновници, и на ченгета, така че при петнайсет, а камо ли при двайсет процента те просто няма да издържат. Съборът се съгласи с него и още тогава бандитите признаха Корееца за глава на цялото братство.

Бурбона се запозна с Корееца в СТ-2 в Тулун. Корееца завършваше срока на присъдата си, а Бурбона едва-що го започваше. Очевидно Корееца си направи сметка, че Бурбона може да му бъде полезен със здравия си вече авторитет, плати на когото трябваше и присъдата на Бурбона бе намалена. След това, чак до заминаването на Корееца за Щатите, двамата работиха като партньори, при което Корееца беше — казано на съвременен език — президентът на общомосковската бандитска фирма, а Бурбона с неговата химкинска групировка — неин изпълнителен директор. Президентът се изявяваше като арбитър при възникващите разпри, той вземаше решения, а Бурбона убеждаваше несъгласните с него. Московчани посягаха към валидола, когато четяха описаните по вестниците ужасии, но всичко това не можеше да се определи като „безогледност“, а по-скоро като израз на сурова необходимост, от възпитателни съображения. Пускането на малко кръв спомагаше да се избегнат големите кръвоизливи.

Бурбона никога не се бе замислял дали уважава Корееца. Естествено, че го уважаваше, макар да не одобряваше много неща в поведението му. С идването на Горбачовата перестройка, когато вече можеше да не си криеш парите от хорските очи, Корееца се разпусна и започна да живее в предизвикателен комфорт. Появяваше се с жена си, окичена като новогодишна елха с кожи от лисици и златни дрънкулки, на обществени места и светски празненства, открито сменяше любовниците си, подаряваше им коли и апартаменти, беше близък с прочути певци, телевизионни журналисти, борсови магнати, с хора от правителствените среди и дори — което най-вече не харесваше на Бурбона — с високопоставени служители от Министерството на правосъдието и МВР. Тези връзки се възнаграждаваха с безлихвени кредити, данъчни и митнически облекчения за банките и фирмите, в които имаха дял Корееца и Бурбона, но все пак това не беше редно, един признат бандит не бива да петни името си с подобни работи, за тях си има други хора и средства. На няколко пъти Бурбона се опита да поговори по този въпрос с Корееца, но той само нехайно се засмиваше:

— Тесногръд човек си ти, Коля! Хич не се вписваш в новите времена. Внимавай, защото така и ще си пукнеш като динозавър, а някой ден ще те изкопаят от ледника със зелена тревица в устата.

Глух ропот се носеше сред членовете на братството, когато виждаха по телевизията как Корееца хвърля милиони в зелено за разни рок-фестивали и благотворителни приумици. А когато из Москва плъзна слух, че си е купил петдесетстайна вила в Бевърли Хилс и яхта в Маями, солнцевският главатар Лука на всеослушание го обвини в банкетната зала на „Палас хотел“, че бърка в общата бандитска каса, нарече го алчен фукльо и доносник. Подобна публична обида изискваше незабавно да се свика събора, а присъдата за Лука можеше да бъде само една — смърт, защото той не разполагаше с доказателства в подкрепа на обвинението си. Бурбона знаеше със сигурност и бе готов да потвърди, че Корееца не е пипал общите пари, той си имаше предостатъчно собствени милиони. Корееца не изчака свикването на събора и веднага отговори на обидата: преди още Лука да е приключил с обвиненията си, главата му се пръсна от трите куршума, изстреляни от австрийския полицейски глок, с който Корееца почти никога не се разделяше. И макар че той фактически беше прав, Бурбона с доста усилия съумя да усмири разгорелите се страсти и да възстанови разклатения авторитет на най-високопоставения бандит в Москва.

Всичко това обаче изобщо не му харесваше. И още тогава кристалната цялост на понятието „уважение“ започна да придобива някаква двойственост и вътрешно напрежение, което заплашваше да разбие общата конструкция и най-накрая тя все пак се разцепи на две.

Не, Бурбона вече не уважаваше своя партньор, но все още ценеше добрите му качества: твърдата ръка, размахът на предприемчивостта, стратегическия нюх да отгатва развитието на събитията с няколко хода напред, а най-вече умението му да разбира хората.

И потвърждението за това беше случаят с Дорофеев.

Още преди пет години, когато Народната банка беше една от стотината банкови институции от рода на „Форум“, „Селенга“, Промбанка, Комерсбанка, появили се като гнойни язви по нечистата снага на Русия, Корееца възложи на Бурбона да уреди един дребен проблем. Разказа му, че от него е потърсил услуга чрез един известен певец генералният директор на новата Народна банка, която току-що навлизаше в банковия свят. Проблемът беше съвсем банален. Народната банка беше дала на някакъв фонд за социално развитие допустимия по закон безлихвен кредит от 10 милиона долара за три месеца. Безлихвен само на приказки, а в действителност срещу съвсем нормална лихва от 33,33 на месец, а за три месеца — 100. Ясно беше, че тези сто процента не се водеха по документи. Именно от това се възползвали от фонда, върнали си кредита в уречения ден, а за лихвата „забравили“. И тогава Дорофеев дойде при Корееца. При кого друг можеше да отиде, в арбитражния съд ли? Бурбона изпрати Гъсока при президента на фонда, но оня се опъна, смяташе, че си има достатъчно добра защита — чеченците. Но когато те разбраха с кого точно си имат работа, се ометоха набързо и след два дни Дорофеев си получи парите накуп.

По всички правила половината от тези пари трябваше да бъдат дадени на Корееца и Бурбона за услугата, но кой знае защо, Корееца се отказа от тях и обясни постъпката си така: нека банкерът да си понапълни гушката, защото пак ще потрябва. Бурбона не виждаше особена причина за такова специално отношение към Дорофеев, който все пак бе един от стотиците московски мошеници, но Корееца излезе прав: само след две-три години Народната банка прегази всичките си конкуренти и вече се сравняваше с далеч по-солидните банкови институции като Менатеп или Алфабанк. А когато правителството й възложи да реализира федералната програма за модернизация на нефтодобивната промишленост, стана ясно, че която и да е друга банка вече трудно би могла да се конкурира с нея.

И най-важното — това беше една чиста банка с безупречна репутация. Чрез нея с минимален риск, макар и при доста високи такси, изпращаха на Запад (най-вече в нюйоркската Ситибанк и в цюрихската Приватбанк) всички налични пари, стичащи се към Корееца и Бурбона от Москва и цяла Русия. А преди да замине за Щатите, Корееца набързо извъртя с банката една операция, която накара Бурбона напълно да се примири с Дорофеев. Със своите връзки генералният директор издейства на Народната банка да бъдат отпуснати от държавния резерв неколкостотин хиляди тона мазут и нискокачествено дизелово гориво с цел продажба в чужбина, а получените средства да бъдат използвани за закупуване на съоръжения за нефтената и газовата промишленост. Разбира се, вместо мазут и дизелово гориво на Запад заминаха бензин и суров нефт. Фантомната франкфуртска фирма „Трейдинг интернешънъл“ изигра ролята на посредник, а операцията донесе на Корееца 42 милиона, на Бурбона — 15, а към общата сума Дорофеев причисли и своите 25 милиона долара. Уговорката беше седем от тях да бъдат отчислени за московската бандитска каса, но в последния момент Корееца — вече от Щатите — реши да му ги опрости. Бурбона разбра, че е замислил някакви нови афери, свързани с Народната банка, но нямаше никаква представа какви по-точно са плановете му. А Корееца мълчеше.

Бурбона не намираше никакви обяснения за действията му. А и като капак на всичко той беше арестуван в Ню Йорк, при което отнесе пет години затвор за нарушаване на имиграционните закони. Покрай тази работа онези вдигнаха шум до Бога — че били арестували най-големия руски мафиот! Щом като е най-големият, защо го осъдиха само за незаконно пребиваване в Щатите? И защо му лепнаха само една петилетка? Пък и го прибраха в най-обикновена пандела в Атланта.

Тук имаше някаква шмекерия.

Дали пък ФБР не искаше да си отбележи червена точка в годината на президентските избори?

Или пък Корееца се беше поуморил, решил е да си отпочине в Атланта, да излежи само половината от присъдата, а после да си излезе?

Във всеки случай, ако беше пожелал да запознае Бурбона със своите планове, щеше да намери някакъв начин, и то без каквито и да било затруднения.

А щом Бурбона не знаеше нищо, значи Корееца не искаше да му каже. Което беше неуважение. Може би дори бе решил да го изхвърли от играта? Което вече беше не само неуважение, а чисто предизвикателство.

А по всичко личеше, че играта ще е доста голяма, иначе Корееца нямаше да изпрати в Москва Диспечера, своя най-сигурен и предан човек. В Москва почти никой не го познаваше, Бурбона беше един от малцината, но дори той не знаеше как се казва и къде живее Диспечера. Беше го виждал у Корееца само два-три пъти, и то съвсем случайно. А с какво се занимаваше той, Бурбона можеше само да се досеща: някак съвсем тихо, а най-важното — навреме, изчезваха неудобните за Корееца хора, които Гъсока и другите членове от групата на Бурбона не можеха да премахнат поради неизменната при такива случаи шумотевица. Членовете на братството не биваше да научават за това. И те не научаваха.

Именно Диспечера даде на Бурбона бръмбара за белокосия, когото Турецки нарече с името Никитин и каза, че бил геолог от ЮАР. Е, може и да е Никитин, но е толкова геолог, колкото Бурбона е римският папа. С тази боядисана коса не го позна веднага, но по-късно все пак си го спомни: това беше човекът, който уреди на него и на Корееца да се срещнат с колумбийците, при това по време на самата среща им служеше като преводач от испански.

И сега изведнъж се бе появил в Москва. Със сто двайсет и четири милиона на своя сметка в Народната банка.

Операцията беше сериозна. Много сериозна. Може би Корееца се бе заврял в уютната американска пандела само за да си осигури алиби за времето, през което ще се извърти цялата далавера? Ако е така — значи се започваше нещо изключително голямо. И то зад гърба на Бурбона. Това не биваше да се допуска. Той трябваше да се намеси незабавно.

Но как?

Бурбона съзнаваше, че не е в състояние да отгатне комбинацията, замислена от Корееца, той беше прекалено хитър и непредсказуем. Да притисне Дорофеев? Срещу него разполагаше с най-силни козове. Но може би и Дорофеев не беше в течение на всичко, най-вероятно знаеше само онази част от общия план, която не може да бъде осъществена без Народната банка. Дали пък да не хване Никитин или да го подкупи да мине на негова страна? Рисковано, можеше да стане издънка. А и не бива Корееца да го смята за враг. Трябва да вижда в негово лице партньора, без когото не може да се справи с тази работа, каквато и да е тя.

Ключът към цялата операция бяха 124-те милиона! И очевидно от тях трябваше да се започне.

Ами ако Корееца все пак се ядосаше и настроеше всички срещу него? Толкоз по-зле за Корееца. За братството той вече бе никой, изпята песен. И каквито и страхотни далавери да въртеше в Щатите, то си беше за Щатите. Сега господар в Москва беше той, Бурбона.

Значи можеше да рискува.

Бурбона извика охраната си и се отправи към Народната банка.