Върнър Виндж
Краят на дъгата (24)

22.
Велосипедна атака

Преди да влезе в стаята, Алфред изчака. Нямаше смисъл да вдига шум, хората на Заека можеше да чуят.

— Какво ти казах, док! Успяхме! — Оптическият кабел, на който се радваше Заекът, беше невероятно тънък и почти не се виждаше.

Ваз кимна. И той имаше повод за радост: тъкмо бе успял да възстанови връзка с военната си мрежа.

Браун → Мицури, Ваз: <sm>Засега всичко е спокойно.</sm>

Алфред прегледа информацията от подслушвателните постове на Съюза. Обстановката изглеждаше спокойна въпреки огромната тълпа, която се събираше пред библиотеката. Заекът беше организирал перфектно събитие за отвличане на вниманието. Почти перфектно — тъй като вече се разрастваше твърде много.

Ваз коленичи пред кутията, към която беше включен кабелът. От една страна, тя приемаше нелицензираната информация от криминалните компютри на Паркър, а от друга, симулираше поведение на „примерен гражданин“ според всички изисквания на ХСС. Като цяло устройството не беше толкова надеждно, колкото военната мрежа на Алфред, но в случая вършеше работа.

Алфред се закачи към кутийката и вече приемаше видеосигнала на Паркър. Вече наистина беше оперативен ръководител.

Видеокартината от лаптопа подскачаше, но Ваз разпозна знаците по стените. Сътрудниците на Заека бяха проникнали в лабораториите. Още по-впечатляващ бе фактът, че нямаха проблем да заблудят системите за сигурност.

— Колко им остава до Цел А? — Всъщност това беше мястото, където провеждаше изследователската си програма. Щеше да се престори, че го инспектира, заедно с останалите.

— Почти са стигнали. — Заекът махна разсеяно с лапичка. — След десет минути ще започнат да инсталират екипировката. Не се тревожи.

Алфред погледна другите си камери.

— Повечето от устройствата ми останаха от северната страна на Гилман Драйв. — В реални бойни условия те просто щяха да се закачат и да превземат местната мрежа. Но сега бяха заклещени от автомобилния трафик, а поне едно вече бе блъснато.

Заекът разпери подигравателно лапи, но поне не извади нов морков.

— Е, не може да имаш всичко. Феновете на Хачек и на скуучитата направиха, каквото поискахме. Персоналът на лабораториите е навън. Безредиците засмукват цялата мощност на местните комуникации. Всичко изглежда съвсем невинно. Не ми казвай, че вие бихте могли да замаскирате така добре операцията.

Ваз не отвърна на брътвежите му. Вече осъзнаваше, че най-малкото, което може да изпитва към Заека, е раздразнение. Подпря гръб на кесона и продължи да следи събитията. Хората от държавна сигурност гледаха внимателно, но на погрешно място. Според анализаторите му Заекът беше нагласил нещата перфектно спрямо параноята на ДС. Засега състоянието на Алис Гонг беше неизвестно. Сътрудниците на Заека напредваха и след малко „инспекцията“ щеше да започне. След половин час можеше да започне да предава фалшивите резултати. А след това просто трябваше да се изниже и да остави да заловят останалите. Нещата се развиваха толкова добре, че можеше да си остане в Бомбай. Не че се оплакваше де!

„Червен флаг от анализаторите!“ Някой от хората му, които следяха видеообмена, се бе натъкнал на нещо. Алфред погледна доклада. Беше десетсекунден запис от едно от неговите устройства. Две деца с велосипеди стояха на улицата и гледаха нещо, което може би беше блъснатото му устройство… „Тези вече ги видях!“ Започнаха да изникват тревожни въпроси. Кои бяха тези деца? Това устройство всъщност от неговите ли беше?

Отговорите, които получи, не бяха никак приятни.

Заекът нямаше достъп до анализаторите на Съюза, но внезапно се изправи и подсвирна.

— Мамка му! Имаме си компания, док.

 

 

Мири остави колелото си на стойката пред Пилчнър Хол. Хуан настоя да сгъне своето и да го внесе в сградата. Мири му каза, че това е тъпо, но той просто сви рамене и отвърна:

— Моето колело е специално.

Лена и Сиу вече не се виждаха, но гласът на Лена ги последва през отворената врата.

— Би трябвало да има охрана, Мири. Това не ми харесва.

— Това е стандартното поведение за спешни случаи. Незаетите стаи са заключени, а другите са отворени.

— Вече не ви виждаме.

Внезапният срив в информационния поток беше странен, но Мири не искаше да го признае.

— Обзалагам се, че високочестотните комуникации са пренасочени към библиотеката.

— Да — обади се Сиу. — Получаваме оттам невероятни кадри.

По коридорите на Пилчнър Хол имаше следи от присъствието на Робърт. Тръгнаха към долния етаж. Но там имаше места, на които Хуан и Мири можеха да общуват само един с друг.

Това е като къща, обитавана от духове. — Гласът на Хуан затихна, той посегна и я хвана за ръката. Мири не се отдръпна; трябваше да запазят спокойствие. Със сигурност обаче загубата на връзка в офис сграда беше странна.

Завиха зад един ъгъл и попаднаха на връзка, достатъчна за съобщения.

Мири → Бандата на Мири: <sm>Мисля, че наблюдаваме.</sm>

Лена → Бандата на Мири: <sm>Първо загубихме картината. Сега едва говорим. Излезте оттам.</sm>

Мири → Бандата на Мири: <sm>Това е временно. Сигурна съм, че ще възстановят комуникациите.</sm> Колко ли лоши бяха безредиците пред библиотеката?

Мири си представи разговора, който вероятно водеха Лена и доктор Сиен в колата. Баба й изглеждаше наистина обезпокоена.

Сиу → Бандата на Мири: <sm>Съгласна съм с Мири. Но все пак се обаждайте по-често.</sm>

Лена → Бандата на Мири: <sm>Да! Дори ако тръгнете да се връщате. Къде е Робърт?</sm>

Мири → Бандата на Мири: <sm>Съвсем близо. Улавям директен сигнал.</sm>

Коридорът беше ярко осветен, точно както се предполагаше при мрежови проблеми. Сгънатото колело на Хуан не вдигаше никакъв шум — просто трябваше да го побутва понякога. Единственият шум беше от стъпките им. От следващия ъгъл започваше по-тесен коридор с разклонения на всеки няколко метра: едно от преустройствата на модерната архитектура.

За известно време разполагаха с високочестотна комуникация. По стените се появиха съобщения, нечие медицинско изследване блестеше ярко от лявата им страна. Мири изпрати продължителен видеоматериал на Лена и Сиу, после завиха отново и връзката изчезна съвсем.

— Това място е наистина мъртво.

— Аха. — Направиха още няколко крачки. Ако не се броеше директната връзка с Хуан, Мири все едно се намираше на обратната страна на луната. Дръпна момчето напред.

След ъгъла коридорът свършваше със затворена врата.

— Мири, вече не засичам дядо ти.

Мири погледна картата.

— Трябва да са отпред, Хуан. Ако не може да влезем, просто ще почукаме. — Вече не се притесняваше, че ще ядоса Робърт и приятелите му. Всичко това беше много странно.

В същия момент вратата се отвори и се появи мъж с тъмни дрехи. Може би беше преподавател, а може би чистач. Във всеки случай не изглеждаше приятелски настроен.

— Какво търсите тук? — попита мъжът.

 

 

— Как са ни открили?

Заекът направи предупредителен жест.

— Не толкова високо, док. Могат да те чуят. — Сякаш гледаше над рамото на Алфред. — Според мен следят дядото на момичето.

Ваз погледна купчината дрехи на пода.

— Все още ли предават сигнал?

— Разбира се. За пред външния свят старците все още се мотаят тук. Дори фалшифицирам медицинските им данни.

Алфред заскърца със зъби.

— Това хлапе е много досадно — продължи Заекът. — Понякога си мисля, че…

Алфред махна с ръка и съществото изчезна заедно с цялата публична връзка. Сега над цялото място имаше спусната мъртва зона.

Естествено неговата военна мрежа все още предаваше. Според анализаторите имаше около шестдесет секунди, преди да събуди подозренията на университетската администрация.

Браун → Мицури, Ваз: <sm>Не можем да поддържаме това, Алфред.</sm>

Ваз → Браун, Мицури: <sm>Ще вдигна мъртвата зона след няколко секунди.</sm>

Точно затова успешните мисии се нуждаеха от оперативен ръководител. Той провери устройствата си, които бяха влезли в сградата: децата се приближаваха. Вече можеше да ги чуе през тънките стени. Погледна към заключената врата. Може би просто трябваше да замълчи, когато почукаха. Не, вероятно щяха да извикат полиция.

„Добре, време е за действие.“ Алфред придвижи две от най-близките си устройства. Не разполагаха с оръжеен капацитет, но щяха да служат за отвличане на вниманието. След това отвори вратата и се озова пред две деца и сгънато колело.

— Какво търсите тук?

 

 

Мири се опита да запази самообладание — трудна работа, когато влизаш в чужда собственост и се мъчиш да измислиш правдоподобна лъжа. Освен това продължаваше да няма връзка с външния свят.

Хуан пристъпи напред и каза истината:

— Търсим дядото на Мири. Засичаме, че е някъде зад вас.

Човекът сви рамене.

— Тук няма никого освен мен. Както вече сте установили, в мрежата има проблеми. Сградата не трябваше да ви допуска дотук. Ще ви помоля да се върнете в обществените зони. — Сега на вратата имаше забранителен знак, както на повечето стаи в Пилчнър Хол. Въпреки това Мири все още не можеше да се свърже.

Хуан кимна, сякаш думите на мъжа бяха съвсем смислени. След това направи още няколко стъпки напред, като предаваше на Мири това, което виждаше. Стаята беше ярко осветена. На пода имаше някаква дупка със стоманена стълба, водеща надолу.

— Добре — съгласи се Хуан. Ръцете му започнаха да човъркат нещо по колелото, но всъщност й изпращаше съобщение.

Хуан → Мири: <sm>Виж дрехите на пода до дупката!/sm>

Мири → Хуан: <sm>Време е да изчезваме.</sm>

Отвън щяха да повикат полиция. Тя сви рамене и каза нарочно небрежно:

— Ами добре, тогава ще тръгваме.

Непознатият въздъхна.

— Не, твърде късно е.

Зад тях се чу шум, сякаш нещо метално се тътреше по пода.

Пътят за отстъпление беше отрязан.

В същия момент Хуан реши да си пробие път напред и хвърли колелото си по непознатия. Чу се звук от късане на гума и велосипедът избухна, и обсипа с парчета стаята и непознатия.

— Хайде, Хуан! — Мири затича към дупката. Досещаше се къде може да е Робърт и как да пусне алармите.

Надвеси се над ръба и погледна стълбата.

— Хуан!

Мъжът се бе изправил и приближаваше. И държеше нещо, нещо, насочено към нея. Мири замръзна.

Хуан беше толкова глупав… Не можеше да му попречи, но въпреки това опита. Лошият отстъпи и от устройството в ръката му изхвърча лилава светкавица. Мири усети вцепеняващ шок. Претърколи се в дупката и стисна стълбата с изтръпналите си ръце. Не успя да се задържи и падна на твърдия цимент.

Всички видеоизображения изчезнаха — може би бе повредила дрехите си. Но пък успя да чуе виковете отгоре.

— Бягай, Мири! Бягай… — Чу се някакъв хрущящ звук и гласът му секна.

Мири побягна.