Лий Голдбърг
Г-н Монк отива в Германия (7)

6. Г-н Монк изгубва бройката

Откакто започнах да работя за Монк, много от сутрините ми са започвали с труп. Едно време намирах това за странно и разстройващо. Сега е типично. Не искам да кажа, че съм се преситила и това вече не ми прави впечатление, но то просто идва да докаже, че с течение на времето можете да свикнете, кажи-речи, с всичко.

Девет от десет случая, които Монк поема, започват сутрин. Слънцето изгрява и някой се натъква на труп, оставен предната нощ. Наистина не разполагам със статистика в подкрепа на това, но ми се струва, че повечето убийства стават нощем.

Мога да разбера защо. Ако аз възнамерявах да извърша престъпление, щях да го направя по тъмно, така че никой да не може да ме види как върша гнусното си дело. Освен това има нещо в извършването на прегрешение посред бял ден, което го прави да изглежда още по-греховно. Когато се поддавате на тъмната си страна, инстинктивно ви се иска да го сторите на тъмно.

Това просто изглежда уместно — не че съм се поддавала на тъмната си страна толкова често. Но когато съм го правила, може би с изключение на случаите, когато съм си угаждала с нещо, безнадеждно водещо до затлъстяване, е било нощем.

Това може да ви се струва безцелно размишление, но аз се отдавам на множество безцелни размишления, докато гледам надолу към мъртво тяло. Това ми помага да отвличам мислите си от неща като размазания череп на Кларк Тротър.

Капитан Стотълмайер, лейтенант Дишър и Монк не разполагат с този лукс. Те трябва да обръщат внимание на всички подробности от престъплението, независимо колко кървави или печални са тези подробности. А Монк схваща дори повече подробности от всеки друг.

Е, обикновено е така. Разследването на убийството на Кларк Тротър започваше малко различно.

Намирахме се в апартамента с една спалня на Тротър на Норт Бийч, който изобщо не се намира в близост до плаж, но дори не ме карайте да започвам да говоря по този въпрос. Макар в близост да няма пясъчна ивица, наемът за шейсет и пет квадратни метра в този квартал ще струва два пъти колкото вноската по ипотеката ми.

Апартаментът беше обзаведен в това, което обичам да наричам съвременен ергенски стил. Всички мебели бяха големи, черни и тапицирани с черна кожа (мъжете обожават животинските кожи). В дневната изпъкваше с присъствието си олтар на бога на електрониката — масивен телевизор с плосък екран, заобиколен от купища устройства. Различих плейстейшън, устройство за видеоигри в комбинация с DVD плейър, видео, петата конзола за видеоигри, произведена от „Нинтендо“, сателитна чиния и усилвател. Имаше и още много други устройства. Просто не знаех какви са всичките.

Масичката за кафе беше покрита с още електроника — лаптоп, iPod, интернет телефон, джобен компютър „Блекбъри“, дузина дистанционни управления — и няколко разпилени мъжки списания за „стил на живот“, от рода на „FHM“, „Стъф“ и „Максим“, и празни тенекиени кутии от „Ред Бул“. Беше истинска бъркотия.

Собственикът на тази бъркотия, гореспоменатият и съвсем мъртъв Кларк Тротър, беше по халат за баня и лежеше напряко на дивана си. Беше доста топчест, макар че не бих го нарекла дебел. Ясно беше обаче, че единствените упражнения, които правеше, бяха с конзолата за видеоигри на „Нинтендо“. В косата му и по дивана, килима и масичката за кафе имаше пръски мазнина.

Стотълмайър, Дишър и аз застанахме зад дивана. Група криминалисти посипваха с прах за вземане на отпечатъци, фотографираха и слагаха разни предмети в торбички за веществени доказателства. Екипът криминалисти ми напомни за съществата Умпа-Лумпа^[1] на Уили Уонка^[2], само че не толкова възхитителни или музикални.

Монк стоеше съвсем неподвижен на прага на апартамента, вкопчил се с две ръце в стената от двете си страни, сякаш стаята се накланяше под краката му.

Стотълмайер хвърли поглед към Монк, после отново към нас:

— Какво го е травматизирало тази сутрин?

— Мисля, че е петното върху вратовръзката ви — каза Дишър.

— Благодаря, че му посочи това. Носил съм я само веднъж, а сега той ще ме накара да я изгоря.

— Очевидно е забелязал — каза Дишър. — Погледнете го.

— Не мисля, че е заради вратовръзката ми — поясни Стотълмайер. — Ти имаш само седем дупки на колана.

— Така ли? — рече Дишър, като сведе поглед надолу към себе си.

— Всеки знае, че са ти нужни шест или осем. Нарушил си целостта между време и пространство. Ще трябва да пробиеш още една дупка в него. — Стотълмайер хвърли поглед към Монк. — Не е ли така?

— Изгубих бройката на миганията си — каза Монк.

— Броиш си миганията? — попита Стотълмайер.

— Винаги го правя подсъзнателно. Така поддържам нормалността си.

— Така ли го правиш? — каза Стотълмайер. — Ако трябваше да броя по колко пъти на ден мигам, това щеше да ме подлуди.

— Не знам колко пъти съм мигнал днес, до този момент — каза Монк, с нотка на истерия в гласа. — Изгубих бройката.

— Започни отново тогава — рече Стотълмайер.

— Броя миганията си от деня, в който се научих да броя.

Бас държа, че ако попитах, щеше да ми каже точната дата на този съдбовен ден.

Монк издаде странния звук от плач без сълзи.

— Преди това майка ми ги броеше вместо мен.

— Наистина ли? — попитах.

Въпросът беше реторичен, разбира се. Отдавна престанах да се шокирам от нещата, които майката на Монк беше направила, за да го обърка напълно за цял живот. Нищо чудно, че една вечер баща му беше излязъл за китайска храна и така и не се беше върнал. Или че единственият брат на Монк, Амброуз, никога не излиза от къщата.

— Ти не си ли броила миганията на Джули вместо нея? — попита Монк.

— Не — казах.

— Тогава откъде е знаела колко много я обичаш?

— Казвах ѝ го — отвърнах аз. — Всеки ден. Все още го правя. Освен това много я прегръщам и целувам.

Монк поклати глава:

— Нищо не може да замести утехата и сигурността от точното броене на миганията, направено от една майка.

— Какво значение има колко пъти си мигнал? — попита Дишър.

— Това е основата на съществуването ти. Това е твоята същност — каза Монк. — Сега нямам център и опорна точка. Кой съм аз? Какъв съм аз? Какво ме чака оттук нататък?

Стотълмайер се приближи с нетърпеливи резки крачки към Монк.

— Ти си Ейдриън Монк, детектив, и ще влезеш в този апартамент и ще разкриеш едно убийство.

Той сграбчи Монк за реверите и го завлече в стаята.

— Но моето броене… — започна Монк.

— Смятай се за прероден — каза Стотълмайер. — Сега си на примигване номер едно. Повечето хора, които познавам, са готови на убийство, за да започнат отначало.

— Може би именно това се е случило тук — каза Дишър.

Погледнах мъртвеца на дивана:

— Бил е убит, за да може някой друг да започне живота си отначало?

Дишър сви рамене:

— Това е една възможност.

Стотълмайер се обърна към Монк:

— Какво мислиш?

Монк стоеше до дивана. Изглеждаше объркан. Примигна.

— Две — каза той.

Стотълмайер разтри слепоочията си:

— Ранди, кажи на Монк какво знаем. Може би това ще му помогне да си раздвижи мислите.

Дишър погледна бележника си:

— Кларк Тротър е трийсет и седем годишен адвокат, отскоро необвързан. Работи като основен юридически съветник на болницата „Сан Франциско Мемориал“. Преди два месеца напуснал съпругата си заради друга жена. Преместил се тук; съпругата му останала в къщата им в Сан Рафаел с петгодишния им син. Бременна е в седмия месец.

Погледнах Тротър. Какъв прекрасен човек: да напусне една бременна жена и да я принуди да се грижи сама за детето им. Ако още беше жив, бих се изкушила да го убия. Следването на този ред на мисли ме доведе до очевиден заподозрян.

Съпругата му, разбира се.

Но едва ли е било лесно за нея. Почти невъзможно е да намериш детегледачка да се грижи за децата, когато отиваш на кино, а още по-малко пък — за да убиеш своя съпруг измамник.

Забелязах, че Стотълмайер ме гледа.

— Знам какво си мислиш. И аз си мисля същото. — Той погледна Монк. — А ти?

Монк просто стоеше там в някакво вцепенение, мигаше и броеше.

— Дванайсет — каза Монк.

— Откъде изровихте цялата тази мръсотия за Тротър? — попитах.

— От чистачката му — каза Дишър. — Те винаги знаят всичко. Освен това тя е открила тялото му.

Щеше да ми е омразно да работя като чистачка или пазач — и то не само заради чистенето, ниското заплащане и неуважението. Изглежда, че те винаги са първите, които откриват мъртви тела, независимо дали в домове, хотелски стаи или офиси.

— Медицинският експерт смята, че Тротър е ударен с тъп предмет, например тиган — каза Стотълмайер. — Основаваме това предположение върху формата на раната на главата и пръските от мазнина за готвене по тялото. В тигана трябва да е останала още мазнина от онова, което Тротър си е приготвил за вечеря.

— Убиецът е почистил кухнята основно, за да прикрие следите си — каза Дишър. — Дори е сложил тигана, гъбата и телената четка в миялната машина.

Кухнята имаше обща врата с дневната и беше безупречно чиста. Плотовете блестяха: всичко беше изрядно подредено. Дори кърпите за съдове бяха спретнато сгънати и закачени. Приличаше повече на операционна зала, отколкото на място, където се приготвя храна.

Смушках Монк, като сметнах, че видът на такава чистота може да разведри настроението му.

— Вижте, чиста кухня. Направо искри от чистота.

Монк я погледна и просто кимна.

— Каквито и доказателства да е имало върху тигана и пособията за почистване, те са били отмити — каза Дишър. — Но накарахме хората от лабораторията да проверят отводнителните канали и тръбите просто за всеки случай.

Стотълмайер поклати глава:

— Няма да намерим нищо. Това е работа на професионалист.

— Или на запален почитател на „От местопрестъплението“ — казах.

— Мразя това шоу — каза Стотълмайер. — Бих искал да ударя един юмрук на типа, на когото е хрумнала гениалната идея да създаде шоу, което учи мошениците как да се измъкват безнаказано.

— Всъщност поредиците са три — каза Дишър. — Има и една за Маями и една за Ню Йорк. Мисля, че би трябвало да направят една, в която действието да се развива в Сан Франциско.

— Защо не им го предложиш? — попита Стотълмайер.

— Предложих го — каза Дишър. — Нахвърлях няколко идеи за действащите лица. Само че те най-блажено се мотаят с отговора.

— Нека да позная. Основава се в общи линии върху живота ти — каза Стотълмайер.

— Съсредоточава се главно върху вълнуващите ми приключения — каза Дишър.

— Какви вълнуващи приключения?

— Нали знаете — рече Дишър. — Като това.

— Намираш това за вълнуващо?

— Би могло — каза Дишър. — Представете си трима воини нинджи да се изтъркалят през прозореца точно в този миг.

Стотълмайер се обърна към Монк:

— Ти какво мислиш? Нинджи ли търсим?

Монк сви рамене.

— Със сигурност имаш някакви наблюдения — каза Стотълмайер.

Монк поклати глава:

— Дори не знам кой съм. Как мога да знам кой е убиецът?

— Огледайте се — казах. — Направете ритуала си.

— Направих го — рече той.

— Не сте направили това — казах, и започнах да имитирам напомнящия му за дзен детективски ритуал.

Започнах да обикалям из стаята, като пиле, което режисира филм. Накланях глава ту на една, ту на друга страна и държах ръцете си пред тялото, сякаш очертавах границите на филмов кадър.

— Това не е съвсем правилно — каза Дишър. Той тръгна през апартамента, като изопваше плещи и присвиваше очи. — Той прави ето така.

И двамата се обърнахме към Монк.

— Не правя това — каза той.

— Тогава ни покажете какво правите — заявих.

— Това е — каза Монк.

— Не правиш нищо — каза Стотълмайер. — Нищо ли не си забелязал, откакто си дошъл тук?

— Примигнах четирийсет и осем пъти, откакто влязох в стаята — каза Монк.

— Нещо за убийството — уточни Стотълмайер.

Монк погледна тялото, после апартамента.

— Какво например?

— Като например това, че за да влезеш в сградата, трябва да имаш ключ или някой да натисне копчето на домофона, за да те пусне вътре. Като например това, че няма следи от борба — каза Стотълмайер. — Като например че убиецът трябва да е бил някой, когото Тротър е познавал или е очаквал, или когото не е смятал за заплаха, например разносвач на пици.

— Звучи, сякаш сте покрили възможностите — каза Монк.

— Не разполагам с нищо, Монк. Надявах се, че ти може да ми предоставиш още някаква информация, за да продължа. Разкрил си десетки по-заплетени и странни убийства от това за по-малко време, отколкото ти е било нужно да примигнеш четирийсет пъти.

— Четирийсет и два — уточни Монк.

Стотълмайер въздъхна:

— Това върви добре.

— Сега мога ли да си отивам вкъщи? — попита го Монк.

— Не, не можеш — каза Стотълмайер. — Идваш с мен да разпитаме най-вероятния си заподозрян.

— Ако вече имате заподозрян — попита Монк, — за какво съм ви нужен аз?

— Нужно ми е да бъдеш себе си — каза Стотълмайер.

— Аз съм — изстена Монк. — Бог да ми е на помощ.