Лий Голдбърг
Г-н Монк отива в Германия (4)

3. Г-н Монк взема тортата

Ерик и Ейми Клейсън бяха прекрасна двойка, която водеше прекрасен живот. Бяха към трийсет и няколко годишни, с достойни за манекени, изваяни съвършени тела и тен, живеещи в чудесен, много съвременен апартамент на Телеграф Хил, който беше изключително светъл и предлагаше вълнуваща гледка към залива. Семейство Клейсън бяха идеалната двойка, изобразявана в рекламите на всеки продукт или услуга, които обещаваха здраве, жизненост, сексапил и безкрайно щастие. Единственото, което не беше наред в тази картина, беше, че семейство Клейсън бяха мъртви.

Но дори в смъртта изглеждаха страхотно. Нямаше и следа от насилие или кръвопролитие, само вкочанените им тела, подобно на два прекатурени манекена на витрината на магазин.

Ерик беше без риза и носеше късо долнище на пижама. Съпругата му беше по нощница и тънък халат. И двамата бяха на пода до масата за вечеря, столовете им още стояха изправени. На масата имаше отворена бутилка вино, две чаши и полуизядено парче сватбена торта, с две вилици на ръба на чинията.

Когато влязохме, екип съдебни медици чакаше нетърпеливо да прибере в торба нещата от масата, а двама служители от моргата чакаха също толкова нетърпеливо да приберат в чували двата трупа на пода. Бях ги виждала да се мотаят и нервничат така преди. Несъмнено Стотълмайер им беше казал да изчакат, за да може Монк да огледа местопрестъплението.

Преди да стигнем там, ни пресрещна капитан Стотълмайер, който ни дръпна настрани за кратки инструкции и потърка с показалец гъстите си мустаци. Това беше жестът, който го издаваше. Беше напрегнат.

— Жертвите са Ерик и Ейми Клейсън. Продават недвижими имоти заедно. Прислужницата им ги открила тази сутрин в осем часа — каза Стотълмайер. — Според медицинския експерт смъртта им е настъпила около полунощ.

Монк вдигна глава и огледа телата от определен ъгъл.

— Били са отровени.

— Така смята и медицинският експерт — каза Стотълмайер. — Ще анализираме виното, тортата и стомашното им съдържание. Не би трябвало да се затрудним с разпознаването на отровата и какво е било поръсено с нея.

Монк се приближи до масата, с протегнати пред тялото ръце, като режисьор, очертаващ границите на кадър.

— Коя е заплетената част? — попитах капитана.

Стотълмайер отново потри мустака си и посочи към мъж със здраво стиснати устни, който стоеше до панорамния прозорец и правеше гримаси към гледката. Имаше военна подстрижка и изглежда, се чувстваше неудобно в убито сивия си костюм.

— Това е Андрю Уокър, от службата за защита на съдебната система на САЩ — прошепна капитанът. — Семейство Клейсън са били включени в програма за защита на свидетелите.

Когато чу името си, Уокър рязко извъртя глава. Имаше свръхчувствителния слух на доберман пинчер и вероятно същия фризьор. С маршова стъпка се приближи право към нас. Страхувах се, че смята или да ни застреля, или да ни ухапе.

— Какво правят тук тези цивилни граждани? — попита Уокър. Говореше през стиснати зъби, сякаш челюстите му бяха пристегнати с тел. Или може би се опитваше едновременно да ръмжи и да говори. — Достатъчно лошо е, че сигурността ни е била пробита, и без двама външни хора.

— Това там е Ейдриън Монк, а това е неговата асистентка, Натали Тийгър — каза Стотълмайер. — Ако искате този случай да бъде приключен бързо, Монк е човекът, който може да го направи.

Уокър хвърли поглед към Монк, който се мръщеше на тортата, почти докосвайки с нос засъхналата бяла глазура.

— Не съм впечатлен — каза Уокър.

— Още не е направил нищо — рекох.

— Обучен съм да преценявам способностите на противник в рамките на наносекунда.

— Той не е противник — каза Стотълмайер.

— Важат същите критерии — каза Уокър. — Той е от лека категория.

— Защо семейство Клейсън са били включени в програма за защита на свидетелите? — попитах.

— Това е поверителна информация, сладурче — рече Уокър.

— Те са мъртви, Уокър — каза Стотълмайер. — Какво значение има сега?

— Това разкрива методите ни — каза Уокър.

— Които и без друго трябва да се заемете да промените, тъй като явно не действат — каза Стотълмайер, после се обърна към мен: — Двамата Клейсън са били любовници, работещи като счетоводители за мафиотска фамилия в Ню Джърси. Правителството заплашило двойката с двайсет години затвор, освен ако не ни кажат къде мафията си крие парите.

Наблюдавах Монк. Той обикаляше из апартамента, оправяше разни предмети по полиците и бършеше прах.

— Съгласили се да проговорят в замяна на закрила, имунитет срещу съдебно преследване, и голяма сватба в Манхатън — продължи Стотълмайер. — Заминали на меден месец и така и не се върнали. Правителството им дало нови лица, нови имена и нов живот тук в Сан Франциско. Всичко било прекрасно, досега.

Нищо чудно, че двамата Клейсън изглеждаха като съвършената двойка, водеща съвършения живот. Те бяха фалшиви, отвътре и отвън. Но оценявах символиката на това, че буквално започваха живота си наново в сватбения си ден. Бяха престъпници с чувство за романтичност.

Монк спря пред телевизора. Екранът беше черен, но DVD плейърът беше включен. Той изопна плещи и наклони глава на една страна, после на друга. Не се опитваше да поправи стойката си: разкриваше престъплението. Още не беше казал и дума, но знаех, че сме приключили тук.

Хвърлих поглед към Стотълмайер. Той също го знаеше.

— Погрижихме се те никога да не бъдат открити. Но някой в Министерството на правосъдието трябва да се е разприказвал — каза Уокър. — Не бяха чак толкова много хората, които знаеха кои са те и къде се намират. Ще намеря мястото, откъдето е изтекла информацията, и ще го запуша с куршум.

— Няма „теч“ — каза Монк.

— Тогава как ги е открила мафията? — попита Уокър. — Дори ако сам Големият Карло Де Сантини се беше сблъскал лице в лице с тях на улицата, пак нямаше да ги познае.

— Ако това е бил удар на мафията, защо са отровени? — попита Стотълмайер. — Защо не са ги застреляли, или намушкали, или не са ги хвърлили от балкона им?

— Мъртвият си е мъртъв — каза Уокър.

Стотълмайер поклати глава в знак на несъгласие:

— Но бихте си помислили, че Де Сантини ще иска да го направи възможно най-мъчително и жестоко, за да изпрати послание на всеки друг, който смята да сътрудничи на правителството: Ще ви открием и ще умрете от ужасна смърт.

— Мафията не ги е открила — каза Монк.

— Само след седмица Министерството на правосъдието щеше да се сдобие с многобройни обвинения, които да отправи срещу фамилията Де Сантини — каза Уокър. — Убийството на двамата Клейсън снощи проваля целия случай. Не виждате ли връзката?

— Семейство Клейсън не са убити снощи — каза Монк.

Побързах да се включа в разговора, преди Уокър да успее да застреля Монк на място:

— Мисля, че господин Монк иска да каже, че, технически погледнато, е било тази сутрин — казах. — Медицинският експерт казва, че са умрели след полунощ.

— Навън е било тъмно — каза Уокър. — По моему това значи, че е било нощ.

— Не са убити и тази сутрин — каза Монк.

Уокър се обърна към Стотълмайер:

— И този ненормалник е най-добрият ви детектив? Това не говори особено добре за прилагането на закона във Фриско. — Той се обърна към Монк: — Аз виждам на пода двама мъртъвци. Вие какво виждате?

— Аз виждам двама души, които са били убити преди година — рече Монк.

— Не мислите ли, че щяха да са малко по-разложени? Освен това бях на сватбата им преди година, представяйки се за барман, и те си бяха съвсем живи.

Стотълмайер разтри слепоочията си:

— Монк, мислиш ли, че можеш да бъдеш по-малко загадъчен и да минеш направо на въпроса?

Разбира се, че не. Монк трябваше да си получи забавлението. Знаех го, и Стотълмайер също го знаеше, но не и Уокър, и лицето му придобиваше зловещ оттенък на червеното. Зловещ за Монк, не за Уокър.

— Цялата история е точно тук — каза Монк и включи DVD плейъра.

Беше заснета на видео сватба. Привлекателна двойка полагаше брачните си обети пред съдия с кисела физиономия в нещо, което приличаше на величествена банкетна зала в стар хотел. Тъй като говорехме за сватба, предположих, че двойката са семейство Клейсън, преди да се сдобият с новите си лица. Старите им лица също не изглеждаха толкова зле.

— Какво, по дяволите, са правели със записа от сватбата си? — каза Уокър. — Това е сериозно нарушение на сигурността. Ако някой е видял това, то е щяло да провали прикритието им.

Те бяха романтици по сърце, затова, разбира се, запазили записа, независимо от риска, който не ми се струваше твърде висок.

— Не проумявам как — казах. — Можело е да бъде запис от сватбата на приятел или роднина.

— Станало е причина да ги убият, нали? — изсъска ми Уокър. Поне зъбите му не ми разкъсаха кожата.

— Не, не е — каза Монк. — Но показва извършването на убийството.

— Как е възможно? — попита Уокър. — Записът е направен преди година.

— Сега започвате да схващате — каза Монк.

— Нищо не схващам, по дяволите — заяви Уокър.

— Просто изплюй камъчето, Монк — рече Стотълмайер. — Кой ги е убил?

— Не знам кой го е направил — каза Монк. — Но вие знаете.

Уокър се приближи с отсечени крачки до Монк и застана така, че носът му почти опираше в неговия:

— Би трябвало да ти изритам задника още тук и сега. Да не ме обвиняваш, че информацията е изтекла от мен? Или се опитваш да кажеш, че самият аз съм ги убил?

Монк отстъпи една крачка назад, за да остави известно разстояние между двамата, и се блъсна в телевизора.

— Нито едното, нито другото. Ето какво се е случило. По някакъв начин фамилията Де Сантини е открила, че двамата Клейсън, или както са се казвали преди, възнамеряват да съдействат на властите и че във въпросната нощ ще бъдат включени в програма за защита на свидетелите. Двойката щяла скоро да има нови имена и лица и щяла да бъде почти неоткриваема. Така че сватбата била последният шанс на фамилията Де Сантини да ги убие, но двойката била твърде добре защитена.

— Дяволски си прав, че бяха — каза Уокър. — Всички гости бяха щателно проучени, имаше охрана на всички входове и изходи, а всички сервитьори бяха от службата за защита на съдебната система. Дори комар не можеше да проникне в онази стая и да ги ужили.

— Но въпреки това фамилията Де Сантини се е добрала до тях — каза Монк и бързо превъртя дивидито напред, като застопори кадъра на щастливата двойка, разрязваща сватбената торта. — Традиция е новобрачните да запазват парче торта и да го прибират във фризера, за да го изядат на първата си годишнина. Така че някой е отровил парчето торта, знаейки, че където и да се намират, и в които и хора да са се превърнали, двамата ще го изядат след дванайсет месеца, колкото по една случайност е продължил периодът от време, нужен на Министерството на правосъдието да подготви техния случай. Тортата е била бомба със закъснител. Семейство Клейсън са били мъртви още преди да си тръгнат от сватбата. Просто не са го знаели.

Погледнах отново към двойката, и към тортата на масата. Снощи бяха празнували годишнината си. Ето защо дивидито със записа от сватбата беше в плейъра и защо телевизорът още беше включен. Вероятно са го гледали, когато са умрели.

Докато смъртта ни раздели. Това беше трагичен романс, обречен още от началото.

— Кумът го е направил — каза Уокър. — Именно той е запазил парчето торта и им го е опаковал. Де Сантини трябва да са се добрали до него. Но аз бях глупавият кучи син, който държеше тортата замразена и се погрижи тя да е във фризера им тук, когато пристигнаха. Значи ти беше прав, Монк. Именно аз ги убих.

— Проявил си грижливост — рече Стотълмайер. — Не си знаел, че в тортата е сложена отрова.

— Знаех, че не бива да вземат със себе си нищо от стария си живот, нито дори парче торта — каза Уокър. — Ще си върна значката и ще се пенсионирам рано.

— Заради това ли? — попита Стотълмайер.

Уокър посочи Монк:

— И заради него. Напълно подцених възможностите му. Заради такава грешка може да загине човек.

Трябва да призная, че изпитвах удоволствие от унижението на Уокър, и гордост от успеха на Монк. Уокър беше мижитурка и заслужаваше да му посмачкат фасона. И бях доволна, и облекчена, че невероятно добрият късмет на Монк продължаваше. Вече не помнех колко убийства беше разкрил напоследък направо на местопрестъплението.

— Сега може ли да си вървя, капитане? — попита Монк.

— Разбира се — каза Стотълмайер.

Монк понечи да си тръгне, но Уокър спря пред него, препречвайки му пътя, и протегна ръка.

— Длъжник съм ти — каза Уокър.

Монк се ръкува с него, после ми даде знак да му дам дезинфекционна кърпичка. Дадох му една.

— Всъщност, би ми дошла добре помощта на Федералното правителство по един случай.

— Какъв е той? — попита Уокър, докато наблюдаваше как Монк си бърше ръцете. Това очевидно го обиди.

— Губи ми се един чорап — каза Монк.

Уокър изгледа Монк с присвити очи:

— Вие някаква объркана шега ли си правите с мен?

— Аз никога не правя бъркотии — каза Монк.

— Но се справя дяволски добре с разчистването им — каза ми Стотълмайер.