Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Rainbows End, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
3,7 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2017 г.)
Корекция
sir_Ivanhoe (2017 г.)

Издание:

Автор: Върнър Виндж

Заглавие: Краят на дъгата

Преводач: Красимир Вълков

Година на превод: 2007

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо издание

Издател: Издателска къща „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2007

Тип: роман

Националност: Американска

Печатница: „Полиграфюг“ АД — Хасково

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-585-769-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2548

История

  1. — Добавяне

8.
Не съдържа полезни части

След въпросната събота Робърт Гу прекарваше възможно по-малко време в дома на сина си. Спеше в стаята на втория етаж. Понякога дори вечеряше в трапезарията. Мири винаги беше някъде другаде. Алис беше безмълвна като камък, а когато Боб си дойдеше, гостоприемството ставаше още по-малко. Робърт живееше назаем и това нямаше нищо общо със здравословното му състояние.

Често киснеше в празните класни стаи и четеше старите си книги. Освен това се ровеше в мрежата. Чумлиг му беше показала няколко неща на листа — нямаха нищо общо с програмите на WinME.

И обикаляше из града. Повече от любопитство към автоматичните коли, отколкото за да разглежда Сан Диего. Всъщност предградията бяха все така еднообразни като едно време. Но Робърт беше открил, че новото му аз има увлечение към уредите. В настоящето навсякъде имаше криптиращи машини. В стените, по клоните на дърветата, дори заровени из поляните. И работеха безшумно по двадесет и четири часа на ден. Той се чудеше докъде ли се простират.

Един ден след училище пое на изток, отвъд безкрайните предградия. Къщите свършиха чак когато се приближи към планината. На двадесетина мили преди Ел Кахон се озова на място, което приличаше на бойно поле. Над сградите в далечината се вдигаше пушилка, а когато смъкна прозореца, чу нещо като артилерийски огън. Покрай пътя се издигаше висока ограда и по нея беше изписано: „ЮП/Експрес“.

След малко странното място остана зад него.

Магистралата се изкачваше на около хиляда и двеста метра. Автомобилът бавно ускоряваше. Според малкия дисплей на листа се движеха със 120 мили в час. Пейзажът се разми — прозорецът се вдигна автоматично. Робърт подминаваше ръчно управляемите коли в дясното поле, сякаш бяха спрели. „Някой ден пак трябва да се науча да карам.“

Скоро прехвърли билото. Колата забави, вземаше завоите с около петдесет мили. Той си спомни как едно време караше по този път с Лена, някъде през 1970-а. Лена Луелин беше за първи път в Калифорния, всъщност въобще в САЩ. Удивляваше се от огромните размери на всичко, сравнено с родната й Британия. Беше толкова открити и доверчива… Е, това беше, преди да реши да специализира психиатрия.

Отпред и отдолу се простираше безкрайна пустиня. Робърт слезе от планината, зави по магистрала 8 и подкара към парка Анза Борего. Тук, долу, нещата изглеждаха така, както по времето, когато ходеше на училище.

По тези малки пътища имаше много пътни знаци. Някои бяха ръждясали и криви, но поне бяха истински. Забеляза един знак стоп, надупчен от куршуми. Беше красиво. Малко по-напред се натъкна на черен път през пустинята. Автомобилът се обади:

— Съжалявам, сър, но по-нататък няма насочване, а вие нямате книжка.

— В такъв случай ще се поразходя пеша. — Учудващо не последва възражение. Той отвори вратата и излезе във ветровития следобед. Тръгна на изток по прашния път. Най-сетне бе стигнал до истинския свят.

Кракът му чукна нещо метално. Гилза? Нещото имаше три антенни в единия край. Той го хвърли в храстите. Не можеше да избяга от мрежата дори тук. Извади листа и провери местността. Виждаше земята през някаква камера в листа, над всяко растение висеше малък надпис — „Амброзия думоса“, „Енцелиа фариноса“ и така нататък. В горния край на страницата вървяха реклами на парка.

Робърт натисна 411. Циферблатът в единия край показваше почти пет долара на минута. Това значеше, че в другия край на линията има човек. Робърт заговори на листа:

— Колко съм далече — „от истинския свят“? От неподобрената земя?

Отговори му женски глас:

— Почти сте стигнали. Още две мили в източна посока. Не е нужно да звъните на 411 за такива въпроси. Просто…

Но Робърт вече беше прибрал листа в джоба си. Тръгна на изток, сянката му вървеше пред него. От много време не беше вървял две мили. Дори преди алцхаймера това си беше предизвикателство. Но днес не се задъхваше и крайниците не го боляха. „Най-важното в мен е счупено, но всичко друго работи.“ Рийд се бе оказал прав — това беше райско минно поле. „И аз съм късметлия.“

Чу звук от ускоряване на електрически мотори. Неговата кола заминаваше нанякъде, но той не се обърна.

Сянката му се удължи, въздухът захладня. Най-накрая стигна до дивата природа. Един глас прошепна в ухото му, че напуска маркираната част на парка. Отвъд тази точка имаше достъп само за спешни ситуации. Робърт продължи, наслаждаваше се на природата. „Значи днес това е най-близкото място, където можеш да останеш сам.“ Усещането беше приятно. Някак чисто и неопетнено.

За момент си спомни за сблъсъка с Боб от миналата събота. Едно време се беше карал със сина си, обвиняваше го, че си губи времето в армията. Но в събота нещата се бяха обърнали.

— Сядай! — Момчето беше пораснало и говореше с тон, нетърпящ възражения.

И Робърт беше седнал на кушетката. Синът му се бе надвесил над него, след което седна насреща.

— Мири не иска да разкаже подробностите, но е ясно какво си направил.

— Боб, аз просто…

— Млъкни. Дъщеря ми си има достатъчно проблеми и ти няма да й създаваш нови!

— Аз не исках да я обидя, Боб. Просто имах лош ден. — Някаква част от него осъзнаваше, че се извинява, но не можеше да спре. — Къде е Лена, Боб?

— Пита ме вече. Чудех се дали не се преструваш. — Боб сви рамене. — Обаче вече не ми пука. Просто искам да се махнеш оттук, но… татко, поглеждал ли си финансите си?

Все някога щеше да се стигне и до това.

— Да, моите спестявания. През 2000-ната бях мултимилионер.

— Оттогава изминаха почти тридесет години. Към днешна дата си сертифициран като относително осигурен. Данъкоплатците не питаят добри чувства към възрастните — и без това старците управляват по-голяма част от страната. След днес моята щедрост се изчерпи. Мама почина преди две години, а те напусна много преди това. Но може би трябва да се притесняваш за други неща. Например — къде са всичките ти дружки от Станфорд?

— Аз… — Пред очите му започнаха да изплуват лица. Беше изкарал тридесет години в катедрата по английски в Станфорд. Някои от колегите му бяха много по-млади от него. Къде ли бяха сега?

— Точно така. Никой не дойде да те посети, дори не се обадиха. Досещах се, че щом си възвърнеш силите, ще започнеш да обиждаш когото ти падне — най-вероятно Мири. Така че се опитах да те пробутам на някои от старите ти приятели. И знаеш ли какво, татко? Никой не иска да има нищо общо с теб. Никога не са ти липсвали почитатели, но между тях нямаш нито един истински приятел. — Той замълча за момент. — Е, а сега вече нямаш избор. Завърши семестъра. Научи каквото можеш и се махай от дома ми.

— Ами Лена?

Боб поклати глава.

— Мама е мъртва. Едно време я ползваше само за прислуга и боксова круша. Вече е късно. Тя е мъртва.

Спомените му бяха твърде объркани. Последните години в Станфорд. Наградите „Болинген“ и „Пулицър“. Тогава Лена не беше с него. Бяха се развели малко след като Боб постъпи в армията.

— Помниш ли? Лена ме настани в един старчески дом — „Краят на дъгата“. И дойде, когато се разболях. С Кара… — Малката му десетгодишна сестричка, която бе починала през 2006-а. Той се сепна и спря.

Нещо пробяга в очите на сина му.

— Да, мама беше там, с Кара. Няма да успееш да ме засрамиш, татко. Искам да се махнеш оттук, щом семестърът свърши.

И това беше най-дългият разговор, който беше провел от събота.

Ставаше все по-хладно, а той вървеше през пустинята. Нощта се спусна и небето се покри със звезди. Може би това бяха „Тайните на завръщането“… че той просто искаше да изчезне отново, да върви завинаги в мрака. Повървя още малко, спря до една огромна скала и се загледа в нощта.

След няколко минути се обърна и погледна към ярките светлини.

 

 

Хуан се беше отклонил от задачата на Големия гущер. Училището се бе оказало сериозна пречка. Чумлиг искаше да приключат проектите си, при това с резултат. Още по-лошо беше решението класът да демонстрира композициите си на Родителска вечер вместо финален изпит. Хуан вече бе свикнал с ниските оценки и разочарованието на учителите, но много му се искаше да избегне публичното унижение.

Така че сега се бе съсредоточил върху друга задача: да си намери партньор. Проблемът беше, че не го биваше в писането. С математиката също не беше особено добре. Чумлиг казваше, че тайната на успеха била в това „да се научиш да задаваш правилните въпроси“. Но за целта било нужно да „знаеш поне малко“. Това беше нейното мото, както и „всеки има някакъв талант“. Само че това не му помагаше. Можеше да се надява само да попадне в толкова голям екип, че неудачниците да се защитават един друг.

Днес седеше в задния край на шатрата по конструиране с Фред и Джери. Близнаците бяха пропуснали часа си сутринта и сега трябваше да наваксват. Беше доста забавно. Двамата се преструваха, че работят над някакъв магнитен планетариум — плагиатството беше очевидно, дори адресът на източника беше написан на плановете. Половината клас вече беше конструирал по нещо. Хартиените самолети на Дорис Шлей летяха, но днес изпитваха сериозни проблеми със стабилността. Никой не подозираше за неофициалния проект на Фред и Джери. Двамата бяха проникнали в климатичната система. И докато се правеха, че работят над планетариума, използваха вентилаторите, за да свалят самолетчетата.

Сиу Сиен се бе навела над транспортния поднос, върху който работеше напоследък. Вече не изглеждаше толкова тъжна и отчаяна, въпреки че беше изкривила подноса така, че не ставаше за нищо. Сиен на практика се беше зарила с чаркове. От време на време поглеждаше в информационния лист и пак се връщаше към неподвижната развалина.

Уинстън Блънт не се бе мяркал, откак Хуан му бе обяснил проекта на Гущера. Това не беше лошо — може би Блънт вече работеше за сдружението. Хуан се наведе към вентилатора. Тук, отзад, беше добре. Край входа на шатрата беше горещо и шумно, но точно там седеше Робърт Гу. Допреди малко бе гледал доктор Сиен. И тя го бе поглеждала, но някак скришно. Сега Гу се взираше в транспортния възел, наблюдаваше колите, които доставяха и вземаха пътници. Масата пред него беше осеяна с множество части и няколко неустойчиви кули. Хуан приближи една от гледните точки над главата му. Ха! Устройствата нямаха нито мотори, нито контролен механизъм.

Значи Гу щеше да се провали в този час, както Хуан по съчиняване. Внезапно му хрумна, че може да направи още един опит да си намери партньор, а и да изпълни заръката на Гущера. „Но нали му предложих миналата седмица!“ Робърт Гу беше най-добрият писател, когото познаваше. Толкова добър, че можеше да те убие с думи. Хуан потърка брадичка и се опита да забрави миналата седмица.

„Той не носи, така че явно гледа в нищото. Сигурно е откачил от скука.“ Хуан се поколеба още десетина минути, но имаше още поне тридесет до края на часа, а близнаците бяха твърде заети с противовъздушните си оръдия.

Джери → Хуан: <sm>Ей, къде тръгна?</sm>

Хуан → Раднър: <sm>Ще опитам още веднъж с Гу. Пожелайте ми късмет.</sm>

Фред → Хуан: <sm>Не е полезно да се натягаш толкова.</sm>

Хуан тръгна през павилиона, правеше се, че разглежда проектите на другите. Накрая спря при странния старец. Гу се обърна и го погледна и прикритието на Хуан се изпари. Лицето на Робърт изглеждаше младо, като на близнаците, но погледът му беше жесток и студен. Миналата седмица се бе държал приятелски — до момента, в който не му се нахвърли обаче. Сега всички заучени реплики на Хуан се бяха изпарили. Накрая той посочи кулите, по които работеше Гу, и попита:

— Какво е това?

Младоликият старец продължи да се взира в него.

— Часовник. — Измъкна три сребристи топчета от кутията с частите и ги пусна на върха на най-високата кула.

— О! — Топчетата заподскачаха надолу. Отляво надясно всяка конструкция беше по-ниска от предната. Часовник ли? Хуан се разрови в схемите на едновремешните часовници. Може би топчетата изпълняваха ролята на стрелки?

Гу продължаваше да го гледа.

— Малко избързва.

Хуан се наведе, за да не гледа очите му. Трябваха му три секунди, за да прецени стационарните точки и измеренията. След това пусна данните в една програма за средновековни устройства.

— Този лост трябва да е с шест милиметра по-дълъг.

— Знам.

— Но вие не носите. Как разбрахте?

Гу сви рамене.

— Медицински дар.

— Много е готино — каза Хуан малко несигурно.

— Кое? Да правя неща, които може да направи всяко дете?

Хуан нямаше подготвен отговор.

— Но вие все пак сте поет.

— А сега ме бива с устройствата. — Гу замахна с ръка и събори конструкцията. Някои от частите се счупиха.

Това привлече вниманието на класа. Всички млъкнаха и започнаха да си обменят съобщения.

Хуан си помисли, че вече е време да се разкара — но пък наистина се нуждаеше от помощ за композицията.

— Но все още разбирате от думи, нали?

— Да, все още разбирам. И от граматика, и от изречения, дори от правопис. Ти как се казваше?

— Хуан Ороско.

— А, да. А теб за какво те бива, Ороско?

Хуан потърка брадичка.

— Уча се да задавам правилните въпроси.

— Ами давай.

Хуан огледа частите, които Робърт не беше използвал. Имаше моторчета, безжични синхронизатори и най-различни програмируеми компоненти. Имаше дори транспортен поднос, като този на доктор Сиен.

— Защо не сте ползвали някои от тези? Щеше да ви е много по-лесно.

Очакваше, че Робърт ще изтърси някой от лафовете на Чумлиг за решаването на проблеми с ограничени средства. Вместо това старецът сръчка частите раздразнено.

— Защото не мога да ги разглобя. Гледай. — Обърна едно от моторчетата. — „Не съдържа полезни части.“ Навсякъде този надпис. Всичко е като черна кутия. Неразгадаема магия.

— Може да погледнете упътването. Там са отбелязани схемите.

Гу се поколеба. Юмруците му се свиха и Хуан отстъпи.

— Схемите се виждат ли? А можеш ли да ги променяш?

Хуан наблюдаваше юмруците му. „Тоя откачи!“

— Виждат се лесно. Почти всяко нещо си има упътване. А ако няма, просто трябва да напишеш серийния номер в „Гугъл“. — Погледът на Гу го накара да заговори по-бързо. — Колкото до промяната… някои неща могат да се препрограмират. Но иначе промени могат да се правят само когато си ги поръчваш от фабриката. Все пак това са само части. Кой и защо да ги променя? Ако не работят, както трябва, просто ги изхвърляш.

— Просто части значи? — Гу погледна навън. Един автомобил се движеше по Пала Авеню, насочваше се към транспортния възел, на училището. — Ами шибаните коли?

Вече целият клас ги зяпаше. Всъщност почти целият, понеже господин Уилямс все още си почиваше.

Гу за момент като че ли се замисли, после стана и сграбчи Хуан за яката.

— Ей сега ще проверим.

Хуан се дръпна.

— Ще отворите кола? Че защо?

— Това не е правилният въпрос, хлапе.

Вече вървяха. Всъщност какви ли щети можеше да нанесе Гу на един автомобил? Корпусите бяха достатъчно здрави, че да издържат челен удар с петдесет мили в час. Хуан се замисли за бойни лазери и огромни чукове. Но това беше истинският свят.

Джери → Хуан: <sm>Какво му стана на дъртия?</sm>

Хуан → Раднър: <sm>Не знам.</sm>

Робърт Гу почти повлече Хуан към другия край на шатрата, към Сиу Сиен. Единствените признаци на лудостта му бяха леките тикове.

— Доктор Сиен?

Каза го спокойно и приятелски, но тя все пак за момент се поколеба.

— Да?

— Възхищавам се на проекта ви. Това е някакъв вид масов транспортер, нали?

Сиен обърна назъбената повърхност към него.

— Да. Най-обикновена играчка, но реших, че мога да увелича ефективността, като огъна повърхността.

— И сте права! — Тонът на Гу беше изключително ласкав. — Може ли?

Взе уреда и започна да проучва острия ръб.

— Наложи се да поорежа малко, тъй като микропрорезите не пасваха.

Транспортните подноси бяха за изхвърляне на боклука или за пренасяне на малки контейнери. Вършеха повече работа от роботизираните ръце, въпреки че не изглеждаха толкова впечатляващо. Майката на Хуан беше оборудвала кухнята с подобни подноси и сега всичко беше там, където тя желаеше. Обикновено скоростта им беше пет сантиметра в секунда.

Думите на Сиен подсказаха нещо на Хуан. Може би подносът все пак не беше счупен? Той започна да вкарва данните в механичната програма.

Но Робърт Гу явно знаеше какво да прави.

— Може да утроите подемната сила, ако коригирате тук. — И усука подноса. Звукът беше като на керамика, огъната до точката на пречупване.

— Чакайте… — Тя посегна да го спре.

— Не съм го счупил. Сега е дори по-добре. Елате, ще ви покажа.

Сиен тръгна след него, но не се държеше като дете, на което са взели играчката. Вървеше до Гу и оглеждаше изкривения поднос.

— Но няма как да използваме механичното предимство с тези батерии. — Останалото беше математика и Хуан просто я запази в устройството си.

Докато минаваха покрай близнаците, Робърт протегна ръка и грабна един буркан с метални топчета, които Фред и Джери използваха за планетариума.

Братята се изненадаха, но скочиха и го последваха, без да протестират. Възрастните ученици бяха недосегаеми. Не ги закачаш… но и те не бива да те закачат, нали?

Джери → Хуан: <sm>Какво пропуснахме, Хуан?</sm>

Фред → Хуан: <sm>Да, какво му каза?</sm>

Хуан повдигна рамене, за да покаже, че е невинен наблюдател.

Почти невинен. Гу наближи изхода на шатрата и потърка брадичка.

— Ороско, свърши нещо полезно. Намери ми захранване.

Хуан избърза напред. Повечето контакти бяха на закрито. Той погледна училищните планове и видя голяма стрелка, сочеше поляната отпред. Този източник се ползваше за пренастройване на сградата, когато имаше нужда от повече място, и разполагаше с десетметров удължител. Той изтича и издърпа кабела.

Вече всички деца — освен екипа на Шлей, който се радваше на внезапното подобрение в представянето на самолетите — вървяха след тях.

Колата, която се появи от транспортния възел, се готвеше да спре. В нея беше Чумлиг, връщаше се от обед.

Гу грабна кабела от Хуан и го включи в подноса. След това изсипа топчетата на близнаците в горния отвор.

Чумлиг тъкмо излизаше от колата.

— Какво става?

Лудият й се усмихна.

— Това е моят проект, Луиз. Писна ми от това „не съдържа полезни части“. Сега ще видим. — Той се наведе над предния капак на колата и прокара пръсти по надписа, който забраняваше на клиентите да го отварят. Децата се бяха скупчили и гледаха с възхита. Хуан не беше чувал някой във Феърмонт да е откачал. Робърт Гу твореше история. Старецът насочи подноса срещу автомобила. „Е, къде ти е бойният лазер, астронавте?“ Мъжът се обърна надясно към близнаците Раднър. — Не стойте там.

Сиен изкрещя разтревожено:

— Дръпнете се!

И в този момент Хуан получи отговор от механичната програма. Робърт Гу нямаше нужда от боен лазер. Понеже разполагаше с нещо почти толкова добро.

Гу включи захранването. Шумът беше като от разкъсване на плат, но доста по-силен. От капака започнаха да изскачат искри. Зад мястото, където допреди миг бяха стояли близнаците, имаше олеандров плет. Сега белите цветове танцуваха, сякаш духаше силен вятър; един клон, дебел колкото ръката на Хуан, се отчупи и падна на тротоара.

Гу прекара подноса по автомобила — изпращаше десетки метални топчета в секунда към капака, за да прореже отвор. След това завъртя импровизирания трион и започна да реже под ъгъл. Тревата около краката му се разхвърча от невидими рикошети.

Приключи само за десетина секунди. Отрязаната част падна в двигателното отделение.

Гу хвърли уреда на Сиен на земята и измъкна парчето от корпуса. От тълпата се чу презрителен възглас.

— Ей, тъпак! Защо просто не хакна ключалката?

Старецът сякаш не чу. Наведе се и погледна вътре. Хуан също се приближи. Отделението беше в сянка, но се виждаше достатъчно. Общо взето всичко беше като в упътването. Имаше процесорни възли и оптични връзки, които водеха към различни сензори. Виждаше се кормилното управление. А в дъното, съвсем близо до разреза, се виждаше връзката на предното ляво колело. Останалото пространство беше празно. Акумулаторите и останалите части бяха отзад.

Гу гледаше в сянката. Нямаше пламък, нито експлозия. Дори да беше рязал задницата, предпазните механизми щяха да ги предотвратят. Но Хуан забелязваше множеството съобщения за грешки. Скоро щеше да пристигне боклукчийски камион.

Раменете на Гу се свиха и Хуан погледна по-отблизо. Всеки компонент имаше надпис: „Не съдържа полезни части.“

Старецът отстъпи от колата. Зад него Чумлиг и Уилямс, който тъкмо се бе появил, подкарваха учениците към шатрата. Децата бяха направо зашеметени. Никой досега не беше правил подобно нещо. Обикновено повечето бели се вършеха на софтуерно ниво, както беше предложил някой от тълпата.

Сиу Сиен прибра странната си машина — клатеше глава и мърмореше нещо. После откачи кабела и пристъпи към Робърт Гу.

— Протестирам срещу начина, по който ползвахте проекта ми! — На лицето й беше изписано странно изражение. — Въпреки че внесохте съществени подобрения. Аз никога нямаше да го включа в централното захранване!

Гу махна към останките на колата.

— Всичко е на принципа на матрьошката, нали, Ороско?

Хуан реши да не търси какво значи „матрьошка“.

— Това е боклук, професор Гу. На кой би му хрумнало да се занимава с подобно нещо?

Сиен се приближи към автомобила и погледна частите с еднаквия надпис. След това се обърна към Робърт.

— Вие сте по-зле и от мен, нали?

Ръката на Гу се сви в юмрук — за момент изглеждаше, сякаш щеше да я удари.

— Безполезна кучка. Никога не си била нещо повече от тъп инженер, а сега дори трябва да се обучаваш наново. — Обърна се и закрачи към Пала Авеню.

Сиен направи няколко крачки след него. Чумлиг настояваше всички да се прибират. Хуан пристъпи напред и хвана възрастната жена за ръката.

— Хайде да влезем вътре, доктор Сиен.

Тя се обърна, без да протестира, и тръгна към шатрата. Притискаше транспортния поднос до гърдите си. Хуан се обърна и погледна откачения старец, който се отдалечаваше в обратна посока.

 

 

Дори и без Гу остатъкът от деня премина доста вълнуващо. Училищната управа обяви временно затваряне, но позволи на децата да се обадят вкъщи и повечето се възползваха от тази възможност, но с други цели. Хуан беше достатъчно близко и успя да осигури добри снимки на „голямото автомобилно разрушаване“. Майка му изобщо не беше доволна. Недоволството й нарасна, щом разбра, че „лудият“ посещава три от предметите на Хуан.

И така училището се прочу и в Сан Диего, и другаде, в състезание с милиарди други странности на планетата. Някои ученици избягаха от часовете и минаха да видят какво става. Хуан видя едно дебеличко момиче да говори с Чумлиг. Беше Мири Гу.

Към три следобед оживлението беше стихнало. Залагането за наказанието на Робърт, което бяха организирали близнаците Раднър, бе откупено от някакви типове от Лос Анджелис. За щастие на близнаците. Проблемът с внезапната слава, че винаги изниква нещо ново, което да привлече вниманието на всички.

Като цяло, това беше един див, но малко тъжен ден.

Хуан почти бе стигнал до дома си, когато получи телефонно обаждане.

Телефонен разговор? Сигурно беше дядо му.

— Да? — отвърна той, без да мисли.

Появи се изглед от изкуствена камера. Виждаше малка спалня, отрупана с истински книги. Едно разкривено лице зае по-голяма част от екрана. Беше Робърт Гу, обаждаше се от информационния си лист.

— Здравей, хлапе.

— Здравейте, професоре. — На живо Гу беше застрашителен, но сега изглеждаше дребен и смачкан.

— Виж, хлапе… — Картината внезапно се изкриви. Явно Робърт си играеше с листа. След малко лицето му отново се показа. — За това, което каза миналата седмица! Мисля, че мога да ти помогна за писането.

„Да!“

— Жестоко, професоре!

Робърт го погледна неразбиращо.

— Искам да кажа, че ще е много готино. И ще се радвам да ви покажа как се носи. Вече обмисляше как да обясни това на майка си.

— Добре. — Гу сви рамене. — Предполагам, че ще е интересно. Ще се видим на училище, ако ме пуснат да се върна.