Фридрих Незнански
Избор на оръжие (16)

2.

Норилският архивар-любител Тимофей Евсеевич Гармаш живееше в малка къща от селски тип в покрайнините на Твер, които изглеждаха почти като във всички стари руски градове — с гредоредни и измазани къщурки, отпред с цветна и зеленчукова градина, по няколко овошки — ябълки и вишни, а покрай оградата касис и малини. И както почти навсякъде, към тези спокойни предградия агресивно настъпваха многоетажните квартали, сякаш символизирайки идването на нови времена — толкова безлични и равнодушни, колкото и новите блокове.

Денис напусна границите на Москва малко след седем часа. В девет и половина прекоси Волга и още половин час търси улица „Заречна“. Докато обикаляше из покрайнините, прорязани от река Тверца, съвсем неочаквано попадна на нея. И веднага разбра, че няма да му се наложи да губи време в търсене на номер 54: улицата, или по-точно малката пряка, беше преградена от две милиционерски лади, камионетка и линейка на „Бърза помощ“. Синееха фуражките и униформените куртки на милиционерския кордон, зад него се тълпяха хора, които възбудено си подвикваха нещо, опитвайки се да видят иззад гърбовете на служителите на закона какво става зад летвичките на ниската оградка. Денис силно се надяваше сериозното произшествие, събрало толкова милиция и любопитни зяпачи, да е станало в някоя съседна къща, а не в тази на номер 54, но бързо намаляващата номерация на четната страна не оставяше място за съмнение. Той остави своя фиат пред номер 56 и се смеси с тълпата. Не закъсня и отговорът на въпроса „Какво се е случило?“

— Убили са собственика нощеска — разясни побеляла старица, която се подпираше на тояжката си. — Толкова сърдечен човечец беше, бодър, весел, винаги ще се спре да те заприказва. Все носеше книги от библиотеката, по три, че и по четири накуп. Често му виках: „Що не гледаш телевизора бе, Евсеич, вместо да си мориш очите.“ А той се засмее, па каже: „Има време да му се нагледам на този наш живот!“ И ей на как се нагледа. Че на кого, прости ни, Боже, нас грешните, е попречил този човек? Ей, озверяха хората напоследък. Бога забравиха!

— Разправят, че са го ограбили — обади се някой от тълпата.

— Че какво има да му грабят? — възрази старицата. — Като си помислиш само, че е живял чак в Норилск, пък и четири момичета без майка е отгледал — как става тя тая работа? А той ги изхрани, изучи, трите омъжи, само най-голямата му щерка остана мома. Последната година живя сам — обясни тя на Денис. — Най-малката роди син, та кака й повечето време живееше при нея, да й помага за детето. При Евсеич идваше през ден: да го препере, да поизчисти, ядене да му сготви. Тя извика милицията…

Отначало сержантът от кордона, към когото се обърна Денис, погледна с уважение генералската му на вид служебна карта — отгоре с двуглав руски орел, но когато я отвори и прочете „охранително-детективска агенция“, безапелационно отсече:

— Забранено е, не може. Пускаме само роднините.

Но принуден от енергичните настоявания на Денис, все пак извика началника си. Възрастният капитан бегло погледна картата и му я върна.

— Само частни детективи ни липсваха тука. Я чакай, Грязнов ли? Ти да не си син на майор Грязнов?

— Полковник вече — поправи го Денис. — Племенник съм му.

— Да не лъжеш нещо? Как са му другите две имена?

— Вячеслав Иванович. Заместник-директор на МУР. Именно той ме изпрати тук.

— Точно така! Полковник значи, а! Пък аз си останах капитан. А му бях началник, докато стажуваше в МУР. Хайде, минавай, племеннико, щом са ти здрави нервите… Защо те изпрати?

— Да предам поздрави на Тимофей Евсеевич Гармаш. От един негов познат от Норилск.

— Закъснял си, момче, малко си закъснял.

Придружен от капитана, Денис мина през градината, влезе в пруста и когато се озова в просторната стая, едва не припадна: сред невъобразимия погром, който цареше вътре, на излъскания дъсчен под лежеше по корем дребничък плешив мъж, гол до кръста, с неестествено извърната глава и провиснал дълъг кафяв мустак. Ръцете му бяха вързани зад гърба с кабел, а по кожата на гърба личеше тъмночервена следа от изгаряне с ютия.

Както по-късно призна пред Грязнов-старши и Турецки, на Денис все пак му прилоша, но не успя да се строполи, защото капитанът го свести набързо с една силна плесница и извика:

— Я се дръж бе, момче! Чуваш ли какво ти казвам!

Съдебният лекар покри трупа с един чаршаф и каза на капитана:

— Най-вероятно сърцето не е издържало. Ще уточним след аутопсията — и кимна на милиционерите: — Носете го.

Те сложиха тялото на Гармаш в носилката, оказала се твърде голяма за него, и го изнесоха от къщата. Едва тогава Денис забеляза възрастната жена, седнала на табуретка в отсрещния край на стаята. Тя гледаше в една точка пред себе си с безизразни, сухи очи. Млад мъж в цивилно облекло — явно следовател — я питаше нещо, но тя не отговаряше.

Накрая следователят се отдръпна.

— В шок е — заключи той, — трябва да се откара в болницата. После ще я разпитаме…

— Това е най-голямата дъщеря на Гармаш, Евдокия Тимофеевна, работи като домакин в детската градина — обясни капитанът на Денис. — Тя ни съобщи, че баща й е убит.

Денис остана в къщата още към час и половина, за да наблюдава обиска. Всъщност нямаше какво толкова да се претърсва: скромна покъщнина и съвсем малко дрехи, сред които дебел черен кожух и тежки геоложки ботуши с козината навън. По пода на двете стаи бяха разпилени огромно количество листове от ученически тетрадки и плътни картончета като библиотечни фишове, изписани с дребен четлив почерк. Всичко писано в тях се отнасяше за Норилск. Денис вдигна няколко от тях и прочете:

„1963 г. Декември. Звеното на Николай Доронин от смяната на миньор Николай Иншаков изкачи на повърхността през асансьорна шахта №1 на мина «Маяк» първата вагонетка талнахска руда…“

„1941 г. Октомври. По Северния морски път пристигнаха в Дудинка корабите с технически съоръжения, принадлежащи на евакуирания от гр. Мончегорск, Колски полуостров, металургичен комбинат «Североникел»“…

„1989 г. Юни. Проведена бе първата в историята на Норилск стачка на миньорите от рудник «Октомврийски»…“

— Как е, племеннико, оправи ли се? — попита капитанът. — Не се притеснявай, на всекиго се случва.

— Ще свикна — отговори Денис.

— Не, с това човек не може да свикне. Няма да припадаш, вярно, ама да свикнеш… Не, момче, с това не се свиква. Колко трупове са видели очите ми! И всеки път сякаш ми откъсват частица от сърцето. Дори понякога си мисля: ами когато ми откъснат и последното, какво ще остане от мен — празна униформа?

Денис попита:

— Дали сред вещите на убития е намерен един голям пакет? Приблизително колкото шест счетоводни книги?

— А какво има в него? — настръхна капитанът. — Пари ли?

— Не. Какви ти пари! Документи за историята на Норилск. Някакви материали, нещо подобно — кимна той към разпилените на пода хартии.

— Май не си спомням… Я чакай. — Той извади протокола за обиска, изготвен от старши лейтенанта, прегледа изписаните страници и потвърди: — Не, няма нищо. Важно ли е?

— За Тимофей Евсеевич всичко, свързано с историята на Норилск, е било важно.

— Да, историята. Уж е наука, така да се каже, за минали събития. А понякога ги сервира в настоящето такива, че да се хванеш за главата. Я ела, племеннико, и без нас ще свърши обискът. Да идем в кабинета ми да му ударим по една чашка, както навремето с чичо ти след тежко дежурство.

— Благодаря — отказа Денис. — Чака ме път, трябва да се връщам в Москва.

— Е, потегляй тогава — съгласи се капитанът. — Предай поздрави на Вячеслав Иванович. Кажи му — от бившия старши лейтенант, а сега и навеки капитан Серьога Воронин. Може и да ме помни…

— Разбира се, че го помня — каза Грязнов-старши, когато Денис приключи разказа си. — Сериозен мъж, работлив и усърден. Хване ли се за нещо, не го пуска и чопли, докато не го разнищи докрай. Значи не му е потръгнала службата. А може би е станало така именно заради честното му усърдие. Но щом е казал, че пакета го няма, значи наистина го няма. — Грязнов се обърна към Турецки: — И какво представлява тая документация? Разказвай, твой ред е.

Разказът на Турецки за пътуването до Норилск продължи около час. След това още около два часа обсъждаха натрупалата се информация, въртяха и сукаха, за да построят някаква що-годе цялостна версия. На пръв поглед фактите бяха предостатъчно, но и дума не можеше да става за приемливо обяснение. Нещо не се връзваше, не пасваше, откъдето и да го погледнеха.

Обмислиха дори вероятността в убийството на Гармаш да е участвал Никитин. Но веднага се отказаха: времето не съвпадаше. Служителите от „Външно наблюдение“ на „Глория“ бяха подхванали форда му още от Внуково от момента на пристигането му и едва днес Никитин им се бе изплъзнал на естакадата при Савеловската гара.

— Не ми харесва тоя Хари К. Никитин — заключи Грязнов-старши. — Не ми харесва и това си е. Още щом се появи, и едно след друго се заредиха: взрива на „Восток-5“, убийството на Кузнецов, на Очиларя, на Мафърти, а сега и на Гармаш. Описанията на заподозрените се различават, а и времето не съвпада, но въпреки това долавям нещо подозрително. И най-важното — всичко има една-единствена цел: да се понижи курсът на норилските акции. Не е ли така, какво ще кажеш?

— Според тебе излиза, че той е дошъл тук с цял екип — възрази Турецки. — Не. Не е такъв човек. Не ми се вярва, че би се решил на подобно нещо.

— А е намерил смелост да каже, че е спечелил на борсата сто двайсет и четири милиона, нали! — напомни Грязнов-старши.

— Така е. Но пък може да не е искал да въвлича Дорофеев във всички подробности. И между другото, постъпил е правилно.

— А знаете ли какво ме учудва най-много? — намеси се Денис. — Аз вече половин година обикалям из Москва и все още не мога да се ориентирам къде да направя обратен завой и къде да завия. А пък на савеловската естакада и дяволът би се объркал. Откъде този човек познава толкова добре Москва? Нали е от Ленинград?

— Добър въпрос — отбеляза Грязнов-старши.

— А мен ме учудва друго — каза Турецки. — Защо досега не е отишъл в Ленинград? На негово място аз още първия ден щях да хвана самолета и да замина.

— И какво да прави там? — попита Денис.

— Как какво? Дъщеря му живее там.

— И какво от това? — обади се Грязнов-старши в подкрепа на Денис. — Жена му го е зарязала, дъщеря си не е виждал от двайсет години. За него те вече са чужди хора.

— Какви сте и двамата! — ядно възкликна Турецки. — Хвани единия, удари другия! И дъртия, и младия като бездомни песове! Ако имахте семейство и деца, нямаше да разсъждавате така. Чужди хора! Хич не ме интересува дали жена ми ме е зарязала, дъщерята си е дъщеря! Нищо не разбирате от живота! Е добре. Щом като той не иска, ще се наложи аз да отида в Ленинград…