Върнър Виндж
Краят на дъгата (21)

19.
Провалът е възможен

Изпитите в гимназията наближаваха. Имаше някои прилики с това, което си спомняше от детството си. С приближаващите празници учениците се разсейваха. А и коледният филмов сезон започваше да се просмуква във виртуалните светове, които обитаваха.

Но определено в тези изпити имаше нещо различно. За Робърт Гу те бяха трудни. За първи път трябваше да се напъне, за да надмине останалите в класа. Подобно нещо му се беше случило в началото на студентските му години, когато известно време трябваше да посещава лекции по точни науки. Тогава за първи път се сблъска със студенти, които не бяха по-долу от него, и с преподаватели, които не се възхищаваха на таланта му. Оттогава беше избягвал подобно унижение.

Досега.

Математика и общо усещане. Статистика и информационна механика. Търсене и анализ. Дори в търсене и анализ имаше ограничения за ползването на мрежата. Въпреки че ги учеше да се сработват, Чумлиг настояваше, че всеки трябва да има някакъв минимум знания.

Сега всичките й изтъркани фрази се събираха в една адска седмица.

Мистериозният странник се появи след изпита по „общо усещане“. Този път беше само зелена светлинка и глас.

— Проблем с изпитите ли, мой човек?

— Ще се справя. — Всъщност математиката му беше интересна.

Мири → Хуан, Сиу: <sm>Пак говори с някого.</sm>

Сиу → Хуан, Мири: <sm>Какво казва?</sm>

Мири → Хуан, Сиу: <sm>Не знам. Аудиосигналът е частен. Хуан! Върви при него.</sm>

Хуан → Мири, Сиу: <sm>Ти не си ми началник. Но и без това щях да говоря с Робърт.</sm>

Странникът се засмя.

— Във Феърмонт не пишат автоматични шестици, дори и тройки. Провалът е възможен, но ти… — Робърт видя Хуан Ороско, който се задаваше от училищната сграда; Странникът продължаваше: — и Ороско не сте двойкаджии. Макар че програмата ви е опростена. Да беше видял изпитите на внучка си.

— Не закачай внучка ми! — Ако този негодник я замесеше в това…

Но отговор не последва.

Хуан се огледа колебливо.

— Говориш ли с някого, Робърт?

— Не е свързано с училище.

— Защото не виждам никого.

Хуан → Робърт: <sm>Важно е да не получаваш помощ отвън.</sm>

— Знам — отвърна Робърт на глас.

— Добре. — Явно Хуан не смяташе, че Робърт ще се справи с тестовете. Понякога хлапето сякаш се опитваше да го предпази. — Виж, училището използва наистина добра защита. Може би има деца, които успяват да я заблудят, но повечето само си мислят, че могат.

„А Странникът очевидно няма проблеми със защитата.“ Беше толкова могъщ, а си губеше времето да го дразни. Дали не беше някой стар враг — някой доста по-умен от Уини Блънт?

— Както и да е, мисля, че можем да изкараме шест с нашия проект. — Момчето започна да обяснява плана си да използва текст и музика заедно с алгоритмите на Робърт. Все едно слепец водеше слепеца, но след няколко минути Робърт беше напълно погълнат от идеята.

Вкъщи също имаше напрежение, и то не заради изпитите. Среднощното изпълнение на Робърт беше прието като нападение. Нищо, че се бе опитал да предпази Алис — така или иначе не можеше да го признае. Този път нямаше разговори и заплахи, но той долавяше неспокойния поглед на Боб. Синът му сякаш се чудеше дали не храни змия в пазвата си. Подобно заключение щеше да осигури на Робърт изритване в „Краят на дъгата“.

Всъщност разбра защо това още не се е случило покрай Мири. Тя го засече един ден, докато се мотаеше из Фолбрук и чакаше някоя от по-приятните разновидности на Шариф.

Слезе от колелото и тръгна до него.

— Как са изпитите, Робърт?

— Здрасти, Мири. А твоите как са?

— Аз попитах първа! Освен това знаеш, че моите почват след ваканцията. — Ентусиазмът й се бореше с дипломацията. — Та как се справяш?

— Мисля, че ще имам четири по математика.

— О! Лошо.

Робърт се засмя.

— Напротив, идеално е. Преди алцхаймера въобще нямаше да схвана задачите.

— Значи всичко е наред. — Тя му се усмихна — леко.

— Един приятел… ми каза, че децата в твоя клас са наистина добри.

— Знаем как да използваме инструментите.

— Мисля, че мога да задобрея повече с математиката, — каза Робърт почти на себе си. — Може би ще е забавно. — Разбира се, ако планът проработеше, щеше да си върне поезията и другото беше без значение.

Мири се усмихна по-широко.

— Обзалагам се, че можеш! Знаеш ли… мога да ти помогна. И аз обичам математиката. Между сроковете ще ти покажа някои неща. — Гласът й доби началнически тон, сякаш вече планираше ваканцията.

„Прилича на Алис.“ Робърт почти се усмихна.

— Почакай, все още ми предстоят изпити. — Сети се и за проекта на Хуан. Момчето се справяше добре, но Робърт все още изоставаше с графиката и интерфейса. — Там ще ми трябва помощ.

— Няма да ти помогна да мамиш, Робърт! — Лицето на Мири се стегна.

Спряха и се спогледаха.

— Не става дума за това, Мири! — След това осъзна какво точно е казал. „Господи, едно време поне знаех, че обиждам хората.“ — Просто исках да кажа, че изпитите са трудни.

Лена → Мири, Сиу: <sm>Успокой се, хлапе. Дори аз не мисля, че Робърт се закача с теб.</sm>

Сиу → Лена, Мири: <sm>Брей, това ти е за първи път.</sm>

Мири продължи да го зяпа още секунда, след което се засмя.

— Трябваше да се сетя, че един Гу не би мамил. Просто съм много ядосана на няколко деца от училище. Казвам им да не лъжат, а те продължават да човъркат протоколите.

Тя отново тръгна напред и Робърт я последва.

— Всъщност трябва да ти кажа нещо.

— Какво?

— Боб иска да те отпрати. Мисли, че си се опитал да нападнеш Алис. — И спря, сякаш очакваше някаква защита от негова страна.

Но Робърт само кимна, спомняше си погледите на Боб. Значи „Краят на дъгата“ беше близо.

— Колко ми остава?

— Това исках да ти кажа, да не се тревожиш. — Оказа се, че спасението му бе дошло от страна на полковник Алис. Явно тя не се бе почувствала заплашена от него. Мири се чудеше как да се изрази, за да не го обиди. Оказа се, че Алис го смята за откачен старец, а откачените старци трябва да ходят до тоалетната постоянно, нали? Освен това не мислела, че я е нападнал. Робърт си спомни как го бе заболяла главата от удара във вратата. Вероятно бойните изкуства бяха част от тренирането на Алис. Всъщност тя беше опасната в къщата. Горкият Боб, горката Мири, горката Алис.

— Та тя каза на Боб, че прекалява и че ти имаш нужда от ходенето на училище. Каза, че можеш да останеш, докато… — Гласът й потрепери, докато се чудеше как да се изрази по-меко. — „Докато не избухне пак пред дъщеря ми.“

— Разбирам, Мири. Ще се държа добре.

— Ами хубаво. — Мири се огледа. — В такъв случай те оставям да правиш… каквото си правеше. Успех на изпитите.

И се качи на колелото, и се отдалечи. Старият велосипед имаше само три скорости. Робърт поклати глава и не можа да се сдържи да не се усмихне.