Върнър Виндж
Краят на дъгата (36)

34.
Британският музей и Британската библиотека

Децата се втурнаха към трибуните, без да се притесняват от факта, че учителите може да върнат записа и да видят кой е по-невъздържан. Оценките щяха да излязат чак на другия ден, така че всички щяха да имат достатъчно време за самосъжаление. Луиз Чумлиг изглеждаше доста доволна и поздравяваше участниците, като отклоняваше всички въпроси за оценките.

Все още нямаше следа от Боб и Мири. Вниманието на Робърт бе насочено към децата, Чумлиг и Хуан Ороско, който бе на границата на истерията — колебаеше се между облекчението и самообвиненията в провал.

Най-неочаквано Робърт се озова лице в лице с Уинстън Блънт. Зад бившия декан вървяха Томи Паркър и Сиу Сиен, хванати за ръка. Ама че странна двойка се бе заформила от цялото приключение! Дребосъкът, ухилен до уши, поздрави Робърт с вдигнат палец.

Но за момента вниманието на Робърт бе насочено към Блънт. Членовете на Кабала почти не се бяха виждали след онази вечер. Томи, Карлос и Уини бяха прекарали няколко дни в „Крик“ и по всяка вероятност бяха сключили сделки като него. Според официалната история Кабалът просто бе искал да протестира, без да поврежда лабораторната екипировка. Неофициалната теория за героична саможертва пък обясняваше защо срещу тях не са повдигнати обвинения. Ако си затваряха устите, нямаше да има последствия с главно „П“.

На лицето на Уини бе изписана странна усмивка. Той кимна на Хуан и се здрависа с Робърт.

— Въпреки че напуснах Феърмонт, все още имам роднини тук. Дорис Шлей ми е правнучка.

— О! Тя се справи добре, Уинстън!

— Благодаря, благодаря. И ти… — Уини се поколеба. Едно време похвалите към Робърт идваха от всички страни и той често ги използваше като оръжие срещу Блънт. — Написал си чудесно нещо, Робърт. Никога не съм си представял, че нещо такова може да се направи на английски и испански, и с музиката на Бетовен. Това е… изкуство. — Той сви рамене, сякаш очакваше някакъв саркастичен отговор.

— Не бях аз, Уини. — „Не искам да звучи като сарказъм.“ — Хуан написа стиховете. Работехме заедно през целия семестър, но специално за тази задача го оставих сам. Помагах му само с критика. Честно, заслугата наистина е на Хуан.

— О! — Уини сякаш забеляза Хуан чак сега, обърна се и му стисна ръката. — Браво, синко. — Погледът му отново се насочи към Робърт. — По някакъв начин беше почти толкова хубаво, като нещата, които ти пишеше едно време.

Робърт се замисли за секунда, прехвърляше наум стиховете на Хуан. „Не, аз бях по-добър. Много по-добър.“ Старият Робърт мразеше посредствеността и щеше да се възползва от всеки шанс, за да погребе изкуството на Хуан.

— Прав си. Хуан се справи чудесно. — Той се поколеба. — Не знам какво ми става с годините, Уинстън.

Хуан ги гледаше и започваше да се усмихва, макар да усещаше, че има доста неизказани неща.

Уини кимна.

— Да. Много неща се промениха. — Тълпата започна да се разрежда, но това само позволи на някои деца да тичат по-бързо и блъсканицата и глъчката ставаха все по-силни. — И щом не си писал стиховете, тогава какво беше твоето участие?

— Занимавах се със синхронизацията на лага. — „Доколкото беше възможно.“

— Наистина ли? — Уини се мъчеше да е учтив, но явно не разбираше нищо, въпреки че имаше известен опит с хора на демонстрантите.

Сиу → Лена: <sm>За Бога, Лена, кажи му нещо!</sm>

Лена→ Сиу: <sm>Разкарай се!</sm>

Сиу→ Лена: <sm>Тогава аз ще му кажа.</sm>

След още няколко думи Уини се отправи към семейство Шлей, Томи и Сиу го последваха. Робърт забеляза златните букви, които се влачеха след Сиен.

Сиу → Робърт: <sm>Браво, Робърт.</sm>

Хуан — явно не бе забелязал съобщението — попита:

— Декан Блънт не можа да разбере твоето участие в проекта, нали?

— Не. Но това, което разбра, му хареса. Няма значение. И двамата се представихме по-добре, отколкото предполагахме.

— Наистина.

Хуан го поведе към трибуните. Въпреки че Боб и Мири ги нямаше, неговите родители бяха там. Последваха множество приветствия и поздравления, макар че семейство Ороско се чувстваше малко неловко.

 

 

Тълпата остана на футболното игрище още доста време. Родителите бяха изненадани от децата си. Не че не ги обичаха — просто си мислеха, че знаят границите на възможностите им. Някак си Чумлиг ги бе преобразила — не в супермени, а в умни същества, умеещи неща, които родителите им не бяха овладели. Беше време за гордост — и за леко безпокойство.

Мири все още не се виждаше. Горкият Хуан. „Надявам се, че Алис се е прибрала благополучно.“ Беше му трудно да провери това с една ръка.

Тръгна към най-гъстата част, където хората се тълпяха около Луиз Чумлиг. Тя изглеждаше уморена, но щастлива — и преливаше от излишна скромност.

— Просто им показах как да използват това, което имат.

Той се пресегна и успя да й стисне ръката.

— Благодаря.

Чумлиг го погледна и се усмихна малко неловко.

— Ти! Най-странният ми ученик. При теб проблемът бе всъщност обратен.

— Какво?!

— Трябваше да накарам останалите да се стегнат и да научат кои са всъщност. Но при теб… ти първо трябваше да се откажеш от това, което си бил. — Усмивката й беше някак тъжна. — Съжалявай за това, което си изгубил, Робърт, но бъди щастлив с това, което си.

„Тя е знаела през цялото време!“ Някой друг привлече вниманието й и тя започна да обяснява, че остатъкът от учебната година ще е още по-вълнуващ — и по-труден.

 

 

Робърт остави Хуан и другите, когато започнаха да обсъждат какви ли ще са проектите на нормалните ученици. Децата не искаха да повярват, че след тази вечер някой може да ги засенчи.

Докато се насочваше към транспортния възел, забеляза две познати фигури.

— Мислех, че сте с Уинстън.

— Бяхме — каза Томи, — но решихме да се върнем. Искахме да те поздравим за представлението.

Сиу Сиен кимна в знак на съгласие. Само тя от двамата носеше и му прати поздрави. Горкият Томи все още разнасяше лаптопа си, макар че информацията в него най-вероятно беше прибрана от полицията.

— Благодаря. Гордея се, макар че наистина си беше „представление“. Никой не се нуждае от ръчно синхронизиране на музика през най-евтината връзка. А и общо взето аз просто се възползвах от предсказуемостта на рутерите и това, че знаех каква ще е музиката.

— Плюс анализи на индивидуалните изпълнители, нали? — каза Томи.

— Е, да.

— И плюс контрамерките срещу лага — добави Сиу.

Робърт се поколеба.

— Всъщност беше забавно.

— Трябва да се поровиш в мрежата. Успехът ти е забелязан. Едно време можеше да го патентоваш. А днес…

Сиу потупа Томи по рамото.

— Днес ще е достатъчно за добра оценка в гимназията. Томас, има да учим доста неща.

— Иска да каже, че трябва да се науча да нося — измърмори Томи и се обърна към младоликата жена. — Никога не съм си представял, че Сиу Сиен ще ми спаси живота, и то като направи така, че да ни арестуват!

Лена → Сиу: <sm>Паркър се страхува от нови неща дори когато дрънка за бъдещето.</sm>

Повървяха малко в мълчание. Сиен му изпрати още златни букви: явно беше задобряла със съобщенията.

Сиу → Робърт: <sm><въздишка/>Томи е стар и медицината не му е помогнала много. Страхува се да пробва нови неща.</sm>

Робърт я изгледа. Откога бе станала такъв психиатър?… Но пък може би беше права.

Томи явно не виждаше съобщенията, но на лицето му се изписа познатата хитра усмивка.

— Какво? — попита го Робърт.

— Просто си мисля. Нашата операция беше най-голямото и опасно нещо, в което съм участвал. Вярно, че ни използваха, но малко приличаше на тези — както ги наричат, сдружения. Всички допринесохме и в някаква степен постигнахме целта си.

Робърт си помисли за обещанието на Странника.

— Как така?

— Провалихме Библиотечния проект на Хуертас.

— Но нали унищожиха книгите на библиотеката?

Томи сви рамене.

— Визията на Хачек ми допадаше донякъде. Важното е, че успяхме да изложим Хуертас.

— И това е повод за триумф?

Вече вървяха покрай транспортния възел, следвани от един изчакващ автомобил.

— Да. Прогресът не може да се спре, но пък забавихме Хуертас достатъчно и се случиха други събития. — Той погледна Робърт. — Не си ли чул? Мъкнеш цялата тази екипировка, а дори не гледаш новините.

И без да изчака отговор, продължи:

— Хуертас имаше причина да бърза. Оказа се, че китайците са се справили с Британската библиотека и Британския музей по-бързо, отколкото предполагахме. И при това са използвали по-добра техника. Направо са били нежни в сравнение с операциите на Хуертас. Дори разполагат с реалистично усещане за експонатите. Направо нямат конкуренция дори в сравнение с архивите на Гугъл. Забавихме Хуертас достатъчно, за да може китайците да си свършат работата.

Томи бръкна в якето си и извади квадратно парче пластмаса.

— Ето ти един подарък, който струва само 19,99 долара.

Робърт взе квадратчето. Напомняше му малко на дискетите, които се използваха в края на миналия век. Пусна издирване и във въздуха веднага се появиха надписи: „Data Card. 128PB capacity. 97% in use“. Имаше и други, но той се обърна към Томи.

— Хората още ли използват такива неща?

— Само параноичните старци като мен. Глупаво е да го разнасям, но имам четящо устройство в лаптопа. Естествено информацията я има и онлайн, заедно с разни допълнителни анализи, за които се плаща отделно. Но реших, че ще ти е по-интересно да я подържиш в собствените си ръце.

— Аха. — Робърт надникна в главната директория. Беше като да стоиш на много висок планински връх. — Значи това е…

— Британският музей и Британската библиотека, събрани и дигитализирани от Китайската информагична коалиция. Колекцията на музея е с ниска резолюция, за да може да се събере на един диск. Но библиотечната секция е двадесет пъти по-голяма от това, което получи Хуертас от Сан Диего. Като цяло това е квинтесенцията на човешките постижения до двехилядната година. Целият свят преди модернизма.

Робърт претегли носителя на ръка.

— Не изглеждат много големи.

— Ами не са! — засмя се Томи.

Робърт понечи да му върне пластинката, но Томи махна с ръка.

— Това е подарък. Сложи го на стената — ще ти напомня, че това е всичко, което сме били някога. А иначе просто погледни в мрежата. Всичко е добре подредено и специалните сървъри са наистина умни.

И тръгна към колата, която ги следваше. Задната врата се отвори и той махна на Сиу да се качва. За момент му заприлича на някакъв стар мръсник с младо гадже. Още един образ от миналото, който нямаше нищо общо с истината.

— Така че Хуертас е извън бизнеса, а китайците обещаха да са още по-внимателни със следващата библиотека. Представи си нежни розови автоматични ръце, търпеливо минаващи през всеки музей и библиотека. Това ще даде на новите академични поколения — хора като Зулфи Шариф — нещо, на което да стъпят. — Той махна на Робърт. — Иха-а!

 

 

Сиу Сиен се прибра в „Краят на дъгата“ чак към полунощ. Лена беше будна и тъкмо правеше сандвичи. От остеопорозата се беше прегърбила и лицето й беше само на сантиметри от масата. Изглеждаше странно, но инвалидната количка и дизайнът на кухнята й предоставяха достатъчно свобода на движение.

— Лена, извинявай, че те отрязах… — почна Сиу засрамено. Лена се обърна и я погледна с усмивка.

— Няма проблем. Вие младите имате нужда да се усамотите. — И махна на Сиу да седне и да хапне.

— Е, Томи не е чак толкова млад. — Тя се изчерви. — Нямам предвид физически. Иска да е в крак с прогреса, но не може да се примири с всичките му особености.

Лена сви рамене.

— Все пак е по-добре от някои. — Взе си един сандвич и го захапа.

— Мислиш ли, че ще се оправи?

— Може би. Науката напредва. Но дори да не може да помогне на Паркър, ще го подбутваме в правилната посока. Голяма част от неговия проблем е, че като млад е живял твърде лесно. И сега не смее да пробва нещо, което наистина ще го затрудни. — Тя махна с ръка. — Яж.

Сиу кимна и си взе сандвич. Вече бяха говорили за това. Всъщност точно тези дискусии я бяха променили. Но може би при нея беше по-различно, отколкото при Томи. В бъдеще най-големият й проблем щеше да е избягването на правителствените „предложения за работа“.

Сиу отхапа от сандвича. Фъстъчено масло и пастет. Не беше зле.

— Успя ли да се позанимаеш с хората, които срещнахме днес?

— Да си поиграя на психиатър ли? Да, разгледах лога на твоята Епифания и пратих няколко анонимни консултации. Дадохме добър съвет на Карлос Ривера. Вярно, че неговият проблем е хроничен, но такъв е животът. Колкото до Хуан, направихме каквото можахме, поне за момента.

Сиу се усмихна, без да спира да дъвче. Беше й отнело доста време да разбере какъв гений е Лена. Психиатрията беше много фина специалност. Лена бе казала, че Мири обича да я изобразява като вещица. Твърдеше, че го знае, въпреки че момичето никога не си го бе признало. Сиу вече разбираше, че метафорично казано, Лена си е точно вещица. „Никога не съм разбирала другите, но сега, когато Лена гледа през моите очи, започвам да се уча.“

Все още обаче имаше загадки.

— Не разбирам защо внучка ти отблъсква Хуан. Ясно е, че не си спомнят нищо от онази вечер, но си личеше, че ще станат приятели. Ако можем да се доберем до данните на Мири…

Лена не отговори директно.

— Нали знаеш, че днес изписват Алис.

— Да! Чух го от теб, но не знам подробности.

— Няма подробности. Алис беше болна, а сега е по-добре. Всъщност от много време знаех, че Алис разиграва душата си на зарове. Този път за малко щеше да изгуби и това по някакъв начин е свързано с издънката на бившия ми мъж в университета. Мисля, че Алис ще се оправи. Това вероятно ще помогне на Хуан с Мири. — Лена се облегна назад или по-скоро количката се наклони в друго положение. — Говорили сме за това. Мири често е адски инат. Наследила го е от Кучия син, то си се предава през поколение. А сега инатът й е преминал в някаква вътрешна вина. Подсъзнателно Мири смята, че те с Хуан са сгрешили и са причинили това на Алис.

— Не ми изглежда много научно.

— Спестявам ти техническите подробности.

Сиу кимна.

— Има резултат. Някои хора във Феърмонт смятат, че съм експерт по човешките взаимоотношения. Аз това!

Лена протегна ръка, доколкото й позволяваха измъчените кости, и Сиу я хвана нежно.

— Двете сме добър екип, нали?

— Да. — Не ставаше дума само за спасяването на Томи и приятелите му. В началото, когато тръгна на училище, Сиу имаше много трудни моменти; Лена също. Заедно бяха излезли от мрака. Сиу погледна дребната старица, която беше с десет години по-млада от нея. „Заедно с Лена се превърнахме в нещо забележително.“ А поотделно?

— Лена, мислиш ли, че някога ще разбирам хората като теб?

Лена сви рамене и се усмихна.

— Ох… не знам.

Сиу въздъхна. Спомни си някои дребни инциденти през последните месеци. Лена Гу почти никога не лъжеше направо. Но пък умееше добре да заблуждава, дори при директни въпроси.

— Знаеш ли, Лена, като кажеш: „ох… не знам“ и свиеш рамене — означава, че си мислиш „още не знам“, нали?

Лена стисна ръката й.

— Браво. Имаш напредък!

— Искам да ти кажа… Знаеш ли, мисля, че Робърт не е чак толкова гаден. Според мен наистина се е променил.

Лена дръпна ръката си.

— Е, не! Нямаш напредък.

И събра ръце в скута си. Нямаше значение, някои неща трябваше да се кажат.

— Робърт беше брутален отначало, но виж как помогна на Хуан. Имам теория. — Сиу изпрати цитатите над масата. Всъщност теорията не беше нейна. — Робърт е преживял еквивалент на тежка травма, от онзи тип, който променя възприятията.

— Четеш прекалено много научни боклуци. Остави това на нас, професионалистите.

— Той разполага с всичките си спомени, но физически е млад мъж. Получил е втори шанс да оправи нещата. Не разбираш ли, Лена?

Старата жена се прегърби още повече и заклати глава в кратко отрицание. Накрая погледна Сиу. В очите й имаше нещо като сълзи.

— Имаш доста да се учиш, моето момиче.

Количката на Лена се отмести от масата и се завъртя.

— Мисля, че приключихме за тази вечер. — И подкара количката към спалнята си.

Сиу остана да измие чиниите. Обикновено Лена настояваше да върши кухненската работа. „Това е едно от малкото неща, които мога да правя със собствените си ръце“, така казваше. Но не и тази вечер. „Ако разбирах малко повече хората, може би щях да знам защо.“