Върнър Виндж
Краят на дъгата (15)

13.
Бандата на Мири

Откакто се помнеше, Мири имаше проблем с бабите и дядовците. Родителите на Алис и техните родители бяха от Чикаго и бяха починали. От страната на Боб, Робърт тъкмо бе успял да се възстанови, а тя беше на път да го загуби отново.

И така оставаше Лена…

Лена Гу беше мъртва само на книга. Бе успяла да убеди Боб да нагласи това с помощта на „Защитници на личното“. Дори бе поискала да запази това в тайна от Мири, но Боб й беше признал. Това беше мъдро, защото Мири така или иначе щеше да разбере, а сега бе обвързана с обещание. Не беше казала нищо на Робърт дори когато общуваха добре и той изглеждаше толкова отчаян.

Но сега Мири също се отчайваше. Не беше виждала Лена от пет месеца. Бе почти готова да й се обади след инцидента с Езра Паунд, но това щеше да затвърди лошото мнение на баба й за Робърт. Боб се държеше като страхливец и игнорираше проблема. Алис пък бе твърде заета с подготовката си, където нещата не вървяха. „Добре, ще трябва да се справя сама.“ Мири беше замислила добър план с привличането на Шариф. В началото всичко беше наред. Бе успяла да пробие екипировката на Шариф и имаше директен достъп до Робърт, но след пътуването до университета разбра, че още някой използва студента.

Беше крайно време да посети Лена.

Изчака уикенда и взе кола до Пирамид Хил. В събота там беше наистина оживено. Боб казваше, че му напомняло залите с електронни игри от детството му. Трябваше да отидеш до парка физически, но после можеше да се потопиш в най-различни светове. Пирамид Хил беше собственост на Казино Ваха и беше за деца, които не са достатъчно големи да залагат. Но най-важното бе, че разполагаше с добра сигурност. Дори Робърт да проявеше любопитство, щеше да му е трудно да я проследи до Лена.

Тя извади колелото от багажника на колата и промени външния му вид на малко магаренце. Собственият й образ беше от класическото аниме: големи очи, щръкнала коса и малка уста. Това щеше да държи останалите настрана.

Тръгна с магаренцето по алеята, която обикаляше хълма. За момент погледна какво е модерно днес. Уф. Повечето бяха предимно Скуучи глупости. Навсякъде щъкаха Таласъми и Баби Яги. Преди година никой не беше чувал за скуучитата, а сега бяха по-известни от имената на големите корпорации. Дори бяха затъмнили новата версия на „Завръщане в креда“. Имаше стотици различни Скуучи герои. Някои представляваха нагло открадната интелектуална собственост, други идваха от фолклорни легенди от целия свят. Образите бяха много семпли, създадени без никаква креативност. Може би точно затова се радваха на такава популярност сред най-малките.

Близо до върха на хълма ръмжеше огромно същество. Всъщност така нейният визьор изобразяваше установката за свободно падане. Капсулата се изстрелваше нагоре, достигаше четири g, след което предлагаше на пасажерите почти минута при нула g, докато докосне земята. Това беше най-впечатляващата атракция в Южна Калифорния. В днешно време приятелите на Мири не й обръщаха внимание, но като дете тя бе изкарала не един следобед в подскоци нагоре-надолу в небето.

Стигна почти до средата на пътя към източния изход, без да си избере игра. Внимаваше да не пипа и да не се качва на механични играчки. Особено внимателно избягваше малките пухкави същества. „Пипнеш — плащаш“ беше девизът на парка. Може би трябваше все пак да се включи в някаква игра, за да спрат да я тормозят.

Спря и се огледа. Беше доста шумно, но ако човек се заслушаше, щеше да разбере, че всеки играе в собствен свят. Всичко бе така измислено, че играчите и екипировката да не си пречат един на друг. Прикритието й беше добро: класическото аниме бе твърде извисено за местните глупаци — А какво ще кажеш за „Духове близнаци“? За нея се искат само двама.

Мири насмалко да падне от магаренцето. Обърна се и извъртя колелото между себе си и гласа. Насреща й стоеше истински човек — и също използваше аниме образ. Мири за момент погледна в реалността: Хуан Ороско. Ама че лош късмет. Никога не си бе представяла, че и той си пада по анимето.

Пусна гласа, който й бе записала Анет Ръсел.

— Не днес. Търся нещо друго.

Ороско — или по-скоро образът с щръкнала коса — наклони глава въпросително. — Ти си Мири Гу, нали?

Това вече беше съвсем неучтиво, но какво можеше да се очаква от един четиринадесетгодишен смотаняк?

— Е, и? Не искам да играя. — Тя се обърна и забута колелото по алеята. Ороско тръгна след нея. Той беше със сгъваемо колело, което въобще не му пречеше.

— Знаеш ли, че с дядо ти се готвим заедно за часа на Чумлиг?

— Знам. — „Проклятие!“ Ако Хуан разбереше накъде се е запътила, можеше да каже на Робърт. — Ти да не ме следиш?

— Това не е забранено!

— Но не е възпитано. — Тя леко забърза.

— Е, не те дебна постоянно. Надявах се да се засечем и просто те видях да влизаш през западния вход… — Явно беше нагласил настройките на късо разстояние. — Дядо ти се опитва да ми помогне. Мисля, че почвам да пиша все по-добре. А аз го уча да носи. Но… малко ми е жал за него. Постоянно изглежда ядосан от нещо.

Мири не каза нищо.

— Както и да е, мислех си… може би, ако се срещне с някой от старите си приятели… ще се почувства по-добре.

Мири се извъртя към него.

— Ти да не би да вербуваш?

— Не! Е, наистина имам едно сдружение, което би могло да облагодетелства възрастни хора, но в случая не става дума за това. Дядо ти ми помага в училище и аз искам да му помогна.

Вече почти бяха стигнали източния вход. Това беше последният шанс на парка да изкара пари. Колкото по-близо бе човек до входа, толкова по-настойчиви бяха опитите за продажба. Косматковците танцуваха игриво около тях и молеха да ги погалят. Бяха истински играчки и човек можеше да почувства плюшената им кожа и тежестта им. Често опцията за безплатно возене на свободното падане примамваше иначе съпротивляващите се дечица. Като по-малка Мири си купуваше поне по едно на месец. Най-любимите й все още стояха в спалнята.

Тя подкара бедното магаренце през тълпата, като избягваше говорещите мечета и истинските деца. След малко се озоваха навън. За момент Мири потрепери и махна образа си. Сега отново беше обикновено дебело момиче, а колелото й — нормално колело. Ороско беше хилав и нервен. Колелото му изглеждаше ново, но имаше някакъв проблем в разгъването.

„Не искам да разбере за Лена.“

Тя ръгна с пръст момчето в гърдите.

— Дядо ми си е добре. Няма нужда да го забъркваш в разни далавери. Извън училище стой далече от него. — И пусна образа, който Анет бе създала за тяхната група Отмъстителки. Момчето потръпна.

— Но аз просто искам да помогна!

— Ако те хвана да ме следиш пак… — Тя превключи на забавено съобщение, което той щеше да получи след няколко часа.

Анонимен → Хуан Ороско: <sm>Ако пак ме ядосаш, ще направя така, че училищните ти записи да приличат на подправени.</sm>

Хуан за момент замълча. Тепърва му предстоеше да се притеснява.

Разбира се, заплахата беше фалшива: Мири вярваше в спазването на закона дори когато се преструваше, че го нарушава.

Тя яхна колелото — за малко щеше да падне — и се спусна надолу, по-далече от Ороско.

 

 

Старческият дом „Краят на дъгата“ се намираше на североизток от Пирамид Хил. Беше много стар и известен. Беше построен преди шестдесет години, когато предградията не се бяха разпростирали толкова. Беше станал много известен в зората на двадесет и първи век, когато множество богати възрастни хора бяха дошли да живеят тук.

Мири караше по колоездачната алея и гледаше да не пречи на никого. Разрешителното й за посещения все още бе валидно, но на децата тук се гледаше като на хора втора ръка. Когато беше по-малка, смяташе, че това селище е магическо. Истинските ливади бяха също така красиви като фалшивите във Фолбрук. Имаше истински бронзови статуи, колони и тухлени стени. След като тръгна на училище, успя да направи няколко очевидни заключения. Тук все още имаше доста пари, но бяха похарчени от хора, които не знаеха какво да правят с тях.

Ороско не се бе опитал да я проследи, нито бе прикрил следите си. Беше успял да разгъне колелото си и се движеше към предградието Меситас. Тя го държеше под око. Дали Хуан беше човекът, отвлякъл Шариф в университета? Нямаше начин. Това беше работа на някой по-умен, чиито умения можеха да съперничат с тези на Мири.

Добре. Имаше да мисли за по-важни неща. Къщата на Лена беше в края на втората улица. Мири бе мислила доста за тази среща и за това какво ще каже. Дори бе създала специална визия. Беше базирана на нещо, над което работеше още от втори клас, когато бе разбрала значението на термина „нелечима остеопороза“.

Първо направи палмите по-високи и широки. Докато се качваше по хълма, листата им се смениха с надвиснали корони от вечнозелени иглички. Разбира се, Мири нямаше физическа поддръжка. Не разполагаше с игрални нашивки на ризата, нито с Микроохлаждане. Слънцето щеше да продължи да я пече независимо от това как изглеждаха небето и дърветата. Може би трябваше да приеме жегата като някакво заклинание. И преди се бе замисляла върху този проблем, но винаги имаше нещо по-важно за оправяне. Тази визия заимстваше от стотици фантазии, но ефектът си беше неин. Това беше нейната концепция за Лена. Нямаше намерение да я показва на никого. Повечето визии бяха по-забавни, когато се споделят, но не и тази.

Накрая спря и слезе от колелото. Последните двеста крачки трябваше да са пеша. Наоколо имаше и други хора, но в нейната визия те бяха обикновени селяни. Тя виждаше тротоарите и рампите за инвалидни колички като горски пътечки и изтъркани прагове.

След малко се озова във вътрешната горичка. Десетки пътечки водеха към затънтени къщи в гората. Тук дърветата бяха много стари и високи. Хората тук бяха от по-висок ранг — не от категорията на Лена, но все пак заслужаваха уважение. Мири сведе очи към земята, надяваше се, че никой няма да я заговори.

Направи последен завой и се озова пред дървена хижа. Точно над нея се намираше най-високото дърво в гората. Силата на вещиците. Източникът на древната мъдрост. Тя подпря колелото на стената и посегна към тежкото месингово чукало. Звукът избумтя в главата й. Мири не обърна внимание на гадната мелодийка, носеща се от звънеца, който Лена бе донесла от Пало Алто.

Изминаха няколко секунди и Мири чу отвътре стъпки. Стъпки? Огромната врата се отвори и изображението на Мири се изправи пред сериозно предизвикателство: жена, не много по-възрастна от учителите й. „Какво правиш тук?“ За момент Мири замръзна. Не очакваше такава изненада. След малко се съвзе и кимна учтиво.

— Сиу Сиен?

— Да. А ти си Мири, нали? Внучката на Лена? — Жената пристъпи навътре и й махна да влезе.

— Не знаех, че ме познавате. — Мири влезе, мислеше трескаво. Сиу Сиен изглеждаше твърде млада за вещица. „Добре, ще я направя чирачка на Лена. Кандидат-вещица!“

Кандидат-вещицата Сиен се усмихна.

— Лена ми е показвала твои снимки. А веднъж те видях в училище. Лена каза, че рано или късно ще се появиш.

— Значи… ще ме види?

— Ще я попитам.

— Благодаря — отвърна Мири и се поклони.

Сиен я заведе до един стол до отрупано с книги бюро.

— Ей сега идвам.

Мири седна на пластмасовия стол. Книгите на бюрото бяха истински, от онези за навременно четене. Страниците съдържаха каквото пожелаеш, но си бяха истински страници. Разбира се, не изглеждаха достатъчно зловещо за видението на Мири, но поне купчината бе голяма. Най-отгоре, сякаш не на място, имаше информационен лист. Мири набързо го превърна в блещукащ гримоар, наведе се напред и разгледа книгите. Механика и електроинженерство. Сигурно бяха на Сиен. Мири беше проучила досиетата на всички от класа на Робърт. Кутията с играчки до бюрото сигурно съдържаше нещата, които бе създала в часа по конструиране. Мири позна огънатия поднос от новините.

Ама че съвпадение! Сиу Сиен да се окаже съквартирантка на баба й.

Зад нея се чу вик. Вратата се отвори и се появи чирачката заедно със старшата вещица. Мири вече бе подготвила образ. Количката на Лена имаше шест колелца, много практични и скучни. Столът на Господарката Гу имаше големи дървени колела със сребърен обков. Когато се въртяха, от тях изскачаха сини искри. Мири си представяше, че Лена е облечена в тежко черно, което поглъща светлината по магически начин. Широкополата й островърха шапка бе метната на облегалката на стола. Тук свършваха специалните ефекти. Останалото си беше истинската Лена. Всъщност целта на визията беше да подчертае колко чудесна е баба й.

Старшата вещица огледа Мири и каза:

— Боб не ти ли каза да ме оставиш на мира? — Май не бе чак толкова ядосана, колкото предполагаше Мири.

— Да. Но толкова исках да те видя…

— О? — Тя леко се наведе напред. — Как е майка ти, Мири? Всичко наред ли е?

— Алис е добре. — Лена знаеше твърде много неща за Алис, но нямаше нужда да узнава всичко. Освен това не можеше да й помогне. — Исках да поговорим за друго.

Господарката Гу въздъхна и затвори очи. Когато ги отвори, може би се усмихваше.

— Радвам се да те видя, малката. Просто не искам да се карам с теб и Боб. И най-вече не искам Знаеш кой да разбере, че още съм жива.

— Ще се караме само малко, Лена. — „Докато не постигнем някакво съгласие и не ми позволиш да те посещавам по-често.“ — Няма нужда да се тревожиш за Знаеш кой. — Думите на Господарката Гу бяха в най-добрия дух на фентъзи традицията, макар да бе тъжно, че Робърт е представен като чистото зло. — Обещавам, че няма да му кажа за теб. — „Поне докато сама не поискаш.“ — Взех мерки, преди да дойда тук. Освен това Знаеш кой не е особено добър в дебненето.

Лена поклати глава.

— Така си мислиш ти.

Сиен стоеше до инвалидната количка и ги гледаше мълчаливо. Може би тя можеше да помогне.

— Вие виждате Знаеш кой всеки ден, нали, мадам?

— Да, в часа на Чумлиг по търсене и анализ, и по конструиране.

— Е, Чумлиг не е толкова лоша… — „За тъпите предмети, които преподава.“ Мири успя да премълчи последния коментар, но все пак се изчерви.

Кандидат-вещицата Сиен сякаш не забеляза.

— Всъщност е много добра. Точно това обяснявах на Лена. Луиз знае повече за задаването на въпроси, отколкото аз научих през целия си живот. И освен това ми обясни важността на анализационните програми. — Тя посочи стария гримоар. Мири беше леко озадачена. Чумлиг наистина беше свястна, но клишетата й бяха доста досадни.

Разбира се, не биваше да спори дори с младшите вещици и затова наведе глава учтиво.

— Да, мадам. Във всеки случай виждате често Знаеш кой. Наистина ли е толкова ужасен?

Сиу Сиен поклати глава.

— Странен е. Изглежда толкова млад. Робърт, искам да кажа Знаеш кой, може да е много мил и учтив — и след това да те отреже изведнъж. Видях да го прави с няколко деца. Възрастните странят от него, а Уинстън Блънт направо го мрази.

Мири бе видяла Блънт в библиотеката в събота. Вярно, че повечето й внимание беше фокусирано върху битката за Зулфикар Шариф, но бе усетила враждебното отношение на Блънт.

Сиен се обърна към крехката жена в инвалидната количка.

— Боя се, че Лена е права. Той използва хората. Каза, че се възхищава на проекта ми, само за да го вземе.

Лена се изкикоти. Това бе нещо, което възрастните владееха добре. Според Мири това бе единственото позитивно нещо на старостта.

— Сиу, Сиу. Каза ми, че си се развълнувала, когато нарязал колата.

Сиен изглеждаше леко притеснена.

— Ами да. Запалих се по науката с модели на ракети. Нямаше да постигна нищо, ако се притеснявах да си изцапам ръцете. В днешно време достъпът ни до истинските неща е силно ограничен от автоматичната бюрокрация и за това вина има моята хардуерна система за сигурност. И на двама ни ужасно ни се искаше да счупим нещо, затова подкрепих действията му. Но на него не му пукаше за мен. Аз бях просто средство за постигане на целта.

Лена се засмя отново.

— Късметлийка. За няколко дена разбра нещо, което на мен ми отне години. — Тя приглади косата си. Модерната медицина не бе съвсем безпомощна. Преди пет години Лена Гу имаше паркинсон и Мири още помнеше треперенето й. Но новите лечения бяха спрели болестта и бяха запазили разума й. Уви, за остеопорозата все още нямаше лек. Мири бе проумяла техническата страна на въпроса „защо“ още във втори клас, но дори Алис не можеше да й обясни моралната.

Мири погледна старшата вещица.

— Радвам се, че ти е отнело толкова много време. Иначе нямаше да се роди Боб и да се ожени за Алис… и да ме има мен.

— Да — измърмори Лена и отклони поглед. — Боби беше единствената причина да остана с дядо ти. Той се отнасяше почти човешки с момчето, поне докато не видя, че не може повече да контролира живота му. А по това време Боб вече бе избягал в армията. — Очите й се върнаха на Мири. — Гордея се с това. Направих ужасна грешка, като се омъжих за дядо ти, но пък това доведе до създаването на два живота — и ми струваше само двадесет години.

— Не ти ли липсва понякога?

Господарката Гу се навъси.

— Това се доближава твърде много до скарването, млада госпожице.

— Съжалявам. — Мири клекна до инвалидната количка и хвана ръката на Лена. Старата жена се усмихна, знаеше какво предстои, но нямаше как да му се противопостави. — Вече от толкова години не сте заедно. Помня, че ни идваше на гости, след като се разделихте. Беше ли щастлива тогава?

— Разбира се! След толкова много години се бях отървала от онова чудовище.

— Да, но когато той се разболя, ти му помогна.

Лена завъртя очи към кандидат-вещицата Сиен.

— Като ти кажа, изхвърли тая малка негодница навън.

— Добре… — Сиен изглеждаше несигурна.

— Но не още. Мири, и преди сме говорили за това. Боб дойде тук и ме помоли за помощ. Помниш ли? И ти беше с него. Боб така и не разбра как стояха нещата между Робърт и мен. Нямаше представа на какво съм подложена. Но не можах да устоя на молбите му и красивото ти личице. Знаеш ли… понякога деменцията размеква човека. Почти цяла година Робърт беше безпомощен, но все още разпознаваше хората и си спомняше за нашия брак. За известно време дори се разбирахме добре.

Мири кимна.

— А след това откриха как да го излекуват. По това време дядо ти беше почти като растение. Ако не бяха измислили лекарството, щях да остана с него до края. Но вече знаех какво ще стане. Чудовището щеше да се завърне. — Лена размаха пръст пред носа на внучка си. — Само глупакът повтаря два пъти грешките си. Разбра ли?

Но Мири все още държеше другата й ръка.

— А не може ли нещата да се променят? Когато са го излекували, част от него вече е била мъртва. — Тази теория беше на Джин Ли. — Знам, че напоследък е гневен, но това е, защото му липсват много неща. Може би лошотията се е махнала.

Лена махна към Сиу Сиен.

— Нали чу какво каза Сиу за благородния му характер?

Мири мислеше трескаво. С Алис не помагаше, но бързата смяна на темата понякога разсейваше Боб.

— Лена, ти живееш тук, откак дядо се разболя. Можеше да се преместиш навсякъде, след като не искаш да ни посещаваш, но избра да останеш тук.

— Живях много години в Сан Диего. Няма да се откажа от приятелите си, любимите си магазини и разходките. Е, разходките ги зарязах вече, но възкресяването на Знаеш кой няма да ми провали живота!

— Но ти не познаваше доктор Сиен преди, нали?

— Не. И сега ще намекнеш, че тъй като тук има само двеста и петдесет души, нашето съжителство не може да е съвпадение.

Мири замълча. Сиен се обади:

— Изборът беше мой. Аз се преместих това лято, щом разбрах, че се оправям. Аз съм една от най-възрастните тук, но съм толкова умна и енергична, че не знаеха какво да ме правят. Затова си намерих съквартирантка. Бабата ти е с десет години по-млада от мен, но на тази възраст това няма значение. — Тя потупа Лена по рамото.

Мири си спомни, че Лена Луелин Гу дълги години бе провеждала психиатрични консултации в „Краят на дъгата“. Ако някой бе уредил съжителството, то несъмнено бе тя. Момичето отвори уста, но забеляза предупредителния поглед на Лена.

След секунда Лена се намести на количката.

— Виждаш ли, момичето ми? Чисто съвпадение. Но признавам, че е полезно. Сиу ме информира за модерното обучение на Знаеш кой. — Тя се усмихна зловещо, без помощта на спецефектите на Мири.

— Да — каза Сиен. — Ние го наблюдаваме колективно.

— Чудовището няма да ме спипа този път.

Мири се дръпна.

— Вие провеждате съвместно начинание! — Никога не си бе представяла, че двете вещици ще са толкова модерно настроени.

— Какво?

— Съвместно начинание. Партньори с противоположни силни и слаби страни. За пред обществото сте едно, представено от мобилния партньор, но всъщност възприятията ви са двойни.

Сиен продължаваше да я гледа неразбиращо.

Мири прати сигнал към двете жени. Всъщност и двете бяха офлайн.

— Вие не носите, нали?

Сиу посочи към бюрото.

— Ей там ми е информационният лист. Опитвам се да наваксам с толкова сериозни неща, че нямам време да се занимавам с глупости.

Мири почти забрави мисията си.

— Доктор Сиен, много грешите за това. Нима Чумлиг не ви е обяснила? Някои аналитични програми не могат да се пуснат със статично видео.

— Показа ми БЛАСТ9, но не можах да разбера нищо.

— Защото сте го пробвали на листа.

— Мири, опитвам се да започна с по-простите неща, които вървят на информационния лист.

Лена я изгледа и отново се обърна към внучка си.

— Мири, ти не разбираш. Живееш във време, което си мисли, че може да пренебрегне човешкото състояние. — Тя вдигна глава. — Не си чела „Тайните на възрастта“, нали?

— Разбира се, че съм ги чела!

— Извинявай. Разбира се. Това е най-известната творба на бившия ми съпруг. И признавам, поемите наистина са гениални. Ти си заобиколена от медицински обещания и наполовина излекувани хора. Това те разсейва от реалността. — Тя направи пауза, сякаш се чудеше дали да продължи да говори. — Мири, истината е, че ако имаме късмет и сме предпазливи, ще остареем и ще станем слаби и много, много уморени. Всяка борба рано или късно свършва.

— Не! Ти ще се оправиш, Лена. Просто още нямаш късмет. Всичко е въпрос на време.

Лена се засмя и Мири си спомни, че „Всичко е въпрос на време“ е мантрата в цикъла на Робърт.

— Очаквах, че разговорът ни ще стигне дотук. Съжалявам, Мири.

Момичето наведе глава. „Но аз само исках да помогна!“ Странно, така й беше казал и Ороско. Може би не беше абсолютен мизерник. И можеше ли наистина да й помогне? Но той бе казал още нещо и точно сега то можеше да се окаже по-важно. Да! Внезапно Мири осъзна как да обърне разговора в своя полза. Погледна баба си и се усмихна невинно.

— Лена, знаеш ли, че Знаеш кой се учи да носи?