Лий Голдбърг
Г-н Монк отива в Германия (30)

29. Г-н Монк и торбата

Милдред, жената, която беше направила снимката на доктор Крогър и доктор Рахнер, подреждаше колажа си от снимки от конференцията върху един статив в центъра на фоайето, когато влязохме.

Когато ни видя, тя нададе лек стреснат писък. Не знам дали реагира така, защото изглеждахме и миришехме като два трупа, надигнали се от някое тресавище, за да ядат човешка плът, или защото се страхуваше, че съм се върнала да пребия още неколцина психиатри. И в двата случая не я винях за реакцията ѝ.

Щофмахер и Гешир стояха на рецепцията, разговаряйки с жената зад гишето. Тя неодобрително всмукна бузи навътре и ни изгледа гневно.

— Не могат да отидат по-далече от фоайето — високо каза тя на детективите, така че със сигурност да я чуем. — Не искам да нанесат кал и да разнесат тази воня из целия хотел.

— Няма проблем — рече Щофмахер. — Можете ли да се обадите до стаята на доктор Рахнер и да го помолите да се присъедини към нас, ако обичате?

— Бихте ли помолили и доктор Крогър да слезе? — Монк остави торбата за боклук върху масичката за кафе и зарови ръце в купата с ябълки до нея.

— Кого смятате, че е убил? — отвърна Гешир.

— Той е психиатърът на господин Монк — казах.

— Тогава определено би трябвало да присъства — каза Щофмахер и кимна одобрително на рецепционистката. — Обадете се и на него, ако обичате.

Монк взе една ябълка в мръсната си ръка и отиде да погледне снимките в колажа. Милдред сграбчи покровителствено плаката, сякаш беше крехък експонат, който Монк можеше да счупи. Отидох при него и кимнах към ябълката.

— Няма да я ядете, нали?

Монк я захапа със силен хрущящ звук.

— Това отговаря ли на въпроса ти? — попита той с пълна уста.

— Осъзнавате ли, че тази ябълка не е измита и че я ядете с мръсни ръце?

Той отхапа нова хапка, просто за да ми направи напук, и ми кимна.

Погледнах към колажа. Доктор Рахнер беше на почти всички снимки. Беше много фотогеничен. Имаше също и няколко мои снимки, и на всичките ме удържаха насила.

— Тези снимки са ти хубави — каза ми Монк, все още с пълна уста. — Трябва да я помолиш да ти даде за спомен копия от тях.

Предложението му ми даде една чудесна идея. Усмихнах се на Милдред:

— Правите великолепни снимки — казах ѝ.

— Благодаря — отвърна предпазливо тя. — Това е моята страст и моето изкуство.

— Личи си — казах. — Да не би случайно да носите фотоапарата си сега?

— Никъде не ходя без него — каза тя.

— Имате ли нещо против да ни снимате двамата с господин Монк? Това е незабравим момент и искам да мога да го споделя с всичките ни близки и приятели.

— Наистина ли? — възкликна невярващо тя. — Сигурна ли сте?

— Абсолютно — казах. Всъщност, нямах търпение. — Ще позирате ли с мен, господин Монк?

— Разбира се — каза той и ме обгърна с ръка.

Милдред си извади фотоапарата и, веднага след като го направи, сякаш се вживя в това, което правеше. Според мен осъзна, че сега ще може да покаже на всичките си приятели откачените блатни чудовища, които бе срещнала в Лор.

— Сега се усмихнете широко — каза тя, демонстрирайки думите си, като сама се усмихна.

Усмихнахме се. Монк стисна рамото ми.

Тя направи две снимки и, застанала на безопасно разстояние, ми показа едната от тях на миниатюрното екранче на дигиталния си фотоапарат.

Милдред ни беше заснела в целия ни мръсен блясък. Беше хванала в кадър дори полуизядената ябълка в другата ръка на Монк.

— Идеално е — казах и ѝ дадох адреса на електронната си поща и номера на клетъчния телефон, за да може да ми изпрати дигиталната снимка. — За мен тази снимка ще е много скъпа, а също и за господин Монк.

— Довечера ще ви ги изпратя — каза тя. А също, предположих, и на всички в списъка си с електронни адреси.

— Погрижи се и аз да получа една — помоли Монк.

— О, непременно — казах му.

Доктор Крогър се появи пръв във фоайето. Ахна, когато видя Монк.

— Привет, Док. — Монк разпери ръце. — Прегърнете ме.

— Мисля, че ще се въздържа — каза доктор Крогър.

— Хайде, знаете, че ви се иска — каза Монк, като му даде знак да пристъпи напред.

Доктор Крогър остана непреклонен и плъзна поглед покрай Монк към мен.

— На диоксинил е.

— Хей — възкликнах. — Как разбрахте?

Щофмахер се приближи към доктор Крогър:

— Аз съм главен криминален комисар Щофмахер, а това е комисар Гешир. Вие ли сте докторът, предписал това лекарство на господин Монк?

Доктор Крогър кимна:

— То облекчава тревогите му и променя характера му до известна степен.

— До известна степен? — казах, когато Монк пусна огризката от ябълката в един пепелник и изтри ръце в мокрите си, покрити с кал панталони.

— Но лекарството ни най-малко не накърнява нито способността му за преценка, нито уменията му, ако това се питате — каза доктор Крогър. — Той може да бъде държан отговорен за действията си, въпреки че не е опасен за себе си или за други хора.

— Как можете да ни гледате и да казвате това? — попитах. — Тази вечер едва не загинахме.

— Не съм аз виновен за това — каза Монк. — Той е.

Той посочи към пролуката под стълбите, откъдето тъкмо се появяваше доктор Рахнер. Косата му беше мокра, а дрехите му бяха безупречни и чисти.

— Съжалявам, че се наложи да чакате — каза доктор Рахнер. — Бях под душа.

Господи, как му завиждах. Беше ми студено, косата ми беше сплъстена, и цялото тяло ме сърбеше от засъхващата кал.

— Миризмата на бензин ли се опитвате да отмиете? — попита го Монк.

— Потта си — каза доктор Рахнер. — Току-що се върнах от редовното си вечерно тичане.

— И от един опит за убийство — заяви Монк.

Доктор Рахнер хвърли гневен поглед към Щофмахер и му каза нещо грубо на немски.

— Тук сме, защото господин Монк смята, че сте убил двама души — отговори Щофмахер на английски.

— Може би трима — добави Гешир.

— Наясно съм с това — каза доктор Рахнер. — Това, което ме изненадва, е, че го приемате на сериозно. Мислех, че сме обсъждали това.

— Обсъдихме го, и аз измислих решение на проблема. Предложих му тази възможност да изложи вижданията си за случая в замяна на обещанието да не ви притеснява повече след тази вечер. Той се съгласи. Сега всичко зависи от вас.

Доктор Рахнер се обърна към доктор Крогър:

— Той е твой пациент, Чарлс. Какво според теб е най-добре?

Обадих се:

— Мисля, че има грешка. Господин Монк не е на себе си. Би трябвало да отложим това до утре, когато ефектът от лекарството му ще е отминал.

— Ейдриън е същият човек — каза доктор Крогър. — Само че освободен от натрапчиво-обсесивните си склонности.

— И от детективските си умения — казах. — Възможно е тази вечер да обърка нещо, което не би объркал, ако беше в най-добрата си форма.

— За разкриването на тези убийства не са нужни никакви умения — каза Монк. — Те вече са разкрити. Всички доказателства са точно тук. Аз само представям очевидното.

Беше вярно, че вече знаехме как и защо доктор Рахнер е извършил убийствата: липсваха само доказателствата. Ако Монк беше прав, и доказателството беше в стаята, не му се налагаше да прави никакви сложни детективски умозаключения.

Но това беше едно голямо, рисковано „ако“, и на Монк щеше да му се наложи да се примири с последствията.

— Аз бих оставил Ейдриън да продължи — обърна се доктор Крогър към доктор Рахнер. — Никога няма да се откаже, ако не го направиш.

— Много добре. — Доктор Рахнер въздъхна и седна на страничната облегалка на едно кресло. — Това сигурно ще е запленяващо.

— Първо, едно малко обобщение на събитията, в случай че сте пропуснали последния ни епизод — каза Монк. — Бруно Люполц бил репортер, който открил, че сте фалшифицирали академичните си препоръки и че мамите инвеститорите във вашето начинание с недвижими имоти…

— Имате ли доказателства в потвърждение на това? — прекъсна го доктор Рахнер.

— Абсолютно никакви — каза Монк. — Вие сте се погрижили за това, когато сте изгорили записките на Люполц и сте откраднали харддиска от лаптопа му.

— Следователно това е просто клеветническа спекулация от ваша страна — каза доктор Рахнер.

Монк сви рамене:

— Е, Люполц е намерил доказателства, така че предполагам, че сега, когато знаем какво да търсим, ние също можем да ги намерим.

— С други думи, всичко това са измислици — каза доктор Рахнер. — Моля, продължавайте. Обичам хубавите истории.

— Преди три нощи, под предлог, че излизате за вечерното си тичане, сте отишли в къщата близнак на Люполц, за да разберете какво е знаел, да унищожите доказателствата и да го сплашите, за да зареже историята. Използвали сте една от възглавниците му като заглушител и сте стреляли в стената, за да дадете да се разбере какво имате предвид. Възглавницата е заглушила звука, но от нея са се разлетели пера и са се посипали навсякъде по вас и из апартамента. Дори при това положение, изстрелът е изплашил Люполц до смърт — буквално — и е убил мъжа в съседния апартамент.

По-нататък Монк обясни как доктор Рахнер е инсценирал обстоятелствата, за да направи смъртта на Виг да изглежда като самоубийство, после се върнал в апартамента на Люполц, за да заличи всякакви следи от насилие. Освен това разказа как доктор Рахнер скрил тялото в бараката и хвърлил перата, калъфката от възглавницата и лаптопа в езерото.

— И ето ги тук — каза Монк, посочвайки към торбата подобно на Боб Баркър, разкриващ съдържанието на някоя от стъклените кутии в „Цената е честна“. — Всичко, което ни трябва, за да ви осъдим, е една спретната фльонга. Иронията е, че може би никога нямаше да го намерим, ако тази вечер не се бяхте опитал да ни убиете.

— Любопитен съм — каза доктор Рахнер. — Разполагате ли с доказателства в подкрепа на твърдението си, че съм се опитал да ви убия?

— Взели сте душ и вероятно сте сложили дрехите си в пералнята — каза Монк. — Така че не, нямам никакво доказателство за това. Но не ми и трябва.

— Не ви трябва ли? — попита Щофмахер.

— Имам тази торба — каза Монк и се обърна към Милдред. — Имате ли нещо против да заснемете тази торба и съдържанието ѝ за протокола?

Милдред погледна Щофмахер, който кимна в знак на съгласие. Тя направи няколко снимки на торбата за боклук.

— Ще забележите, че връзките са завързани на норвежки моряшки възел — каза Монк, като се погрижи Милдред да направи няколко снимки на възела. — Точно като обувките, с които е обут доктор Рахнер в момента.

Милдред снима и обувките, при което доктор Рахнер я изгледа намръщено.

— Сигурен съм, че има милиони хора, които си връзват обувките по същия начин като мен — каза доктор Рахнер.

— Може би да, може би не. — Монк се изкикоти. — Възел — пъзел. Схващате ли?

Никой не схвана шегата. Дори на лекарства, Монк имаше ужасно чувство за хумор. Той спря да се кикоти и се прокашля.

— Добре, да продължаваме. — Монк погледна Щофмахер. — Бихте ли ми дали чифт гумени ръкавици, ако обичате?

Щофмахер бръкна в джоба на сакото си и даде на Монк един чифт.

Монк си сложи ръкавиците, развърза връвта и внимателно отвори торбата.

— Доктор Рахнер не е очаквал някой да почисти с драга езерото в търсене на тези вещи и е смятал, че ако те бъдат открити по-късно, никой няма да ги свърже с Люполц или да разбере значението на онова, което е вътре, ако предположим, че не е изгнило.

Монк бръкна в торбата и извади лаптоп, който беше покрит с пера и имаше празен процеп на мястото, където би трябвало да е твърдият диск.

— Откъде знаете, че Люполц не е изхвърлил сам нещата си в езерото? — попита Гешир.

— Ако Люполц е изхвърлил сам лаптопа си — каза Монк, — за какво му е било първо да изважда твърдия диск?

— За да запази деликатна информация — каза Гешир. — Например пароли, финансови сведения…

— Тогава защо изобщо да си изхвърля лаптопа? — възразих. — Изглежда някак безсмислено, ако запазваш точно този компонент, върху който всъщност се съдържа цялата информация.

Щофмахер и Гешир очевидно нямаха отговор на този въпрос.

След това Монк извади останките от калъфката на възглавницата, а после торбичката от прахосмукачката, всичките покрити с пера и пух.

— Сигурен съм, че вашите специалисти по криминалистика ще намерят следи от барут по цялата калъфка. Ако предположим, че съм прав — а вие все още не ми вярвате, — имам няколко въпроса към вас — каза Монк. — Защо Люполц ще прострелва възглавницата си, а после ще се опитва да скрие факта, че го е направил? Да не би в Лор прострелването на възглавница да е престъпление?

Щофмахер си поглади мустака. Гешир драскаше в бележника си. Но не можеха да скрият, че нямат отговор и на тези въпроси.

— Всичко това може и да е подозрително, Ейдриън, и може дори да показва, че клетникът е бил убит — каза доктор Крогър, — но не доказва, че доктор Рахнер е убиецът.

— Точно това си мислех, Чарлс — каза доктор Рахнер.

— Доказва го допълнителният му пръст — каза Монк.

— Ето че пак започвате — възкликна доктор Рахнер, после се надигна от мястото си и посочи обвинително към Монк. — Сега стигаме до истинската причина за всичко това. Целият този изпълнен с халюцинации епизод произлиза от нерационалния му страх от хора с физически аномалии. Той ме набеляза като убиец от мига, в който ме видя на градския площад!

— Вярно е — каза Монк. — И бях прав.

— Още не сте го доказали — каза Щофмахер.

— Не съм свършил. Един от проблемите с това да имаш единайсет пръста, е, че не можеш да си намериш подходящ чифт ръкавици. — Монк бръкна в торбата за боклук, измъкна чифт използвани гумени ръкавици и вдигна една от тях да я видят всички.

В нея беше изрязана дупка, точно там, където трябваше да влезе допълнителният пръст на доктор Рахнер.

Монк разлюля ръкавицата пред лицето на доктор Рахнер.

— Значи сте пробили дупка за допълнителния си пръст, но не сте можели да го оставите непокрит, нали?

Той пусна ръкавицата на една маса, бръкна отново в торбата и извади един отрязан пръст от гумена ръкавица.

— Така че сте отрязали пръст от друга ръкавица, с който да го покриете — каза Монк.

Всички се обърнаха да погледнат доктор Рахнер, чието лице започваше да почервенява от гняв.

— Една дупка в ръкавица и парче гума не доказват нищо — каза доктор Рахнер. — Все още не можете да докажете, че съм бил в къщата близнак на Люполц в нощта, когато твърдите, че е станало убийството.

— Не ми се и налага — рече Монк. — Тя направи това вместо мен.

Той посочи към Милдред.

— Така ли? — възкликна тя, с много объркано изражение.

— С прекрасния си колаж. — Монк посочи към направената от нея снимка, на която доктор Крогър и доктор Рахнер бяха заедно. — Пръстите ви, и това, че ви видях заедно с доктор Крогър, ме накараха така да превъртя, че дори не забелязах перата от възглавница, полепнали по дрехите ви. Но благодарение на чудесата на съвременните лекарства, днес ги забелязах.

Всички, с изключение на доктор Рахнер се приближиха да огледат гледката. И наистина, към памучните му панталони имаше полепнали няколко късчета пух.

Всички се обърнахме да погледнем доктор Рахнер, който просто седеше там и клатеше глава, обзет от тъжно неверие.

— Връзки за обувки и пера — каза доктор Рахнер. — Това е всичко, нужно да съсипе един човек.

Доктор Крогър погледна доктор Рахнер:

— Как можа да убиеш двама души?

— Нямах такова намерение — каза доктор Рахнер. — Всичко беше ужасна случайност. Не съм убиец.

— Така че, предполагам, съвсем случайно ни заключихте в бараката, случайно я поляхте с бензин и случайно я подпалихте — рекох.

— Положението просто продължаваше да се влошава — каза доктор Рахнер, като прикова поглед върху Монк. — Ако не бяхте последвали психиатъра си в Германия, никой нямаше да узнае колко сериозно се объркаха нещата.

— Съмнявам се — заяви Гешир. — Наясно сте с детективските умения на нашия отдел „Убийства“.

— Не, не е — каза Щофмахер.

— Проницателни сме — каза Гешир.

— През повечето време се справяме адекватно със задачата си. Но ако не беше умението на господин Монк да забелязва подробностите, и непреклонната му решителност, никога нямаше да погледнем на тези събития по друг начин, освен като на самоубийство, естествена смърт и трагично съвпадение. Сега знаем истината. Било е убийство. — Щофмахер посочи с глава към доктор Рахнер. — Комисар, арестувайте този човек и се обадете на криминалистите да претърсят стаята му. Сигурен съм, че ще намерим още пера и други веществени доказателства.

Гешир извади чифт белезници, изви ръцете на доктор Рахнер зад гърба му и заключи китките му в белезниците.

Монк се приближи и погледна доктор Рахнер в очите:

— Вие ли убихте съпругата ми?

— Казах ви, не съм убиец — каза доктор Рахнер. — Поне не бях допреди три дни.

Гешир отведе доктор Рахнер. Обвих ръка около раменете на Монк.

— Съжалявам, господин Монк — казах.

— Недей — каза той. — Ще го хвана.

Доктор Крогър се приближи до нас.

— Това беше впечатляваща работа, Ейдриън. Може би ще трябва да помислиш да вземаш постоянно това лекарство.

Монк поклати глава:

— Случаят беше разрешен преди тази вечер. Това беше лесната част.

— На мен не ми се стори лесна — каза доктор Крогър.

— Това е, защото не сте най-добрият детектив на света — каза Монк.

— Виждам, че хапчето не понижава самочувствието — казах.

— Ще трябва да си отбележа това — рече доктор Крогър.