Върнър Виндж
Краят на дъгата (12)

10.
Чудесна тема за дисертация

Въпреки че това дразнеше Алис, Мири гледаше да не се набива на очи вкъщи. Но пък и Алис, и Боб не искаха тя да общува повече с Робърт. Смятаха, че при удобен случай той ще я депримира пак.

Добре. Тя остави Робърт да ползва дневната, когато иска, и гледаше да се държи настрана. Но също така го наблюдаваше при всеки удобен случай.

Хелоуин приближаваше и тя трябваше да подготвя нещата с приятелките си, но сега всичко това й се струваше глупаво.

Затова Мири се въртеше около по-далечните си приятели, като Джин от Хайнан — родителите му бяха психиатри. Джин не говореше добре английски, но нейният мандарин беше още по-зле. Всъщност езикът не беше проблем. Двамата се срещаха на неговия или нейния плаж — в зависимост от това в коя част на света времето е по-хубаво — и си говореха на примитивен английски, а въздухът около тях се изпълваше с предполагаеми преводи и картинки. Малката им клика имаше голям принос по различните форуми. Това беше едно от най-обществено отговорните хобита на Мири.

Джин беше пълен с теории за Робърт.

— Дядо ти е бил почти мъртъв, когато докторите са го спасили. Нищо чудно, че сега се чувства зле. — Той размаха като доказателство някакви изследвания. Днес беше събрал деца, чиито възрастни роднини бяха увредени по някакъв начин. Повечето просто слушаха под формата на малки рачета или обикновени икони. Само неколцина бяха в човешки образ, може би дори в действителния си. Сега говореше едно от децата — момиче на около десет години.

— Една от прабабите ми беше така. Всъщност сестра на едната ми прабаба. Била главен счетоводител. — Хм, това главен счетоводител не говореше много на Мири. — Но в началото на века се скапала и изпаднала в депресия. Баба ми разправяше, че загубила проницателността си и след това я уволнили.

Един от раците запълзя назад и се обади:

— Че какво му е особеното на това? И брат ми е безработен и депресиран, а е само на двадесет. Животът е тежък.

Момичето не обърна внимание на прекъсването.

— Значи тая моя прабаба просто била старомодна. Баба й намерила работа като художник. — Детето показа някакви едновремешни реклами на мобилни Телефони. — Тя била добра, обаче не изкарвала много пари. А след това спрели да използват видеоизображения. Както и да е, след това баба я гледаше — дванадесет години. Това малко напомня на твоя случай, Мири.

„Дванадесет години! Аз ще откача още на първата!“

— И после?

— После всичко се оправи. Мама откри един сайт за лечения. Там са специалисти в повишаване на уменията. След четиридесет и осем часа в клиниката прабаба ми излезе с уменията на маркетингов мениджър. — Това беше днешният еквивалент на „главен счетоводител“.

Настъпи тишина. Дори някои от раците изглеждаха шокирани.

— На мен ми прилича на НТ — обади се Джин.

— Навременно трениране? И какво от това?

— НТ е незаконно — каза Мири. „Не искам да говорим за това!“

— Тогава не беше незаконно. А и не е толкова лошо. Прабаба ми живее доста добре, стига да си слага ъпгрейдите. И изглежда щастлива, въпреки че понякога плаче.

— На мен ми прилича на умствен контрол — обади се Джин.

— Не е така, точно ти би трябвало да го знаеш, Джин Ли! Китаец, с родители психиатри. — Очите й зашариха, търсеха неща, които другите не виждаха. — Родителите ти са били в армията, нали? Сигурно разбират от умствен контрол. Точно това правехте в Мианмар!

Джин скочи и изрита пясък към образа на момичето.

— Не! Това е било много отдавна. Никой вече не прави такива неща. Поне не и ние!

Мири реши, че не харесва малкото момиче, въпреки че всъщност май казваше истината. За един проект по история в пети клас беше разпитвала Боб за Мианмар. Беше го цитирала като „високопоставен анонимен източник от армията“. Той беше потвърдил това, което се намираше по сайтовете. ТДМВ технологията беше възможен кошмар от години и Мианмар беше единственото място, където я бяха тествали мащабно. „Всичко се свежда до проблема с разпространението. Китайците бяха измислили нови медикаменти, които даваха добри резултати в лаборатория, но не и в реални условия. Похарчиха половината си бюджет, а можеше да спечелят повече от една добра пропагандна кампания.“ Хората бяха еволюирали хиляди години, устоявайки на внушенията, и нямаше магически начин това да се промени.

Мири скочи и викна с тона, който обикновено ползваше Алис:

— Хей! Не съм тук да спорим за политика! Търся помощ за дядо си.

Малкото момиче я погледна и се усмихна странно.

— Просто се опитвах да помогна. Вече ще слушам. Ето, цялата съм слух. — И дори прибави към образа си заешки уши.

Всички замълчаха. Мири огледа плажа. Знаеше, че гледката е истинска, въпреки че никога не беше ходила в Хайнан. Беше много красиво и приличаше на Ла Хола, макар че плажът бе доста по-голям. В далечината се виждаха заснежени върхове, точно като в Калифорния.

— Е, добре, — каза Джин. — Как да помогнем на Мири Гу? Но без НТ, с него приключихме. Дядо ти справя ли се с нещо?

— Ами… винаги е бил добър с думите, най-добрият, когото познавам. Не може да носи, но се справя добре с числа и механизми. — Това предизвика у останалите известен интерес. — Само че това често го разгневява.

И им показа историята с разрязания автомобил. Ако Луиз Чумлиг не се бе застъпила за него, щяха да го изключат.

Ушите на момиченцето отново станаха нормални. Естествено то пак имаше мнение.

— Сега чета какъв е бил преди. „Известен поет“, ала-бала. Но са го обичали само хора, които никога не са го срещали.

— Това не е вярно! Вярно, че не обича глупаците, но… — Внезапно устремът й секна, спомни си разказите на Лена за баба Кара и инцидента с Езра Паунд.

Джин зарови пръсти в пясъка.

— Нека не се отклоняваме. Има ли си приятели в училище?

— Не. Сдружил се е с Хуан Ороско, но той е глупак.

— А приятели от едно време?

Мири поклати глава. Никой от старите му познати не се бе обадил. Нима приятелството беше нещо толкова временно?

— Има и други възрастни в класа, но те почти не си говорят.

— Потърси някой, с когото си прилича — каза малкото момиче. — Сигурно има стотици хора с подобни проблеми. След това уреди да се срещнат уж случайно. Ако дядо ти не знае, че си замесена, няма да се сърди. — Погледна нагоре, сякаш озарено от прозрение. — Даже нещо по-добро. Едно време дядо ти е предизвиквал интерес. Сигурна съм, че има много студенти, които ще се заинтересуват от него. Можеш да предложиш на някого чудесна тема за дисертация.

 

 

Мири влезе в търсачките. Оказа се, че един от съучениците на Робърт го е познавал от години. Би трябвало да го забележи по-рано. Двамата имаха толкова общо! Ако можеше някак да ги събере… Жалко, че дядо й се бе обединил с глупавия Ороско… Но Уинстън Блънт беше зает с нещо извън училище, нещо, което включваше поне още един познат на Робърт от седемдесетте години на миналия век.

Как да уреди, че да се съберат?

Потърси и дипломанти, които да поговорят с Робърт. Не вярваше, че дядо й ще се поддаде на фалшиво ласкателство, но щеше да е добре да се срещне с човек, който го уважава. А ако беше човек с по-слаби умения, тя щеше да го насочва.

Пусна световно издирване и за своя изненада откри почти перфектен кандидат след пет минути. Въпросният Шариф се намираше в Орегон, което бе достатъчно далеч, че по-голяма част от контакта да протича по мрежата. Въпреки че бе досадно, малкото момиче беше дало добри идеи.

Мири се поколеба. Фактически всички добри предложения бяха дошли от момичето. Може би въпросната личност криеше нещо. Мири се опита да открие нещо за самоличността й. Но дори детето наистина да беше десетгодишно, това не доказваше нищо. Някои петокласници бяха наистина плашещи.

 

 

Жената беше висока и облечена в черно.

— Разбрах, че търсите помощ.

Зулфикар Шариф вдигна поглед от чинията си. Не беше усетил приближаването й. След малко разбра, че все още стои сам на масата си в студентския стол.

— Не приемам фантазии. — „Боже опази. Не пак!“

Жената го погледна строго. Не беше на повече от тридесет, но той не можеше да си представи, че е дошла на среща.

— Младежо, аз не съм фантазия. Разбрах, че си търсиш тема за дисертация, нали така?

— О! — Зулфи Шариф не си падаше по високите технологии, но през последната си година в Орегонския университет беше започнал да се отчайва. Ръководителката му Ани Бландингс май се интересуваше повече от това да си има постоянен асистент, който не взима заплата. Така че още през януари беше пуснал обяви за помощ. Естествено веднага го бяха засипали с плагиатства и откровени глупости. Бландингс беше толкова противна, че почти се бе изкушил от някои от офертите, но приятелите му го вразумиха.

След като бе отсял плагиатствата и простотиите, не бе останало почти нищо. Дотук с високите технологии. През последните два семестъра основно подпомагаше кариерата на Бландингс, а през останалото време работеше в телефонни услуги. Беше дошъл в Америка, за да се посвети на литературата, но напоследък се чудеше дали да не се върне в Калкута.

А сега тази жена. „Отговорът на молитвите ми“. Той й махна да седне — това поне щеше да я постави в неудобно положение.

Но изображението спокойно приседна на стола — дори тапицерията лекичко се огъна.

— По-скоро очаквах писмо.

Жената сви рамене, друго в образа й не потрепна.

— Всъщност имам нужда от тема за дисертация — продължи Шариф. — Но трябва да знаете, че не се интересувам от плагиатство или съавторство. Ако предложението ви е такова, откажете се. Просто имам нужда от насоки от истински ръководител.

Жената се усмихна зловещо и той за момент се зачуди дали не е свързана с Ани Бландингс. Старата вещица не носеше, но може би имаше приятелки.

— Няма нищо незаконно, господин Шариф. Просто видях обявата ви и ще ви предложа невероятна възможност.

— Нямам много пари!

— Сигурна съм, че ще постигнем споразумение. Заинтересуван ли сте?

— Ами… да.

Жената се наведе напред. Дори сянката й се движеше в съответствие с осветлението на помещението. Шариф не знаеше, че е възможна подобна прецизност.

— Мисля, че едва ли знаете, че Робърт Гу е жив и живее в Южна Калифорния.

— Глупости! Той почина преди няколко години. — Пръстите му пробягаха по невидимата клавиатура и той пусна стандартно търсене. Откакто бе започнал работа, беше станал много добър в тези търсения. — Така, спрял е да пише. Алцхаймер… и се е завърнал!

— Да. Това навява ли ви идеи?

— Хм. — „Ако се бях разровил, щях да разбера още преди месеци.“ Интервюирането на Робърт Гу щеше да е все едно да говориш с Уилям Шекспир. — Наистина е добра възможност.

— Чудесно. Но има малки усложнения.

— Например?

— Робърт — жената сякаш замръзна за момент, — имам предвид професор Гу, винаги е бил малко чепат. А сега е дори по-зле. Мога да ви дам личния му номер, но от вас зависи дали ще го заинтригувате.

Без номер щеше да му е трудно да се добере до големия поет.

— Колко ще струва? — Имаше около двадесет хиляди долара в сметката си. Може би щеше да успее да измуфти брат си за още един заем.

— О, не се интересувам от пари. Просто искам да съм в течение и да задавам по някой въпрос от време на време.

— Но аз ще съм с предимство, нали?

— Разбира се.

— Добре. — „Робърт Гу!“ — Споразумяхме се.

— Чудесно. Дайте ми пълен достъп за момент. — Жената му подаде ръка.

Първото правило на Епифанията гласеше: „Пълният достъп е само за родители и съпрузи, в противен случай рискът е голям.“ Дали заради голямата нужда, или заради нещо в тона й, Шариф протегна ръка към празното пространство. Гъделичкането в пръста сигурно беше въображаемо, но въздухът се изпълни с обвързващи сертификати.

След малко документите бяха уредени и във въздуха остана само един номер. Шариф го погледна с някакво мрачно предчувствие.

— Значи просто да му се обадя?

— Вече разполагате с тази възможност. Но запомнете какво ви казах за неговите особености. Запознат ли сте с творчеството му?

— Разбира се.

— А възхищавате ли му се?

— Да! Направо го обожавам. — Това твърдение работеше с всички професори, които познаваше, а и в този случай беше истина.

— Това може да е достатъчно. Но не забравяйте, че професор Гу не се чувства добре. Той все още се възстановява и може да се наложи да му помагате.

— Ако трябва, ще му изхвърлям нощното гърне.

Образът отново замръзна за момент.

— Едва ли ще се стигне до това. Но много му липсват неща от миналото. Например старите книги. Нали се сещате, онези ръбести неща.

„Що за създание е това?“

— Знам всичко за физическите книги. Дори имам много. — Вече се оглеждаше за такси.

— Чудесно. Желая ви успех, господин Шариф. — Жената се усмихна и изчезна.

На Шариф много му се искаше да сподели радостните вести с някого. Столът обаче беше почти празен, а Шариф не си падаше по бързото писане на съобщения. След малко реши, че ще е по-добре да не се хвали, докато не осъществи контакт с Гу.

Освен това го притесняваше и нещо друго. „Май постъпих доста глупаво, като й дадох пълен достъп!“ Направи няколко проверки. Устройството казваше, че е чист, но беше логично да твърди точно това, ако е хакнато. „По дяволите. Хич не ми се иска да си чистя дрехите. Не и отново!“

Особено в този случай. Погледна идентификационния номер на Робърт Гу. Ако подходеше правилно, най-накрая щеше да започне дисертацията си. И то не каква да е дисертация. Шариф смяташе, че Гу е един върховете в съвременната литература.

А Ани Бландингс мислеше, че Робърт Гу е Господ.