Върнър Виндж
Краят на дъгата (17)

15.
Когато метафорите оживеят

През следващата седмица Робърт избягваше библиотеката — просто за да види как ще реагира Странникът.

Започваше да се чувства все по-уверен с Епифанията, макар че едва ли щеше да стане добър като децата, израснали с нея. Сиу Сиен изоставаше доста, главно заради липсата на самочувствие — отказа се от носенето за три дена, след като един сбъркан жест я беше прехвърлил в нещо като порносайт.

Междувременно бяха успели да повдигнат сериозно нивото на езика в училищния си проект. Робърт се забавляваше искрено с видеоефектите и мрежовите настройки. Подобен проект щеше да изглежда невероятно в края на миналия век, но сега Хуан с право се боеше, че Чумлиг няма да е много впечатлена. Опитваха се да открият училища с жива музика, но без особен успех. Робърт дори поговори с неколцина студенти от Бостън и Чили, но те бяха твърде далеч, за да са от полза.

Шариф се бе завърнал в Корвалис, но все пак проведоха още няколко интервюта. Някои от въпросите му бяха наистина интелигентни.

Напоследък Робърт често сърфираше в мрежата, предимно да разучи някои мерки за сигурност, но и за да се осведоми какво става със световната литература. Както се оказа, сериозна литература все още съществуваше, макар че авторите не изкарваха много пари дори при новите системи за плащане. Но имаше мъже и жени, които се оправяха със словото не по-зле от предишния Робърт. „Проклети да са!“

А Странникът все още мълчеше. Или беше загубил интерес, или съзнаваше властта си над Робърт. „Лесно е да победиш, когато противникът ти е отчаян.“ Никой не беше побеждавал Робърт Гу в тези игрички на нерви от много време… но една събота той отмени сесията с Хуан и взе кола до университета.

По пътя се появи Шариф.

— Благодаря, че приехте обаждането ми, професор Гу. — Част от задника на образа бе потънал в седалката. Зулфи не изглеждаше толкова добре, колкото последните пъти. — Напоследък ми е трудно да се свързвам с вас.

— Мисля, че свършихме добра работа в четвъртък.

Шариф изглеждаше пребледнял.

— Нима се оплаквате? — Робърт повдигна вежда.

— Не, в никакъв случай! Но има вероятност да съм занижил мерките за сигурност и екипировката ми да е заразена. Мисля, че в известна степен съм обект на… отвличане.

Робърт си припомни какво беше чел напоследък.

— Това е като да си малко бременен, нали?

Образът на Шариф потъна още по-навътре в седалката.

— Така е, сър. Напълно ви разбирам. Но предполагам, че такива инциденти се случват с всички ни. Мислех, че ще се справя с проблема, но нещата излизат извън контрол. Аз не съм говорил с вас в четвъртък. Въобще.

— Аха. — Значи Мистериозният странник използваше едновременно и мълчание, и подставено лице.

Шариф изчака за момент, след което продължи:

— Моля ви, професоре, имам голямо желание да продължим с интервютата! Сега, след като знаем за проблема, ще го преодолеем. Моля ви, не ме отрязвайте.

— Нали можеш да прочистиш системата си?

— На теория да. Веднъж трябваше да го направя в училище. Някак си ме накиснаха в една история с изневяра. Вината не беше моя, но университетът на Калкута поиска да изваря дрехите си. — Той повдигна умолително длани. — Никога не съм бил особено добър с бекъпите и предишният случай ми костваше загубата на цял семестър. Моля ви, не ме карайте да го правя отново. Този път ще е още по-зле.

Робърт погледна навън. Колата му зави по шосе 56 и се насочи към крайбрежието. Отпред се намираха биолабораториите. Може би и Странникът бе там. Шариф поне му беше ясен. Той отново се обърна към младежа.

— Добре, господин Шариф. Ще продължим въпреки лекото ви заразяване. — Спомни си как едно време в Станфорд компютърджиите винаги го тормозеха с най-новите антивирусни програми. — Просто няма да обръщаме внимание на това дребно вандалство.

— Точно така, сър! Много съм ви благодарен. — Шариф най-сетне си отдъхна. — Нетърпелив съм да продължим. Даже съм си подготвил въпроси. Така. Има ли някакъв прогрес върху новата редакция на „Тайните на старостта“?

— Не. — Робърт отговори малко грубо, но това беше въпрос, какъвто се очакваше от оригиналния Шариф. След това смекчи тона си и започна да му пробутва разни полуистини. — Все още планирам нещата. — Обясни, че въпреки таланта, стиховете изискват време и прецизно планиране. Шариф преглътна жадно всичките тези глупости.

— Така че през следващите няколко седмици ще посещавам приятелите си в библиотеката. Това ще хвърли малко светлина върху отминалите години. Ако искаш, може да идваш с мен. Ако гледаш внимателно, ще видиш как работя и после ще дискутираме заключенията ти.

Младият мъж кимна развълнувано.

— Чудесно. Благодаря ви.

Беше много приятно отново да има някой, който да му се възхищава, та дори този някой да няма никакъв талант. „Точно така, бедният Уини използваше надути думи и помпозност, за да заблуди по-глупавите.“ Робърт отклони поглед от Шариф, опита се да скрие хищната си усмивка. „И когато Шариф стане по-умен, ще знам, че това е Странникът.“

 

 

Днес пред библиотеката нямаше демонстранти, но пък изненадващо — имаше множество реално присъстващи студенти. Робърт се сети за времената, когато библиотеката беше център на интелектуалния живот в университета, и настроението му се разведри. Какво ли се бе случило през изминалата седмица? Двамата с Шариф минаха през стъклените врати и взеха асансьора за шестия етаж. Робърт не можеше да види интериора на сградата дори с новите си умения. Опита да погледне последните новини, но вече подминаваше петия етаж.

Лена → Хуан, Мири, Сиу: <sm>Хей! Картината се разпадна!</sm>

Хуан → Лена, Мири, Сиу: <sm>Днес шестият етаж е затворен за обществени дейности.</sm>

Мири → Хуан, Лена, Сиу: <sm>Може просто да накарам Робърт да продължи.</sm>

Шариф беше избледнял до малка червена точка.

— Вече нищо не виждам. И се обзалагам, че вие сте единственият човек, когото чувам.

Робърт се поколеба, след което махна решително към Шариф. „Да видим какво е намислил Кабалът днес.“

Уини и Карлос Ривера стояха до прозореца, а Томи висеше над лаптопа си.

— Ни хао, професор Гу! — каза Ривера. — Благодаря, че се отбихте.

Томи вдигна поглед от компютъра.

— Не съм сигурен, че желаем малкия ти приятел.

Неочаквано Шариф получи подкрепа от Уинстън Блънт.

— Томи, мисля, че Шариф може да ни е от полза.

— Вече не. — Томи поклати глава. — Не и след като университетът разкъса…

— Какво? — Рафтовете бяха пълни с книги. Робърт отстъпи и прокара ръка по тях. — Тези ми изглеждат съвсем истински.

— Не видя ли пропагандата на долните етажи?

— Не. Взех асансьора, а все още не съм добър в гледането през стени.

— Ние сме на последния здрав етаж. — Томи сви рамене. — Както и предполагахме, университетската администрация просто изчакваше нещата да се поуталожат. След това една нощ се появиха с още няколко машини. Докато разберем, вече бяха приключили с първите два етажа и беше прекалено късно.

— По дяволите! — Робърт седна на един стол. — Значи вече няма смисъл да протестираме?

— Вярно е, че вече не можем да спасим университетската библиотека — каза Уини. — Всъщност тия хитри копелета така извъртяха нещата, че проектът стана още по-популярен сред студентите. Но поне засега библиотеката в Сан Диего е единствената унищожена.

Ривера изригва на мандарин:

— Дуи данши тамен ксуяо хуи диао китаде тушуган, юнвей… — Поколеба се, като видя неразбиращите погледи на останалите. — Съжалявам. Исках да кажа, че все още трябва да унищожат и други библиотеки. За кръстосана проверка. Обработката на информацията и виртуалното подреждане ще отнемат още време, а целта е перфектно репродуциране.

Робърт забеляза тънката усмивка на Томи Паркър.

— Значи имаш план?

— Няма да кажа нищо, докато Шариф е тук.

— Добре, Томи — въздъхна Уини. — Изключи го.

— Няма проблем. Не искам да преча… — Светлинката на Шариф се дръпна към рафтовете и угасна.

Томи погледна компютъра си.

— Махна се. Освен това изключих целия шести етаж. — Той посочи някакво устройство, прикрепено към древния му лаптоп.

Робърт си спомни за разговора с Боб.

— Нима разполагаш с апаратура на държавна сигурност?

— Нито дума, Робърт. Оригинална парагвайска стока. Пристигна точно преди да ударят фабриката. — Усмихна се хитро. — Сега сме сами… освен ако някой не носи мръсно бельо.

— Или ако някой не е доносник. — Блънт гледаше предизвикателно Робърт.

— Тук не е Станфорд, Уинстън. — Ами ако Странникът беше полицай? Трябваше да се сети за това преди. Побърза да прогони тази мисъл. — И какъв е планът?

— Напоследък четем „Икономист“ — каза Ривера. — Хуертас Интернешънъл има леки финансови проблеми. Ако го забавим тук, може да се откаже от този проект. — Погледна Робърт през дебелите си очила. От вътрешната страна на стъклата непрекъснато пробягваха образи.

— Дори след като са нарязали всичко тук?

— Дуй. — Младият мъж се наведе напред, картинката на тениската му изобразяваше разтревожени лица. — Глобалният библиотечен проект не се състои само в това да се заснемат всички книги от предното хилядолетие. Не става дума само за дигитализация и търсачка на данни. Хуертас иска да събере всичката информация в единична предметно-ситуационна база данни с ясна система за заплащане.

Предметно-ситуационна база данни? Това надхвърляше новопридобитите му знания. Той се загледа в Ривера, опитваше се да извади обяснение на термина. Не се получаваше. След секунда се сети, че Томи е изключил етажа.

Ривера прие погледа му като знак на недоверие.

— Доктор Гу, информацията наистина не е толкова много. Няколко петабайта. Въпросът е, че всичко ще е много по-разностранно в сравнение с подобните приложения.

— Така, и каква е твоята мисъл? — С крайчеца на окото си улови усмивката на Блънт. Тоя тип знаеше, че Робърт не зацепва нищо.

— Ами… колекцията на Хуертас ще разполага с цялото човешко знание допреди двадесет години. При това подредено и свързано. Точно затова Хуертас плати на щата Калифорния да му позволят подобна варварщина. Дори първата груба компилация може да се окаже златна мина. От около седмица компанията разполага с шестмесечен монопол върху проекта. Това са шест месеца достъп до тайните на миналото. Има стотици въпроси, на които този проект може да отговори: Кой сложи край на интифадата? Кой стои зад фалшификациите в Лондон? Какво стана с петролните пари от края на миналия век? Някои отговори ще са интересни само на малцината любители на историята. Но в други ще има много пари. А Хуертас ще има изключителни права върху този оракул за цели шест месеца.

— Но все още трябва да сглобят информацията — намеси се Уини. — Ако Хуертас загуби няколко седмици, стотици организации ще решат да изчакат монопола да падне и да получат отговорите безплатно. А и не е само това. Китайците се домогват до Британската библиотека и Британския музей и разполагат с много по-добра техника. Засега британците показват повече практичност от Университета на Сан Диего, но и тяхната дигитализация ще почне скоро. Ако Хуертас изостане, ще има реална конкуренция.

— Класическа смъртоносна спирала! — Томи се забавляваше искрено. Винаги се радваше, когато нещата се сриваха. Робърт си спомни, че през големия горски пожар през 1970-а Томи беше помагал в Ист Каунти — но също така се наслаждаваше на всяка минута от бедствието.

— Значи… — „Защо ли Странникът иска да участвам в това?“

— Объркан ли си, Робърт? — засмя се Блънт.

Едно време, в Станфорд, Уини нямаше да си позволи такова държане, не и след първата година. Но сега единствените отговори, за които Робърт се сещаше, бяха пълни с горчив сарказъм, затова отвърна кротко:

— Да. Не схващам нищо.

Блънт се поколеба, подозираше, че Робърт му готви капан.

— Ами, става дума за това да навредим сериозно на Хуертас и Глобалния проект. Вече нямаме легални средства, така че каквото и да предприемем, ще е криминално. Разбра ли?

— Значи сме конспиратори?

Ривера кимна.

— И това само по себе си е престъпление.

— Е, и? — Томи се засмя. — Аз пък преди малко изключих системата на държавна сигурност. Това е нарушение от значение за националната сигурност.

— Не ми пука дори да вършим държавна измяна! — „Трябва да си върна дарбата…“ — Искам да кажа, знаете какъв почитател на книгите съм.

Останалите кимнаха.

— И какъв е планът?

— Помниш ли нашите подземни разходки? — започна Томи.

— През седемдесетте ли? Да, беше забавно, макар и леко извратено.

Томи се усмихна широко.

— Искаш да кажеш, че парните тунели още съществуват?

— Да. Въпреки че през деветдесетте излязоха от мода и много нови сгради не са свързани. Но след това хората искаха максимално бърза връзка, а биолабораториите искаха автоматичен транспорт на пробите. Освен това разполагаха с много пари.

— А сега разполагат с още повече — каза Карлос.

Томи кимна.

— Днес тази тунелна мрежа не пренася ток или топлина. Но пък се разпростира чак до Тори Пайнс, Скрипс и Салк. Разправят, че дори можеш да се поразходиш под океана, макар че не виждам защо някой би го правил. А на изток можеш да стигнеш до всички лаборатории.

Внезапно Робърт разбра защо Странникът се интересува от Кабала.

— А това какво общо има с Глобалния проект?

— Макс Хуертас натрупа състоянието си от биотехнологии. Притежава някои от най-големите лаборатории в Северна Америка, включително една на няколко километра оттук. Беше му лесно да промени генетичния софтуер и да го ползва в този проект. Сега късчетата са складирани в едно хранилище в северната част на кампуса.

— И?

— И все още не са приключили с тях! Обработката все още не е завършена. Парчетата трябва да се сканират неколкократно. Ако не беше притиснат от времето, можеше да изчака да приключат със следващата библиотека и да направят сравнение.

— Това складиране е част от пропагандата. След края на сканирането останките ще бъдат внимателно съхранени за археолозите на бъдещите поколения. Част от факултета дори се връзва на подобни глупости!

— Всъщност — намеси се Ривера — това е донякъде вярно. Хартията ще се запази по-дълго в течен азот, отколкото на тези рафтове.

Уини махна с ръка.

— Важното е, че книгите са унищожени и Хуертас ще продължи да унищожава библиотеки, ако не го спрем. Планът ни е… — Той се огледа, беше наясно, че нагазва в дълбокото. — Планът ни е да проникнем в хранилището през тунелите. Томи има идея как да направим останките безполезни.

— Какво? Ще протестираме срещу унищожаването на библиотеката, като дозатрием каквото е останало?

— Само временно! — каза Томи. — Намерих невероятно аерозолно лепило. Ако напръскаме парчетата, те ще се превърнат в една огромна буца. А след няколко месеца лепилото ще се изпари.

Ривера кимна.

— Така че няма да влошаваме нещата. Нямаше да участвам, ако смятах, че ще навредим на книгите. Идеята на Хуертас е ненужно брутална. Може би, ако го забавим достатъчно, конкурентите му ще го застигнат и унищожаването на библиотеки ще престане. — Сега на тениската му пишеше „Асоциация на американските библиотеки“.

Робърт се облегна и се престори, че мисли.

— Значи казваш, че китайците ще разкъсат Британската библиотека?

— Да. Освен това ще унищожат и музея. Но Европейският съюз си търси причина да ги спре. Ако злепоставим Хуертас, може би…

— Ясно. — Робърт избягна погледа на Блънт. Уини вече беше достатъчно подозрителен. — Планът изглежда малко налудничав… но след като няма по-добър, ще участвам.

Томи се усмихна широко.

Робърт се обърна към Уинстън Блънт.

— Сега въпросът е — за какво съм ви нужен?

— Допълнителен чифт ръце. Дребни задачи…

Томи направи гримаса.

— В действителност въобще не си мечтаехме за нещо такова, преди да се появиш.

— Аз? Защо?

— Ами помисли за какво говорихме: да проникнем през тунелите в една от най-охраняваните лаборатории на света. Знам, че мога да ни вкарам. Но да го направя, без да ни засекат? В никакъв случай. Това работи само в сериалите като „Стар Трек“, където вентилационната система съществува само заради тъпите сценарии. Това е реалният свят — и тук охраната също знае за тези тунели.

— Това все пак не изяснява защо съм ви нужен.

— Ще стигна и дотам! След като протестните ни тактики не успяха, започнах малко търсене. Новинарски сайтове, чат, търсачки — използвах всичко. Освен това трябваше да внимавам, да не привлека вниманието на федералните. Това ме забави допълнително, но в крайна сметка вече имам добра представа за охраната на лабораторията. Общо взето е типична за обект от значение за националната сигурност. Сериозни мерки, но малко тромави. Системата е почти автоматизирана и до нея имат достъп доста офицери от службите. Познай кой от живеещите наблизо се оказа в списъка?

— Синът ми?

— Неточно. Снаха ти.

— Глупости. Тя е някакъв експерт по Азия. — „Когато не се държи като откачена.“ След това си спомни за Мистериозния странник. — Това са глупости.

— А ти откога стана такъв експерт по сигурността?

„Трябва да си мълча. Нещата тръгват в добра посока.“

Подобна информация не се намира в Гугъл.

Томи поклати глава и го погледна тъжно.

— Светът се промени, Робърт. Днес получавам отговори по начини, които преди двадесет години не съществуваха. Стотици хиляди хора участваха в търсенето ми, всеки помагаше с малко късче информация. Най-големият риск е резултатите да са фалшиви. В днешно време царува дезинформация. Освен това съществуват фантазьорски групи, които искат да изкривят света около поредната модна игра. Но не мисля, че в този случай сме заблудени. Твърде много независими източници потвърждават тази информация.

— Тъй ли? — Робърт всъщност беше впечатлен. Може би Странникът наистина можеше да изпълни сделката.

 

 

Поговориха още половин час, но без да споменават нищо конкретно за това, което очакват от Робърт. Томи имаше още няколко задачи за тях: трябваха им университетски пароли и фалшиви гласове. Входовете към тунелите бяха бетонирани и проникването щеше да е трудно. Освен това имаше и проблем с аерозолното лепило.

— Ами лепилото все още не съществува. Но почти са го изобретили. — Оказа се, че Томи е попаднал на концепцията в един форум за декоративни растения. В момента Японското общество на декоративните градинари работеше с някакви аржентински биолози върху тази технология. Продуктът трябваше да бъде представен след две седмици на изложението в Токио. Някъде по същото време Томи очакваше да му бъде изпратен един литър. — Ето, това е да си хакер в днешно време.

Вече минаваше три часът. Сянката на библиотеката растеше на изток и падаше върху съседните сгради. Четиримата конспиратори бяха приключили за днес.

Томи се изправи.

— Ще успеем! Дори може да не ни хванат. Но и да ни хванат, какво от това? Ще е като в доброто старо време.

— А и не нараняваме никого. — Карлос Ривера бавно се надигна.

Томи сложи пръст на устните си.

— Вдигам мъртвата зона, господа. — Наведе се и написа нещо на лаптопа.

Четиримата за момент замълчаха, обмисляха какво да кажат.

— Ами добре — Карлос се обърна към Робърт. — Искате ли да видите какво направиха с празните етажи на библиотеката?

— Това, което Томи нарече пропаганда?

— Да. Красиво е по свой начин. Ако го бяха постигнали с по-нежно дигитализиране, щях да го харесам безрезервно.

И ги поведе встрани от асансьорите.

— Стълбището създава най-добра атмосфера.

Уинстън Блънт се намръщи, но ги последва.

Стълбището беше осветено. По бетонните стени се виждаха сребристите линии, които Робърт бе забелязал и отвън. Но щом прекрачи прага, гледката се измени тотално. Светлината идваше от газови фенери, а бетонът се смени със стени от плътно напаснати дялани камъни. Робърт пипна стената и с изненада установи, че усеща грапавината на камъните — а не бетона!

— Очаквахте, че ще се разочаровате, нали, доктор Гу? — засмя се Ривера. — Когато докосването противоречи на визията.

— Да. — Робърт прокара пръст по лишеите.

— Университетската администрация се изхитри. Обърнаха се към вярващите кръгове и ги окуражиха да инсталират екипировка за реално усещане. Нещата са впечатляващи и без визуалните приставки.

Слязоха на петия етаж. Вратата беше от масивно дърво и леко проблясваше. Ривера хвана месинговата дръжка и бавно я отвори. Светлината отвътре беше лилава и варираше от приглушена до болезнено ярка. Чуваше се и пукане на прескачащи искри. Ривера извъртя глава и каза нещо неразбрано. Светлината стана по-мека и звуците затихнаха.

— Всичко е наред — каза библиотекарят. — Влизайте.

Робърт прекрачи през прага и се огледа. Това не беше петият етаж на библиотека „Гейсел“. Книгите тук бяха огромни и лежаха на дървени рафтове, които се издигаха нагоре и нагоре. Робърт вдигна глава. Гледката приличаше на гигантските гори по старите графики. Рафтовете се простираха във всички посоки.

„Уха!“ Робърт се спъна и залитна, но Томи го подпря.

— Готино, а? — каза Паркър. — Почти ми се иска и аз да нося.

— Да. — Робърт се подпря на един рафт. Дървото изглеждаше истинско и солидно. Той погледна пътеката между редовете. Тя криволичеше и не свършваше там, където предполагаемо трябваше да се намира стената. Вместо това на мястото на прозорците имаше наклонени дървени стъпала. От онзи тип архитектура, който се използваше в антикварните книжарници. След стъпалата самите рафтове бяха наклонени, сякаш гравитацията си правеше шега.

— Какво е всичко това?

Всички мълчаха. Робърт забеляза, че всички носят тъмни брони. По доспехите на Ривера имаше някакви натруфени символи, макар че подозрително напомняха на метални тениска и шорти.

— Не се ли сещаш? Вие тримата сте рицари, а аз съм пазител на библиотеката. Това е от поредицата „Опасно знание“ на Иржи Хачек.

— Не си ги чел, нали, Робърт? — обади се Блънт.

Робърт смътно си спомняше Хачек от времето, преди да се разболее.

— Чета само важните работи.

Продължиха бавно по тесния проход. Разклоненията водеха не само наляво и надясно, а нагоре и надолу. Отнякъде долиташе звук, наподобяващ змийско съскане. Тук-там се виждаха рицари, наведени над маси, отрупани с пергаменти и книги. Робърт спря и погледна отблизо. Думите бяха на английски, но с някакъв разкривен готически шрифт. Книгата беше някакъв учебник по икономика. Една от читателките, млада жена с гъсти вежди, погледна посетителите и вдигна ръка. От рафтовете се чу шумолене и един огромен том с кожена подвързия се понесе надолу. Робърт отскочи и почти се блъсна в Томи, но падащата книга спря до студентката и страниците й се отвориха сами.

— Ясно. Това са цифровите копия на унищожените книги. — Първичната обработка — каза Блънт. — Копелетата от модерната администрация се изхитриха с тази пропаганда. Сега всички смятат, че тук е много приятно. А следващата седмица ще унищожат и шестия етаж.

Ривера зави и ги поведе към наклонените дървени стълби.

— Не всички са щастливи. Наследникът на Гейсел — доктор Зюс — не беше съгласен с университета.

— И правилно! — Блънт изрита един рафт. — Все едно студентите са в Пирамид Хил.

Робърт направи жест, с който трябваше да върне реалната гледка, но все още виждаше лилава светлина и древните томове и свитъци. Опита да напише командата, но отново нямаше ефект.

— Не мога да сменя гледката.

— Да. Тук не можеш да видиш реалността, ако не си свалиш лещите или не обявиш извънредна ситуация. Точно затова не ползвам Епифания. — Томи размаха лаптопа си като талисман. — Виждам илюзиите само когато поискам. — Дребосъкът зави по едно странично разклонение, като непрекъснато спираше да види какво правят останалите. — Тук е доста готино!

— Внимавайте — каза Ривера, когато стигнаха дървените стъпала, след които перспективата се изкривяваше.

Блънт беше първи.

— Правил съм го и преди. Ще се справя. — Пристъпи напред, залитна, но веднага се изправи и продължи. — Робърт затвори очи. Според настройките на Епифанията това трябваше да спре видеосигналите и да намали объркването. Направи няколко крачки и установи, че няма наклон, а нормален завой.

Томи се появи зад него и усмихнато каза:

— Добре дошли в крилото Ешер! Хлапетата направо го обожават. — Пред тях имаше нов деветдесетградусов завой. — Сега се насочваме към служебните помещения, но имаме чувството, че вървим покрай безкрайните рафтове с книги.

Наистина, навсякъде около тях беше пълно с книги. Дори когато погледнеше надолу, Робърт виждаше безкрайни лавици там, където стълбите се спускаха в мрака. Ако се вгледаше по-внимателно, буквите на кориците започваха леко да светят. Книгите изглеждаха като призраците на това, което наскоро бе унищожено.

И издаваха звуци, ръмжене, съскане, шепот. Някои дори бяха оковани с вериги.

— Вижте „Капиталът“ ей там — каза Ривера.

Робърт погледна. Един от томовете дърпаше яростно тежките вериги, с които бе окован.

— Да, Опасното знание жадува да излезе на свобода.

Някои от книгите вероятно бяха със система за реално усещане. В едно разклонение студентите трупаха книги на купчина. След това се дръпнаха и загледаха как текстовете се сливат в оргия от шумолящи страници.

— Това ли е библиографски синтез?

Ривера проследи погледа му.

— Да. Започна като нещо, което да представи Глобалния проект на обществеността. Показваме книгите като почти живи същества, които омагьосват читателя и му служат. Тери Пратчет и Иржи Хачек си играят с тази тема от години, но досега не я оценявахме достатъчно. Разполагаме с най-добрите вярващи кръгове на Хачек, които ни помагат сега. Всичко тук е точно копие на историите му. Според повечето потребители това е по-добро от стандартния софтуер.

Уини се обърна към тях. Беше се отдалечил доста и образът му изглеждаше смален. Той махна с отвращение.

— Това е предателство, Карлос. Уж вие библиотекарите не одобрявахте разкъсването, а виж какво направихте. Тези деца ще изгубят уважение към перманентно записаната човешка история.

Томи Паркър се обади весело зад гърба на Робърт:

— Уини, децата вече са загубили уважение към всичко.

— Съжалявам, декан Блънт. — Ривера сведе поглед. — Разкъсването е лошо, а не дигитализирането. За първи път студентите ни разполагат с модерен достъп до знанията от предното хилядолетие. И не само тук. Библиотеката е достъпна и по мрежата, естествено без реалистичните усещания. Хуертас дори ще позволи ограничен достъп по време на монопола. Това е само първично сканиране, а вече имаме повече посещения за седмицата, отколкото за четири години. И то предимно от факултета!

— Лицемерни копелета — каза Уини.

Робърт погледна към студентите. „Сексът“ между книгите беше приключил и сега те се носеха над главите на младежите, а страниците пееха за други непотърсени томове. „Оживяла метафора.“

Тръгнаха обратно към служебните помещения. Оказа се, че са малко по-далече, отколкото си мислеше Робърт. Явно криволичещите проходи ги бяха прекарали покрай центъра на четвъртия етаж.

Накрая се озоваха пред високата осем стъпки врата. След всичко видяно резбованото дърво изглеждаше обикновено и непретенциозно.

В този момент подът под краката им се разлюля.

— Какво… — Робърт залитна към стената. Книгите започнаха да падат от лавиците и той си спомни, че някои от тях са истински и тежки, колкото изглеждат.

Започнаха да проблясват светкавици.

Ривера крещеше на мандарин нещо за фалшиво земетресение.

Каквото и да беше, трусовете бяха истински.

Във въздуха над тях се разлетяха прилепи.

А след това всичко свърши и подът стана стабилен.

Томи се изправи и подаде ръка на Уинстън Блънт.

— Всички добре ли са?

Блънт само кимна — явно бе твърде потресен, за да прояви какъвто и да било сарказъм.

— Досега не се е случвало такова нещо.

— Айя дуибуки, во ганг сиен килаи тямен джинтиан ши ксин дьонкси. — Карлос обясняваше, че днес опитвали нещо ново.

Томи го потупа по рамото.

— Хей, човече, говориш на китайски.

Ривера го погледна и отговори, отново на мандарин и още по-бързо.

— Спокойно, Карлос. Не се тревожи. — Томи поведе младия мъж надолу. Ривера продължаваше да говори на откоси: — Во зай шуо йингйу ма? — „На английски ли говоря?“

— Спокойно, Карлос. Ще се оправиш.

Робърт и Уини ги последваха. Блънт беше зареял поглед в търсене.

— Аха! Копелетата са използвали сервостабилизаторите, за да разклатят сградата. Вижте.

И като по чудо, Робърт наистина видя: явно тренировките си казаха думата. Библиотеката беше една от малкото сгради, които не бяха подменени след опустошителното земетресение. Вместо Това бяха построили около нея сервостабилизатори.

— Значи управата реши да придаде още малко реализъм…

— Можеше да ни убият.

Вече бяха на третия етаж. Насреща им се зададе група студенти, или поне така ги прецени Робърт, тъй като се смееха и повечето бяха приели чудовищни образи. Старците не продумаха, докато студентите не се скриха от погледа им.

— Кой предизвика това, Карлос? — попита Томи.

— На английски ли говоря?… Да. Слава богу. Понякога сънувам, че залепвам завинаги. — Той направи няколко крачки, почти просълзен от вълнение. — Да, да. Чух въпроса ти. Не съм сигурен какво предизвика земетресението. Бях на събранието, когато обсъждахме да използваме стабилизаторите. Идеята беше да се включат, когато някой отвори книга, чието знание „не бива да попада в ръцете на човечеството“. Това, разбира се, е шега — освен когато не е сериозно и не се наложи намесата на държавна сигурност. Но сега мисля, че стана случайно.

Докато продължаваха надолу, Ривера им обясняваше:

— Нашата шефка е много запалена. Тя е водач на един от вярващите кръгове. Искаше да въведем наказанията на Хачек, когато някой наруши правилата на библиотеката.

Загриженият поглед на Томи се смени с техническо любопитство.

— Леле, ямите за изтезания?!

След малко се озоваха в просторното фоайе на първия етаж. Преди час Робърт и Шариф бяха минали оттук на път към асансьора. Тогава Робърт въобще не бе обърнал внимание на статуята на Тиодор Зюс Гейсел. Сега тя му се стори като успокоителен символ на здравия разум. Минаха през стъклените врати и излязоха на слънце.

Уини се обърна към извисяващото се здание.

— Съсипали са всичко. Това земетресение беше… — Внезапно се стресна. — Карлос, добре ли си?

— Да. Понякога това запецване е като епилептичен припадък. — Той обърса потното си лице. — Това май беше лошо…

— Карлос, трябва ти медицинска помощ.

— Знам. Виждаш ли? — Над главата му плуваха медицински флагчета. — Поне един доктор ме наблюдава в момента. Аз… Искат да отида до клиниката. Ще ми правят скенер. Ще се видим скоро. — Той огледа лицата им. — Не се притеснявайте за мен де.

— Ще дойда с теб — каза Томи.

— Добре, но не говори. Подготвят ме за скенера. — Двамата тръгнаха към западния пътен възел.

Робърт и Уини се загледаха след тях. Блънт заговори с нехарактерно за него притеснение.

— Може би не биваше да го тормозя за тази история с Хачек.

— Ще се оправи ли?

— Вероятно. Всеки път, когато някой ветеран залепне перманентно, поставя армията в лоша светлина. Така че ще се постараят да го оправят.

Робърт се замисли за странностите на Ривера. Обикновено изблиците на мандарин бяха кратки и се появяваха в афектирано състояние. Ако бяха на испански, дори нямаше да забележи. Но сега…

— Какво му е, Уини?

Блънт сви рамене.

— Карлос е НТ.

— Какво?!

— За бога, Гу! Потърси го. — Той се огледа. — Добре де, извинявай. НТ е лесна тема за търсене. Ще намериш достатъчно информация. Важното е, че трябва да си отваряме очите. Много зависи от това да направиш правилното нещо.

— Но какво е то? Какво? Уини вдигна ръка.

— Работим над това. Съвсем скоро ще научиш подробностите.

 

 

По пътя към къщи Робърт погледна за НТ. Излязоха милиони теми, от медицината, военните дела и медикаментите. Той си избра едно обобщение от Глобална сигурност:

НТ „навременно трениране“ (също, „навременно трениран“, когато се отнася за подложен на процедурата). Процедура, комбинираща напрегнати тренировки и масивно засипване с информация, която помага да се усвоят нови умения за по-малко от 100 часа. Най-известна с трагичната си употреба през <link>Китайско-американския конфликт</link>, когато 100 000 американски войници са били научени на мандарин, кантонски…

Следваше списък с умения, за които Робърт не бе чувал. За по-малко от деветдесет дни американците бяха преодолели езиковата бариера. Но пък имаше и проблеми.

Това обучение е било решаващо на бойното поле; но тежката цена си е проличала още преди края на войната.

Робърт Гу — и вероятно всеки ученик — си мечтаеше за подобни методи. Да научиш руски или латински, или китайски за една нощ без усилия! „Но трябва да внимаваш какво се пожелаваш.“ Погледна страничните ефекти. Изучаването на нов език или специалност променяше човека.

А назубрянето направо можеше да изкриви съзнанието. Малцина се отърваваха без странични ефекти. Понякога такива хора можеха да преминат през втора, дори трета тренировка, преди да се увредят. Често навременно тренираният залепваше в някаква по-слаба форма на новопридобитото си умение. След войната от тази програма бяха останали много инвалидизирани ветерани.

Бедният Карлос.

„Какво ли точно ми обещава Мистериозният странник?“

Това определено беше един от онези дни, в които бъдещето го шокираше. Робърт смъкна прозореца, за да усети вятъра. Движеше се на север по И-15. Наоколо се простираха предградия, почти като тези през двадесети век, само че къщите бяха по-еднообразни, а магазините приличаха на складове. Странно, дори в този нов свят имаше търговски центрове. Даже беше пазарувал в два от тях. Тяхното мото беше „Пазаруване за старомодните“. „Това нямаше да работи през 2000 година.“

Робърт заряза мистериите (и страха) и се зае с Епифанията. „Я да видим околността.“ Направи познатия жест. Вече виждаше простите етикети. Всичко, дори растенията край магистралата, имаше малки надписи. Ново свиване и вече виждаше край какви обекти преминава — или това, което собствениците им искаха да види. Появиха се и реклами. Магазините бяха усетили, че е стар глупак, и пренастройваха рекламите си като за него. Но поне голямо количество от обичайния спам го нямаше. Може би най-сетне бе успял да настрои филтрите правилно.

Робърт се облегна и реши да пробва нещо по-сложно. Пред очите му се появиха цветни карти. Имаше реалности, които бяха географски отдалечени от Сан Диего. Тези бяха като киберпространството, за което се пишеше в края на миналия век. Най-накрая откри прозореца, който обещаваше: „Обществени местни гледки“. Само двеста хиляди за тази част на Сан Диего. Избра наслуки. Предградията изчезнаха. Пътят имаше само три платна, а колите бяха от шестдесетте години на миналия век. Забеляза на колата си (която сега изглеждаше като „Форд Фалкон“) лепенка: „Историческо общество Сан Диего“. Малко по малко гледките пресъздаваха миналото. Все по-големи части от двадесети век бяха достъпни за хората, които желаеха онези по-прости времена.

Напомняше за ученическите му години. Беше толкова… успокояващо. После му хрумна, че може би тази фенове на историята са поддръжници на Глобалния проект. И с данните на Хуертас щяха да реконструират миналото много по-бързо.

Върна се в контролния панел. Имаше нещо, наречено „постоянна паравремева промяна“. Или пък можеше да избере някой автор. Ето го Иржи Хачек. Не, стига с него за днес.

Ами Тери Пратчет? Защо не. Къщите сега бяха от кирпич. Колата се бе превърнала в пищно украсен килим, който се носеше над зелен склон. В долината напред се виждаха шатри, надписите по тях приличаха на арабски. Далеч на запад се виждаше океанът и няколко кораба в него.

Робърт Гу беше чел един от романите на Пратчет. Действието се развиваше в град, който приличаше на средновековния Лондон. Това тук беше различно. Опита се да погледне към шатрите…

Мири → Лена, Сиу: <sm>Пак го засякох! Виждате ли?</sm>

Сиу → Мири, Лена: <sm>До него ли караш?</sm>

Мири → Лена, Сиу: <sm>Не, просто виждате комбинирана картина от хълмовете и колата.</sm>

Сиу → Мири, Лена: <sm>Сякаш просто разглежда околността.</sm>

Мири → Лена, Сиу: <sm>Имам контрол над образа на Шариф. Можем да поговорим с Робърт.</sm>

Лена → Мири, Сиу: <sm>Това е абсурдно.</sm>

Мири → Лена, Сиу: <sm>Така, сега аз съм Шариф и седя до Робърт… ох, по дяволите!</sm>

Някой се изкашля учтиво и Робърт се извъртя.

Шариф седеше до него.

— Не исках да ви стряскам, професоре. Образът се усмихна угоднически. — Опитах да се появя по-рано, но имах някои технически трудности.

— Няма проблем, — каза Робърт. Чудеше се дали Томи все още не пречи на връзката.

— Е, какво мислите? — Шариф махна към заобикалящия ги пейзаж.

Това си беше Сан Диего, само че с малко повече вода и с различна цивилизация.

— Мислех, че пейзажът ще е от книгите на Тери Пратчет.

— Ами да. Попаднали сте на главния вярващ кръг. — Шариф сви рамене. — Поне за Сан Диего.

— Да, но… — Робърт махна към полето. — Къде е Анк-Морпорк? Къде са каналите, мръсните улички и стражата?

— Предимно в Лондон и Пекин, професоре. Най-доброто за една фантазия е да следва реалните географски особености. Пратчет е изградил цял свят и това тук съответства на Сан Диего. — Шариф за момент се замисли. — Да, това е Абу Даджиб. Сещате ли се? Южният султанат, който се описва в „Огнената врана“.

— „Огнената врана“ ли?

— Тя излезе, след като изку…

„След като изкуфях.“

— Това е необятно. Разбирам как човек може да пише за такова място, но как са успели да го пресъздадат толкова подробно? Робърт се дръпна от прозореца, понеже край него прелетя жена на крилата игуана. Погледна за момент в реалността и видя, че това е магистрален патрул.

— Това не е работа на един човек — засмя се Шариф. — Милиони фенове са допринесли за тази гледка. Както при повечето най-красиви реалности, и тук имаше комерсиален ефект. Най-доброто открито кино за 2019. А през следващите години продължи да се подобрява благодарение на любовта на феновете.

Робърт открай време се възмущаваше от милионите, които авторите изкарват от филмовата индустрия.

— Обзалагам се, че Пратчет е дръпнал бая напред от цялата ситуация.

— Повече от Хачек. Но по-малко от Роулинг. Все пак успя да си закупи голяма част от Шотландия.

Робърт изключи гледката на Пратчет. Имаше и други, да речем Толкин, както и мнозина, за които не бе чувал. Какво ли беше SCA? В тази гледка предградията бяха заменени от укрепени села, а по хълмовете имаше замъци. А местните паркове изглеждаха като непроходими гори.

Шариф явно го следваше, защото посочи парка „Лос Пумас Вали“, покрай който минаваха.

— Трябва да видите Ренесансовите изложения — понякога ангажират целия парк и разиграват войни между баронствата. Страхотно е, мой човек, наистина страхотно.

Робърт се вгледа внимателно в Шариф. Образът съвпадаше перфектно с предишния, с изключение на хитрата усмивка.

— Ти не си Шариф.

— Чудех се дали ще се усетиш. Професоре, трябва да станеш малко по-параноичен по отношение на самоличностите. Знам, че си виждал Зулфи Шариф на живо. Той е точно такъв, за какъвто го мислиш. Но няма особено добър контрол. Мога да се явявам като него, когато си поискам.

— Преди малко каза нещо друго.

— Това е различно. Имаш си и други фенове. Един от тях не е съвсем некомпетентен.

Робърт помисли малко и пусна пресилена усмивка.

— Значи трябва да си измислим някаква парола, за да не изтърва тайните ти пред някого.

Това, изглежда, хич не беше забавно за Мистериозния странник.

— Добре… Когато кажа „мой човек“, автоматично ще се обменят сертификати. Не е необходимо да правиш нищо. — Лицето на Шариф имаше зеленикав оттенък, а очите му нямаха нищо общо със стандартните за Епифанията. — И какво мислиш за плана на Томи Паркър?

— А?!

Фалшивият Шариф се наведе към него.

— Аз съм навсякъде и се появявам, когато си пожелая, за да постигна нужните резултати. Въпреки напъните на Томи аз бях там. — Погледна Робърт в очите. — Загуби дар слово, а, професоре? В това е целият проблем, нали? Искам да помогна, но първо трябва ти да ми помогнеш.

Робърт отново се насили да се усмихне.

— Обещаваш ми чудо без никакво доказателство. Ако се опитваш да ми пробуташ НТ, няма да стане. Креативността не се състои в това.

Шариф се облегна и се засмя весело.

— Така е. НТ е ужасяващо чудо. Но днес има и добри чудеса. И аз мога да ги уредя.

Колата беше напуснала магистралата и се движеше по Рече Роуд. Бяха само на няколко минути от къщата на Боб.

— Не ми се искаше, но щом настояваш за доказателства… — Той замахна и нещо проблесна във въздуха между тях. Обикновено това бележеше предаването на данни. — Погледни тези справки. А ето доказателство, че зад тези открития стоя аз.

— Ще ги видя и пак ще си говорим.

— Не се бави, професоре. Планът на Паркър няма да успее без твоето участие, а аз много държа да се пробвате.

Колата зави и спря пред къщата. Беше 4:30, но вече се смрачаваше. По улицата играеха деца. Един дявол знае какво виждаха. Робърт слезе от колата и видя Мири — приближаваше се с колелото си. Спогледаха се неловко. Или поне на Робърт му беше неловко. Обикновено не се засичаха, без да присъстват Боб и Алис. „Едно време нямаше да ми пука, че съм обидил хлапето.“ Но съгласуваният гняв на Боб и Алис, както и учтивото държане на Мири, го поставяха в неловка ситуация. „Няма да стоя тук и да се притеснявам от дете, което трябва да се притеснява от мен.“

Мири слезе от колелото, застана до него и погледна към колата. Робърт видя, че Шариф все още стои на задната седалка; може би и тя го виждаше.

— Това е Зулфикар Шариф. — Робърт започна да обяснява, сякаш имаше някаква вина. — Интервюира ме за едно време.

— Аха. — Тя сякаш загуби интерес.

— Мири, не знаех, че имаш колело.

— Да. Не е много удобно, но Алис казва, че имам нужда от упражнения. Обичам да обикалям Фолбрук и да разглеждам новите реалности.

Благодарение на обучението си, Робърт имаше представа за какво му говори.

— Всъщност то не е мое. На Боб е — когато е бил малък.

Гумите изглеждаха нови, но рамката си бе все същата, боядисана в зелено и жълто. Лена бе настояла да купи това колело за момчето. В главата му нахлуха спомени за времето, когато Боб се учеше да го кара. Беше адски досаден.

Докато влизаха в къщата, Робърт изостана от внучка си.