Върнър Виндж
Краят на дъгата (35)

33.
Свобода на много дълга каишка

Новото крило на клиника „Крик“ беше на по-малко от пет години, но носеше в себе си духа на миналия век, когато болниците бяха големи и величествени — сгради за хората, търсещи шанс за оцеляване. Все още имаше нужда от такива места: най-сложните животоподдържащи системи не можеха да се натъпчат в кашони и да се продават по домовете. А и винаги щеше да има някакъв процент тежки нелечими болести.

Новото крило задоволяваше и други нужди, като тези на полковник Робърт Гу-младши, който ходеше там всеки ден. Всеки ден след събитията в университета той отбиваше от пътния възел, слизаше от автомобила и поглеждаше към плажовете и скалите на Ла Хола. Клиниката се намираше на един хълм, точно срещу някои от най-модните световни курорти. На няколко мили навътре в сушата пък бяха биолабораториите на Университета на Сан Диего, може би най-престижното средище за медицински изследвания. Всъщност местоположението на лабораториите не беше от значение. Но тяхната близост, както и курортите, привличаха в клиниката най-богатите и най-болните.

Жената, дъщерята и бащата на Боб не бяха тук заради богатството си. Щом човек минеше през внушителния — и напълно истински — вход, получаваше уединение. В този случай то бе комбинация от принципите на клиниката и специфичния интерес на Чичо Сам към някои пациенти.

Това беше най-доброто място да се покрият чувствителните случаи. Пресата само можеше да се върти навън и да спекулира, без да има основание да се оплаче от нарушаване на гражданските права. Прикритието беше много добро.

Пред главния вход Боб се поколеба.

О, Алис! От години се боеше, че навременното трениране ще му я отнеме. От години двамата се караха за границите на дълга и честта, особено след Чикаго. Сега най-лошото се бе случило и го бе заварило неподготвен. Посещаваше я всеки ден. Докторите не даваха много надежди. Алис Гу бе заседнала под повече пластове от всеки друг. Какво знаеха дотук? Алис беше в съзнание. Непрекъснато се опитваше да му говори, но излизаха само неразбираеми брътвежи. Той я прегръщаше и я молеше да се върне. За разлика от баща му и Мири, Алис не беше федерален затворник. Бе пленница на собствения си ум.

 

 

Днес Боб имаше официална задача в „Крик“. Последните разпити на задържаните бяха приключили. Баща му щеше да бъде събуден на обед, а Мири — час по-късно. Боб трябваше да прекара малко време с него във виртуалната компания на Ив Малори, офицера от ДС, който водеше разследването.

В 12:00 Боб стоеше пред старомодно изглеждащата дървена врата. Вече знаеше, че интериорът в болницата е истински и че ако иска да влезе, трябва да натисне дръжката и да дръпне.

Ив → Боб: <sm>Полковник, този разговор много ни интересува, но бъдете кратък. Придържайте се към записките.</sm>

Боб кимна и за момент се зачуди дали трябва да се сърди повече на баща си, или на гаднярите от държавна сигурност. Ограничи се с това да отвори вратата без почукване и да влезе бързо в стаята.

Робърт Гу-старши се разхождаше в помещението без прозорци като наказан тийнейджър. Човек не можеше да познае, че съвсем наскоро единият му крак е бил премазан, а другият — счупен: докторите бяха много добри в оправянето на подобни неща. А следите от изгарянията бяха покрити от болничната пижама.

Старецът го погледна рязко, но в думите му имаше повече отчаяние, отколкото гняв.

— Сине! Мири добре ли е?

Ив → Боб: <sm>Отговори, полковник. Можеш да му кажеш всичко за дъщеря си.</sm>

— … Мири е добре, татко. — Той махна към меките столове и масата в ъгъла на стаята.

Но старецът продължаваше да обикаля помещението.

— Благодаря ти, Господи! Последното, което си спомням, е приближаващата се лава. — Погледна пижамата си и за момент като че ли се разсея от видяното.

— Ти си в клиниката „Крик“ в Ла Хола. Мири не пострада от огъня. Лявата ти ръка е тежко наранена. — На места плътта бе изгоряла до кокал, почти до китката.

Робърт-старши докосна празния ръкав.

— Да, докторите ми казаха. — Обърна се и седна на единия стол. — Всъщност само това ми казаха. Сигурен ли си, че Мири е добре? Видя ли я?

Старецът никога не се бе държал така. Очите му бяха насълзени. „Може би просто реагира на изражението ми.“ Боб се настани срещу него.

— Видях я. Ще говоря с нея следобед. Единственият й проблем е лекото объркване за това какво е станало в лабораториите.

— О. — След това още по-тихо: — О! — Робърт замръзна за миг, докато осмисли новините, после се размърда. — От колко време съм извън строя? Има неща, които трябва да знаеш, Боб… Може би трябва да извикаш някои от колегите си.

Ив → Боб: <sm>Значи не си спомня разпитите. Не знаех, че сме станали толкова добри.</sm>

— Няма нужда, татко. Може и да трябват някои допълнителни въпроси, но вече изровихме всичките ти малки мръсни тайни. Разпитват те от няколко дена.

Очите на баща му леко се разшириха, но след секунда той кимна.

— Да, всички тези странни сънища… Значи знаеш за моите проблеми?

— Да.

— Има странни, лоши хора, Боб. Мистериозният странник — този, който беше отвлякъл Шариф — стоеше зад всичко. Не познавам друг, който да може да ме манипулира така. Представяш ли си някой, който ти стои на рамото и ти казва какво да правиш?

Ив → Боб: <sm>Не му споменавай за Заека.</sm> Боб кимна. Това име им бе подхвърлено от индоевропейците и може би беше нещо ново. Заекът бе успял да компрометира ХСС. Хората от Съюза трябваше да отговарят за много неща, но плановете му нямаше да се провалят, ако не беше анулиращата атака. И все пак как ли бе изпълнил този трик? И на какво ли още бе способен?

Това бяха важни въпроси, но не от типа да ги дискутираш с предателския си баща.

— Ще се погрижим за това, татко. Но междувременно ще трябва да се справиш с последиците.

— Да, последиците. — Дясната му ръка загали тапицерията. Думите излязоха леко, почти като молба. — Затвор?

Ив → Боб: <sm>В никакъв случай. Искаме го на свобода.</sm>

— Няма да лежиш, татко. Официално ти и приятелите ти сте били част от демонстрация, която е излязла извън контрол. По-неофициално — според слуховете, които разпространяваме — си помогнал да спрем терористичен саботаж.

Робърт поклати глава.

— Идеята да спрем лошите беше на Мири.

— Да, знам. — Изгледа баща си студено. — Въпросната вечер бях на смяна.

Ив → Боб: <sm>Внимателно, полковник.</sm>

Предупреждението беше напразно. Следователите вече се бяха съгласили, че Робърт трябва да научи някои неща. Единственият проблем беше как да му ги каже, без да го удари в лицето.

— Тук? В Сан Диего?

— За Югозападната част на САЩ, но цялото действие беше тук. Алис беше главният ми анализатор. — Той спря, опитваше се да обуздае гнева си. — Да ти кажа честно, само тя ме спираше да не те изгоня от къщи!

— Аз… — Робърт прокара длан по разчорлената си коса. — Тя винаги изглеждаше толкова дистанцирана…

— Знаеш ли какво е НТ засядане?

Кратко кимване.

— Да. Карлос Ривера понякога засяда с китайски. Той добре ли е? — Лицето му стана пепелявосиво. — А Алис?

— Колабира по средата на твоето приключение. Имам основания да…

Ив → Боб: <sm>Без подробности, моля.</sm>

След кратко колебание Боб продължи:

— Тя заседна.

— Боб… не исках да й навредя. Просто бях много отчаян. Но може би вината е моя. — Той погледна за момент сина си в очите, след което се извърна.

— Знаем, татко. Открихме го по време на разпита ти. Наистина ти си й го причинил. — ДС беше огледала дома им и бе открила снимки на бота, който баща му бе оставил в предната баня. „Но все още не знаем какво точно стана.“ Европейците обвиняваха Заека, а от него бяха останали само слухове и тук-там неразгадаема информация.

Ив → Боб: <sm>Ще го открием. Мрежова атака над биологично подготвена жертва — такава технология е твърде интересна, за да се игнорира.</sm>

Баща му беше свел глава.

— Съжалявам. Много съжалявам.

Боб се изправи рязко, но успя да запази спокойния си тон.

— Днес ще те изпишат. Намери си дрехи и наваксай с пропуснатото. Известно време ще продължиш да живееш при нас. Искаме да продължиш оттам, докъдето беше стигнал. Аз ще обясня на Мири за Алис.

— Така няма да стане. Мири никога няма да ми прости…

— Може би. Но тя ще получи съкратената версия. Участието ти в атаката срещу Алис е косвено и е скрито с мерки, които дори Мири Гу не би могла да пробие. Предлагам… да не й казваш… истината.

Полковник Робърт Гу-младши бе изпълнил задачата и можеше да си ходи. Отиде до вратата, но нещо го накара да се обърне.

Баща му го гледаше крадешком. Боб беше виждал този поглед. Понякога войниците, които командваше, се сриваха. Изпадаха в отчаяние и вършеха глупави и егоистични неща, водещи до сериозни последици.

„Но това е моят старец!“ Неопитността и отчаянието не можеха да му служат за извинение.

Въпреки това… Боб бе видял видеоматериала на спасителите, които бе повикал Шариф. Бе видял баща си и дъщеря си да лежат до кратера в лабораторията. И бе видял как Робърт бе протегнал ръка с отломката, за да защити Мири. Така че въпреки чудовищната издънка на стареца трябваше да каже още нещо:

— Благодаря ти, че я спаси, татко.

 

 

Боб му бе казал да продължи оттам, докъдето бе стигнал. Това бе постижимо по отношение на училището. Робърт и Хуан си бяха взели писмените изпити, а след това бяха пропуснали коледните празници. Сега се връщаха за това, което повечето ученици смятаха за най-страшната част от срока: представянето на проектите на Родителската вечер. Внезапно проблемите и ужасяващата вина бяха сведени до притеснението да не се изложи пред децата и родителите им.

Учудващо, но Хуан Ороско все още му говореше. Момчето не знаеше какво точно се е случило в университета. Спомените му бяха изтрити дори по-систематично от тези на Мири. Сега Хуан подреждаше парчетата и се опитваше да различи истината и лъжата.

— Не помня нищо, след като стигнахме до кампуса, а полицията все още държи дрехите ми. Дори не мога да видя последните няколко минути на дневника ми! — Момчето размаха ръце със същото отчаяние, което Робърт бе видял, когато се запознаха.

— Държат и дрехите на Мири.

— Знам! Вече я питах. — Очите на Хуан се насълзиха. — И тя не си спомня. Тъкмо бяхме станали приятели, Робърт. Нямаше да ме вземе с нея, ако не ми вярваше.

— Така е.

— Да, но сега ме отблъсква, както преди. Решила е, че съм се уплашил, и затова е тръгнала да те търси сама. Може и наистина да съм се уплашил. Не мога да си спомня!

Лена → Хуан, Сиу: <sm>Дай й време, Хуан. Мири е разстроена, особено от станалото с майка й. Мисля, че обвинява себе си, а може би и нас. Знам, че не си се уплашил.</sm>

Лена → Сиу: <sm>Не мога да разбера защо търси съчувствие от тоя кучи син.</sm>

Хуан погледна настрани, сякаш постепенно се оправяше.

Робърт го потупа по гърба. Успокояването на другите не беше част от предишната му биография.

— Не е така, Хуан. Когато бяхме под земята, не те наричаше страхливец. Напротив, много се тревожеше за теб. Просто й дай малко време. — Той се огледа за нещо, с което да го разсее. — Между другото, нали не искаш всичката ни работа да отиде на вятъра? Какво стана с децата от Бостън и Южна Америка? Трябва да наваксаме с проекта.

Лена → Сиу: <sm>Виж го ти негодника! Чуди се как да изкопчи малко помощ от момчето.<sm>

Шегата не беше много сполучлива, но Хуан го погледна и се усмихна.

— Да. Трябва да се заемем със сериозните неща!

 

 

Боб и Мири не дойдоха за представянето. Или попе не бяха физически видими — а Робърт знаеше, че Хуан ги търси упорито.

— Тази вечер Мири е в клиниката, Хуан. Изписват майка й. — Боб май беше много доволен, че Робърт има други ангажименти за вечерта.

— Но може би ще ни погледне, нали?

Всъщност това беше доста голямо събитие за Феърмонт, макар и не за добро. Пресата обръщаше сериозно внимание на събитията в университета и лъжите на Защитници на личното вече бяха подхранили цял куп теории за конспирации. Слуховете обхващаха всичко, свързано с онази вечер. Робърт беше прегледал материалите, хем за да разбере какво точно се бе случило, хем да види какво мислят хората. Повечето теории описваха Кабала като безобидни авантюристи, точно както бе споменал Боб. Но имаше и журналисти, които твърдяха, че Робърт и някой си Тимъти Хюин, за когото въобще не бе чувал, били организирали безредиците на повърхността и в подземията!

Робърт бе задобрял в блокирането на папараците, но вниманието към него бе твърде голямо. Само за няколко дни рейтингът му бе нараснал повече, отколкото за половината му живот. По тази причина прекарваше доста време в училище, където правилникът прогонваше по-досадните зяпачи.

Тази вечер, на представянето, забраната бе в сила. На скамейките присъстваха само предварително поканени родители и роднини, някои виртуално. Повечето не се интересуваха от него. Но когато погледна статистиките, разбра, че има множество невидими наблюдатели.

Насочващото обучение не беше гордостта на гимназия „Феърмонт“. Повечето деца не можеха да усвоят най-новите допълнителни приложения, а старците бяха още по-зле. Но, според Чумлиг родителите предпочитаха демонстрациите главно защото така можеха да разберат какво точно правят децата им.

Екипите бяха от двойки и тройки и имаха право да ползват помощ от целия свят. Програмата щеше да започне след залез-слънце и промяната на реалността трябваше да е относително лесна. Чумлиг беше предоставила на учениците цяла седмица, за да завършат проектите си.

Публиката бе настанена в западната част на стадиона, което оставяше източната за нуждите на участниците.

Робърт и Хуан стояха в очертанията на игрището заедно с останалите изпълнители. Всички знаеха реда на екзекуцията, така де, на изпълнението си. Устройствата им показваха знаци, на които пишеше колко остава и кой е наред. Нямаше нищо демократично в последователността — тя бе дело на Чумлиг и другите учители. Робърт се усмихна. Интуицията му все още работеше. Дори без да знае подробностите, можеше да каже кой проект е силен и кой не. Виждаше кой най-много се притеснява от публичната изява… Чумлиг също му беше ясна. Нейната последователност бе обмислена така, че да напрегне всички деца докрай.

Учудващо, това успя да допринесе за качеството на шоуто.

Първи започнаха близнаците Раднър. Естествено източната страна не беше достатъчна за тях двамата. Бяха подготвили някакъв едновремешен железопътен мост, чиито стоманени колони се извисяваха в двата края на трибуните. След секунди конструкцията продължи на югозапад във виртуална орбита над земята. Кулминацията настъпи, когато по нея мина голяма влакова композиция с парен локомотив. Трибуните се разлюляха от силата на локомотива.

— Ей! — каза Хуан и сбута Робърт. — Това е ново. Сигурно са получили достъп до протоколите на поддръжката. — Дори досега близнаците да не бяха сред заподозрените за безредиците пред библиотеката, вече излизаха в челните места. Робърт предполагаше, че от това ще им стане още по-хубаво.

Повечето проекти включваха визуални ефекти, но имаше и ученици, които бяха сглобили разни уреди. Дорис Шлей и Махмуд Куон бяха построили всъдеход, който можеше да катери стъпалата на трибуните. Когато стигна до върха, го избутаха през ръба, след което се чу нещо като гръм и машината се спусна на земята, без да се счупи. Хуан се изправи, за да види със собствените си очи. Поздрави Шлей и Куон и отново седна.

— Има си всъдеходен парашут! Но се обзалагам, че Чумлиг няма да им пише повече от пет. — И започна да имитира учителката. — Това е съвсем елементарно инженерство. — Въпреки това продължи да се усмихва. И двамата знаеха, че повечето участници няма да изкарат и петица.

Някои от децата дори имаха проекти като тези на приятелите на Мири. Имаше демонстрации на два нови материала — усилен ластик и някакъв воден филтър. Ластикът не беше особено впечатляващ, докато човек не осъзнаеше, че не е оптически ефект. Проектът беше на две момчета, които Робърт почти не познаваше. Двамата стояха на двадесет крачки един от друг и управляваха огромна кукла, която бе вплетена в ластика им. По някакъв начин променяха физическите характеристики на материала чрез подръпването на двата края. Понякога ластикът се опъваше като гигантска прашка и връщаше куклата в центъра, а понякога се разтягаше неимоверно. Представлението им предизвика наистина бурни овации.

Проектът с филтъра пък беше просто изображение на градински маркуч, включен към водопровода. Над него се виждаше диаграма как софтуерът може да търси предварително зададени замърсители. Нямаше звукови ефекти, а графиките бяха груби и почти неподвижни. Робърт погледна небето, после каза:

— Ще им пишат шест, нали?

Хуан се усмихна завистливо.

— Да. Чумлиг харесва подобни неща. — Не можа да се сдържи и добави: — Лиза и Санди никога не се стараят с графиките, но чух, че са намерили купувач за филтъра. Обзалагам се, че те ще са единствените, които ще изкарат пари от тези проекти.

 

 

— Наш ред е, хлапе — каза Робърт.

Единственият знак, че Хуан го е разбрал, беше погледът му — втренчен в часовника.

Сиу → Хуан: <sm>Ще се справиш, Хуан.</sm>

Хуан → Сиу: <sm>Мири гледа ли?</sm>

Робърт и Хуан бяха последни — единствената част от графика, която бе извън контрола на Чумлиг. Това беше заради факта, че в проекта им участваха външни групи, които имаха собствен график.

Хуан се поколеба още секунда, после затича към футболното игрище, като създаваше виртуална сцена успоредно на трибуните. Изпълнителите започнаха да се появяват в двата края на сцената. Образите им бяха съвсем обикновени, без допълнителни ефекти. Просто реални хора с реални инструменти.

— Здравейте, здравейте, здравейте! — Хуан беше прекалено ентусиазиран и доста паникьосан, поне според Робърт. Можеше да запишат гласа предварително и да го пуснат на плейбек, или пък Робърт да е водещ, но така щяха да изгубят точки пред Чумлиг. Затова сега момчето се дереше на живо, а думите излизаха от устата му ту в бързо кресчендо, ту със странни паузи. — Дами и господа! Посрещнете Оркестъра на Америка, създаден специално за вас тази вечер, от учениците от гимназия „Чарлз Ривър“, на живо от Бостън, и — той махна наляво — Химнасио Класико де Магаланес, също на живо, по мрежата от Пунта Аренас, Чили!

Вече и двете страни на сцената бяха запълнени от двеста деца с червени униформи в северната част и Пъстрозелени в южната. Това бяха части от два хора и два оркестъра, отдалечени на седем хиляди мили, и единственото, което ги свързваше, беше мрежата. Съгласието им да участват в този проект си беше направо малко чудо. В очите на зрителите успехът може би изглеждаше шаблонен, но провалът си бе съвсем реална опция. „Е, на репетицията не беше зле.“

— А сега — Хуан повтори, за да засили ефекта, — а сега, дами и господа, Оркестърът на Америка ще изсвири собствена версия на Химна на Европейския съюз от Бетовен по текст на Ороско и Гу и мрежова синхронизация от Гу и Ороско! — Поклони се несръчно и изтича към мястото, където стоеше Робърт. Беше пребледнял, по лицето му се стичаше пот.

— Добре се справи — каза Робърт.

Хуан кимна, трепереше.

Смесеният оркестър започна да свири. Сега всичко беше в ръцете на децата и синхронизиращия алгоритъм на Робърт. Звуците от чела и контрабаси се разнесоха от музикантите от Бостън и от другия край на света. Адаптацията беше с малко по-бърз ритъм от оригиналния химн. Всяка нота преминаваше през стотици мрежови разпределители и закъсненията варираха с няколкостотин милисекунди.

Това беше същият синхронизационен проблем като на протестния хор на Уини пред библиотеката.

Едната част от хора започна да пее стиховете на Хуан на английски, а другата на испански. Учениците разполагаха със собствен диригентски интерфейс, който помагаше малко. Освен това се оказаха изненадващо добри певци и музиканти. Но въпреки всичко изпълнението се нуждаеше от магическото закъснение, осигурявано от програмата на Робърт (както и от доста по-дълбоката магия на Бетовен).

Робърт се заслуша. Приносът му не беше перфектен, даже беше по-зле, отколкото на репетициите. Имаше твърде много зрители. Той се притесняваше, че може да се случи нещо подобно. Личната му гледка показваше, че има няколко милиона зрители, които хабяха ресурси и объркваха предвиждащата програма, тоест разваляха представлението.

Въпреки това синхронизацията оцеля и изпълнението не се накъса.

Още десет секунди. Пеенето се извиси до кресчендо и като по чудо през последните две секунди всичко си пасна. Текстът свърши и мелодията заглъхна.

Обединеният хор и оркестър погледна публиката. Децата се усмихваха, макар и малко засрамено.

От трибуните се чуха бурни аплодисменти.

Бедният Хуан изглеждаше абсолютно изцеден. За щастие не му се наложи да излиза отново. Изпълнителите се поклониха и започнаха да се оттеглят към двата края на сцената — и съответните си краища на света. Хуан се усмихна малко притеснено и помаха на публиката, след което се обърна към Робърт.

— Вече не ми пука за оценката. Важното е, че го направихме!