Върнър Виндж
Краят на дъгата (18)

16.
Инцидентът в банята

През следващите дни Уинстън Блънт се обади няколко пъти, но Робърт го отрязваше — не искаше да си говорят само двамата. Почти чуваше скърцането на зъбите на Уини, но си изпроси още една седмица.

Освен това успя да проведе няколко интервюта с истинския — или поне така се надяваше — Шариф. Те му напомняха за отминалите години и нямаха нищо общо с преживяванията с Мистериозния странник. Младият студент беше изпълнен с полуинтелигентен ентусиазъм, макар че понякога показваше симпатии към научната фантастика. Понякога. Когато Робърт му спомена за това, той сякаш се притесни. Аха. Странникът се бе появил отново. Или пък може би имаше трети човек, който ползваше образа на Шариф. Робърт започна да следи всяка дума, всеки нюанс.

Хуан Ороско задобряваше все повече. Вече успяваше да пише цели смислени изречения. Смяташе, че Робърт Гу е гениален учител. „Да, остава да уча и шимпанзета.“ Но тази мисъл не се изплъзна от устата му. Хуан се стараеше максимално, но беше обречен на посредствеността, точно както и Робърт, и това знание носеше болка.

Засега Странникът стоеше настрана. Може би смяташе, че нуждите на Робърт ще са достатъчни, за да го подтикнат към действие. Гадно копеле. Робърт непрекъснато преглеждаше материалите, които бе получил. Те описваха три случая — от последните десет месеца. Първият беше за ефективно лекуване на малария, което само по себе си не беше нищо особено, тъй като от години имаше по-евтини начини. Но другите два пробива бяха извършени в областта на менталните увреждания. И двете изследвания бяха поръчани от клиентите, които бяха излекувани.

„И какво?“ Чудеса се случваха и в модерната епоха. Къде беше доказателството, че Странникът стои зад тях? Робърт извади документите, които бе получил. Визуално приличаха на средновековни писма, запечатани с восък. Ако човек прескочеше метафората, можеше лесно да погледне през плика и да види няколкото мегабайта кодирана информация. Безполезни глупости. Но ако следваше процедурата, щеше да открие инструменти, с които да отвори сертификатите, както и технически описания за ползването на тези инструменти.

Вече три дни Робърт се ровеше в документите. Предишният Робърт нямаше да има интелекта за всичко това. Но Бог бе взел гениалността му и беше оставил аналитичен ум в замяна. Ровичкането в протоколите беше забавно. Още два дни и щеше да сглоби пъзела — и да разкрие блъфа на Шариф.

Междувременно се опитваше да помогне на Хуан за училищния проект.

— Ще намерите ли време да поработите върху графичните ми предложения? — попита Хуан един следобед. — Искам да кажа, преди утре. — Тогава беше срокът за седмичния им проект.

— Да, сигурно. — Хлапето много се радваше да работи под неговите указания. Робърт чак малко се засрами, че не му отвръща със същото. — Искам да кажа, ще опитам. Възникна един проблем…

— Мога ли да помогна с нещо?

— С едни документи. Трябва да докажат, че един мой приятел е наистина замесен в решаването на един проблем. — И показа документа на Хуан.

Хлапето погледна восъчния печат на пергамента.

— А! Акредитация. Виждал съм такива сертификати. Трябва… я, твоят има външен плик, така че само ти можеш да го отвориш, но виж! — Хуан грабна плика и започна да показва. — Трябва да поставиш твоето клеймо и да скъсаш връзката със сървъра, и след това ще видиш нещо ето такова. Ако твоят приятел не лъже, това тук ще е яркозелено и ще има писмено потвърждение от Майкрософт и Американската банка.

Хуан трябваше да се връща при майка си. Докато той избледняваше, Робърт повтаряше стъпките. Забеляза, че някои от процедурите съвпадат с тези, описани в протокола.

— Откъде знаеш всичко това?

Глупав въпрос. Момчето сякаш се сепна.

— Ами, въпрос на интуиция. Мисля, че така е създаден интерфейсът. — И след секунда вече си бе заминал.

Къщата беше празна и Робърт слезе долу да си направи закуска. След това повтори процедурите, които му бе показал Хуан. Нямаше оправдание да се размотава повече. Поколеба се за момент, след което отвори и трите акредитации.

Яркозелено. Яркозелено. Яркозелено.

 

 

Непознатият никога не се появяваше, когато Робърт си бе вкъщи. Може би военните не бяха толкова некомпетентни, колкото се мъчеше да ги изкара. Робърт започна да прекарва времето си навън в притеснено очакване. Скоро трябваше да реши. Дали предателството беше цена, която можеше да плати, за да е пак такъв като преди?

Измина един ден, а контакт все още нямаше. „Странникът ме чака да узрея.“

Когато най-сетне се случи, Робърт се разхождаше из квартала и говореше с Шариф. Младият мъж се поколеба по средата на въпроса и го погледна.

Мири → Хуан: <sm>Пак ме изключиха!</sm>

Хуан → Мири: <sm>Отново?</sm>

Мири → Хуан: <sm>Да, отново!</sm>

Чертите на Шариф придобиха лек зеленикав оттенък.

— Как си, мой човек?

— Горе-долу. — Робърт успя да запази спокойствие.

— Май си нещо нервен, професоре. — Шариф се усмихна. — Може би ще ти е по-удобно, ако седнеш. — Една кола се плъзна и спря до тях. Вратата се отвори и видението махна грациозно на Робърт да влезе.

— Така по-сигурно ли е?

— Специално тази кола, да. Запомни, че имам много повече сила от твоите приятели. — Шариф се настани срещу него.

— Убеди ли се, че мога да ти помогна?

— Може и да можеш — каза Робърт, горд, че гласът му прозвуча толкова спокойно. — Прегледах акредитациите. Изглежда, не разбираш от много работи, но поне знаеш как да събереш правилните хора, които да разрешат проблема.

— Не разбирам ли? Много си наивен, професоре. Нашият свят прелива от информация. Знанието е струпано на цели планини. Истинският талант, който притежавам аз, е да събера знанието и уменията, които да дадат резултати. Твоята учителка Чумлиг разбира добре за какво говоря. Учениците разбират. Дори Томи Паркър разбира, макар че е схванал някои от нещата на обратно. А аз съм развил този талант докрай. Аз съм експерт от световна класа в решаването на проблеми.

„И егото ти е от световна класа. Как ли се оправяш, когато имаш работа с хора като Айнщайн и Хоукинг на тази ера? Едва ли изнудваш всички.“

Непознатият се наведе напред.

— Но стига за мен. Уини Блънт и хората му вече са отчаяни. Аз — не чак толкова, но ако се позабавим още малко, няма да мога да гарантирам за изпълнение на сделката ни. Така че: с мен ли си, или не?

— Аз… да. С теб съм. — Преди двадесет години въобще нямаше да се притесни да предаде Боб. Все пак малкият си беше неблагодарник. Сега нямаше никакво оправдание, но… „Ще направя всичко, за да се възстановя.“ — Каква е тази биометрична информация, която искаш за Алис?

— Няколко аудиограми, които не можем да вземем на обществени места. И кръвна проба. — Странникът посочи една малка кутия на седалката между тях. — Разгледай я.

Робърт посегна… и пръстите му напипаха нещо твърдо и хладно. Кутийката беше истинска. Реши да я огледа по-подробно. Беше от сива пластмаса, без отвори и виртуални етикети. Освен, разбира се, досадното „Не съдържа полезни части“.

— И какво?

— Остави я в предната баня тази вечер. Тя ще се оправи сама.

— Няма да навредя на Алис.

— Ама че параноя! — Непознатият се разсмя. — Номерът е да останем незабелязани. Алис Гу се появява на обществени места няколко пъти седмично. Ако искахме да й навредим, нямаше да е проблем. Но ти и Кабалът имате нужда от биометричните данни… Други въпроси?

— Засега не. — Робърт прибра кутийката в джоба си. — Не мога да си представя, че модерните системи за сигурност могат да бъдат преметнати с една капка кръв и няколко аудиограми.

— Естествено, че не. Томи Паркър си мисли, че се е погрижил за всичко, но без моя помощ дори няма да можете да влезете в тунелите. — Погледна напрегнатото изражение на Робърт и се засмя отново. — Мисли за себе си като за потребителски интерфейс. А аз съм потребителят.

 

 

Робърт реши да мине през системата за сигурност на предната врата. Малката кутийка не задейства никакви аларми. Значи му оставаше само да отиде до банята и да я остави при аерозолите и тубичките, скупчени в единия ъгъл. Модерните тоалетни продукти бяха издържани изцяло в стария стил. От друга страна, човек все пак трябва да си сваля дрехите и лещите от време на време. А Алис и Боб нямаха стил — просто купуваха най-евтините боклуци. Дяволската кутийка се вписваше идеално.

Робърт си взе дълъг душ. Беше чудесно да се почувстваш чист. Не чу никакви звуци, нито забеляза нещо през плексигласовата врата, но когато излезе от кабината, кутийката беше изчезнала. Не можа да я открие дори когато се наведе в ъгъла и опипа всичко. Вратата на банята бе останала затворена през цялото време.

Някой почука.

— Робърт, там ли си? — Беше Мири. — Време е за вечеря.

 

 

Вечерята беше кошмарна.

Винаги беше напрегнато, когато се съберяха и четиримата. Робърт гледаше да избягва такива сбирки, но Алис настояваше да има семейна вечеря поне веднъж седмично. Той знаеше какво е намислила. Наблюдаваше го и преценяваше дали може да отслаби натиска върху него.

Тази вечер бе по-строга от обикновено, а Робърт бе още по-притеснен, тъй като имаше какво да крие. А може би тя имаше специален повод да е подозрителна? Боб и Мири вършеха кухненската работа. Обикновено Алис им помагаше, но днес стоеше и го засипваше с въпроси: как е на училище, как върви проектът. За бога, дори го попита за старите му приятели! А Робърт й обясняваше усмихнат, молеше се да премине теста. „Старият Робърт нямаше проблем да разиграва хората.“

След това Боб и Мири също седнаха и Алис насочи вниманието си към тях. Заразпитва Мири по същия любезен и заинтересован начин. Мири отговаряше прецизно какво и как се е случило на училище.

Робърт почти се отпусна за кратко. Все пак бе тук, за да се храни. Това едва ли щеше да го издаде.

Но нещо ставаше, и то не само във въображението му. Боб и Алис започнаха дискусия за политиката на Сан Диего, нещо, свързано с училищата. Много двойки спореха за политика, но тук Робърт го виждаше за първи път. И от време на време дрехите на Алис се променяха. У дома тя носеше обикновена рокля, в стила на петдесетте на миналия век. Промяната беше във виртуалния образ, а не като старомодните тениски на Карлос. Когато се случи за първи път, Робърт почти не забеляза, може би защото Боб и Мири не реагираха. Но след малко, докато Алис ръкомахаше и обясняваше за някакви истории, свързани с изборите, се случи отново. За момент тя бе облечена в бяла военноморска униформа, но на яката й имаше знак „PHS“. В Гугъл имаше множество значения на тази абревиатура. След една-две минути вече беше в униформата на полковник от морската пехота. Това поне беше истинският й чин.

— Много си се развълнувала, скъпа.

— Няма значение. Въпросът е, че… — Тя продължи да дъвче училищните проблеми. Погледът й обходи стаята и се спря на Робърт. Не беше приятелски поглед и въпреки че думите й не бяха насочени към него, в гласа й се долавяше острота. След това, за около две секунди, тя носеше цивилен делови костюм със старомодна идентификационна карта. На картата имаше познат печат и думите „Държавна сигурност“. Робърт знаеше какво означава това. Едва се сдържа да не се отдръпне. „Тя не може да знае всичко!“ Зачуди се дали Алис и Боб не играят някакъв театър, за да изтръгнат самопризнание от него. Все пак му се струваше, че Боб не е толкова талантлив.

Робърт кимна и се огледа. Мири беше по-тиха от обикновено. Просто зяпаше и изглеждаше като всяко тринадесетгодишно дете, скучаещо в компанията на възрастни. Но пък това не беше двадесети век и тя бе Мири Гу. Най-вероятно сърфираше, макар че рядко си позволяваше да го прави на вечеря.

Алис удари по масата и Робърт отново я погледна. Тя се взираше в него.

— Съгласен ли си, Робърт?

— Извинявай, Алис, бях се замислил.

— Няма значение. — Тя махна грубо с ръка.

Над главата му се разстлаха златни букви.

Мири → Робърт: <sm>Не се притеснявай. Не е сърдита на теб.</sm>

Мири все още гледаше настрани. Ръцете й бяха абсолютно неподвижни. Наистина беше добра с дрехите. „Добре, но какво по дяволите става тук?“ Искаше да я попита, но хич не се справяше с писането, затова само я погледна въпросително.

Алис продължаваше да говори, Боб я прекъсваше понякога. Робърт се поуспокои, изчака още три-четири минути и се извини.

Боб изглеждаше облекчен.

— Можем да говорим и за други неща, Робърт…

— Не, няма проблем. И без това аз съм човекът с домашните в тази къща. — Усмихна се и тръгна по стълбите. Усещаше острия поглед на Алис на всяка крачка. Ако не беше съобщението на Мири, сигурно щеше да побегне нагоре.

А Алис още дори не беше минала покрай банята.

 

 

Той наистина имаше домашни. Хуан се появи и го занимава почти половин час със схеми на затъмнението. Робърт трябваше да изготви такава схема за утрешния час на Чумлиг. В крайна сметка Хуан остана доволен. Робърт също беше наваксал няколкото пропуснати дни.

Поигра си с шаблоните на Хуан, докато не усвои всичко. „За бога, трябва да ни пишат шестици за подкрепата, която си оказваме.“ Прозата на момчето вече почти ставаше за четене, а изображението беше красиво. Мири беше помогнала да разчистят след вечеря и се бе прибрала в стаята си. Боб и Алис бяха във всекидневната. Той включи аларма за движение на долния етаж и се зае да подобрява графичните настройки.

Измина цял час! Робърт погледна надолу. Все още никой не бе ходил до тоалетната. Имаше съобщение от Томи Паркър. Кабалът искаше да знае кога ще изпълни своята част от плана.

Отново погледна към долния етаж. Странно. Вече нямаше достъп до всекидневната. Обикновено тя беше в свободното меню на къщата, но сега я бяха изолирали като спалните. Той се приближи до вратата и я открехна, за да подслушва по добрия стар класически начин.

Имаше скандал и Боб се беше разгорещил!

— Не ме интересува, че се нуждаят от теб! Винаги е уж за последен път. Но този път няма да…

И спря по средата. Робърт се наведе напред, долепил ухо до вратата. Нищо. Дори шепот. Синът му и снаха му бяха пренесли разправията във виртуалното пространство, но той продължи да слухти. Чуваше, че двамата се движат, а след това се разнесе някакво пляскане. Може би Алис бе ударила масата с длан? Последва половин минута тишина и затръшване на врата.

Картината се възстанови само след секунди. Боб стоеше сам във всекидневната и гледаше вратата на мазето. Постоя така за малко, после се обърна и седна в любимия си стол. Взе една книга от масичката за кафе. Беше една от трите истински книги долу — макар и от типа с временното мастило.

Робърт Гу тихо затвори вратата на спалнята и започна да пише на виртуалната клавиатура.

Робърт → Мири: <sm>За какво беше всичко това?</sm>

Мири беше на няколко метра от него. Защо не бе отишъл при нея и да почука на вратата? Или пък да се появи виртуално? Може би заради навика да страни от нея. Беше по-лесно да се крие зад думите.

А може би не само той се криеше. Измина почти минута, преди да получи отговор.

Мири → Робърт: <sm>Не се карат заради теб.</sm>

Робърт → Мири: <sm>Разбрах, но какъв е проблемът?</sm)>

Мири → Робърт: <sm>Няма проблем.</sm>

Това беше цялото съобщение, но след малко Мири му прати друго.

Мири → Робърт: <sm>Алис се готви за нова работа. Това винаги е тежко за нея, а Боб се ядосва.</sm>

Нова пауза.

Мири → Робърт: <sm>Това са работи на военните, Робърт. Не би трябвало да знам за тях. Ти още по-малко. Съжалявам. КНР.</sm>

КНР. Това беше съкращение за „край на разговора“. Робърт изчака още малко, но не получи повече съобщения. Това беше най-истинският му разговор с Мири за последните два месеца. Момичето имаше много по-значими тайни, отколкото бе предполагал. Разполагаше с безброй комуникационни средства, а не можеше да изплаче болката си. „Може би има приятели, с които споделя?“

Робърт Гу нямаше приятели, нито пък му трябваха; тази вечер си имаше достатъчно тревоги. Хвърляше по едно око на банята и мазето. Боб все още четеше, макар че понякога и той поглеждаше вратата на мазето.

— Може ли да поговорим, професоре? — прозвуча глас зад гърба му.

За малко щеше да изхвърчи от стола.

Зулфикар Шариф отстъпи назад, усмихваше се.

— Можеше да почукаш.

— Почуках, професоре. — Шариф като че ли се обиди.

— А, да. — Робърт все още не можеше да се оправи с настройките за достъп на приятели. Махна на младежа да остане. — Какво искаш?

Шариф успя да седне, без да потъне в стола.

— Ами… исках да поговорим. — Помисли за момент. — Може да продължим с въпросите ми за „Тайните на старостта“.

Долу все още нямаше движение.

— Добре. Питай. — „Кой ли е този? Истинският Шариф, Мистериозният или третият? Или пък някаква нова комбина?“ Който и да беше, посещението в този момент беше твърде подозрително, за да е съвпадение. Робърт се облегна и заслуша внимателно.

— Ами… не знам. А, сетих се! Нещото, което искам да засегна в дипломната си работа, е балансът между красотата на изказа и красотата на истината. Те отделни неща ли са?

Философски въпрос. Робърт направи многозначителна пауза, след което започна да дрънка глупости.

— Зулфи, трябва вече да си разбрал, дори да не си поет, че тези неща не могат да бъдат разделени. Красотата улавя истината. Прочети есето ми за Каролингите…

Шариф кимна енергично.

— А очаквате ли едната, а оттам и другата, да свърши? Говоря за красотата и истината?

Това вече беше дразнещ въпрос. Робърт обмисли отговора. „Може ли красотата да свърши? За мен — да; аз вече не мога да създавам красота.“ Може би това беше Странникът, който беше решил да го подразни, докато кутийката си свърши работата.

— Предполагам… че би могло. Колкото до втората част на въпроса: Шариф, истината свърши много отдавна. Ние, творците, стоим над пропаст, дълбока десет хиляди години. По-разумните осъзнават, че всичко хубаво вече е било направено. Колкото и добре да творим, създаваме само преразкази. „Това аз ли го казах?“

— А ако са свързани, това означава, че и красотата си е отишла? — Шариф се наведе и опря лакти на коленете си. Погледът му беше абсолютно сериозен.

— Все още има красота. И аз ще я намеря отново.

Шариф се засмя. Да не би да възприемаше твърдението на Робърт като някаква вяра в човечеството?

— Чудесно, професоре. Това надхвърля есето ви.

— Така е. — Робърт се облегна, чудеше се какво става.

Шариф са поколеба, сякаш не знаеше с какво да продължи.

— А какво става с проекта ви в университетската библиотека?

Долу все още бе спокойно.

— Нима виждаш някаква връзка между творчеството ми и Глобалния проект?

— Ами да. Не искам да се натрапвам, но това, което правите там, показва позицията на литературата и изкуството в модерния свят.

Може би това беше третият Шариф, който се опитваше да разбере какво е намислил Странникът. „Само да можех да ви настроя един срещу друг…“ Робърт кимна и каза:

— Ще поговоря с моите приятели. Може би ще уредим нещо.

Това, изглежда, задоволи напълно събеседника му. Уговориха си нова среща и Шариф изчезна.

Робърт изключи свободния достъп за приятели. Тази вечер не му трябваха повече изненади.

А на първия етаж все още не ставаше нищо. Той прекара следващите петнадесет минути в гледане през стените. Ама че начин да си пилее времето. „По дяволите, трябва да измисля нещо друго.“

Махна покрива и се огледа из Уест Фолбрук. Беше доста тъмно, приличаше по-скоро на изоставен град, отколкото на оживено предградие. В истинския Сан Диего имаше по-малко осветление, отколкото през 1970-а. Но пък съществуваха безброй много алтернативни реалности, за които поколението на Боб си бе мечтало. Много от тях бяха активни тази вечер. Можеше да почувства зова им. Вместо това написа една команда, която бе научил от Чумлиг, и из околността се появиха няколко светлинни. Това бяха съучениците му или поне тези от тях, които учеха открито тази вечер. Двадесет миниатюрни светлинни. Това бе почти две трети от класа, малък вярващ кръг, посветен на опита да се изкарат максимални оценки. Нямаше представа, че малките неграмотници се стараят толкова.

Робърт се понесе над предградията към най-близките светлинни. Досега не беше опитвал тази опция за напускане на тялото. Всъщност не усещаше вятър или някакво движение. Просто гледната му точка се плъзгаше над пейзажа. Все още чувстваше стола под задника си. Но все пак разбра защо препоръчваха това да се прави седнал. Внезапната смяна на гледките водеше до леко замайване.

Хуан Ороско, Махмуд Куон и още двама се бяха събрали в една стая и обсъждаха възможностите от утрешната размяна с Кейптаун. Поздравиха го, но Робърт предполагаше, че виждат само неговата икона, която се носеше из стаята. Можеше да се появи виртуално и сигурно щеше да изглежда поне толкова реален като Шариф, но реши да не го прави…

„Алармата!“

Прекъсна връзката и се озова в спалнята си.

Долу Боб се размотаваше из дневната. Спря пред вратата на Алис и почука леко, но отговор не последва. След малко потърка брадичката си и се обърна. Робърт го чу как се качва по стълбите и отива към стаята на Мири, както почти всяка вечер. Последва кратък разговор, след което Мири каза: „Лека нощ, татко“. За първи път я чуваше да го нарича така.

Боб се приближи до неговата врата, но не каза нищо. Робърт го наблюдаваше през стената как се обръща и се прибира в спалнята си.

Наведе се над бюрото и погледна надолу. Алис рядко оставаше след Боб, но разбира се, тази вечер не бе обикновена. Веднъж да се престрашиш да предадеш семейството си — и съдбата почва да измисля всякакви проблеми за непочтеното ти начинание. Но Алис все някога трябваше да отиде до тоалетната. Нали?

Минаха двадесет минути.

Вратата се отвори. Алис излезе и тръгна към стълбите. „Използвай долната баня ма, мамка ти!“ Тя обаче закрачи гневно из стаята. В движенията й имаше прецизност и мощ, като на танцьор или експерт по бойни изкуства. Нищо общо с трътлестата Алис Гонг Гу с кръглото лице и безформената рокля. А гледката беше реална. Това бе истинското й лице, макар да изглеждаше напрегната и потна. Ха! Робърт се вгледа по-внимателно в танца й. Роклята й бе подгизнала от пот, сякаш бе тичала на маратон.

Също като Карлос Ривера.

Невъзможно. Алис никога не бе засядала в някакъв език или определена специалност. Но той си спомни данните за НТ, на които се бе натъкнал. За малцината, които можели да „тренират“ повече от веднъж и които придобивали множество таланти, преди страничните ефекти да ги унищожат. В кое ли от всичките си умения би заседнал такъв човек?

Танцът на Алис се забави и спря. Тя постоя за момент с наведена глава, после се обърна и тръгна към банята.

Най-сетне. „Сега би трябвало да ме обземе спокойствие.“ Вместо това в главата му се въртеше някакво прозрение. Това обясняваше толкова много мистерии в нейното поведение. Може би Алис не беше негов враг, нито пък останалите в къщата.

Понякога нещата не са такива, каквито изглеждат.

Беше много тихо. В старата им къща в Пало Алто непрекъснато нещо скърцаше, а и понякога Боб си пускаше пиратска музика на компютъра. Но тук, тази вечер… Робърт посегна към менюто с комуналните услуги и видя, че единият бойлер се е включил. Чуваше течащата вода.

Отново се зачуди каква ли магия крие малката кутийка. Не беше задействала алармите на къщата. Може би нямаше електроника, а старомодни механични части и пружини. Но пък беше изчезнала пред очите му без никакви визуални трикове. Може би й бяха порасли краченца и се бе шмугнала някъде. А какво ли всъщност беше предназначението й? Може би Странникът нямаше нужда от капка кръв, а от много повече. Робърт скочи, но спря объркан. „Бях толкова отчаян!“ Ако жертвата е толкова заслепена, ще повярва на всичко. Дали все пак Странникът не искаше да нарани Алис? „А аз се оставих да ме убеди“.

Изхвърча от стаята и хукна по стълбите. Профуча през дневната и заудря по врата на банята.

— Алис! Алис…

Вратата се отвори. Алис го гледаше неразбиращо. Той я сграбчи за ръката и я дръпна в коридора. Алис не беше едра и се поддаде, но след секунда спря и го изкара от равновесие. Робърт се спъна и главата му се удари в касата на вратата.

— Какво има? — попита тя ядосано.

— Аз… — Робърт погледна към ярко осветената баня, после отново към нея. Тя беше с халат, косата й беше мокра. „Всичко е наред. Без реки от кръв… освен на касата, където си ударих главата.“

— Какво ти е, Робърт? — Загрижеността вече надвиваше раздразнението.

— Нищо ми няма. — Той си помисли как бе прелетял по стълбите. Дори на седемнадесет трудно взимаше по четири стъпала наведнъж.

— Но… — Тя явно се тревожеше за психическото му състояние.

„Всичко е наред, снахо. Мислех, че предотвратявам убийството ти, но се оказа фалшива тревога.“ Подобно обяснение едва ли щеше да е задоволително. Как да обясни думкането по вратата?

— Ами… ходи ми се до тоалетната.

Загрижеността й изчезна.

— Е, няма да те задържам, Робърт. — И се обърна и тръгна по стълбите.

— Какво има, Алис? — обади се Боб от горния етаж. Сигурно и Мири гледаше надолу. Докато затваряше вратата, Робърт чу уморения глас на снаха си.

— Нищо. Просто Робърт го е назорило.

 

 

Робърт поседя на чинията, докато се успокои. Може би тук имаше бомба и ако избухнеше, щеше да отнесе само виновния.

А малката кутийка не се виждаше никъде. Утре щеше да отиде в библиотеката с празни ръце. „И какво?“ След малко стана и погледна огледалото, усмихна се на отражението си. Дали Томи щеше да забележи, ако им занесеше фалшификат? Сделката със Странника щеше да пропадне… както и надеждата му.

Погледът му се спря на малкото рафтче. Встрани от останалите боклуци имаше малка сива кутия. Определено не беше там, когато Алис бе излязла. Пръстите му докоснаха топлата пластмаса. Не беше илюзия. По-голяма мистерия от всичките виртуалности, с които бе почнал да свиква.

Пъхна кутията в джоба си и тихо се върна в спалнята.