Фридрих Незнански
Избор на оръжие (28)

1.

Из постановление на заместник-главния прокурор на РФ, държавен юридически съветник втори клас К. Д. Меркулов:

Да се възбуди наказателно производство за убийството на гражданина Н. И. Ермолаев и деветимата му телохранители по чл. 102 д от Наказателния кодекс на РФ. Разследването да бъде възложено на следователя от Главна прокуратура на РФ А. Н. Косенков.

Из протокола от разпита на заподозрения, проведен от следователя А. Н. Косенков, съгласно чл. 123, 150–152 от Наказателно-процесуалния кодекс на РФ.

Въпроси на следователя. Кажете ми трите си имена, място и дата на раждане.

Заподозреният отказва да отговори.

Въпрос. На какъв адрес живеете в момента и къде сте живели преди това?

Заподозреният отказва да отговори.

Въпрос. Какви са мотивите за нападението над Ермолаев, довело до убийството му?

Заподозреният отказва да отговори.

Въпрос. Престъплението беше ли поръчано от някого, или е ваше лично решение? Заподозреният отказва да отговори.

Въпрос. Били ли сте по-рано подсъдим и имате ли присъди?

Заподозреният отказва да отговори.

Въпрос. Откъде се сдобихте с гранатометите, които използвахте при нападението? Заподозреният отказва да отговори.

Въпрос. Откъде взехте пистолета „Макаров“ и портативната радиостанция, открити у вас при обиска?

Заподозреният отказва да отговори.

Въпрос. Познавахте ли се с пребиваващия през последните години в САЩ В. И. Иванов, по прякор Корееца, който вчера е бил убит при сбиване в затвора в Атланта?

Заподозреният. Корееца е мъртъв?

Следователят. Да, бил е убит.

Заподозреният. Не вярвам, не може да са убили Корееца.

Следователят. Давам ви три вестника с различна политическа ориентация: „Правда“, „Нова Русия“ и „Московский комсомолец“. Прочетете отбелязаните публикации… Сега вече вярвате ли, че следствените органи ви съобщават достоверна информация?

Заподозреният. Да.

Следователят. Все така ли отказвате да отговаряте на въпросите на следствието? Заподозреният. Да, отказвам…

Следователят Косенков даде на заподозрения да подпише протокола за разпита, но не бързаше да вика охраната. Остави листовете настрана и внимателно погледна мъжа, седнал пред бюрото. Среден ръст. Мускулести, малко полегати рамене. Черна коса, паднала на ниското чело. Черни, дълбоко хлътнали очи. Пълно безразличие към всичко ставащо наоколо: в погледа, в израза на лицето, в цялата му поза — така седят хората, обречени безкрайно дълго да чакат на гарата или на затвореното поради лошо време летище. Или в затвора.

Бяха в кабинета на Турецки на ул. „Пушкинска“. След като Саша бе излязъл в отпуска, Косенков временно се разположи тук, тъй като стаите в Главната прокуратура не достигаха. Чувстваше се някак неудобно, сякаш го потискаше авторитетът на истинския собственик на кабинета, и неволно сравняваше думите и поведението си с начина, по който би се държал при подобна ситуация самият Турецки. Но накрая съумя да превъзмогне сковаващия го самоконтрол и се облегна назад в креслото, примирен, че от този разпит не бе излязло нищо.

— Хайде да си поговорим без протокол — предложи той.

— Няма за какво да си говорим — последва равнодушен отговор.

— Грешите — възрази Косенков. — Вие можете да ми обясните много неща. Но и аз мога да ви разкажа немалко. Част от това вие сам знаете, но има доста неща, за които нямате представа и никога не бихте узнали, ако не се бяхме срещнали. Получихме вашето наказателно дело от осемдесет и четвърта година. Ако искате, бихте могли да се запознаете със съдържанието му. Ето какво изяснихме от него. Името ви е Скворцов. Павел Афанасиевич. Роден сте през шейсет и първа година в село Валентиновка край Москва, където и досега живеят вашата майка и по-малката ви сестра. След като сте отбили военната си служба, сте завършили с отличие висшето военновъздушно десантно училище и сте били изпратен на работа в Закавказкия военен окръг. През осемдесет и втора година сте сключили брак с Елена, дъщеря на началник-отдел „Търговия“ в един от тбилиските райсъвети. Тя останала да живее при родителите си в Тбилиси, а вие сте се върнали в Зугдиги. Предполагам, че именно това е причината за семейната трагедия… Разбирате какво имам предвид, нали?

Скворцов сви рамене и равнодушно отбеляза:

— След като и бездруго знаете всичко, защо ме питате?

— Работата ми е да питам. Дори за неща, които са ми известни. Но сега става дума за друго. От вашето дело ние узнахме някои подробности, които може би ще променят отношението ви към следствието. Няма да скрия, че лично мен в това дело ме интересува не само фактическият, но и психологическият аспект на проблема. Вината ви за убийството на Ермолаев-Бурбона е безспорна. Не буди съмнения и отговорността ви за експлозията на ледоразбивача „Восток-5“ в Мурманското пристанище. По изготвения портрет ви разпознаха членовете на екипажа, пристанищните работници и служителите от хотела при спортния комплекс „Арктика“, където сте пренощували с фалшив паспорт. Имаме основания да подозираме, че сте замесен в още две убийства — на норилския минен инженер Кузнецов и на архиваря Тимофей Евсеевич Гармаш в Твер…

— Ами тогава скалъпвайте дело и ме пращайте на разстрел — неохотно каза Скворцов. — Какво още не ви стига?

— Не са ясни мотивите за вашите престъпления. Не конкретно за всяко едно, а изобщо за всичките.

— Никога няма да ги узнаете.

— Аз ги знам — възрази Косенков. — Но не всичко мога да си обясня. И бих искал да го разбера с ваша помощ. Кажете, Павел, как можахте вие, един превъзходен офицер, да посветите живота си на най-мръсната работа — да изпълнявате волята на един от най-кървавите престъпници на Русия? И ще добавя: един от най-перверзните. После ще разберете защо направих това допълнение. Не бих искал да изравям отново личната ви трагедия, ще говоря само за последиците. Вие сте били обвинен за терористичен акт и сте осъден на смърт. Два месеца и половина сте били в килията на смъртниците, очаквайки изпълнението на присъдата. После — както ви е било казано — Иванов-Корееца е успял чрез подкупи да преквалифицира делото ви по друг член, а малко по-късно е издействал предсрочното ви освобождаване. Очевидно след всичко това сте се почувствали задължен за цял живот на своя спасител. Така беше, нали?

— Да допуснем — каза Скворцов.

— Да, но всичко е било съвсем другояче. Ще ви разкажа как е било в действителност. Когато се е случила трагедията с младата ви съпруга, командването на вашата армейска част от Закавказкия военен окръг е изпратило в републиканската прокуратура великолепни характеристики за вас с молба като смекчаващи вината обстоятелства да се вземе под внимание вашата личност и личността на съпругата ви, която, меко казано, не се е отличавала с висок морал и порядъчен живот. Била е добавена и характеристика на нейния любовник, който въпреки твърде високото си положение в републиката е бил, както се разбира от материалите по делото, голям мерзавец. Въпреки упражнения натиск от родителите на убития, прокуратурата е взела решение да ви подведе под наказателна отговорност за предумишлено убийство в състояние на силен афект. Но по същото време върху прокуратурата и съда е бил упражнен още по-силен натиск от някой си Мамелашвили, признат бандит, който е бил тясно свързан с Корееца. Вашата история е била известна в града, за случая са писали дори московските вестници и очевидно това е привлякло вниманието на Корееца към вас. Отначало той е подкупил прокурора и съда, за да ви осъдят на смърт, а след това — сякаш благодарение на неговата намеса — присъдата е била отменена. И той е постигнал целта си. Това е фактическото положение.

Косенков забеляза, че от лицето на Скворцов изчезна изразът на дълбоко безразличие. Той се намръщи и решително отсече:

— Не вярвам на нито една ваша дума.

— Не съм и очаквал веднага да повярвате — отговори Косенков и сложи пред него три листа. — Това са показанията на Мамелашвили, прочетете ги. Той сега се намира в лагер в Република Коми, излежава десетгодишна присъда. Получихме ги вчера по факса. Тези показания с нищо няма да облекчат присъдата му, така че може да им се има пълно доверие.

Скворцов колебливо взе документите и впери очи в тях. Прочете ги бързо и ги отмести настрана. После ги взе отново и ги прочете още веднъж — по-бавно и задълбочено. Косенков търпеливо чакаше.

— Дори тоя Мамелашвили да не лъже, защо му е трябвало на Корееца да прави всичко това? — попита накрая Скворцов.

— Отговорът е съвсем прост. Много трудна задача е да подготвиш офицер от специалните части, млад, силен, овладял до съвършенство всички професионални умения, способен да ги прилага на практика. И тази задача невинаги се решава успешно дори в специализираните учебни заведения. А така Корееца получава един готов професионалист, и то безрезервно предан. Никой не би се поскъпил да плати каквато и да било сума за подобен човек. Пък и той не се е охарчил много. По онова време грузинското правосъдие, както и нашето, не беше много придирчиво за парите.

— И все пак не ви вярвам — повтори Скворцов.

Косенков сви рамене.

— Какво мога да направя, щом фактите не са достатъчно убедителни за вас?

— Защо ми разказахте всичко това?

— За да ви помогна да се върнете при хората.

— Вече е късно.

— За това никога не е късно. Да не би да смятате, че от моя страна е било по-правилно да премълча?

— Какво искате да узнаете от мен?

— Всичко, което сам пожелаете да ми разкажете. Сега не ви питам колко убийства сте извършили по нареждане на Корееца. Нито какви хора са били жертвите. Ако искате — ще ми разкажете. Дори не ви напомням, че чистосърдечното признание може да повлияе благоприятно върху решението на съда. В момента ме интересува друго. Докато сте били в килията на смъртниците, вие сте се държали — по думите на охраната — доста смело и с достойнство, отхвърлили сте всички предложения да подадете молба за помилване. Разбирам, че по това време сте се чувствали отхвърлен от целия свят…

— Вчерашен сополанко, какво разбираш ти от тези неща? — мрачно подхвърли Скворцов.

— Може би имате право — съгласи се Косенков. — Вие сте на трийсет и пет, а аз на двайсет и девет. Разликата ни не е чак толкова голяма. Но все пак аз не се обиждам — в случая наистина не разбирам нищо. Но съм длъжен поне да опитам да вникна в положението, защото иначе нямам работа в прокуратурата и изобщо никъде, където трябва да се работи с живи хора. А моята работа ми харесва.

— Защо?

— На двайсет и четири години вие вече сте били капитан от специалните части. Ако не сте обичали работата си, нямаше да стигнете и до старши лейтенант. Значи вашата работа ви е харесвала. И затова аз на свой ред ще ви питам: какво ви допадаше? Може би нашите отговори ще съвпаднат в известно отношение.

— Дай да се разберем… Как ти е малкото име?

— Аркадий.

— Дай да се разберем, Аркадий… Говори ми на „ти“. Може и да отговоря на твоите въпроси, но не ми бъркай в душата.

— Ще се постарая — обеща Косенков. — След като си бил освободен от Джезказган, близо десет години си служил на Корееца честно и предано. Нима никога не ти е хрумвала мисълта, че пътят, който си избрал, е неправилен?

— Аз вършех онова, на което са ме учили. Работата си. И нищо повече.

— Но си убивал хора — напомни му Косенков.

— Убивах бандити — възрази Скворцов.

— Норилският инженер Кузнецов, убит през нощта на деветнайсети юли при Москва-река, не е бил бандит.

— Аз нямам нищо общо с неговото убийство.

— Не е бил бандит и Гармаш, краеведът от Твер.

— И него не съм убил.

— Той не е бил просто убит. Преди това е подложен на изтезания.

— Не съм го изтезавал аз.

— Направил го е твоят партньор, така ли? — предположи Косенков. — Кой е той?

— Ще отговарям само за себе си.

— Защо е изтезавал Гармаш?

— Искаше някакви документи.

— Получи ли ги?

— Не знам. Когато върза ръцете на стареца и включи ютията, аз му казах, че няма да участвам в такава работа, и се върнах в Москва.

— С онази лада, до която те арестуваха след нападението срещу Бурбона?

Скворцов кимна:

— Да.

— Не се ли опита да спреш партньора си, когато разбра, че той има намерение да прибегне към изтезания?

— Не съм му бавачка. А и той не е дете, разбираше какво прави.

— Той ли уби Кузнецов?

— Питай за мен. Ще отговарям за себе си. Другите не ме засягат.

— Преди две години си заминал заедно с Иванов-Корееца в Щатите — смени темата Косенков. — Къде живееше там — във вилата му в Бевърли Хилс?

— Не. Нае ми квартира в Брайтън Бийч. Само понякога ме викаше на вилата си.

— Заповядвал ли ти е Корееца в Щатите да отстраняваш хора, които са му пречели?

— Само веднъж.

— Кого?

— Някакъв борсов посредник. Рей Мафърти.

— А участва ли в убийството на геолога от ЮАР Хари К. Никитин, извършено на четиринадесети юли в района на парк Пелем Бей, недалече от Ню Рошел?

Скворцов изненадано го погледна.

— Какви ги говориш? Никитин е жив и сега е в Москва. Но дори това, което казваш, да е вярно, как съм могъл да участвам? Аз излетях от Ню Йорк на дванайсети юли. Провери в Шереметиево-2. Пътувах с истинските си документи.

— Корееца защо те изпрати в Москва?

— Да осигуря безопасността на Никитин. И да го контролирам.

— Корееца нямаше ли му доверие?

— Той на никого няма доверие.

— От кого получи заповедта да ликвидираш Бурбона? От Никитин ли?

— Не, аз нямах пряка връзка с него. Обадиха ми се от Ню Йорк. О’Конър. Той е човек на Корееца. Бях на квартира в Медведково. Само О’Конър знаеше телефона ми.

Косенков сложи пред Скворцов портрета на непознатия, с когото норилският инженер Кузнецов беше излязъл от стаята си в хотел „Русия“, преди да бъде убит.

— Познаваш ли този мъж?

Скворцов кимна:

— Да.

— Той ли е човекът, когото наричаш партньор?

— Да.

— Как се казва? Къде живее?

— Не знам. Аз го наричах Борис Степанович, а той мен — Павел.

— Заедно с тебе ли пристигна от Ню Йорк?

— Не. Мисля, че изобщо не е ходил в Щатите.

— Защо смяташ така?

— Разбрах от въпросите, които ми задаваше. За живота в Америка. Може би са му обещали да го изпратят там, след като задачата бъде изпълнена.

— Каква задача? — попита Косенков.

— Свързана с работата на Никитин.

— Знаеш ли с каква цел е дошъл Никитин в Москва?

— Не.

— Последен въпрос — каза Косенков. — Виждам, че имаш нужда да обмислиш всичко, което научи днес. Но ми се ще да изясня още едно обстоятелство. Както сам разбираш, затворническото сбиване в Атланта не е станало случайно, а е било предизвикано умишлено единствено с цел да бъде убит Корееца. Съгласен ли си?

— Да.

— Според теб чия работа е това?

— Не знам. Той не ми разказваше за своите сделки. В Щатите имаше много и твърде силни приятели. Но и също толкова врагове… Стига вече, Аркадий — каза Скворцов, забелязал, че Косенков се готви да го пита още нещо. — Върни ме в килията.

— Както кажеш. Имаш ли нужда от нещо?

— Не — кратко отговори Скворцов.

Когато охраната отведе арестанта, Косенков изключи интеркома: всичко, което ставаше в кабинета, се чуваше в съседната стая, където седеше Турецки и следеше хода на разпита.

— Как мина? — попита Косенков, когато Турецки влезе при него.

— А ти как смяташ?

— Не знам — призна Косенков. — Жал ми е за него, лош късмет е извадил в живота. Изключително лош.

— Да, попаднал е между два огъня… Ами добре, Аркадий, много добре — продължи Турецки, разбираше, че Косенков чака оценка от него. — Доста неща ти каза.

— Жалко, че без протокол.

— Ще ги повтори и с протокол, но може би не веднага. Жалко, че за Никитин така и не даде никаква информация.

— Мислите, че крие?

— Едва ли. Дори да е скрил нещо, то не е много. Най-вероятно повечето неща са му неизвестни. Той е чистач и фактически не би трябвало да знае много. Как каза, че е наричал партньора си?

— Борис Степанович.

— Борис Степанович… Кой ли е той? Задача номер две.

— А коя е номер едно? — попита Косенков.

— Самият Погодин. Защо все още не е заповядал на Дорофеев да започва изкупуването на акциите на „Норилски никел“? Бурбона е премахнат, никой не им пречи. А той бездейства.

— Възможно ли е това да има някаква връзка с убийството на Корееца? — предположи Косенков. — Може би именно той е трябвало да издаде заповедта?

— И този въпрос отива на преден план. Кой е убил Корееца? Хората на Бурбона? Със сигурност не. Твърде близки по време са двете убийства. А за да се инсценира бой в затвора на Атланта, трябва продължителна предварителна подготовка — да се намерят извършители, да се вкарат в затвора. Не, това не е работа на Бурбона. В Русия би могъл да го направи без особени усилия, но затворът в Атланта не е Бутирка.

— Кой ли го е направил? И най-важното — защо?

— Виж, за това си прав — съгласи се Турецки. — Важното за нас в момента е не кой, а защо. И ако успеем да намерим отговора на този въпрос, останалото би се изяснило веднага.

Иззвъня прекият телефон. По навик Косенков посегна към слушалката, но тутакси се сепна и въпросително погледна Турецки.

— Вдигни — кимна той. — Сигурно теб търсят, не мен. Навярно вече всички са забравили, че аз отговарям на този номер.

— Слушам — каза Косенков в слушалката и се обърна към Турецки. — Не всички са забравили, вас търсят.

Обаждаше се Денис Грязнов. Звучеше доста развълнуван.

— Чичо Саша? Можете ли да прескочите с колата до „Глория“? Спешно е.

— Не мога. По-бързо ще стигна пеша.

— Добре, елате пеша тогава. Има важни новини.

— Какви по-точно?

— Като дойдете, ще ви ги разкажа. А най-важната е, че с нас иска да се срещне началникът на отдела за охрана на Народната банка Анатолий Андреевич Пономарьов…