Върнър Виндж
Краят на дъгата (25)

23.
В катедралата

Безредиците в университетската библиотека биха новината на вечерта. Без съмнение тя щеше да обиколи света и щеше да се дискутира поне няколко седмици. Освен това беше и ярко петно на екрана на Боб Гу. Твърде ярко. Боб наблюдаваше как много анализатори — дори със съвсем различни специалности като вирусология например — се съсредоточават върху събитието.

„Нещо друго се случва тази вечер.“ Операцията на Агенцията за борба с наркотиците в Керн Каунти беше прераснала в истинско сражение. Това беше извън района на Боб, но усложненията предполагаха, че става дума за нещо повече от наркотици. Анализаторите бяха много добри в съставянето на налудничави хипотези — и още по-добри в оборването или доказването им.

Но тази вечер събитията в университета твърде много приличаха на отвличаща операция, прикриваща нещо наистина лошо, което вероятно се случваше някъде наблизо. Алис беше удвоила анализаторския персонал. Всъщност тъкмо бе повикала специалисти от Центъра за борба със заразите. Обикновено тя щеше да си се оправя с тях, но тази вечер Алис беше част от проблема. Не проучваше самите безредици, а се бе съсредоточила върху биолабораториите, които се намираха наблизо. С изключение на това, че персонала го нямаше, ситуацията в лабораториите изглеждаше спокойна. Колкото повече Алис дълбаеше в системите за сигурност, толкова по-нормално изглеждаше всичко.

„Това е заради проклетото НТ.“ Алис тъкмо бе приключила обучението за проверка на лабораториите. Това беше най-интензивното трениране, на което се бе подлагала. В този момент едва ли имаше човек на света, който да разбира повече от тази материя. „Трябва да говоря с нея директно, стига с тези учтивости… По дяволите, ако не отстъпи, по-добре да се уволни от служба!“ Тъкмо тези му мисли бяха причината за скандалите напоследък.

И Боб реши да изчака. Стоеше и наблюдаваше статистическите данни. Дори изтегли групата си от проблемите в Сан Диего. Но пък хората му щяха да са в готовност, ако безредиците бяха диверсия.

Бионаучният тръст се освети. Алис беше привлякла и генетичния отдел на ЦБЗ. Интуицията на Боб му подсказваше, че на оперативната ще има доста проблеми. Тази вечер може би се случваше онова, от което толкова се страхуваше. „Дали няма да се срине?“ Никой не знаеше какво може да се случи с човек, тренирал десетократно повече от най-тежкия случай сред ветераните!

— Чухте ли нещо?

— Какво, Томи?

— Нещо като изтупване в далечината.

Спряха и погледнаха назад. Уини изсумтя. Беше също като едно време, когато Томи се чудеше как да повдигне напрежението в незаконните им разходки.

Томи се поколеба. Той вървеше най-отзад, та останалите да не се спъват в тънкия му кабел. Поослуша се още секунда и побърза да ги настигне.

— Може би ми се е сторило… но за момент изчезна и сигналът. — Той погледна лаптопа. — Но сега се оправи. Да продължаваме.

Първата част от похода беше много позната. Преди повече от петдесет години всички — без Карлос — бяха бродили из тези тунели. Тогава Томи беше първокурсник, а те двамата тъкмо завършваха и често се чудеха защо се забъркват във вятърничавите му експедиции.

Напред нещата вече не бяха толкова познати. Покрай стените минаваха стъклени тръби. Робърт виждаше надписи — служеха за криптиран бекъп на мрежовите устройства, — които не отговаряха на компютъра му. Чу се съсък и фучене и нещо бяло, голямо колкото волейболна топка, мина по едва тръба. Нов съсък — и същият трафик в обратна посока. Навремето пневматичните тръби бяха един от предвестниците на бъдещето. Като дете Робърт беше виждал такива тръби в бояджийските складове.

— Томи, какво е това?

— Тук теорията се среща с реалността. Тези лаборатории са огромни. Местният трафик е милиони пъти по-натоварен от трафика в обществените зони, без никаква латентност. Но все пак в биологията понякога трябва да се пренасят и проби. Транспортните подноси са за къси разстояния, а тръбите — за дълги. ДженДжен дори си имат собствена ЮП/Експрес площадка за разпращане в лаборатории по целия свят.

Робърт чуваше някакви неразбираеми звуци и шум, сякаш от тракане на пишеща машина. „Това ли е науката?“

— Когато се опитам да вляза в местната мрежа, виждам само голи стени — каза Карлос.

— Вече ви обясних. Ровичкането в мрежата само ще усложни задачата ни.

— Но все пак тунелът сигурно знае, че сме тук.

Тъкмо минаваха през малък осветен участък. Отпред и отзад все още беше тъмно.

— Аха. Но може да се каже, че знае на подсъзнателно ниво. Робърт вървеше отпред.

— А какви са тези знаци? — Той посочи буквите, които бяха написани директно на стената: 5PBps:Prot<->Geno. 10PBps:Multi

Томи се приближи.

— Може би е границата на Дженерал Дженомикс! — Повдигна макарата с кабела, за да не пречи на останалите. Странникът все още се виждаше, но се носеше над пода и главата му беше извъртяна на една страна.

Томи насочи камерата на лаптопа към надписа.

— Да ви кажа, тази оптична връзка е много полезна. Мога да пращам видео на консултанта си. — Зад гърба му Странникът бучна палец в гърдите си и се ухили. Томи се загледа в екрана на компютъра.

— Да! Стигнахме до ДженДжен. — Посочи страничния тунел. — Оттук нататък ще е трудно.

На петдесет стъпки напред тунелът се разширяваше в нещо като пещера. Нещо се извисяваше в сенките.

— Това е кулата. Частното транспортно устройство на ДженДжен.

Тракащият звук, който идваше от рафтовете с екипировка, вече се чуваше отвсякъде и в него имаше някакъв поетичен ритъм. В края на всяка строфа нещата наистина помръдваха. По някои от рафтовете имаше надпис: Mus Mcog.

Образът на Странника, който излизаше от лаптопа на Томи, затанцува между тях и заговори, поне в ухото на Робърт:

— Чудесата на нанофлуидите. С всяко примигване на светлините тук се извършват изследвания, за които преди бяха нужни десетилетия. Как ще изобразиш милиарди проби и още повече резултати? Как би се справило изкуството с това? — Той замълча, сякаш наистина очакваше отговор, след това изчезна, като остави след себе си обяснителни надписи.

Робърт погледна извисяващата се в мрака кула от машини. Това място беше машинна катедрала. Но как можеше да го изобрази, след като щяха да са му необходими години само за да го разбере? Големият кристал не беше ярко оцветен; а повечето флуидни пътеки бяха микроскопични и скрити в някакви устройства, които приличаха на огромни охладители. Надписите на Странника се носеха във въздуха и обясняваха някои от процесите. Въпреки това той си спомни какво бе загубил: дарбата да опишеш с думи възхищението си.

Продължиха по тесните коридори, напътствани от Томи. На всеки няколко минути той спираше и вадеше от раницата си някакви устройства.

— Трябва да инсталираме тези, момчета. Тук е доста по-трудно да останем невидими. — Държеше устройствата да са близо до комуникационните портове, а те се оказаха доста нависоко. Робърт извършваше повечето от „инсталациите“, а Карлос го повдигаше над рафтовете. Робърт се приближаваше до стъклената повърхност и чуваше тракащите звуци, които се прибавяха към цялостната атмосфера на помещението.

В един момент се забави и видя как устройството се плъзна в стъклото, сякаш самото то бе малък транспортен поднос.

— На какво се хилиш, Гу? — попита Блънт отдолу.

— Нищо! — Робърт се смъкна на пода. — Успях да разгадая една мистерия.

Продължиха напред. Сега повечето рафтове имаха надпис „Dros Mcog“. Вече се справяха по-бързо, тъй като Робърт и Карлос бяха овладели процедурата.

— Това е последното, момчета! — Томи премести поглед от лаптопа към течните кристали. — Странно, че са разположили комуникационните механизми толкова навътре в лабораторните инсталации.

Странникът се появи пред Томи и размаха пръст към останалите.

— Нека не задълбаваме в темата. Защо някой от вас не предложи да продължите с великия план на Томи?

За момент всички замълчаха, но Робърт разбра две неща за това, което бяха направили. Това беше истинската причина да са тук — и може би начинът Странникът да изпълни обещанията си. Може би Карлос и Уини стигнаха до същия извод, защото изведнъж всички заговориха едновременно. Уини им махна да млъкнат и се обърна към Паркър.

— Кой знае, Томи? Ти сам каза, че ще е сложно. Може да ни трябват седмици, докато осмислим всичко.

— Аха, аха. — Томи кимна, без да обръща внимание на доволния поглед на Странника. — Ще анализираме после! Това беше трудната част. Сега имаме свободен достъп до мястото, където Хуертас държи остатъците.

Вече нямаше нужда да поставят устройства. Лаптопът ги съветваше да побързат и Томи правеше точно това. Каквото и да бе планирал Странникът, явно вече нямаше нужда от тях. Робърт погледна назад. Уини пъхтеше и почти тичаше. Явно Странникът му бе обещал нещо специално. Най-отзад Томи продължаваше да развива тънкия кабел.

Внезапно циментовият под премина в нещо, което пружинираше под краката им. Стъпките им звучаха, сякаш вървяха по барабан.

— Кога лети тунелът? — попита Томи. — Когато е тунел в небето! — И Робърт осъзна къде се намират. Това беше една от онези връзки, който се простираха в каньоните от северната част на кампуса. Точно в момента бяха на двадесетина метра над обраслите с храсталаци хълмове.

След малко отново стъпиха на цимент. Отпред имаше нова пещера, но изглеждаше почти празна. Вече бяха на територията на Хуертас.

Мири тичаше, но светлината я следваше. Не, това беше нормалното тунелно осветление. Тя спря, подпря се на стената и погледна назад. Никой не я гонеше. Единствената друга светлина беше от входа на тунела и тя бе останала далеч назад. „Хуан!“

Ослуша се. Щом никой не я преследваше, може би охранителните системи тук работеха.

Опита се да позвъни на 911, но не успя. Може би Лошия беше повредил Епифанията й. Тя пусна няколко рутинни теста. Не, устройството работеше и тя имаше достъп до данните си, но локалната мрежа я отхвърляше. След това забеляза малката червена светлинна, безжичен отговор, който в нормални обстоятелства дрехата щеше да отхвърли като твърде непостоянен. След няколко опита разбра, че това е устройството на Хуан.

Мири → Хуан: <sm>Моля те, отговори ми!</sm>

Отговор не последва, а тя нямаше как да провери медицинските данни без съответното ниво на достъп. Внезапно светлинната на Хуан премигна и угасна. Явно Лошия все още бе горе и отново бе ударил бедния Хуан. Или по-точно, отново бе ударил устройството му, вероятно за да попречи на Мири да се свърже. Мири си пое дъх. Не беше добре, че цялото й планиране бе довело до това. Алис сякаш никога нямаше подобни проблеми. Тя винаги знаеше какво да прави. Виж, Боб… понякога правеше грешки. Той беше човекът, който често се колебаеше. „Как ли би постъпил Боб?… Или пък Хуан?“

Тунелът напред беше тъмен и изпълнен със звуци. Май се чуваха и гласове, макар че не можеше да различи думи. Робърт и приятелите му със сигурност бяха тук. Онзи мъж вероятно ги ползваше като свои инструменти. „Как да проваля плана му?“ Мири затича напред тихо, следвана от светлината. Все още нямаше следа от Робърт. По тръбите покрай тунела профучаваха някакви неща.

Все още нямаше следа от Робърт.

Мири прегледа данните, с които разполагаше, без да спира да тича; Естествено, нямаше как да разполага с охранителна информация, но разбра, че страничните коридори водят към разни лаборатории. Седемнадесет лаборатории, разпрострени на триста акра!

Спря. Робърт можеше да е навсякъде. С колко ли контрол разполагаха Лошите? „Може би ще е по-добре, ако се развикам.“

Зад нея се разнесе нов звук. Сякаш леки чукове удряха по метален барабан. Но ритъмът беше като от стъпки. Сега вече имаше идея къде са останалите. Просто трябваше да разбере къде е самата тя. Обърна се и тръгна обратно.