Върнър Виндж
Краят на дъгата (16)

14.
Мистериозният странник

Дори след третата седмица Робърт и Хуан продължаваха с обучението на живо — веднага след края на часовете. Отиваха на скамейките на стадиона и единият невежа се опитваше да научи другия.

Понякога се включваха и невежи номер три и четири, Фред и Джери Раднър. Близнаците се бяха обединили за часа по съчиняване, но изглежда, им беше забавно да помагат на Робърт. Съветите им бяха по-колоритни от тези на Хуан, макар че рядко се оказваха от полза.

Освен това имаше и пети невежа. Сиу Сиен се бе отказала от съчиняването, но все още посещаваше Феърмонт. И също като Робърт се учеше да носи. Сега носеше блуза, украсена с мъниста — друг вид екипировка за начинаещи. И тя беше през онзи ден, когато Робърт и Хуан срещнаха чилийците. Това се случи на пистата за бягане, около игрището. Наоколо нямаше никого, спортните отбори още не се бяха появили.

Мири → Хуан: <sm>Хей, Ороско! Събуди се. Маркирай ги. <enum/>.</sm>

Хуан → Мири: <sm>Съжалявам. Не ги видях.</sm>

Мири → Хуан: <sm>И вчера ги пропусна. Маркирай ги, преди да се включат към близнаците. Това ще е добра тренировка.</sm>

Хуан → Мири: <sm>Добре, добре!</sm>

— Доктор Гу, Сиу, вижте! — Хуан изпрати сигнал към Робърт. Последните дни се бяха упражнявали в това. Според момчето това беше като да погледнеш в посоката, в която сочи другият. Но хич не беше лесно. Робърт погледна иконата. Принципно това трябваше да му осигури достъп. Нищо! Започна да пише по виртуалната клавиатура. До него Сиен се мъчеше да направи същото.

… И след малко видя насреща си шестима ученици, говореха на испански.

Мири → Хуан, Лена, Сиу: <sm>Добре, мисля, че Робърт ги вижда.</sm>

Лена → Хуан, Мири, Сиу: <sm>Аз ги виждам! Ами ти, Сиу?</sm>

Сиу → Хуан, Лена, Мири: <sm>Не още…</sm>

Мири → Хуан, Лена, Сиу: <sm>Доктор Сиен, не се опитвайте да пишете. Все още сте бавна и Робърт ще заподозре. Просто говорете високо, все едно се обръщате към него и Хуан.</sm>

Сиен замълча за момент, пръстите й още се движеха.

Беше по-зле с носенето и от дядо й.

— Да, и аз ги виждам! — Обърна се към Хуан Ороско. — Какви са те?

— Приятели на Фред и Джери от Чили.

Мири → Хуан: <sm>Кажи им да пуснат синхронизирано чудовище.</sm>

Хуан → Мири: <sm>Добре.</sm>

Хуан извика нещо на испански, но беше твърде бързо и Робърт не разбра. Нещо за помагане на начинаещите.

Те му отговориха още по-неразбираемо. Но може би това нямаше значение. Посетителите се отдръпнаха и пред тях се появи нещо тромаво и лилаво.

Сиен се засмя.

— И това го виждам. Но това същество… дори не се преструва, че е истинско.

Робърт се наведе към видението.

— Всъщност това е плюшена играчка. — Беше с груби шевове, парченца от пълнежа висяха навън. Но пък видението беше високо почти два метра и отстъпи, щом Робърт го приближи.

— Чел съм за тези неща.

Лена → Хуан, Мири, Сиу: <sm>Схванах, Сиу. Ако се движиш, и то се движи. Но всеки от вас контролира различна част.</sm>

— О. — Сиу Сиен пристъпи към съществото. Задните му крака спряха, но предните продължиха и то почти щеше да падне.

Мири → Хуан: <sm>Кажи, че целта е да го накарате да танцува.</sm>

— Целта е да го движим съвместно. Сиу, танцувай около него.

Щом тя се раздвижи, се чу музика. Задните крака на чудовището и задникът му замърдаха в такт. Чилийците решиха, че това е очарователно.

Робърт вдигна ръка, завъртя я и музиката се усили. Хуан започна да пляска и раменете на животното също се задвижиха. Останалите деца засега не се включваха. Те изглеждаха истински, като Хуан и Сиу, но съвсем не бяха експерти. Сенките им си противоречаха, а краката им леко потъваха в земята. След секунда явно и те чуха музиката, защото започнаха да пляскат. Сега вече опашката — може би тяхната част от чудовището, се задвижи нагоре-надолу.

Робърт пое контрол върху ноктите на съществото и за момент то танцуваше в синхрон с музиката. Но мрежовото закъснение варираше между частица от секундата и секунда и половина. Танцът ставаше все по-див — системата оправяше грешките. Накрая опашката се оплете в крайниците и съществото се пльосна на земята.

Лена → Хуан, Мири, Сиу: <sm>Това беше забавно!</sm>

— По дяволите! — каза Робърт.

Всички останали, изглежда, се забавляваха искрено. Децата едно по едно изчезнаха и накрая останаха само реално присъстващите.

— Може да се оправим и по-добре, Хуан!

Лена → Сиу: <sm>Видя ли? Винаги се оплаква. След малко ще почне да прави намеци, че ти си виновна за всичко.</sm>

Хуан все още се смееше.

— Знам, знам. Но мрежовата връзка беше „басура мас одиоса“. Някои игрални компании предлагат подобна бавна връзка безплатно, за да се ядосаш и да се прехвърлиш на платена.

— Тогава защо опитахме?

— За упражнение. И защото е забавно.

Робърт си спомни международната демонстрация пред библиотеката.

— Трябваше да използваме метроном. Можеш ли да извикаш децата пак?

— Не-е, ние просто… все едно си махнахме за здрасти. Като при разминаване.

— Не ги виждах, преди да ми ги покажеш. Колко е натоварено наоколо? — Робърт разсече въздуха с ръка. Колко ли реалности съществуваха?

— Тук, на открито, е твърде натоварено, за да виждаш всичко. В твоето полезрение има около триста-четиристотин възела. Всеки може да поддържа десетина пласта. В по-зает ден ще има стотици реалности и може би още милиарди потенциални…

Мири → Хуан: <sm>Не навлизай в темата. Дядо ми е доста умен и може да заподозре нещо за нас, невидимите.</sm>

Хуан → Мири: <sm>Така ли? Ами ти оставяш следи. Показваш госпожа Гу на Сиу и това я обърква. Виж как избягва да гледа в посоката на Лена.</sm>

Момчето сякаш изгуби мисълта си.

— Разбира се, когато има само няколко души, трафикът не е натоварен.

Повървяха по пистата — момчето им показваше как да разглеждат публичните места. Робърт и Сиу Сиен се упражняваха и понякога постигаха известен успех. Сиен изглеждаше по-отпусната, отколкото в началото. Сега поне вървеше по-близко до двамата.

Но пък не реагира, когато Робърт се пошегува.

— Никога няма да се научим.

Лена → Сиу: <sm>Виждаш ли!</sm>

Робърт се зачуди що за странна патка е тази Сиен.

 

 

Сиу Сиен беше странна в много отношения. Въпреки че се бе отказала от съчиняването, защото се притесняваше от останалите, обожаваше конструирането. Всеки ден сглобяваше по нещо ново. Сякаш само тогава изглеждаше истински щастлива. Робърт разбираше някои от проектите й, за други само гадаеше.

— Може и да не съдържа „полезни части“, но поне като съм го направила, го разбирам! — Всеки ден правеше по нещо, което отнемаше на другите цял семестър.

Не беше съвсем откачена. Обикновено не се появяваше, когато Робърт учеше Хуан. Робърт никога не бе обучавал деца и много мразеше некомпетентните. Колкото и добри да бяха намеренията на Хуан, той беше и двете. А Робърт трябваше да го научи да пише.

— Лесно е, Хуан. — „Ама че глупости!“ Или пък не. Не беше трудно да се пишат боклуци. Двадесет години по поетични семинари го бяха доказали. Виж, да се пише добре беше друго нещо. А да се пише прекрасно беше нещо, което не можеше да се научи в училище. Гениалността се развиваше сама. Хуан Ороско беше доста по-слаб от студентите на Робърт. Според стандартите на двадесети век той щеше да е неграмотен, освен за думи, с които да има достъп до информация и резултати. Може би не точно неграмотен. Трябваше да има някаква дума за тези осакатени деца на съвремието. Параграмотен? „Обзалагам се, че мога да го науча да пише глупости.“

И така, те се качваха на трибуните и разменяха думи във въздуха. Ороско не обръщаше внимание на спортистите долу и скоро дори спря да си играе с шрифтовете.

Дойде денят, в който написа нещо, което имаше ефект. Почти се доближаваше до най-стандартните клишета. Момчето остана загледано в небето за около минута, със зяпнала уста.

— Това е… изродско. Думите ме карат да виждам неща. — Погледът му се насочи към Робърт и той се усмихна. — Вече наистина задобряваме — ти с носенето, аз с писането.

— При това почти равностойно. — Робърт не можа да сдържи усмивката си.

 

 

Измина седмица. През повечето вечери Робърт провеждаше интервюта със Зулфи Шариф, а след училище и през уикендите работеше с Хуан. Често това ставаше от разстояние. Робърт бе все по-заинтригуван от координационните проблеми. Момчето имаше странни идеи за техния проект. „Можем да включим музика, жива музика. Това е много по-лесно от синхронизирането.“ Робърт изкарваше дълги периоди, без да се замисля за тежкото си състояние.

Тези училищни проекти му бяха по-интересни от интервютата с Шариф и редките посещения в университетската библиотека. Разкъсването и смилането на книгите беше временно спряно, вероятно заради драматичното му появяване, но без демонстранти библиотеката беше пусто място. Модерните студенти нямаха нужда от нея. Единствено Кабалът на Уини се събираше на шестия етаж — бунтовници, които временно бяха загубили каузата си.

Робърт и Сиу Сиен вече се справяха добре с основните, приложения на Епифанията. Сега, когато погледнеше някакъв обект по специален начин, веднага се появяваше информация. С правилно вглеждане в иконките можеше да намери нужните детайли. Ако се взреше внимателно, можеше да види през самия обект! Сиу не се справяше толкова добре с визуалните приложения, но пък наваксваше с аудиотърсенията. Ако човек успееше да маркира непозната дума, резултатите се появяваха мигновено. Това обясняваше чудесния речник, който бе забелязал у децата.

Мири → Хуан: <sm>Кажи му, че допълнителните приложения са много по-трудни.</sm>

Хуан → Мири: <sm>Добре.</sm>

— Доктор Гу, Сиу, вече задобрявате с основните приложения, но трябва да поработим и с допълнителните.

Сиен кимна. И днес присъстваше само виртуално, но образът й не бе така добър като на Ороско. Краката й бяха потънали на няколко сантиметра в трибуната и от време на време зад нея се виждаше някакъв фон. Апартаментът й? Той се пошегува за това, но както обикновено, шегата я направи още по-мълчалива.

Лена → Хуан, Мири, Сиу: <sm>Какво! Какво вижда той?</sm>

Мири → Хуан, Лена, Сиу: <sm>Не се тревожи. Сиу разполага с добър филтър: Освен това ти си в кухнята, а тя в дневната.</sm>

Робърт се обърна към Хуан.

— И кои са най-полезните допълнителни приложения?

— Ами например беззвучните съобщения. Изискват съвсем нисък трафик и работят навсякъде.

— Да! Четох за това. Почти като едновремешните съобщения, само че никой не вижда, че комуникираш.

— Така правят повечето хора.

Лена → Хуан, Мири, Сиу: <sm>Не! Нека кучият син сам да се научи!</sm>

Мири → Хуан, Лена, Сиу: <sm>Лена, моля те!</sm>

Хуан → Лена, Мири, Сиу: <sm>Това е нещо, което използват всички, госпожо.</sm>

Лена → Хуан, Мири Сиу: <sm>Казах не! И без това взе да става подозрителен.</sm>

Момчето се поколеба.

— Но са нужни доста упражнения, за да се овладее. А и ако те хванат, може да ти навлече неприятности. — Може би си спомняше за проблемите в училище?

Сиен се наведе над пейката, сякаш се надвесваше над невидима мебел.

— Какво друго има?

— А! Много неща. Например можеш да виждаш във всички посоки. Може да се смесва видео от различни места и така да „бъдеш“ на място, на което няма физическа гледна точка. Това се нарича „да бродиш като дух“. Ако си особено добър, можеш да пускаш симулации в реално време и да ги използваш за физическо предимство. Точно затова близнаците се справят добре с бейзбола. Естествено остава проблемът с фалшифициране на резултатите, ако намериш слабо място в мрежата… — Този път Робърт успя да запише думите му: по-късно трябваше да се върне на това.

Лена → Хуан, Мири, Сиу: <sm>Мисля, че успя да му отклониш вниманието, Хуан.</sm>

— Добре, нека започнем с най-лесното — обади се Сиу.

— Ще започнем с оглеждането. — Момчето им показа няколко прости упражнения. Робърт нямаше представа как й се струва това на Сиу Сиен. Все пак тя не присъстваше директно. За него гледането назад беше лесно, особено ако използваше картина от ризата си, но Хуан му обясни, че ще е объркващо, когато започне да сменя ъглите.

Допълнителните приложения определено бяха сложни.

— Ще прекарам целия си живот в писане на команди.

— Пробвай да използваш очните менюта — каза Сиен.

Робърт я погледна раздразнено.

— Опитвам!

Лена → Кею: <sm>Никога не го критикувай. Ще ти го върне в най-лошия момент.</sm>

Робърт се извъртя към Хуан:

— Никога не съм те виждал да пишеш с пръсти.

— Аз съм дете: отраснал съм с цялостното командване. Но дори майка ми използва фантомното писане.

— Ами научи ни на командните жестове или мигания, или каквото е там.

— Добре! Но това не са като стандартните жестове, които сте научили. Всичко зависи от теб и екипировката ти. Сензорите улавят помръдванията на мускулите, които другите хора не забелязват. Ти учиш твоята Епифания и тя учи теб.

Робърт беше чел по този въпрос. Явно беше толкова откачено, както звучеше. Все едно да се учиш да жонглираш и да обучаваш някакво глупаво животно, което да ти помага да жонглираш! Двамата със Сиен разполагаха с двадесет минути да се правят на глупаци, преди да започнат тренировките на футболните отбори. За това време Робърт се научи да се оглежда с просто свиване на рамена.

Хуан се усмихна.

— Вие сте наистина добри за…

— … за старци? — каза Сиу.

— Да. — Хуан се обърна към Робърт. — Щом вие се справяте с това, може би и аз ще се науча да пиша… А сега трябва да помагам на майка ми. Ще се видим утре, нали?

— Да — каза Сиен. — Аз също трябва да вървя. Как да се оттегля най-елегантно?

— Ха! За това се иска доста практика, но искам да изглежда добре за околните. — Той посочи отборите, които излизаха на игрището. — Поне за тях. Така че, ако искате, ще ви покажа.

— Добре.

Образът на Сиен се сви до малка рубинена светлинна.

Момчето стана и се усмихна на Робърт.

— Мисля, че се справих с геометрията и ще успея и без сътрудничеството на получателите. — Образът му започна да се спуска по трибуните. Сянката му съвпадаше много по-добре от тази на Шариф. Иконката на Сиен висеше над рамото му. Той стигна до тревата и тръгна покрай трибуните, фигурата му се смаляваше в перспектива.

В този момент пред Робърт се появиха златни букви.

Сиен → Гу: <sm>Ще се видим утре!</sm>

Ха, значи така изглеждало беззвучното съобщение. Робърт продължи да ги наблюдава, докато и двамата не се скриха от поглед.

Лена → Мири, Сиу: <sm>Леле! Не мога да различа образа на Хуан от истинските хора. Момчето е наистина добро.</sm>

Мири → Лена, Сиу: <sm>Добре се справя.</sm>

Робърт нямаше повече часове. Можеше спокойно да се прибере вкъщи. Но засега не му се връщаше във Фолбрук. Мири щеше да си дойде след няколко минути. Боб беше на нощно дежурство — каквото и да значеше това. Всяка засечка с Мири щеше да предизвика намесата на Алис. Робърт беше удивен, че преди смяташе снаха си за кротка и дипломатична. Тя го плашеше по някакъв необясним начин. Или бе осъзнал, че ако я ядоса, ще го изпратят обратно в „Краят на дъгата“. (Така и не бе разбрал дали името е дело на някой неграмотник, или на човек, който наистина разбира мястото.)

В крайна сметка реши да се помотае наоколо. Някои неща тук не бяха променени от детството му, вероятно не бяха променени от началото на човешката история. Качи се на южната трибуна, далеч от спортистите и децата, който стояха от другата страна и се шегуваха за всичко.

Мири → Лена, Сиу: <sm>Би трябвало вече да се прибира.</sm>

Лена → Мири, Сиу: <sm>Не и моето чудовище. Виждаш ли как е зареял поглед? Сигурно обмисля всичко, което се случи, и търси начин да навреди на Сиу.</sm>

Сиу → Лена, Мири: <sm>На мен ми изглежда съвсем добре, откакто откачи в часа по конструиране.</sm>

Сиу → Лена, Мири: <sm>Не, Лена, моля те, използвай съобщенията. Знам, че седя до теб на масата, но искам да се поупражнявам.</sm>

Лена → Мири: <sm>Сиу е симпатична, но понякога става досадна.</sm>

Сиу → Лена: <sm>Ехо, Лена! Какво пишеш на Мири?</sm>

Слънцето се спускаше зад него и сянката на трибуната бе паднала върху игрището. Оттук се виждаше почти целият кампус. Повечето сгради изглеждаха като сглобяеми бараки, но главният аудиториум беше построен от дърво. Според обясненията, които успя да изрови, преди сградата бе служила за изложби на коне!

Сиу → Лена, Мири: <sm>Според мен просто се упражнява.</sm>

Това му напомняше на ученическите години на Боби, само дето нямаше очертания и врати. Робърт си пусна спортните настройки и вече всичко изглеждаше наред. Странно, хлапетата носеха някакви шлемове, за които нямаше спомен. Високите им подвиквания достигаха до него без помощта на новите технологии. Те се бяха събрали в центъра и слушаха някого.

След малко отборите се втурнаха напред, но Робърт не виждаше топка. Започна да преглежда наличните опции. Аха! Сега вече отборите носеха истински екипи и на игрището имаше рефери. На трибуните пък се виждаха множество възрастни зрители — учители или родители?

Сиу → Лена, Мири: <sm>Какъв е този спорт?</sm>

Мири → Лена, Сиу: <sm>Еган футбол.</sm>

Сиу → Лена, Мири: <sm>Според мен той просто гледа мача.</sm>

Лена → Мири, Сиу: <sm>Може би.</sm>

Сиу → Лена, Мири: <sm>Мисля, че Хуан е прав, Лена. Нека да поговоря с него. Няма да те разкрия.</sm>

Сиу → Лена: <sm>Не се дръж така.</sm>

Робърт все още не виждаше топка. Игрището пък беше покрито със златиста мъгла — на места стигаше почти до гърдите на играчите. Тук-там из мъглата плуваха малки цифри. Когато противниците се сблъскваха, присветваше ярка светлина.

Сиу → Лена, Мири: <sm>Какво става с Шариф, Мири? Ти го използваш, за да общуваш с Робърт, нали?</sm>

Мири → Лена, Сиу: <sm>Да. Мислех, че Шариф ще е перфектна примамка. Има нужното образование, за да говори с Робърт. И личната му хигиена е безобразна! Беше много лесно да го отвлека. Проблемът е, че и някой друг направи същото и сега предимно си пречим. Хей!</sm>

Сиу → Лена, Мири: <sm>Загубих картина около дядо ти.</sm>

Мири → Лена, Сиу: <sm>Да, и звукът изчезна. Странно, не знаех, че Робърт е толкова добър.</sm>

Лена → Мири, Сиу: <sm>Предупредих ви.</sm>

Едно дете се откъсна от останалите и затича през мъглата, някак отгатваше къде са проблясъците. След това ритна някак странно и падна по гръб. Най-близката врата светна и за момент мъглата придоби формата на футболна топка. Всички се развикаха, дори фантомните зрители по трибуните.

Робърт изсумтя. Вече дори най-простите игри нямаха смисъл. Той подръпна маншета си, за да получи по-добър изглед.

— Вината не е твоя, мой човек. Виждаш си нормално. — Гласът сякаш идваше точно зад него. Робърт се обърна, но не видя никого. — Просто погледни таблото. Всичко в тази игра е мъгляво, дори резултатът. — На таблото голът беше отбелязан като 0,97. — Според мен трябва да го закръглят на единица. Това си беше съвсем хубав удар. — На терена двата отбора се прибираха в половините си и се готвеха да подновят играта.

Робърт продължи да следи мача, без да обръща внимание нагласа.

— Тази игра не ти е позната, нали, професоре? Това е еган футбол. Виж… — Пред очите му се появи цялата информация за този спорт. Междувременно на терена три деца се бяха сблъскали и лежаха. — Разбира се, това е доста далеч от оригинала.

— Обзалагам се. — Робърт почти се усмихна. Тонът на непознатия звучеше приятелски и доверително. Беше удоволствие да попаднеш на толкова разбран човек. Робърт се завъртя и погледна празното пространство. — Изчезвай, хлапе. Не си дорасъл да си играеш игрички с мен.

— Нищо не играя, мой човек. — Отговорът започна ядосано, но след това премина в покровителствено-приятелски тон. — Ти си интересен случай, Робърт Гу. Свикнал съм да манипулирам хората, но обикновено го правя с посредници. Твърде зает съм да говоря с всички директно. Но ти ме заинтригува.

Робърт се престори, че продължава да гледа мача. Гласът продължи:

Знам какво те тормози. Знам, че си много загрижен, че вече не можеш да пишеш стихове.

Робърт не можа да потисне изненадата си. Невидимият странник се засмя. Явно някак бе усетил реакцията му.

— Няма нужда да се прикриваш. Медицинските сензори в училището са толкова добри, че все едно си вързан за детектор на лъжата.

„Трябва просто да си тръгна.“ Вместо това продължи да гледа футбола още няколко мига, докато не се увери, че си е възвърнал самообладанието.

— Значи си признаваш, че си извършил престъпление?

— Нещо такова, макар че единственото ми престъпление е, че разполагам с по-добри компютърни умения. Мисли за мен като за по-висше създание, възползващо се от всички инструменти, измислени от човека.

„Това сигурно е някое хлапе.“ Или пък не. Може би посетителят беше невидим, защото дори виртуалното му присъствие тук щеше да е незаконно.

— С радост ще съобщя за „уменията“ ти на съответните органи.

— Няма да го направиш. Първо, защото полицията не може да ме идентифицира. И, второ, защото мога да ти върна това, което си изгубил. Мога да ти върна поетичната дарба.

Робърт се засмя презрително.

— Ах, защо с такава подозрителност? Но пък се появява и късче надежда! Трябва да проверяваш новините или да отслабиш филтъра за реклами. Едно време атлетите вземаха стероиди, а студентите — амфетамини. Тези вещества в общи линии даваха фалшиви обещания, но сега имаме други, които наистина работят.

„Наркодилър, за бога!“ Робърт почти се засмя на глас. Но след това се замисли за чудодейното си излекуване. „Едно време това щеше да е истинско чудо.“ Може би това беше наркодилър, но какво от това?

— Каква е печалбата от наркотиците за възстановяване на световноизвестни поети? — Каза го с насмешка, но осъзна колко много е разкрил. Може би това не беше от значение.

— Толкова си старомоден, професоре. — Непознатият направи пауза. — Виждаш ли хълмовете на юг? На няколко мили от тях се намира едно от малкото места на земята, където физическото присъствие има значение.

— Университетът на Сан Диего?

— Почти. Имам предвид биотехнологичните лаборатории до кампуса. Това, което става там, няма нищо общо с изследванията от двадесети век. Новите лекарства се страхотни, но понякога работят различно при всеки пациент.

— Не може да финансирате такова изследване.

— Не ме разбирай погрешно. Големите пари идват от масовите лекарства, но дори те имат нужда от анализи за странични ефекти. Ти си единичен случай. Няма друг велик поет с твоя проблем. И все още няма лечение. — Този тип знаеше как да смесва ласкателствата с бруталните изрази. — Но пък живеем във века на синтетичните медикаменти и много от тях имат единичен ефект. Има много добър шанс лабораториите да бъдат принудени да открият лек за теб.

„Глупости! Но ако наистина може? Все пак това беше бъдещето. И след като съм жив…“ Робърт усети, че надеждата започва да покълва. „Кучият му син ме спипа. Знам, че ме манипулира, но това няма значение.“

— И с кого си имам работа, о, мистериозни страннико?

— Мистериозен странник? Хм. — Настана пауза, несъмнено неграмотникът проверяваше значението на израза. — Ами да, уцели ми името от първия опит. Мистериозен странник. Това е добро.

Робърт изскърца със зъби.

— Предполагам, че за да ми помогнеш, ще трябва да направя нещо незаконно и опасно.

— Определено незаконно, професоре. И донякъде опасно. Все пак не се знае дали лекарството няма да има други ефекти. Но пък вероятно ще си струва, нали?

„Да!“

— Може би. — Робърт удържа напрежението в гласа си. — Каква е цената? Какво искаш от мен?

Странникът се засмя.

— Не се притеснявай. Просто искам сътрудничество в един проект, в който вече си се забъркал. Върти се около приятелите си в библиотеката. Придържай се към плана им.

— И да те осведомявам за това, което става?

— Няма нужда, мой човек. Аз съм огромен облак от знания. Не, трябват ми ръцете ти. Мисли за себе си като за дроид, който едно време е бил поет. Е, професоре, съгласен ли си?

— Ще си помисля.

— Сигурен съм, че ще подпишеш.

— С кръв ли?

— Колко си старомоден, професоре. Без кръв. Засега.

 

 

Полковник Робърт Гу-младши си беше донесъл работа от офиса. Поне така наричаше работата във времето, което трябваше да прекарва с Мири. Но дъщеря му беше заета с уроците си, а Алис… е, нейното назначение беше най-тежкото досега. Тя се разхождаше навъсена. Всеки на нейно място щеше да е мъртъв или полудял. Но тя някак издържаше и успешно се подготвяше за новата си мисия. „Точно затова военните я пришпорват все повече.“

Боб отхвърли тези мисли. Имаше причина за тази саможертва. От събитията в Чикаго не бяха изминали и десет години. Вече от пет години не бе имало успешна ядрена атака на територията на САЩ. Но заплахата все още съществуваше. Напоследък той сънуваше кошмари за сиропиталището в Асунсион и това, което за малко не бе направил. Естествено в мрежата беше пълно със слухове за нови технологии, които щяха да накарат класическите оръжия да бледнеят. Въпреки усилията на Америка, Китай и индоевропейците рискът нарастваше. Все още имаше места, които светеха нощем.

Боб прегледа последната оценка на заплахите. Нещо се носеше във вятъра и беше по-близо от Парагвай. Според аналитиците на ЦРУ индоевропейците може би замисляха нещо и се сдушваха с неподходящите хора. „Господи! Ако великите сили не се държат заедно, как ли ще преживеем този век?“

Нещо помръдна зад него. Баща му бе застанал на вратата.

— Татко. — Боб кимна учтиво.

Старецът го гледаше. Боб направи някои от документите видими.

— Съжалявам, сине. Работиш ли?

— Да, имам да довърша някои неща. Не се притеснявай, че са размазани, просто не са включени в менюто на къщата.

— Аха. Може ли да ти задам няколко въпроса?

Този нов подход определено го изненада и той махна на баща си да седне.

— Днес в училище говорих с някого. Само глас. Той може да е бил в другия край на света, нали?

— Да, макар че ако е много далече, би могъл да забележиш.

— А, да — полага и накъсването.

„Нима вече е усвоил жаргона?“ Едно време баща му беше технически неграмотен. Боб си спомни как беше заклеймил безжичните телефони. Майка му бе успяла да докаже, че не е прав. Оказа се голяма грешка. Старецът превърна следващите няколко седмици в ад.

— Предполагам, че анализът ще разкрие някои неща.

— Да. Явно твоят нов учител се справя добре. „Ако не беше развалил всичко, можеше да се учиш от Мири.“

Баща му изглеждаше леко отнесен. Може би притеснен?

— Да не би някой да те тормози на училище? — Тази мисъл беше плашеща.

Робърт се засмя злобно.

— Някой се опитва да ме тормози.

— По-добре говори с учителите си за това. Или им покажи записите от устройството си. Те вероятно имат опит с подобни проблеми.

Старият Гу кимна сериозно.

— Да, знам. Ще го направя. Но не е лесно. А и си мислех, че на работа се справяш с подобни проблеми, макар и на по-високо ниво. Реших, че ще ми дадеш експертен съвет.

Старецът за първи път казваше нещо положително за кариерата му. „Това сигурно е клопка!“

За момент последва мълчание, Боб се чудеше какво да отговори. Накрая се засмя.

— Добре, макар че военните отговори са подвеждащи. Не защото се имаме за по-умни, а защото разполагаме с хардуерната система за сигурност. Ние контролираме целия хардуер. „Е, ние и някои хакери.“

— Този, с когото си говорих, се определи като „облак от знание“. Това възможно ли е? Колко би могъл да узнае за мен?

— Ами, ако е готов да наруши няколко закона, би могъл да изрови доста неща. Да речем, цялата ти медицинска история и какво си си говорил с Рийд Уебър, А за шпионирането: би могъл да те следи на обществените места, макар че това зависи от твоите настройки и натовареността на мрежата. А ако разполага със зомбита, би могъл да те следи и в мъртвите зони, макар че няма да получава информацията в реално време.

— Зомбита?

— Заразени системи. Спомняш ли си, като бях дете. Почти всяка гадост, която съществуваше на персоналните компютри, съществува и сега. Ако не разполагахме със системата за сигурност, нещата щяха да са нетърпими. — Баща му изглеждаше умислен или може би търсеше нещо. — Но не трябва да се тревожиш. Екипировката ти е максимално сигурна. Просто запомни, че има много хора, на които не бива да се доверяваш.

Робърт сякаш осмисляше думите му.

— А има ли други възможности? Може би някой малък уред, който са ми подхвърлили?

— Да. Сегашните пакостници разполагат с много повече възможности. — Пълзящите микрокамери бяха хит през миналия семестър. За известно време имаше истинско нашествие. Мири се бе оплаквала с дни, но след това изостави темата. Боб подозираше, че е измислила някакво ужасно отмъщение. — Точно затова се прибирай през предната врата. Имаме добър капан за комерсиални „бръмбари“. И какво точно иска този от теб. Не мога да си представя, че някой би те закачал на училище.

„За бога, татко наистина изглежда нервен!“

— Не съм сигурен. Мисля, че това са обичайните неща, които се случват на новобранците. Дори когато са стари смотаняци като мен. Благодаря за съвета, синко.

— Няма защо.

Старецът се измъкна от стаята. Боб го проследи с поглед по стълбището. Баща му определено бе намислил нещо. Боб се загледа във вратата на спалнята, мислеше за обратите на живота. За момент му се прииска с Алис да бяха като другите хора, които не се притесняваха да шпионират близките си.