Лий Голдбърг
Г-н Монк отива в Германия (15)

14. Г-н Монк и шестте пръста

Монк се изкачи по една улица и слезе по друга, като поглеждаше във всяка алея, вътрешен двор и ниша. Преследваше фантом и аз бързах да го настигна.

— Как разбрахте, че е той? — попитах.

— Знам какво съм видял — каза Монк.

— И какво именно беше то?

— Видях един мъж в тълпата, който си купуваше сладкиш — каза Монк. — Имаше шест пръста на дясната ръка.

— Сигурен ли сте?

— Не виждаш такова нещо всеки ден — каза Монк. — Убиецът на Труди е тук и аз го оставих да избяга.

Знаех само най-общите подробности за убийството на Труди. Работела като репортерка за малък местен вестник и била убита от кола бомба, задействана дистанционно от клетъчен телефон.

Монк подозираше, че Дейл Бидърбек, безмилостен близо триста и седемдесеткилограмов егоцентричен маниак, известен като Дейл Кита, има нещо общо с убийството ѝ. Труди беше написала няколко не особено ласкателни статии за Дейл, който не беше ставал от леглото си от цяло столетие и притежаваше половината недвижими имоти в Сан Франциско.

Дейл беше подал иск срещу семейство Монк и почти ги беше докарал до просешка тояга, преди да се успокои и да се откаже от съдебния иск в замяна на лятната им вила, която след това използва за складиране на огромната си колекция от порнографски филми. Очевидно направил това, за да подразни семейство Монк още повече.

Монк така и не успя да докаже връзката на Дейл Кита с убийството на Труди, но все пак тикна страховито дебелото чудовище в затвора, задето беше наело някого да убие един местен съдия.

Въпреки това именно Дейл предостави на Монк най-важната улика, която му позволи да проследи убиеца на Труди до нюйоркска болница, в която поразеният от рак мъж лежеше на смъртно легло.

В предсмъртно изявление, човекът, поставил бомбата, се заклел пред Монк, че бил нает да сложи експлозива от някой друг — мъж, чието име не знаел и чието лице така и не видял, но който имал шест пръста на дясната си ръка.

Оттогава насам Монк и Стотълмайер бяха нащрек за мъж с шест пръста, но без успех.

— Имахте тежка седмица от емоционална и психологическа гледна точка — казах му. — Изтощен сте от часовата разлика. Може би очите ви лъжат.

— Моите очи не правят така — каза Монк. — Видях мъж с единайсет пръста.

— Добре — казах. — Може би сте видели.

— Видях — заяви Монк.

— Но не сте сигурен, че е бил същият човек, който е наел някого да убие Труди — казах. — Може да е бил друг човек с шест пръста.

— Съмнявам се — каза Монк.

— Защо? — попитах. — Защо убиецът да е точно тук?

Монк спря и ме погледна:

— Помисли си за това. Това е идеалното скривалище за него. Малко градче чак на другия край на света. Не просто някое малко градче, а затънало в смърт и болести, което е било толкова ужасно, че е родило дълготраен кошмар като „Снежанка“.

— Това градче е прекрасно — казах. — „Снежанка“ е обичана приказка.

— Лор е последното място на земята, на което някога бих го потърсил или което бих посетил — каза Монк. — Той е знаел това.

— И въпреки това, ето че сте тук, чисто и просто по някакво съвпадение, точно на онова място на земята, което е избрал, за да се скрие.

— Това е съдба — каза той.

— Нелепо е — рекох. — Освен това, вие не вярвате в съвпадения, особено когато става въпрос за убийство.

— Сега вярвам — каза Монк.

Не знаех дали Монк наистина е видял мъж с шест пръста, или не. Но дори и за миг не повярвах, че мъжът, поръчал смъртта на Труди Монк, се укрива в Лор, Германия. За мен беше очевидно какво ставаше всъщност.

— Имам много по-логично обяснение за онова, което сте видели — казах.

— Какво може да е по-логично от онова, което току-що ти казах?

— Намирате се на място, на което никога не сте били, и ви се налага да се адаптирате към език, култура и начин на живот, напълно различни от онези, с които сте запознат. Това ви кара да се чувствате неудобно — сам го казахте снощи. На всичко отгоре ви предстои ден, в който нямате нищо за вършене. Не бихте могли да се справите с това, така че в пристъп на паника умът ви е измислил нещо, което напълно ще заеме мислите ви и ще отвлече вниманието ви от всички плашещи различия около вас.

Монк се взря продължително в мен, а после каза:

— Това е най-откаченото нещо, което съм чувал.

— Не можете да понесете промяната и не можете да понесете представата да имате свободен ден — казах. — Затова си създадохте цел, която не може да бъде отхвърлена: да откриете убиеца на Труди, въпреки че се намираме на мястото, където е най-малко вероятно да го намерите.

— Което именно е причината той да е тук — каза Монк. — Ти току-що доказа твърдението ми.

— Не сте слушали и една дума от това, което казах.

— Да, слушах — каза Монк. — Но само думите, които звучаха логично и смислено, тоест, грубо пресметнато, една от десет.

— Искате да кажете, че сте слушали само това, което сте искали да чуете.

— Разбира се. Защо бих постъпил другояче? Това би било все едно нарочно да изядеш нещо, от което ти става лошо.

Не можех да оспоря тази аналогия. Тя беше напълно точна и непреднамерено издайническа. Той не можеше да слуша нищо, което беше в противоречие с необичайно скования му светоглед.

— Е, какво искате да предприемете? Търсене от врата на врата?

— Добра идея — каза Монк. — Хайде да съберем онези хлапета, които се маскират като тримата влъхви, и да ги накараме да съберат още малко сладкиши. Ние можем да ги следваме отблизо и да видим кой отваря вратите.

— Това не изглежда особено приложимо на практика, господин Монк. Шести януари е далече и не мисля, че някой ще се излъже.

— Права си. Не разполагаме с нужното време за деликатния подход.

— Това според вас беше деликатно?

— Трябва да отидем в полицията.

— Какво могат да направят те? — попитах. — Не е извършено престъпление.

— Съпругата ми беше убита — каза Монк.

— Знам, господин Монк, и нямам намерение да отричам болката и чувството за загуба, които изпитвате. Но тя не е убита тук и няма доказателства, че мъжът с единайсетте пръста, когото сте видели, ако изобщо сте го видели, е онзи, който го е направил.

— Точно затова ни е нужна полицията — каза Монк. — Ако намерим човека, ще намерим доказателствата.

— Имам по-добра идея — казах. — Хайде да изчакаме и да не вършим нищо до сеанса ви с доктор Крогър утре. Може би той може да ви помогне да се справите с проблемите, които стоят в сърцевината на всичко това.

— Утре може да е твърде късно — каза Монк. — Точно в този момент убиецът може да си опакова багажа и да се готви за бягство.

— Добре, хайде да се срещнем с доктор Крогър днес.

Доктор Крогър нямаше да е особено доволен, но що се отнасяше до мен, умственото здраве на Монк беше по-важно.

— Не ми трябва психиатър — каза Монк. — Трябва ми специален екип от обучени детективи, които да претърсят това забравено от бога място, за да открият убиеца на жена ми.

И с тези думи Монк се отправи да търси полицията, а аз видях как почивката ми се изплъзва сред лудостта.

 

 

Полицейското управление в Лор не беше много по-голямо от информационния туристически център и в него имаше само двама души: диспечерката и един униформен полицай на рецепцията, който се оказа същият, който стана свидетел на нервния срив на Монк на градския площад и го занесе обратно до колата.

Полицаят се казваше Шуст. Да се каже, че не взе присърце молбата на Монк, би било твърде меко казано.

Можех да разбера това, но бях на страната на Монк. Защото когато въпросът опре дотам, въпреки всичките ми евентуални съмнения и задръжки, работата ми е да подкрепям Монк и да му помагам по всеки възможен начин.

— Може би господин Монк не изясни положението — казах. — Той е специален консултант към Полицейското управление на Сан Франциско и разследва убийство.

Офицер Шуст погледна скептично Монк:

— Той е детектив?

— Най-добрият в Америка — казах.

Не вярвах, че Монк е прав, но трябваше да направя каквото мога, за да подпомогна каузата му. Освен това, смятах, че колкото по-скоро успеех да му докажа, че или си въобразява, или човекът с шестте пръста, когото беше видял, не е убиецът, толкова по-скоро можехме отново да започнем да се наслаждаваме на почивката си.

— Той се страхува от калдъръмени настилки — каза Шуст.

— Ако имахте ум в главата, и вие щяхте да се страхувате — каза Монк. — Едно погрешно движение, и можете да си счупите врата. Тези улици трябва да бъдат павирани.

— Няма да павираме улиците — каза Шуст. — И няма да тръгнем да търсим от врата на врата някакъв човек с единайсет пръста.

— Искам да се срещна с началника тук — казах.

— Ще трябва да се върнете друг път — каза Шуст. — Главен комисар Щофмахер го няма в момента.

— Ще почакаме — каза Монк.

— Може да отсъства цял ден — каза полицаят. — Разследва убийство.

— Идеално — казах. — Упътете ни до местопрестъплението, за да може господин Монк да разкрие убийството и главният комисар да може да съсредоточи цялото си внимание върху откриването на нашия човек.

— Едно местопрестъпление не е туристическа атракция — каза Шуст. — Приключихме тук, госпожице Тийгър.

Полицаят се обърна и се върна на бюрото си. Когато Монк ме погледна, изражението на стоманена решителност отново беше изписано на лицето му.

— Този град не е чак толкова голям. Не би трябвало да е особено трудно да открием местопрестъплението — каза Монк. — Просто ще обикаляме с колата, докато открием събрани на едно място много полицейски коли.

— Пак няма да ни пуснат да пресечем полицейската лента — казах. — Това, от което имаме нужда, е някой да ни представи. Чакайте тук.

Излязох навън, извадих клетъчния си телефон и се обадих на капитан Стотълмайер. Не бях забравила, че сме с девет часа напред от Сан Франциско, но случаят беше спешен.

Стотълмайер отговори замаяно:

— Да?

— Обажда се Натали, капитане. Имам нужда от една услуга.

— Знаеш ли кое време е тук?

— Нека ви задам един въпрос — казах. — Арестувахте ли онази откачена жена за убийството на противния ѝ зет?

— Да, арестувахме я — каза Стотълмайер. — Сега мога ли да заспивам отново?

— Трябват ми повече подробности — рекох.

— Монк беше прав. По цялата ютия имаше нейни отпечатъци. Когато ѝ представихме доказателствата, тя си призна всичко. Направо не можехме да я накараме да млъкне. Доволна ли си?

— Значи сте длъжник на господин Монк — казах.

— Да, длъжник съм му каза Стотълмайер. — Като се върне, ще му позволя да ми подреди бюрото.

— Това няма да е достатъчно — обясних.

— На него му се плаща за това — каза Стотълмайер.

— Вие го уволнихте, помните ли? Той направи това заради доброто си сърце и много дълбоко чувство за дълг към обществото.

— Направи го, защото страда от натрапчиво разстройство и не може да отминава подобни неща.

— Това няма значение. Истината е, че още щяхте да сте в задънена улица с този случай, ако той не беше отделил време от почивката на мечтите си, за да ви помогне. Сега всичко, което иска в отплата, е една малка услуга.

— Какво имаш предвид?

— Необходимо ни е да се обадите на полицията в Лор, Германия, и да ги убедите, че господин Монк е много важен и уважаван член на Полицейското управление на Сан Франциско.

— Защо им е необходимо да знаят това?

— Има ли значение?

— Да, защото подобно обаждане превръща в официално това, което Монк прави, и то се отразява на нашето полицейско управление. И второ, ако се колебаеш да ми кажеш защо ти е необходимо да гарантирам за него, сигурно става дума за нещо важно. Да не би вече да се е натъкнал на труп?

Въздъхнах:

— Господин Монк зърна един мъж в някаква тълпа днес и след това го изгуби. Имаме нужда полицията да ни помогне да намерим този тип.

— Какво е направил този човек? Някое копче на ризата ли му липсваше? Да не би да носеше само една обица? Или му беше развързана обувката?

— Имаше шест пръста на дясната ръка.

— О, по дяволите — възкликна Стотълмайер.

— Виждате в какво трудно положение съм.

— Наистина ли вярваш, че Монк е видял точно това?

— Важното е, че той го вярва — казах. — Нищо не е по-важно за него от това, да открие убиеца на Труди. Дори ако шансът да е прав е само едно на милиард, трябва да го подкрепим, независимо от всичко.

— Това може в крайна сметка да се окаже трагично объркване както за него, така и за нас — каза Стотълмайер.

— Знам — казах. — Но какъв избор имаме? Ние сме негови приятели.

— Би ли повторила къде сте?

— Лор, Германия — казах. — Родното място на Снежанка.

— Мислех, че родното ѝ място е Дисниленд.

— Не е.

— В следващия момент ще ми кажеш, че и Спящата красавица не е живяла там — каза Стотълмайер. — Дай ми няколко минути. Трябва да събудя някои хора.

Върнах се в полицейското управление и седнах до Монк в един от двата стола във фоайето.

— Какво направи? — попита Монк.

— Обадих се на капитан Стотълмайер — казах.

— Ще ни помогне ли?

Изгледах го:

— Някога да ви е изоставял?

Мина половин час. Полицаят и диспечерката явно се дразнеха, че седим там, но не можеха наистина да ни изхвърлят.

Казах на Монк, че Бети е арестувана, но той просто сви рамене. Никога не се беше съмнявал, че е виновна — не повече, отколкото се съмняваше, че е видял мъжа с единайсет пръста.

Телефонът на диспечерката иззвъня. Тя се обади и даде знак на Шуст да вдигне другия телефон. Той го направи.

Полицаят слуша в продължение на минута, удивено погледна през рамо към нас, и проведе нов разговор. Говори с някого в продължение на няколко минути, като през това време многократно хвърляше погледи към нас, после приключи разговора и се приближи до нас.

— Господин Монк, извинявам се, ако съм ви обидил по някакъв начин — каза Шуст. — Началникът на областната полиция ми нареди веднага да ви заведа да се срещнете с главен комисар Щофмахер. Елате с мен, ако обичате.

Полицаят ни отведе навън до колата си. Докато го следвахме, Монк ме погледна за обяснение. Свих рамене.

— Сигурно имате приятели на високи места — казах.

— Страхувам се от височини — заяви Монк. — Ето защо се радвам, че тук долу при себе си имам двама приятели, на които винаги мога да разчитам.