Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Маршът на Турецки (23)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Выбор оружия, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Корекция
plqsak (2015)
Форматиране
in82qh (2015)

Издание:

Автор: Фридрих Незнански

Заглавие: Избор на оръжие

Преводач: Минка Златанова

Година на превод: 2000

Език, от който е преведено: руски

Издание: Първо

Издател: Атика

Град на издателя: София

Година на издаване: 2000

Тип: роман

Националност: Руска

Печатница: Атика

ISBN: 954-729-088-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1583

История

  1. — Добавяне

5.

Мъжът, който се представяше за Никитин, сновеше из хола на просторния си апартамент на шестия етаж в хотел „Космос“ и пушеше цигара след цигара. От обичайната му невъзмутимост не беше останала и следа. Беше страшно ядосан, по-точно вбесен. Проклети тъпанари! Вече на никого не можеше да разчита, че ще му свърши работа. Да не успеят да вземат документите от оня немощен старец с цял куп дъщери и внуци. За хиляда долара той не само дневниците на сондажите, но и целия си архив до последната хартийка щеше да даде! А за десет хиляди и душата си би продал. При тая жалка пенсия! При сегашните цени в Русия! Ама не, на оня тъпанар му хрумнало да вземе ютията! Стар мухлясал дръвник! Да провали подобна операция! Съвсем сигурна! Гениално замислена! Изпипана и до най-малката подробност! И заради един такъв идиот…

Не, в тая страна не може да се върши работа. Каквито задръстеняци си бяха, такива и си останаха. По-рано поне заповедта означаваше нещо. Сега плюят на всякакви заповеди. Дай им само пари. Ама понеже са мърлячи, работят за твоите долари точно толкова през пръсти, колкото навремето за заплатата си. Тоя идиот не успя да взриви и колата на хапльото Турецки, големия следовател! Пак добре, че вторият опит успя — едно главоболие по-малко.

А беше главоболие, каквото и на врага си не би пожелал. Ама че малшанс — точно сега да попадне на стар познат на Никитин. И то какъв познат! За когото нищичко не знае. А така старателно разработваха легендата. Но в нито един от материалите на КГБ нямаше подобно име. Всъщност те не са се задълбавали много-много в биографията на Никитин, ограничили са се само с подробности за него и близките му след завръщането му от Норилск. А е трябвало. И това ми били служители на КГБ — мамка им мръсна! Накараха го да се изпоти сто пъти! Една погрешна дума и край! Защото Турецки не е някакъв обикновен журналист, а един от най-опитните следователи на Главна прокуратура, ако се вярва на Дорофеев. И при най-малката грешка би заподозрял нещо. Все пак мина добре, повечето време говореше само той. Явно наистина е бил приятел на Никитин, макар че по някое време това беше съмнително. Познава го добре, познава Олга и Катя, знае най-различни подробности от живота му: че е трябвало да се търсят лекарства за Катя, че е работил на шлеп, дори веднъж е ходил там и са го посрещнали хладно, помислили го за доносник. И оня брадат поет с циничните стихчета. Сбиването за Милка Полторак. Борзов гореше от желание да разпита Дорофеев по-подробно за Турецки, но беше рисковано, можеше случайно да се издаде. Така или иначе, тоя стар познат на Никитин представляваше за тях много сериозна опасност. За щастие се отърваха от него.

Само едно приятно впечатление остави у Борзов съвременна Москва: посещението в N-ския военен склад, където го заведе негов стар приятел и колега от бившето КГБ. Отговорникът на този склад, един младши офицер, ги посрещна като продавач от американски супермаркет. Гранатомети? Моля. Колко броя ще желаете? Каква система? Взривни устройства? Радиоуправляеми или механични? Пистолети? „Макаров“, ТТ, „Стечкин“? Десантните автомати „Калашников“ не ви ли интересуват? Жалко, имаме прекрасни нови модели, не отстъпват на израелските „Узи“. Бронирана кола не искате ли? А зенитна картечница? Не? Може би танк? Заповядайте пак, винаги сте добре дошли.

Е, вярно, взе му цял куп пари, но за подобно обслужване човек не го е яд дори да надплати.

Мъжът, който се представяше за Никитин, изключи телевизора — дразнеха го глезотиите на водещите от „Лека нощ, деца“ — и се опита да се успокои.

Е добре, светкавичната атака не успя. Вече трябваше да се примири с това. Откровено казано, дори би било странно, ако беше минала съвсем гладко. Твърде брилянтна комбинация, мащабна, хитро измислена. А такива комбинации много рядко излизат сполучливи — все ще се натъкнат на някой подводен камък, човек не можеше да предвиди всичко. Но целта на операцията си оставаше непроменена. Реализацията на проекта с „Норилски никел“ щеше да отнеме много повече пари и време, но в крайна сметка целта щеше да бъде постигната. В Имангда има богато находище на никелова руда. Ако все пак не намерят дневниците на сондажите, ще се наложи сами да проведат сондажни проучвания — местата за сондиране са посочени в маршрутните записки на Никитин, които успя да вземе от наказателното дело в архивите на Норилския градски съд. Разбира се, тая работа няма да им излезе евтино, но предвид резултатите нямаше и да е скъпо. Нищо, голямата цел не се постига бързо. А тяхната цел е не просто голяма, тя е грандиозна. Те ще контролират целия световен пазар за цветни метали.

Така че ще трябва да се зареди с търпение. И да бъде изключително предпазлив. Особено пък в отношенията си с тази хитра лисица Дорофеев. Усети, подлецът му с подлец, че оня номер с резкия скок на норилските акции няма да стане. И колко ловко искаше да използва ситуацията. Може би щеше да успее, ако Турецки не го беше предупредил за това. Впрочем той пък защо го предупреди? Каква игра играеше? Или наистина е било порив на благородство от негова страна, надделели са романтичните му идеали от шейсетте години? Ама че загадка е славянската душа, дявол да я вземе.

Много, прекалено много подводни камъни се появиха в тая работа. И точно затова трябваше да е особено предпазлив. Май щеше да се наложи да открият къде е семейството на Дорофеев. Хванат ли го веднъж за топките, после няма накъде да мърда. Дори да е замислил още някой хитър номер.

Да, именно това трябва да направи. Борзов посегна към телефона, за да се обади в Ню Йорк, но в същия миг той иззвъня. Борзов се поколеба. Кой ли можеше да го търси? Телефонът млъкна, но след секунди отново зазвъня. Борзов вдигна слушалката, без да казва нищо. И чак когато чу гласа на Дорофеев, се обади.

— Господин Никитин, безпокои ви Дорофеев. Звъня ви от уличен автомат.

— Кажете, Иля Наумович.

Гласът на банкера му се стори възбуден или може би разтревожен от нещо.

— Какво се е случило?

— Получих много важна информация по въпроса, който ни интересува, и трябва спешно да се срещнем.

— За какво по-точно се отнася?

— Не мога да ви кажа по телефона. Тръгнете с колата по „Проспект мира“ в посока към околовръстното шосе. След поста на ДАИ завийте надясно, където е излазът за околовръстното. Аз ще ви чакам там. Ще бъда не с мерцедеса, а с червено волво 940. Това е колата на началника на службата за охрана на банката. Вътре ще бъдем трима души: аз, шофьорът и бодигардът. Мисля, че за четиридесет минути ще успеете да дойдете.

— Тръгвам.

— Чакам ви — каза Дорофеев и затвори.

Часовникът показваше осем и няколко минути, движението по „Проспект мира“ не беше толкова натоварено, както през деня. След трийсет минути Борзов видя вдясно от пътя ярко осветената стъклена будка на ДАИ. До поста стоеше патрулна кола на ДАИ, двама инспектори спираха минаващите автомобили, предимно вносните, както и новите жигули, и лениво проверяваха документите на шофьорите. Недалече от тях стояха и пушеха трима-четирима омоновци с бронежилетки и автомати. Съвсем обичайна гледка, която не събуди никакви съмнения у Борзов.

Както и очакваше, новият му лъскав форд привлече вниманието на катаджията. Борзов послушно отби, спря и без да слиза от колата, подаде шофьорската си книжка и документите на форда.

— Значи е под наем? — уточни катаджията, преглеждайки документите.

— Да, от агенция „Ръст“ — потвърди Борзов.

— А вашата книжка?

— В ръцете ви е.

— Но… не е на руски език.

— Това е международна шофьорска книжка. Аз съм американски гражданин.

Катаджията се обърна към будката.

— Майоре! Я ела да погледнеш документите на тоя господин. Нали го чаткаш английския.

Дойде един майор от милицията, взе книжката от ръцете на катаджията, внимателно я прочете, след което попита:

— Защо е на английски език?

— Защото съм гражданин на Съединените американски щати — губейки търпение, обясни Борзов. — А колкото и странно да е, там се говори на английски.

— Може ли да видя паспорта ви?

— Заповядайте.

Майорът предаде паспорта на появилия се изневиделица офицер от милицията с пагони на полковник и пак се обърна към Борзов:

— Ако обичате, слезте от колата. Носите ли оръжие, наркотици или взривни вещества?

— Не. От наркотиците — само цигари. Можете да ме обискирате.

Той с готовност разтвори сакото си и вдигна ръце. Единият от омоновците го опипа. Втори влезе с фенерче в колата, след две минути излезе.

— Не открих нищо.

— Може ли вече да продължа пътя си? — поинтересува се Борзов.

— Момент — спря го полковникът и се представи: — Полковник Грязнов, първи заместник-директор на Московската криминална милиция. Господин Никитин, вие сте арестуван. Запознайте се със заповедта за вашето задържане.

— Арестуван? И по какво обвинение?

— Обвинението ще ви бъде връчено в определения от закона срок.

— Аз съм американски гражданин. Настоявам за среща с представител на посолството на САЩ!

— Ще ви бъде предоставена такава възможност. Моля, качете се.

Той отвори задната врата на приближилия се джип. На задната седалка седеше някакъв мъж. Борзов разбра, че е безполезно да се съпротивлява, и се качи. След него се качи още един мъж в униформа. Така че той се озова между двама снажни млади мъже. Това не бяха омоновци, а бойци от специалните части. Майорът седна до шофьора и джипът рязко потегли. Отпред се появи катаджийска кола с антени и светлинни сигнали, след нея се пристрои още една. Борзов се обърна и видя, че зад тях се движи милиционерски микробус, в който имаше най-малко десетина души.

Колоната бавно зави и излезе на околовръстното шосе. Борзов погледна към банкета. Там нямаше никаква кола — нито мерцедеса на Дорофеев, нито червено волво. Бяха му устроили клопка.

Да, клопка. Но какво обвинение можеха да му лепнат? Дали Диспечера не бе проговорил? Едва ли. Дори да е проговорил, какви показания можеше да даде срещу него? Никакви. Взривът в ледоразбивача „Восток-5“ и убийството на Кузнецов бяха планирани още в Щатите, а нареждането бе издадено лично от Корееца. Заповедта да вземе документацията от Гармаш Диспечера получи по телефона от О’Конър — такава беше уговорката, за да се осигури безопасното пребиваване в Москва на Борзов под името Никитин. А Мостовой пък получи задачата да сложи взрив в колата на Турецки пак по телефона, но не от Борзов, а от негов бивш колега от КГБ, когото бе завербувал за съучастник срещу голяма сума долари и виза за постоянно местожителство в САЩ. Така че МУР нямаше и не можеше да има никакви улики срещу него.

Неочаквано Борзов отново се сети за Дорофеев и странното му обаждане по телефона. Ето каква била работата! Виж ти! Какъв мръсник! Решил е да се отърве от него и сам да осъществи комбинацията с „Норилски никел“. Без съмнение това му беше целта. Но как смяташе да го изкара от играта? Та нали и той самият бе затънал до гуша заради историята с „Трейдинг интернешънъл“? Или пък си въобразяваше, че не знае за нея? Е-е, Борзов не е чак такъв глупак. Какво все пак може да му се лепне? Паспортът му е истински, със снимката се занимаваха най-добрите специалисти в Ню Йорк, не му направиха проблем на нито една граница. А виж, московските специалисти, със своите допотопни съоръжения щяха да се мотаят цял месец, и то без никакъв успех. Но какво ли бе намислил Дорофеев?

А че той имаше план — и то хитър план, Борзов не се съмняваше.

Но какъв? Трябваше да го разбере още сега, много бързо.

Колоната зави от ярко осветения околовръстен път по някакво краймосковско шосе. Изглежда, Шчелоковското.

— Къде отиваме? — попита Борзов, като се понаведе към седящия отпред майор.

Той отговори, без да се обръща:

— Ще узнаете, когато му дойде времето.

Селата, които в началото се нижеха едно след друго, започнаха забележимо да оредяват, край шосето все по-често се виждаха смърчови и борови горички. Баретите, между които седеше Борзов, спокойно се бяха облегнали назад. Въпреки мрака той успя да забележи, че вратите не са заключени. Тутакси му хрумна идеята рязко да отвори вратата и да блъсне баретите на пътя, след което сам да скочи и да се скрие в някоя горичка. Знаеше, че можеше да го направи, беше в чудесна форма, пък и старите навици все още не бяха напуснали мускулите на силното му тренирано тяло. Но веднага се отказа. Може би именно това целяха? „Убит при опит за бягство“! Нямаше да го оставят да избяга, ненапразно зад тях се движеше микробусът с баретите, които със сигурност са въоръжени с автомати.

„Той има много големи връзки“ — спомни си думите на Турецки за Дорофеев. Да, очевидно планът му е бил точно такъв. Не че е особено оригинален, подобни планове бяха се оказвали ефикасни неведнъж, още през годините, когато Борзов служеше в централния апарат на КГБ. А в момента вършеше чудесна работа на Дорофеев. Ако беше руски гражданин, щяха да инсценират пътнотранспортно произшествие — случайно да го връхлети някой автомобил, загубил управление, или чисто и просто щяха да организират убийството му, като го маскират като обикновен грабеж. С гражданите на САЩ тези номера нямаше да минат. Но пък беше изключително удобно да го застрелят при опит за бягство. Спират го за рутинна проверка, намират в колата му наркотици и при опита за бягство…

Дорофеев действително имаше здрави връзки. Или много пари. И така, разбра плана на противника, вече му беше ясна и неговата тактика: да не се поддава на никакви провокации и да демонстрира безропотно подчинение, като настоява за среща с представител на американското посолство. И при възможност да се свърже със своите хора в Ню Йорк, за да организират малка медийна кампания за насилието, на което са подложени в Русия американските бизнесмени, решили да инвестират капитали в тукашната промишленост. Тук набързо щяха да подвият опашки. В момента за руснаците този въпрос беше изключително болезнен. А после щеше да си оправи сметките и с Дорофеев. Скъпо щеше да му струва тоя гаден номер. Много скъпо. Борзов си позволи да се отпусне.

Колоната зави по някакъв път с бетонна настилка и след двайсетина минути спря пред портала на военен гарнизон. Пространството зад високата ограда бе ярко осветено от силни прожектори, виждаха се корпусите на самолети и стърчащите опашки на изтребители. Военно летище.

След кратък разговор на полковника от милицията с дежурния офицер вратата на портала се отвори, колоната се отправи към широка ниска сграда в дъното на летището и спря пред входа. Баретите изскочиха от камионетката и наобиколиха джипа в плътен обръч. Както бе предположил Борзов, те бяха въоръжени с къси десантни автомати „Калашников“. Майорът скочи от джипа, отвори задната врата и каза на Борзов:

— Слезете, моля.

Борзов безропотно се подчини. Баретите го наобиколиха от всички страни и го поведоха към сградата, която най-вероятно беше армейска казарма. Борзов успя да види, че през бариерата на входа влязоха още две коли — черна волга и нов понтиак с дипломатически номер, явно на американското посолство. Това беше добър знак. Борзов се поокуражи.

Придружен от дежурния офицер, майора от милицията и баретите, той прекоси просторна зала с дръпнати до стените маси и столове, мина по тесен коридор, боядисан в бледозелено, и по заповед на майора спря пред желязна врата с малко зарешетено прозорче. Дежурният офицер отключи и Борзов се озова в сравнително голямо помещение с високи прозорци, също оковани с решетки. Покрай двете стени имаше двуетажни дървени нарове, а по средата — завинтени за бетонния под маса с четири железни табуретки. Очевидно това беше гарнизонният арест. Вратата зад гърба му с грохот се затвори, задрънчаха ключове, заскърцаха резета. Не го бяха накарали да си свали вратовръзката и колана, дори не му бяха взели часовника, цигарите и запалката, както обикновено се процедираше при подобни случаи. И това също можеше да се сметне за добро знамение, явно нямаха намерение да го държат тук дълго.

Полковник Грязнов, подполковник Яковлев, майор Софронов и изпадналият в немилост старши следовател Турецки стояха насред залата и си приказваха. Имаха вид на гости, поканени на светски прием, липсваше само сервитьорът с напитките. Очевидно залата се използваше за прожекции на филми, за събрания и дори за танцови забави при празнични случаи.

Дежурният офицер отиде до командния пункт на летището. Когато се върна, доложи:

— Самолетът е получил разрешение за кацане.

В същия миг в залата влязоха двама млади мъже. Единият беше пълен брюнет в строго официален черен костюм с жилетка. Другият — висок блондин в светлосиви панталони и тъмносин блейзер със златисти копчета. Но помежду им се долавяше някаква прилика, която веднага се изясни, когато те се представиха:

— Алексей Попов, Министерство на външните работи на Руската федерация.

— Джон Стейн, посолство на Съединените щати.

— Добър вечер, господа — приветства ги полковник Грязнов.

— Арестуваният докаран ли е? — попита Попов.

— Тъй вярно — рапортува майор Софронов.

Чу се мощен рев от самолетни двигатели, при което отдавна немитите стъкла на прозорците в залата леко задрънчаха. Всички неволно се приближиха към тях, но изгледът беше към хангарите в другия край на летището. Ето защо само по звука можеше да се определи, че се приземява голям транспортен самолет. Двигателите утихнаха. След десетина минути вратата се отвори и придружени от дежурния офицер в залата влязоха трима души в униформа на нюйоркската градска полиция: двама снажни чернокожи сержанти, а помежду им — висока и стройна красива мулатка с изразително лице и блестящи зелени, сякаш засмени очи. Въпреки че и тя като сержантите носеше офицерска униформа, тясната сива поличка и обувките с висок тънък ток й придаваха по-скоро вид на артистка, играеща ролята на полицай в някой мюзикъл. Държеше се с безупречна протоколна изисканост.

— Господа, разрешете да ви представя: сержант Реджиналд Харпър и сержант Ким Уески — каза младата жена на добър руски език.

Сержантите изпъчиха гърди и удариха токове.

— Лейтенант Уилсън, началник на отдел „Убийства“ при Главното полицейско управление на Ню Йорк — добави тя и чукна токове. Странното беше, че въпреки високите обувки движението стана превъзходно, точно по устав.

— Мис Уилсън, радваме се да ви посрещнем в Москва — приветства я Турецки. — Това са господин Попов от руското Министерство на външните работи и господин Стейн от посолството на Съединените щати — представи той дипломатите. — А това са моите колеги: първият заместник-директор на Московската криминална милиция полковник Грязнов…

Кейт направи крачка напред и стисна ръка на Грязнов:

— Здравейте, полковник.

— Подполковник Яковлев, началник на отдела за разследване на убийства при МУР…

— Здравейте, колега.

— Майор Софронов, началник на трети отдел при МУР…

— Здравейте, майоре.

— Следовател Турецки.

Кейт задържа ръката му в своята и едва забележимо се усмихна.

— Здравейте, мистър Бонд.

— Предлагам да пристъпим към официалната процедура — предложи Попов. — Доведете арестувания.

След малко в залата влезе Борзов, придружен от двама от баретите.

— Искахте да ви срещнем с представител на американското посолство — каза Грязнов. — Моля, това е господин Стейн.

Но Борзов не се обърна веднага към американеца. Сред офицерите той бе съгледал Турецки и тъмното му от слънчев загар лице стана още по-тъмно от гняв. Значи и този път го бяха изтървали! Що за страна беше това? Проклети некадърници! Нищо свястно не можеха да направят! Дори и за пари! Не, тук просто не може да се върши работа. Тази страна изобщо нямаше право на съществуване. Колония — това е единственото, което й подхожда…

— Искате ли да направите някакво изявление? — попита Стейн.

— Да. Протестирам срещу незаконното ми задържане.

— Вашият протест ще бъде взет под внимание. Имате ли оплаквания за грубо отношение към вас?

— Не.

— Това също ще бъде взето под внимание.

— Настоявам да ми обясните в какво съм обвинен!

— Вие сте в правото си да искате това — невъзмутимо потвърди американецът. — Както се вижда от официалното обръщение на правителството на Съединените щати към правителството на Русия, вие сте обвинен за убийството на американския гражданин Хари К. Никитин, геолог в ЮАР, което е извършено на четиринайсети юли тази година в крайградския нюйоркски парк Пелем Бей.

— Но това е пълен абсурд! Аз съм американският гражданин, геологът от ЮАР Хари К. Никитин. Нали държите в ръцете си моя паспорт.

— Този документ буди съмнения. Има ли някой, освен вас, който би могъл да потвърди вашата самоличност?

Борзов безпомощно се огледа. Погледът му спря на Турецки.

— Саша! Кажи им, че съм аз! Тук всички са се побъркали.

— За жалост нито мога да потвърдя, нито мога да опровергая думите ви. Не съм имал щастието да се познавам с Игор Константинович Никитин, за което дълбоко съжалявам.

— Как?! Но нали заедно следвахме в Ленинградския университет! Дори ти сам ми припомни, че сме се били заради Милочка Полторак…

— Не разбирам за какво говорите. Аз никога не съм учил в този университет, нито пък съм живял в Ленинград. А Емилия Георгиевна Полторак беше професор от катедрата по философия в Московския университет. И по времето, когато следвах там, тя беше около седемдесетгодишна. Не виждам причина да сме се били заради нея.

Представителят на външното министерство реши, че е време да се намеси:

— Господин Никитин, правителството на Руската федерация разгледа искането на Съединените щати за вашето предаване на нюйоркската полиция и сметна основанията за законни. От този момент нататък вие преминавате на разположение на представителите от американска страна и попадате под юрисдикцията на Съединените щати. Позволете, господин Стейн, да ви връча официалното решение на моето правителство.

— Господин Попов, от името на правителството на Съединените щати ви изказвам благодарност за бързото и положително решение на нашето искане.

— Вашата благодарност ще бъде предадена по съответния ред на по-горните инстанции. Предполагам, че официалната процедура е приключена. Моите уважения, господа. Разрешете да се сбогувам.

И представителят на външното министерство важно се отправи към изхода.

— Лейтенант Уилсън, приемете арестувания — разпореди се Стейн.

— Тъй вярно, сър.

По нейна команда сержантите сложиха белезници на Борзов.

— Господин Никитин — обърна се към него Кейт Уилсън, — по закон съм задължена да ви разясня вашите права. Съгласно първата поправка към конституцията вие имате право на адвокат, имате право да отговаряте или да не отговаряте на нашите въпроси, но всичко, което кажете, може да бъде използвано срещу вас. — После заповяда на сержантите: — Отведете го.

— Тъй вярно!

Когато вратата след тримата мъже се затвори, американският дипломат с лек поклон се сбогува с присъстващите:

— Господа, желая ви успех!

И също излезе.

Кейт Уилсън не помръдна от мястото си, на лицето й все така бе изписано официалното изражение.

— Господин полковник — обърна се тя към Грязнов, — от името на ръководството на нюйоркската полиция ви моля да предадете на ръководството на МУР и на Министерството на вътрешните работи на Русия нашата благодарност за съдействието при арестуването на един особено опасен престъпник.

— Вашата благодарност ще бъде предадена по надлежния ред на съответните висшестоящи инстанции — тържествено я увери Грязнов.

И тутакси всички избухнаха във весел смях. Стъклата на прозорците отново лекичко задрънчаха от звука на набиращите обороти самолетни двигатели.

— Май трябва да тръгвам — каза Кейт Уилсън. — Колеги, много се радвам, че имах възможността да се запозная с вас. Жалко, че разполагаме с толкова малко време. Но може би това няма да е последната ни среща?

— Надявам се — каза полковник Грязнов.

Всички излязоха да я изпратят. До стълбата на самолета с американски опознавателни знаци Кейт здраво стисна ръка на Грязнов, Яковлев и Софронов, а Турецки отривисто прегърна.

— Чао, мистър Бонд! До скоро виждане в Гармиш!

— Успех, Кейт — отговори Турецки.

Самолетът рулира на пистата за излитане, изрева с двигателите и след няколко минути бордовите му светлини се стопиха в мрака.

— Това беше — сякаш направи равносметката Грязнов.

Освободиха двете коли и камионетката с баретите и се качиха в удобния просторен джип.

Пътуваха мълчаливо. Кой знае защо, никой нямаше желание за разговори. Чак когато се показаха светлините на околовръстното шосе, Яковлев погледна часовника си и отбеляза:

— Всичко мина за три часа и четиридесет минути.

Грязнов потвърди:

— Все пак можем да работим хубаво, когато поискаме.

— Когато поискаме силно — уточни Турецки.