Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мистър Монк (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mr. Monk Goes to Germany, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 2 гласа)

Информация

Корекция
maskara (2017)

Издание:

Автор: Лий Голдбърг

Заглавие: Г-н Монк отива в Германия

Преводач: Деница Райкова

Година на превод: 2008

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Intense“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: роман

Националност: Американска

Печатница: „Мултипринт“ ООД

Излязла от печат: 2008

Редактор: Гергана Рачева

ISBN: 978-954-783-084-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1089

История

  1. — Добавяне

26. Г-н Монк отива в Берлин

Успяхме да пристигнем на летище „Тегел“ в Берлин с ненакърнена добродетел, а моята нормалност беше съвсем леко понамачкана по краищата.

На вратата на самолета стоеше една стюардеса, която се усмихваше и поднасяше на слизащите пътници сребърен поднос, покрит с увити в червен станиол шоколадови бонбони във формата на сърце.

Списания „Плейбой“ и шоколади. Когато ставаше въпрос за Дружелюбните небеса, германците нямаха равни на себе си. Запитах се дали късметлиите в първа класа получаваха омари и масажи с горещо масло.

Взех си два шоколадови бонбона, тъй като знаех, че Монк няма да вземе своя, и започнах да развивам обвивката на единия, докато слизах от самолета.

Монк се зададе по коридора със залитане, сякаш беше прободен от бик, хвърлен от скала, а после блъснат от автобус.

— Кървя ли от всяко отвърстие? — изхриптя той.

— Не виждам всяко отвърстие, слава Богу. — Но мисълта беше достатъчна да убие апетита ми за шоколада. Метнах го в кофата за боклук в края на коридора.

Докато се снишавахме към Берлин-Тегел, прелетяхме точно над центъра на града и пред мен се появи чудесен изглед към забележителностите, за които в пътеводителя се твърди, че непременно трябва да видите.

Но от небето Бранденбургската врата, Телевизионната кула, Жендарменмаркт, Райхстага и блестящия стъклен навес над центъра „Сони“ на Потсдамер плац съвсем не бяха така забележителни като ширналите се монолитни сгради с апартаменти, които приличаха на бетонни лабиринти. Те бяха паметници на разцвета на бившата Източна Германия в масовото производство на огромни сглобяеми жилища от бетонни плочи през шейсетте години на двайсети век. Не ми беше нужно да знам точно къде се е издигала някога Берлинската стена, за да различа някои части от града, намирали се някога в границите на Германската демократична република.

Бях очаквала това: то съвпадаше с предварително изградената ми представа за Берлин. Онова, което не очаквах, беше тучната зеленина на Тиргартен — бившите императорски ловни полета — и живата синева на реката Шпрее, която се виеше през града като ярка панделка.

В моите представи Берлин беше сив, мрачен и потискащ. Гледан отгоре обаче, той изглеждаше трептящ, пъстър и вълнуващ.

Монк пропусна всичко това, прекарвайки снижаването приведен в позицията за аварийно кацане и умоляващ Бог да пощади живота му. Щеше да му хареса, че летището представляваше голям шестоъгълник и че архитектурният мотив беше продължен и вътре — от формата на колоните до шарките на пода.

— Почувства ли тези микроби? — каза Монк, докато прекосявахме терминала. — Едва не ни смъкнаха плътта от костите.

— Не съм почувствала микробите — казах.

— Може би си парализирана — рече Монк.

— Аз ходя, господин Монк — казах. — Мисля, че можем да изключим парализата.

— Това е парализа, предизвикана от посттравматичен стрес — каза Монк. — Изпитваш толкова силна болка, че умът ти я блокира, за да те предпази.

— Това състояние не съществува — казах.

— Току-що го открих — каза Монк.

Настроението му се подобри значително, щом излязохме навън и той видя шестоъгълните бетонни пейки върху покрития с шестоъгълници тротоар и редицата еднакви бежови мерцедеси, спрели в редица покрай бордюра.

— Ред — каза той, като си пое дълбоко дъх.

— Можете да усетите мириса му? — попитах.

— Ти не можеш ли? — попита той.

Настанихме се на задната седалка на таксито и аз дадох на шофьора екземпляра на „Im Fadenkreuz“, който бях отворила на страницата със списъка на редакторите. Посочих към адреса в най-долния край.

— Бихме искали да отидем там, моля — казах.

Шофьорът кимна и потеглихме. Не знам дали ни водеше по живописния маршрут, за да изтръска и последното ни евро, но ние нямахме нищо против. Монк получи възможност да види много от гледките, които не беше успял да види от небето.

Пътувахме надолу по величествен булевард с дървета от двете страни, който минаваше през средата на Тиргартен и свършваше триумфално при Бранденбургската врата. Помогна ни и това, че си имахме собствен саундтрак. Пред вратата свиреше маршируващ оркестър и независимо какво беше онова, което свиреха, то беше помпозно, металическо и драматично. Запитах се дали от туристическата служба ги караха да стоят там непрекъснато, за да създават драматичен ефект.

В продължение на двайсет и осем години портата беше стояла и бе ръждясвала в голата ничия земя между стените на Източна и Западна Германия като печален и мощен символ на всички неща, които разделяли страната и нейния народ. Сега тя отново се издигаше като символ на града, на неговото възраждане и по свой собствен начин — на възстановяването на реда.

Обикновено не разсъждавам в подобна историческа перспектива, но музиката ми оказваше силно въздействие.

Портата беше възстановена до предишния си блясък и слава: на симетричността ѝ съответстваха двете нови, еднакви, четириетажни сгради в неокласически стил от двете ѝ страни. Сградите успяваха да изглеждат едновременно стари и нови. Зад вратата видях Паризер плац и „Унтер ден Линден“ с дървета от двете страни.

Монк се наведе от прозореца на таксито като куче от породата голдън ретрийвър, за да огледа по-хубаво вратата, докато минавахме.

— Не е ли прекрасна? — каза той, след като се отпусна отново на мястото си. — Всеки град би трябвало да има такава.

— Може би всеки град би трябвало да има също и мост „Голдън Гейт“, Айфелова кула и Биг Бен. Нямаше да ни се налага да ходим никъде, за да видим света.

— На мен ми звучи добре — каза Монк.

Направихме няколко завоя и се озовахме на Фридрихщрасе, чийто център сега представляваше изискан търговски район. Някога това място било административният център на правителството на Хитлер, а по-късно — на това на ГДР. Но никакво количество неон, стъкло и травертин не можеше да смекчи плашещата типична за държавните институции студенина на сградите или стриктния ред, усещането за който трябваше да предават.

И това беше умишлено.

Хората, планирали града, строго налагали принципа на „критична реконструкция“, който повелявал сградите да имат същите исторически форми, стил и разположение като в миналото.

Резултатът беше, че монументалният стил на националсоциалистическата архитектура, която Хитлер определял като „Думи от камък“, и студената, внушаваща страх мощ на ГДР беше оцелял, поизлъскан с блясъка на търговските центрове и стерилизирания блясък на Дисни.

Всички сгради бяха с абсолютно една и съща височина и скучна форма, с гладки, неукрасени, симетрични фасади от полиран камък и стъкло, които бяха на практика изравнени една с друга.

Всяка сграда имаше двуетажна приземна част за ресторанти или бизнес сгради, последвани от четири еднакви етажа с помещения за офиси или с апартаменти, увенчани от три терасовидно разположени етажа, създаващи непрекъсната линия от покриви надолу по продължение на цялата улица.

Еднообразната еднаквост на фасадите на постройките нарядко биваше нарушена от еркерни прозорци или други архитектурни отличителни белези. Единствените неща, които отделяха сградите една от друга, бяха каменната им облицовка и формата на прозорците им, които бяха подравнени в дълги, симетрични редици.

Тъй като между сградите нямаше пролуки, с изключение на местата, на които пресечките се нарушаваха от други улици, ефектът беше все едно минаваш между две огромни стени от камък и стъкло.

Монк зяпаше с удивление и удоволствие сградите, докато минавахме покрай тях.

— Открихме рая — каза той.

— Тези сгради не притежават нито обаяние, нито характер — заявих. — Толкова са функционални.

— Казваш го така, сякаш това са лоши неща — каза Монк. — Всички сгради си пасват съвършено.

— Това е проблемът — казах. — Почти невъзможно е да ги отличиш една от друга.

— Всички градове би трябвало да изглеждат така — рече Монк.

— Ами индивидуалността?

— Аз съм изцяло за индивидуалността, стига тя да не изпъква — каза той.

— Вие харесвате конформизма.

— Съществуват валидни артистични и практически причини за поддържането на еднаква височина при сградите.

— Какво артистично има в еднаквостта?

— Тя се грижи куполите и шпиловете на църквите, а също и кулите на официалните правителствени сгради, да изпъкват над всичко останало. Привлича вниманието към тях, подчертавайки красотата им, тяхната вездесъщост, и религиозната или държавна власт, която представляват. Това е скритата причина, поради която Фридрих Велики е създал закона за височината на стрехите през осемнайсети век. Това е едно от нещата, които са го направили велик.

Погледнах Монк в нова светлина.

— Прочели сте някои неща.

— Не съм неграмотен — каза Монк.

— Исках да кажа, че сте чели информация за Германия.

— Имах проблеми със съня — каза Монк, — затова прочетох някои от туристическите справочници, — които семейство Шмид държат долу.

Докато той говореше, бях осъзнала нещо друго. Откакто минавайки, зърнах „Унтер ден Линден“, не бях видяла нито едно дърво или дори листо.

— По улиците няма никакви растения — казах. — Нито дори храст или цвете.

— Не е ли прекрасно? — каза Монк.

— Мисля, че е странно — казах.

— Мястото на природата е в гората, а не в града.

— Природата е част от живота — казах. — Би било хубаво да видим малко от нея тук.

— Природата цапа нещата с кал — каза Монк, — и привлича диви животни.

— Да не би това да е още един пример за мисленето, което е направило Фридрих велик? И дърветата ли е обявил извън закона?

На две пресечки напред, насред улицата, видях обикновена бяла караулна барака с торби пясък пред нея, бележеща мястото, където някога се беше намирал Чекпойнт Чарли — граничният пункт между Изтока и Запада. Бараката беше точно копие и приличаше повече на място за снимки за туристите, отколкото на важна историческа забележителност или паметник на онези, загинали при опита си да избягат на Запад.

Таксиметровият шофьор зави по една странична улица и паркира пред банално изглеждаща сграда с фасада от изпъстрен с шарки зелен гранит. Платих му и поисках касова бележка. Възнамерявах да накарам Монк да ми възстанови всяко похарчено евро. Би трябвало да настоявам също и за заплащане на ден.

Излязохме и аз моментално забелязах една-единствена тясна пътека от червен калдъръм, минаваща през асфалта и завиваща зад съседния ъгъл. Направих няколко крачки и видях метална плочка, поставена в камъка. Потръпнах, когато я прочетох.

— Господин Монк, знаете ли къде съм застанала?

— Насред улицата — каза той. — Ако не се отместиш, ще те блъсне някой автобус.

— Тук се е издигала Берлинската стена — казах. — Стоя върху история.

— Не забравяй да си изтриеш краката — каза той — Сигурен съм, че няма да им хареса, ако внесеш полепнала по обувките ти история във фоайето.

И с този коментар Монк влезе в сградата.

 

 

Логото на „Im Fadenkreuz“ представляваше мерник на пушка като тези, които използват снайперистите. От Ернестина Кан, главната редакторка, научих, че „мерник“ е английският превод на името на списанието.

— Това, което искаме да вземем на прицел, е корупцията — каза тя. — Ние разкриваме подкупничеството, безчестието и алчността на правителствените чиновници и бизнес лидерите.

— Никога няма да ви се свършат историите за разказване — казах.

— Не и в Германия — каза тя. — Това е печалната истина, но е страхотно за нашето списание и за разпространението. На хората страшно им допада, когато разобличаваме и излагаме богатите, могъщите и лицемерните.

Не ни беше трудно да си уредим среща с Ернестина. Съобщих на рецепцията, че Монк е консултант към отдел „Убийства“ на Полицейското управление в Сан Франциско и че разследваме смъртта на Бруно Люполц. Веднага бяхме поканени да се качим в кабинета ѝ на четвъртия етаж, от който се разкриваше изглед към златиста сграда с офиси, която се издигаше самотно върху собствен парцел земя и се извисяваше над всичко останало на улицата. Фридрих Велики нямаше да е доволен.

— Какво е това? — Посочих към златния монолит.

— Символ на журналистическата свобода и причината нашето списание да се намира в тази сграда — каза тя.

Черната коса на Ернестина, бледата ѝ кожа, черните панталони и свободно падащата бяла блуза се сливаха почти напълно с белите стени и черните мебели на кабинета ѝ, който беше също толкова спретнат, безупречен и едноцветен, колкото и тя. Или обратното. Сигурно беше почти невидима, когато седеше зад бюрото си. Може би това беше техника за оцеляване срещу хищниците в корпоративната джунгла.

Внезапно се почувствах много уязвима и крещяща цветна в червената си риза с широко изрязана линия около врата и дънките.

— Берлинската стена се намираше точно пред тези прозорци, и тогава всички тези прозорци бяха зазидани с тухли и цимент, за да не може никой да вижда живота от другата страна или да се опита да избяга при него — каза тя. — Аксел Шпрингер беше издател на вестници. Той построи този небостъргач, така че всички на Изток, където израснах, да могат да виждат богатството, свободата и възможностите, които предлагаше Западът. В отговор ГДР построи шест високи сгради с апартаменти само за да попречи на хората да виждат неговата сграда. Това подтикна в мен желанието да стана журналистка.

— Сигурно всеки път, когато погледнете през този прозорец, си спомняте за детството си.

— Това ми дава нови сили и става още по-основателна причина, за да правя онова, което правя — работа, която не беше възможна преди падането на стената — каза тя. — Е, защо се интересувате от Бруно Люполц?

— Смятаме, че е бил убит — каза Монк.

— Казвате „ние“, значи вие двамата — каза тя.

— Засега — рече Монк.

— От полицията казват, че е починал от естествена смърт — каза тя. — Какво ви кара да мислите, че има нещо по-зловещо?

— Защо имам чувството, че ни интервюирате? — попитах.

— Говорите с репортер — каза Ернестина. — Не говоря с никого, освен ако не смятам, че в този разговор може да се крие някаква история. Тук има ли такава?

— Налице е историята, по която Бруно Люполц е работел по ваша поръчка — рече Монк.

— Той не беше назначен официално при нас. Просто обичаше да използва името ни — каза тя. — То отваряше врати, които иначе щяха да му затръшнат в лицето.

— И вие не възразявахте? — попитах.

Тя сви рамене:

— Ако извадеше късмет да се натъкне на гореща новина, което се случваше рядко, той я съобщаваше първо на нас.

— Но сте знаели по какво работи — упорстваше Монк.

Ернестина направи гримаса, сякаш знанието ѝ причиняваше физическа болка:

— Разследваше някакъв психиатър, който помага на хора с физически деформации.

— Доктор Мартин Рахнер — каза Монк.

Тя кимна:

— Бруно беше убеден, че този човек е измамник и мошеник.

— А вие не бяхте убедена? — попитах.

— И без друго не ме интересуваше — каза тя. — Той беше просто психиатър, макар че ако вярвате на Бруно, не е бил дори и това.

— Какво искате да кажете? — попита Монк.

— Бруно ми каза, че препоръките му били фалшиви, че бил излъгал за някаква диплома или бил откраднал някакъв научен труд, или нещо подобно — каза тя. — Не обърнах особено внимание, да си кажа честно.

— Защо не? — попита Монк. — Вашето списание не разобличава ли престъпници?

— Ние разобличаваме хора на влиятелни постове, злоупотребили с властта си заради пари или секс, за предпочитане — и двете — каза тя. — Един вероятно лъжлив психиатър, който може би прилъгва хора с ципести крака да му доверяват неволите си, не е история за нашите читатели.

— Тогава защо Люполц не е оставил историята без внимание? — попитах. — Защо му е било да ходи до Лор и да продължава да разследва доктор Рахнер?

— Приятелката на Бруно беше пациентка на доктор Рахнер — каза Ернестина. — Заряза Бруно и инвестира всяка стотинка, с която разполагаше, в санаториума на доктора, а после се нанесе там.

Познавах двама души, които живееха постоянно в санаториума, и само един от тях беше жена. Е, преди всичко жена. Присвих се от отвращение при тази мисъл в същия миг, когато и Монк направи същото.

Ернестина измери с поглед и двама ни.

— Значи сте научили за проблема на Кейти.

— Вие сте знаели? — попита Монк.

— Аз съм репортер и исках да разбера защо Бруно е толкова обсебен от този психиатър, до такава степен, че да отказва доходни поръчки, за да преследва този човек — каза тя. — Нямаше история. Беше нещо съвсем лично. Той отчаяно искаше доктор Рахнер да се окаже виновен в нещо, за да може той да си върне Кейти, което беше и причината, поради която бях толкова скептична по отношение на последното попадение на Бруно.

— Люполц е открил още нещо за доктор Рахнер? — попита Монк.

— Бруно твърдеше, че създаденият от доктора санаториум с наемани за определено време жилища всъщност е огромна финансова измама, че парите, които доктор Рахнер е убедил пациентите си и техните роднини да инвестират в неговия бизнес с недвижими имоти, с твърдението, че са за построяването на подобни санаториуми на други места, всъщност влизат в собствения му джоб. Бруно каза, че бил открил, че докторът е вложил тези пари в много рискови инвестиции и е загубил, затова сега използвал парите, които измъкнал с измама от новите инвеститори, за да се издължи на старите.

— Класическа схема в стила на Понци[1], използване на парите от новите балами, за да успокои старите — казах. — Дали един психиатър, злоупотребяващ с доверието на пациентите си, за да ги накара да инвестират в измама с недвижими имоти, ще бъде интересна история за вас?

— Само ако е замесена огромна сума пари, затова Бруно, естествено, каза, че е така, десетки милиони евро, включително оскъдните, трупани цял живот спестявания на бившата му приятелка. Но той беше готов да каже всичко, за да ме накара да пусна статия за психиатъра. Ето защо настоях Бруно да ми покаже многобройни неопровержими доказателства, за да подкрепи отправените обвинения. Той каза, че ще го направи.

— Но вие не видяхте доказателствата — каза Монк.

— Това е, защото вероятно те не са съществували — каза тя.

— Сега не съществуват — каза Монк. — Записките му са били изгорени, а лаптопът му е изчезнал.

Тя сви рамене:

— Бях доста сурова с него, когато говорихме. Казах му, че губи и малкото останало доверие, с което се е ползвал като журналист, и че ако не се осъзнае скоро, повече никой няма да го наеме отново като репортер. Може би изгарянето на бележките и изхвърлянето на лаптопа е бил неговият начин най-сетне да се осъзнае и да се откаже от една изгубена кауза.

— Или може би доктор Рахнер го е убил — предположи Монк.

— Това ще бъде подходяща история — каза тя. — С какви доказателства разполагате в нейна подкрепа?

Страхувах се, че ще зададе този въпрос. Още повече се страхувах, че Монк ще отговори на него.

— Видях начина, по който доктор Рахнер си връзва обувките — каза Монк.

Тя повдигна вежда:

Това ли ви е доказателството?

— Има още, още много. Например самоубийството на Аксел Виг, което не е било никакво самоубийство. Дупката в стената му не е била, за да гледа някаква стюардеса, и той не е прострелял дивана си. Кой би направил такова нещо? Освен това съществуват и перата от възглавницата по килима и чистите обувки, които би трябвало да са мръсни, но не бяха.

На мен това ми звучеше като несвързано бръщолевене на луд човек, а аз всъщност знаех за какво говори той. Можех само да си представям как ѝ звучеше на нея.

— Не разбирам нищо от това — каза Ернестина, — или как то доказва, че инфарктът на Бруно е бил убийство, или че виновникът е доктор Рахнер.

— О, той е бил — каза Монк. — Виждал съм много убийци и той определено е такъв. Разбрах го в мига, в който видях онези шест пръста.

— Преследвате го заради това, че има един пръст в повече?

— Знам, че е убил Бруно Люполц, и е възможно също така именно той да е човекът, наел някого да взриви колата на жена ми. Тя също беше репортерка.

— Разбирам. — Тя ни придружи до вратата на кабинета си и я задържа отворена. — Господин Монк, мислех, че Бруно е заслепен от манията си, но вие сте много по-зле.

— По-добре няма да стане — каза той и излязохме от кабинета.

Бележки

[1] Чарлс А. Понци (1882–1949) — мошеник от италиански произход, който в началото на 20-те години привлича вложители с огромните си лихви. „A Ponzi Scheme“ („Схемата на Понци“) влиза в езика на всекидневието за обозначаване на други подобни „пирамиди“. — Б.пр.